Дон Лучио
Изстрелите в нощта (2)

Новата милосърдна сестра

Тя влезе в стаята, когато сутринното слънце хвърляше червеникава светлина върху пердетата на прозореца. И понеже тя не бе го виждала в живота си нито веднаж, остана доволна, че той спи. Тя застана до леглото му с побледняло лице, изпъкващо остро върху фона, който се образуваше от нейните черни гарванови коси.

Тя видя, че той е млад мъж, с къдрави руси коси, с изопната кожа върху скулите на лицето си. Тя лесно би могла да си го представи с револвер в ръка. С револвер, как стреля в тъмнината и убива без никакъв повод едно младо момче, което не е правило опит да обира никакъв склад. Тя го виждаше във въображението си, как той, този омразен човек, се приближава на пръсти до склада, изненадва двамата души и как, когато те си вдигат ръцете, за да се предадат, той стреля срещу единия от тях и го убива! Лъжа, лъжа е, че той се е защищавал от нападение и тогава е стрелял! Този човек е застрелял младото момче, а това младо момче, което лежеше сега в моргата на болницата, беше нейният брат!

Тя продължаваше да наблюдава мъжа в леглото, стараеше се добре да запомни неговото лице. Тя го мразеше, мразеше книгата със стихове, която лежеше отворена на стола до масата, мразеше и чашата, от която той бе пил вода, мразеше всичко негово и всичко около него…

Мъжът в леглото се размърда леко, като че ли нейната омраза бе проникнала в подсъзнанието му и го бе уплашила. Тя отиде до прозореца и вдигна пердетата.

— Рита — прозвуча тихо гласът му — чувствувам като че ли имам в устата си кожа. Дай ми една цигара.

Тя видя, че той не бе отворил още очи и пъхна в устата му една цигара.

— От тази сутрин вие имате нова милосърдна сестра — каза тя с равен и невълнуващ се глас и му запали цигарата.

Той отвори широко очите си. Те бяха сини и на нея се стори, че нямаха престъпен отблясък. Започна да я разглежда и тя се ядосваше, без да се издава, защото знаеше, че той я изглежда от петите до главата. След това той каза:

— Не се сърдя ни най-малко за станалата промяна. Ти ми харесваш, момичето ми. Да… не се сърди, аз обичам да говоря малко нахално на жените…

Тя трябваше да бъде любезна с пациентите. Не трябваше да им отвръща. Точно в това се състои работата на една добра милосърдна сестра. Лари, приятеля на нейния убит брат, който успя да избяга от куршумите на детектива, й бе разправил цялата случка. Той й каза, че тя трябва да наблюдава детектива, да бъде постоянно около него, но да не се издава и да чака удобния момент за отмъщението!

Младата милосърдна сестра седна на края на леглото и взе ръката на Барнс, за да провери пулса му. Тя трябваше да говори.

— Казвам се Елизабет — каза тя.

— Отлично, аз ще те наричам Бети — каза младият мъж. — А ти знаеш моето име, нали?

— Да, аз знам вашето име!

След това настъпи тишина, докато тя премери температурата му, по време на което той я наблюдаваше непрестанно. Когато тя привърши и стана на крака, той се обади:

— Предполагам, че ще ме изпишат след една седмица от болницата. А как е онова младо момче, срещу което стрелях?

— Искате да кажете младият крадец? — имаше твърдост в гласа на това момиче, което бе решило да отмъщава.

— Да, предполагам, че са го оперирали снощи…

— Оперираха го — отвърна тя.

— И…

— Мъртво е сега — прошепна тя, едва сдържайки чувствата си. — Младото момче умря!

Ръката й се спусна в джоба на бялата й престилка и нервно стисна оловното парче куршум, което се намираше там. Това парче олово, което беше куршум с калибър 6,5 мм бе извадено от хирурга от тялото на нейния брат. Тя го бе задигнала и сега го държеше в своя джоб, за да й напомня, че тя трябва да отмъсти.

Елизабет тихо излезе от стаята.

Когато половин час по-късно тя се върна в стаята му, той се беше вече избръснал. Стоеше в леглото си полулегнал, издигнал глава върху оправените възглавници.

— Извиках бръснаря от долния етаж да ме докара малко — полунасмешливо се обади Барнс. — При такава хубава милосърдна сестра и пациентите трябва да се издокарват, нали…

Тя не отговори на подхвърлената забележка, а остави подноса със закуската му на масичката до леглото.

Той помълча малко и след това тихо каза:

— Съжалявам много за това младо момче…

Тя повдигна рамене:

— Всеки един от нас ще трябва някой ден да се прости с живота си.

Тя го погледна и си помисли, че няма да бъде далече деня, когато и този омразен човек ще свърши земния си живот.