Дон Лучио
Изстрелите в нощта (1)

Алвин Барнс беше дежурен тази вечер. Трябваше да стои в кабинета си в участъка и да дреме непрекъснато до телефона. Отегчителна работа беше дежурството за него, особено тази вечер, когато той трябваше да съобщи на едно мило момиче, че няма да може да отиде на среща.

— Фред, ти можеш да си полегнеш малко — каза той на своя помощник, който очакваше само тези думи, за да се изтегне в съседната стая на една кушетка и да заспи моментално.

Полицейският участък, в който Алвин Барнс заемаше поста на групов началник на криминалните полицаи, се намираше в най-бедния квартал на Ню Йорк, някъде към брега на реката, където във високите и построени едно до друго жилища живееха много семейства, загубили образа си във всекидневните грижи за хляб. Тук ставаха често убийства, кражби, насилия и Алвин Барнс бе станал страшилище за престъпния свят в тази част на Ню Йорк.

Полунощ беше минало вече, когато телефонът тревожно иззвъня.

— Ало… — обади се в слушалката Алвин Барнс — тук двадесет и четвърти участък…

— Тази нощ бандата на Лари ще обира склада на „Мошън Къмпани“ при доковете на пристанището — един глас тайнствен и загадъчен се обади.

Алвин бе свикнал с подобни донесения по телефона. Това по всяка вероятност бе член на някоя дребна банда, който е бил онеправдан и сега иска да си отмъсти на своите колеги, като вкара полицията по техните следи. Алвин затвори телефона и наново се отпусна блажено в креслото си.

Той знаеше, че бандата на Лари не би се решила да ограби този склад, защото близко до него се намираше един полицейски пост. По всяка вероятност, някои от дребните крадци се мъчат да го изпратят тази нощ да очаква обир в другия край на квартала, където те са решили да действуват.

Алвин Барнс се обади в телефонната централа, като съобщи кой е.

— Ще се обадят по телефона. Вземете номера на апарата, от който ще ме потърсят и веднага, след като завърша разговора си, ми го съобщете.

Алвин Барнс познаваше своите клиенти. Не минаха и десет минути и телефонът наново звънна.

— Ало…

В слушалката се обади същият развълнуван глас.

— Те отиват към склада на „Мошън Къмпани“… не е късно да ги откриете… нали на телефона е началникът Барнс?

— Нещо друго по-интересно няма ли да ми кажеш? — Барнс обичаше да се шегува в такива случаи, защото по този начин той печелеше време, за да размисли.

— Те отидоха и Лари е с тях… нали го търсите за обира на бижутера Салмон…

Ето едно нещо, което Барнс още не знаеше. Той подозираше, но не бе сигурен, че бандата на Лари е обрала бижутера Салмон. Сега, когато положително някой от подземния свят на квартала Бронкс в Ню Йорк му съобщаваше това, в него нямаше вече съмнение.

Алвин затвори наново телефона. След няколко секунди от телефонната централа се обадиха.

— Говорихте с №22-3456-23, това е телефонът на кръчмата „Майкъл“ във вашия полицейски район…

— Знам я тази кръчма — отговори Барнс и затвори телефона.

След малко той даде нареждане до съответния полицейски пост, който се намираше близко до кръчмата „Майкъл“, да бди пред входа и ако види някой от познатите членове на групата джебчии на Лари, да го задържи. Твърде късно.

Полицейският пост се обади и съобщи, че няколко души от групата на Лари са били забелязани да излизат от тази кръчма преди двадесет минути и да се отправят към пристанището на реката.

Телефонът наново иззвъня. Наново същият възбуден глас се обади:

— Още ли не сте отишли към пристанището?… Ще закъснеете…

След една малка справка с телефонната централа Барнс установи, че непознатото лице се е обадило от друга една кръчма, на около сто метра от кръчмата „Майкъл“. Доносникът беше хитър човек. Той знаеше, че от участъка ще проверят от кой телефон се обажда и затова избягваше да говори от един и същ номер, за да не го заловят…

С не особено голямо удоволствие Алвин Барнс се надигна от креслото си, прегледа револвера, който носеше на бедрото си в специален кобур, отиде в съседната стая и разбуди помощника си.

— Нямаш късмет, момчето ми, ставай! — каза той, като разбуди младия човек. — Аз ще изляза на разходка малко. Поканен съм от един неизвестен приятел на полицията и неприятел на Лари и на хората му. Не вярвам да има нещо сериозно, но все пак трябва да отида и да проверя. Ти ще ме заместваш тук.

Полицаят Фред се прозина и седна до писалищната маса, като направи усилие да не заспи поне докато шефът му не бе още напуснал участъка.

Алвин Барнс напусна участъка и заслиза по наклонената мръсна улица към пристанището. Тази част на Ню Йорк, известна под името Бронкс, е далеч от блестящия и осветен център на града. Тя е далеч и по чистота от него и по хората, които живеят, по техните кесии и техния морал. Детективът продължаваше да върви по улицата към реката. Пристанището за малките кораби, които се движеха нагоре по реката Худзон, беше дълго няколко километра и складовете на „Мошън Къмпани“ бяха в долния край.

Към тях отиваше детективът Барнс, все още двоумейки се дали крадците не го разкарват напразно, за да оберат в това време някой магазин, който се намира точно в противоположната посока.

Той имаше право да се съмнява в това, защото напоследък особено бандата на Лари бе поставена от него под постоянно наблюдение и тези разбойници искаха да го осмеят пред целия квартал. Той знаеше, че ако не ги намери при складовете на „Мошън Къмпани“ и те в това време оберат някой друг магазин или склад, на утрешния ден вестниците щяха да изнесат тази работа и той щеше да стане за посмешище на цялата околност. Толкова много беше наплашил той джебчиите и крадците в Бронкс и толкова повече те искаха по някакъв начин да го подиграят или унижат, че Барнс очакваше всичко и във всеки момент…

Детективът беше навлязъл вече в пристанищния квартал, който през нито един час на денонощието не биваше обгърнат в тишина. Тук се работеше денонощно. По реката се движеха стотици по-малки кораби, които оглушаваха тъмнината с рева на своите сирени. По някои пристанищни складове се работеше денонощно и скърцането на скрипците и макарите също така увеличаваше шума.

Беше около един и половина след полунощ, когато Барнс разбра, че се намира близко до складовете на „Мошън Къмпани“. Той реши да не се приближава повече откъм главната улица, там, където бяха главните врати на складовете, а да ги заобиколи и да се приближи откъм задната улица. Барнс вървеше тихо, макар да беше сигурен, че стъпките му няма да се чуят на повече от десет метра.

Опирайки се на стените, за да се запази от евентуална изненада, Алвин Барнс започна да върви по-бавно, защото зад следващия ъгъл щеше да се озове до складовете.

Самите складове на „Мошън Къмпани“ бяха двуетажни постройки, заобиколени от дъсчена ограда. Те не бяха осветени в този момент. Като за лош случай за Барнс, улицата зад складовете не бе добре осветена. Той достигна стената и дървената сграда на складовете, завъртя се около себе си, за да се увери, че в тила си няма други хора и реши да започне обхождането на дървената ограда. Не бе достигнал обаче до следния ъгъл, когато зад гърба си дочу стъпки. Инстинктивно той се обърна назад и извади револвера си. Зад гърба му се забелязаха две сенки. Това бяха двама души, които веднага заеха позиция за стрелба, залягайки зад няколко струпани сандъци със стока.

Преди още да успее да стреля, Барнс чу няколко изстрела. Той не можа и да извика и в същия момент почувствува как нещо горещо го жегна в бедрото на десния му крак.

Онези отсреща стреляха срещу него. Той падна на една страна и остана така, без да мърда. Чувствуваше как кръвта му изтича от раната на бедрото му и чувствуваше, как едновременно с това силите му започваха да го напускат.

— Сега онези могат да дойдат и да ме пречукат, без да мога да се защищавам! — му мина през ума и това като че ли му даде нова енергия.

Алвин Барнс протегна полека ръка в тъмното и напипа револвера си, който по една щастлива случайност бе изтървал съвсем близко до мястото, където бе паднал ранен.

Алвин продължаваше да лежи, без да дава признаци, че не е в безсъзнание. След малко той чу, че зад струпаните сандъци, където беше позицията на двамата души, се развиват препирни. Два гласа, единият от които безсъмнено принадлежеше на младеж под двадесет години, защото звучеше съвсем детски, и се опитваше да надговори другия. Малко по-късно зад струпаните сандъци някой се раздвижи.

Една сянка се отдели от тях и бързо се отправи към близкия ъгъл. Преди да се реши да стреля, Алвин видя, че друга една сянка, много по-малка от първата, се отдели от сандъците и също така се затича по улицата. Алвин Барнс не можеше да чака повече. Той вдигна револвера си и със сетни сили натисна спусъка. Чу се гърмеж. Предната фигура, която бе почти достигнала ъгъла, зад който можеше да се скрие, се спря, наведе се към стената и в тъмнината блеснаха три последователни огънчета. Той стреляше обратно. Той отговаряше.

Алвин се опита да се долепи колкото може по-близко до земята и така замря в очакване. Мина му обаче мисълта, че ако не отговори със стрелба, онези могат да се върнат и да го довършат, и затова той стреля наслуки няколко пъти, като с последните си сили налапа полицейската си свирка и я наду.

Алвин Барнс видя как втората сянка, която при повторното разменяне на изстрели се бе сгушила край стената, се повдигна малко, разклати и разпери ръце и след това със смъртен стон се отпусна на земята.

Честите изстрели и звукът на полицейската свирка докара след няколко минути няколко униформени полицаи на местопрестъплението.

Единият от тях, познат под прякора „Състрадателният Джо“, се наведе над тялото, което лежеше на паважа и изненадано извика:

— Господи, та това сте вие, мистър Барнс!

Той не получи обаче никакъв отговор от изпадналия в безсъзнание детектив. Джо изпрати един от колегите си да извика по телефона болничната линейка и сам се зае да свестява припадналия си шеф. Това обаче той не можа да стори, тъй като по всичко личеше, че раненият е изгубил извънредно много кръв.

Когато болничната линейна кола пристигна със силното свистене на своята сирена, няколко сенки на непознати мъже, отбили се от пътя си от любопитство, се навъртаха около тялото на Алвин Барнс. Недалече от там, близко до ъгъла на улицата, друга малка група се бе събрала около тялото на един от разбойниците. Другият бе изчезнал в тъмнината на крайния квартал. Състрадателни ръце вдигнаха тялото на Алвин Барнс и го поставиха в линейката.

В това време, полицейските органи направиха оглед на мястото, направиха снимка на тялото на падналия младеж и го поставиха в същата линейка. Съвсем младо момче, с едва наболи мустаци!

— Кой ги учи на тези поразии! — възмущаваше се един минувач. — Едва се научил да пуши цигари и вече се опитва да краде! Жалко за такова младо момче!

В същото време, когато болничната кола летеше към болницата с най-голяма бързина, за да се спасят два живота, младото момче разтвори широко очи. То огледа облечения в бяло лекар, който стоеше в колата до него и му измерваше пулса. Погледът му обаче бе безизразен и стъклен. Младото момче понечи да отвори уста, но някаква сила като че ли не му позволяваше да размърда езика си… То поиска да каже нещо, помъчи се един момент и лекарят се наведе над устните му… Някакви неразбираеми думи се изнизаха от устните му и след това младото момче наново затвори очи.

До него на другата носилка лежеше Алвин Барнс, прочутият в този квартал детектив. Той не се беше събудил от дрямката, която го обхвана заедно с отпадналостта при раняването му. Алвин Барнс не се събуди и на операционната маса, когато дежурният хирург извади от бедрото му парче олово.

— Лека рана — каза той, като си измиваше ръцете. — Загубил е много кръв и затова още не може да дойде на себе си. След няколко дни ще може дори да се движи…

В съседната операционна трима души се суетяха около тялото на младото момче. Куршумът бе пробил белите му дробове и непрекъснатото изтичане на кръвта угасяваше бързо живота на младежа.

Хората в бяло бяха свикнали с подобни случки. Нощните инциденти и стрелби в този квартал не бяха нещо рядко и затова угасващият млад живот пред тях не можеше да ги трогне нито за миг.

Когато младото момче изпусна една последна въздишка, без да се пробуди от съня на изтощението и упойките, лекарите констатираха смъртта му и наредиха изпращането на тялото в моргата, след което се отправиха за своите стаи. Това беше всичко, това беше краят на един млад човек.

Във фоайето обаче на болницата цареше възбуждение. Нощни стрелби бяха нещо обикновено за този квартал, проявленията на Алвин Барнс също бяха нещо обикновено. Този път обаче Алвин Барнс, най-известният детектив на квартала, бе паднал ранен! Имаше, значи, хора, които се бяха осмелили да стрелят срещу него. Мълвата за кървавата драма на пристанището се бе разпръснала въпреки късния час почти по всички заведения и редакции на големите вестници.

И ето сега, в този късен час, във фоайето на болницата се тълпяха около двадесет души журналисти и приятели на ранения. Всеки един от тях искаше да говори с Алвин Барнс, всеки един от тях искаше да чуе от устата му за това произшествие, за да го напише в своя вестник. Дежурният обаче бе неумолим.

— Никой не може да отиде при пациента! — заяви той остро и въпреки любезните усмивки на репортьорите и предложените цигари, той остана твърд като скала.

Малко по-късно той съобщи на всички, че операцията е излязла сполучлива и че Барнс лежи в непробуден сън.

Рано сутринта излязоха последните издания на големите вестници, които описваха трепетно развилата се престрелка през нощта в квартала край пристанището. Почти всички вестници поместиха портрета на Алвин Барнс, като допълнително написаха по няколко реда, апел към полицията да открие и останалите членове на бандата, която се осмелява да прави засади на един толкова способен и нужен на обществото служител, като детектива Алвин Барнс. Докато за убития при престрелката младеж, вестниците отделиха само по два реда. Един от нападателите бе убит от Барнс в положение на самоотбрана. Толкова!

Детективът Алвин Барнс се пробуди от упойката късно следобед. Той погледна няколкото букета, сложени до леглото му.

— Сигурно, някои от приятелките — помисли си той. — Ще трябва да им отговоря, като се повдигна от леглото.

След това наново дрямката започна да го обхваща. С премрежени очи Алвин Барнс наблюдаваше милосърдната сестра, която се суетеше около него. Той я запита за името й.

— Рита — отговори тя бързо. — Но вие не трябва да говорите сега. По-добре е да заспите. Щом като си починете, аз ще ви прочета всичко, което вестниците с писали за вас…

Алвин Барнс затвори очи и почувствува как приятният сън наново го обхваща в кадифените си ръце…