Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (8)

Глава осма

Вече две седмици работех при Силвър. Магазинът имаше огромно мазе, което се простираше далеч под улицата. Имаше и разклонения, които бяха запълнени с всевъзможни вехтории. Имаше дори детски колички, които висяха по ъглите. Братята Силвър бяха наследили всичко това и бяха направили няколко безуспешни опита да подредят и каталогизират всичко това, но скоро се бяха отказали. Не бяха закачили на пирона адвокатските си дипломи, за да се превърнат в счетоводители из тези катакомби. Ако в мазето имаше нещо ценно, то с времето щеше да става още по-ценно. Така си мислеха и отиваха да пият кафе. Приемаха на сериозно единствено професията си на бохеми.

Слизах сутрин в катакомбата и обикновено по обяд се появявах като къртица. Мазето беше осветено само с няколко голи крушки. Напомняше за живота ми в Брюксел и в началото се безпокоях да не започна много да мисля за онова време, но си наложих бавно и съзнателно да свиквам, за да заглуша постепенно подобен комплекс у себе си… Такива експерименти бях принуден да правя често в живота си, за да мога да превърна непоносимото в нещо, с което можеше да се живее. Опитвах се да свиквам с подобни, но не така непоносими неща.

Братята Силвър често ме посещаваха. Слизаха по подвижна стълба. На електрическата светлина първо се виждаха лачените обувки, пасторските чорапи и карираните панталони на Александър Силвър; а после и лачените обувки, копринените чорапи и черните панталони на брат му Арнолд. И двамата бяха любопитни и дружелюбни, не идваха да ме проверяват. Просто им се бъбреше.

Свикнах с катакомбата и шума на колите и камионите над мен. Постепенно дори успях да разчистя долу малко място. Част от вещите бе с толкова ниска стойност, че не си струваше да се пази. Това бяха изпочупени кухненски столове, няколко разкъсани дивана, които дори не бяха ръчно изработени. Братята просто ги изкарваха вечер на тротоара за сутрешната бригада по почистването.

След няколко дни открих в мазето почти безценни употребявани тъкани килимчета. И двете бяха молитвени килимчета на Гордес, единият със синя, а другият със зелена нишка. Не бяха модерни копия; бяха оригинали на около двеста и петдесет години и добре запазени. Подобно на териер гордо ги замъкнах горе.

В магазина седеше натруфена жена, окичена със златни верижки.

— Ето го и нашият експерт, уважаема госпожо — каза Александър Силвър, без да промени изражението на лицето си. — Господин Зомер от Лувъра в Париж. Говори предимно френски. Какво ще кажете за масата, господин Зомер?

— Най-добрият Луи Петнайсети. С много изчистена линия. Добре запазен рядък екземпляр — отвърнах със силен френски акцент. После, заради самия ефект, повторих всичко това и на френски.

— Прекалено е скъпа — каза жената с веригите.

Силвър бе изненадан.

— Но аз не съм ви споменал за цената?

— Няма значение! Твърде е скъпа!

— Добре — бързо се окопити Силвър. — Тогава вие предложете цената, уважаема госпожо!

Сега жената се стресна. Подвоуми се за миг.

— Ами какво струва килимчето? — попита тя и посочи зеления Гордес.

— Няма цена — отвърна Силвър. — Това е наследство от майка ми. Не се продава.

Жената се засмя.

— Само зеленият е от наследството — обясних аз. — Синият е мой. Донесох го, за да го покажа на господин Силвър. Ако го купи, ще стане комплект със зеления. Това увеличава стойността с около двайсет процента.

— Човек може ли изобщо да си купи нещо при вас? — попита иронично жената.

— Масата, а и всичко, което виждате наоколо — отвърна Силвър.

— И зеленото килимче ли?

Трудността с килимчето идваше оттам, че Силвър нямаше понятие какво е това и затова не знаеше доларовата му цена. Нямаше как да се разберем. Жената с веригите седеше между нас и ни наблюдаваше.

— Добре — каза той наслуки. — За вас може и килимчето.

Жената се засмя.

— Така си и мислех. Колко?

— Осемстотин долара.

— Прекалено е скъпо — каза жената.

— Явно обичате тази дума. А вие какво бихте платили?

— Нищо — обясни тя и стана. — Исках просто да се уверя какво вършите. Всичко е измама!

Като се забърза към изхода, веригите й се раздрънчаха. По пътя си събори един холандски фенер и дори и не си направи труда да го вдигне. Силвър го вдигна.

— Женена ли сте, уважаема госпожо? — попита той с разтапящ се тон.

— Защо ви интересува това?

— Нищо. Бихме искали само, аз и колегата, да включим достойния за съжаление ваш евентуален съпруг във вечерната си молитва. На английски и на френски.

— Няма да стъпи никога повече — казах аз. — Или само с полиция.

Силвър махна с ръка.

— Неслучайно съм бил адвокат. Тази кранта така и така нямаше да купи нищо. Чуми като нея ги има с десетки хиляди. Скучно им е и тровят живота на продавачите. Най-често висят в магазини за обувки и дрехи, и пробват часове наред, но не купуват нищо. — Той погледна килимите. — Каква е тази история с майчиното ми наследство?

— Гордес, началото на деветнайсети век, може би и края на осемнайсети, малоазиатски. Хубави екземпляри. Считат се почти за антични. Съвсем антични са тези от седемнайсети и шестнайсети век. Но оттогава всъщност има много малко молитвени килимчета. И повечето от тях са персийски.

— На каква стойност ги оценявате?

— В Париж, при търговеца на антики преди войната, биха стрували около петстотин долара.

— Двете заедно ли?

— Не, парчето.

— По дяволите! Не смятате ли, че това е повод да пийнем по чашка кафе?

Тръгнахме по познатия път за отсреща — Силвър по своя начин на самоубиец, като принуди един форд да закове спирачки, които изскърцаха, а шофьорът доста грубо го изруга. Най-нежното обръщение бе „тъп пръч“. Силвър сияещ му помаха.

— Така — обясни той. — Самообладанието ми е отново възстановено. Беше разклатено от тази шейна.

Погледнах го неразбиращ.

— За съжаление аз съм доста избухлив човек — каза той. — Холерик от класа. Шофьорът имаше право да ме ругае, но шейната — не. Така или иначе сме квит. Вътрешният мир е възстановен. Какво ще кажете за виенска кифличка към кафето?

— С удоволствие.

Не можах точно да проследя логиката му, но приех кифличките. Военните години във Франция и гладните емигрантски години бяха оставили в мен ненасита, така че можех да ям по всяко време и ми беше все едно какво. По време на разходките си из града винаги се спирах пред магазините за хранителни стоки, за да се насладя на показаните огромни бутове, деликатеси и торти.

Силвър извади портфейла си.

— Работата с вазата се уреди — съобщи с триумфиращ глас. — Музеят изпрати телеграма, че я приема обратно. На по-висока цена, отколкото си мислехме. Уредникът е сменен. Не само заради нас. Допускал е много подобни грешки. Ето вашия дял. — Той постави две банкноти по сто долара до чинията ми с кифлички. — Доволен ли сте?

Кимнах.

— Какво ще правим с аванса? — попитах го. — От тези ли пари да ви върна, или ще ми удържите от заплатата?

Силвър се засмя.

— Всичко е удържано. Спечелихте триста долара.

— Двеста и петдесет — поправих го аз. — Петдесет платих аз самият.

— Правилно. А когато продадем и килимите, също ще получите премия. Ние сме хора, а не автомати за правене на пари. Преди бяхме автомати за гонене на печалба. Съгласен ли сте?

— Съгласен, даже много. Нямате грешка, господин Силвър!

— Още една кифличка?

— С удоволствие. Вкусни са, но са много малки.

— Приятно е тук, нали? — каза Силвър. — Винаги съм си го мечтал, хубаво кафене близо до магазина. — През цялото време държеше под око нашия магазин отсреща и следеше да не влезе някой купувач. Това му придаваше вид на усърден врабец, който търси храна под заплахата на конските копита. Изведнъж въздъхна дълбоко. — Всичко би било чудесно, ако на брат ми не му беше хрумнала тази шантава идея — каза той.

— Каква идея?

— Има си приятелка. Неверница. Представете си само, сега пък му е хрумнало да се женят! Трагедия! Това ще бъде краят ни!

— Неверница ли? Какво означава това?

Силвър ме погледна озадачен.

— Нима не знаете? Вие, евреинът? Значи наистина сте агностик. Неверницата е християнка! Християнка с изрусени с кислородна вода кичури около ушите, и очи като на херинга, а в устата й четирийсет и осем зъба, алчни за спестените ни с пот на челото долари. Изкуствена руса хиена и два криви десни крака!

Трябваше ми време да проумея обрисуваната от Силвър картина.

— Бедната ми майчица — продължи той. — Би се обърнала в гроба, ако не беше изгорена преди осем години. В крематориум.

Не успявах да проникна в този миш-маш. Думата ме уцели като сигнална ракета. Побутнах чинийката си встрани. Внезапно се появи сладникавият мирис, от който ти се повдига и който добре познавах.

— Крематориум ли? — попитах аз.

— Да. Това е най-простото нещо тук. И най-чистото. Тя беше смирена еврейка, родена в Полша. Почина тук. Нали знаете…

— Знам — побързах да отговоря. — А брат ви, защо не бива да се жени?

— Не и за неверница! — възмутено обясни Силвър. — В Ню Йорк има достатъчно приятни еврейски момичета, повече, отколкото в Палестина. Една трета от Ню Йорк са евреи! И да не намери никоя сред тях! Къде другаде, ако не тук? Но не, трябва да наложи своето! Това е нещо като да се ожениш за Брунхилде в Ерусалим.

Изслушах мълчаливо излиянията му и се пазех да не издам пред него парадокса на своя антисемитизъм. С тези неща шега не бива, дори и иронични сравнения.

Силвър се овладя.

— Не исках да ви разправям всичко това — каза той. — Не знам дали изобщо разбирате трагедията.

— Не точно. Трагедиите за мен почти винаги са били свързани със смъртта. А не със сватба. Аз съм проста натура.

Той кимна. Не се засмя.

— Ние сме достопочтени евреи — обясни още веднъж. — Не се женим вън от общността. Това е нашата религия. — Той ме погледна. — Вие явно не сте възпитан в еврейската вяра, нали?

Поклатих глава. От време на време забравях, че ме смята за евреин.

— Атеист — каза той. — Свободомислещ! Наистина ли сте такъв?

Помислих за миг.

— Аз съм атеист, който вярва в бога, нощем.

 

 

Лудвиг Зомер, чието име носех, беше работил в Париж нелегално за един френски търговец като реставратор на картини. Но между другото продаваше и антики. Доста време бях разносвач, тъй като той бе сърдечно болен и бе почти неподвижен. Беше голям специалист в областта на килимите. Разбираше от килими повече от всеки директор на музей. Взимаше ме със себе си при най-тъмните субекти — арменци и турци, които продаваха килими, и ми обясняваше триковете, с които се фалшифицират килимите и как могат да се познаят фалшификатите. Това беше същото като с китайския бронз: трябваше точно да се познават тъканите и цветовете, както и мострите на декорацията, и да се сравнят; при килимите фалшификаторите правеха най-много грешки, тъй като са били тъкани от необразовани тъкачи, които копирали, но най-често коригирали нестандартното в истинските антични килими. А точно нестандартното е характерно за оригинала; истинските стари килими никога не са съвсем еднакви от двете страни. Това предпазвало от уроки, според разбиранията на килимарите, и придавало живот на килимите. Зомер имаше малка сбирка от дребни фрагменти, с които онагледяваше разликите. Събота ходехме в музеите, за да изследваме там майсторските екземпляри. Това бе почти идилично време; най-хубавото, което познавах по време на бягството си. Но за жалост бе много кратко. Само едно лято. Тук научих и онова, което знаех за двата килима на Силвър.

Това бе последното лято на Зомер. Той го знаеше и не хранеше никакви илюзии. Знаеше и че реставрира картини за един мошеник, които ще получат после друго име и дори и не ги удостояваше с иронията си. Вече нямаше време за това. Бе постигнал толкова много и бе загубил също толкова, но същевременно бе останал рационален, така че бе прокудил дори горчилката от тези последни месеци. Беше първият, който ме научи, че човек трябва да приема проблемите и съдбата си рационално, за да не бъде преждевременно разрушен от тях. Но аз никога не го усвоих, както и другото — да намразя желанието си за мъст.

Бе странно несигурно лято. Най-често седяхме на остров Сен Луи, където бе работилницата му. Обичаше да седи на Сена, мълчаливо под огромното облачно небе, да наблюдава отблясъците на слънцето върху реката, мостовете и шлеповете. През последните седмици бе отвъд думите. Те не можеха да изразят онова, което той оставяше, а и не искаше да обяснява нищо повече, нито да съжалява, нито да става сантиментален. Това бе небето, дъхът; това бяха очите и животът, който му се изплъзваше, и срещу което той можеше да противопостави едно-единствено нещо — своята рееща се, почти безпаметна ведрост, една благодарност, която дори не беше и благодарност, и решимостта на човек, който гледа приближаващата се смърт с отворени очи, прекрачил прага на унищожението, без скованост, и в болка, в тишина, предал се, преди схватката на угасването да го е стиснала за гърлото.

Зомер беше майстор на изпепеляващите сравнения. Имаше един меланхоличен емигрантски виц: че обстоятелствата биха могли да се стекат и по-зле, човек би могъл, освен да загуби цялото си имущество, да бъде и затворен в Германия, където не само би бил изтезаван, а и заставян да се претрепе от работа, и не само да се претрепе от работа, а и да участва в експериментите на лекарите от СС и бавно да бъде подлаган на вивисекция; и така до смъртта, за която също имаше две възможности — да бъде изгорен или да се разлага в някой масов гроб.

— Бих могъл да получа и рак на стомаха — каза Зомер. — Или дори рак на гърлото. Или можех да остана сляп. — Той се смееше. — Толкова възможности само! Сърцето е толкова чиста болест! Синьото! Виж само синьото! Това небе! Синьото от стария килим!

Тогава не го разбрах. Бях зверски затворен в мислите си за несправедливост и мъст. Но той ме трогна. Колкото можехме седяхме в църкви и музеи. Това бяха древните убежища на бегълците; полицията никога не влизаше вътре. Лувърът, Музеят на декоративните изкуства, Мюзе де пом и Нотр Дам се превърнаха в космополитна родина. Те едновременно бяха сигурност, утеха и обучение. Както и църквите, но не заради божествената справедливост — в нея ние много се съмнявахме — а заради изкуството.

Тези летни следобеди в светлите музеи сред картините на импресионистите!… Спокоен оазис сред бурята от безчовечност. Седяхме пред смълчаните картини, до мен — умиращият Зомер — и мълчахме, а картините бяха прозорци към безкрая. Те бяха най-доброто, създадено от човека, в ерата на най-злото, на което същият този човек бе способен.

— Или бих могъл да бъда изгорен жив в лагер за унищожение в страната на Гьоте и Хьолдерлин — продължи Зомер след малко бавно, но щастливо. — Вземи паспорта ми — продължи той. — Продължи да живееш с него.

— Можеш да го продадеш — възразих му аз. Знаех, че някой от емигрантите, които нямаха никакви документи, бе предложил дванайсет хиляди швейцарски франка за него. Това бе огромна сума, срещу която можеше да постъпи в болница. Но той не искаше. Искаше да умре в работилницата си на остров Сен Луи, между фрагментите от килими и сред миризмата на терпентин. Бившият професор Гугенхайм, който сега търгуваше с чорапи, беше лекар. Не би могъл да намери по-добър.

— Вземи паспорта — повтори Зомер. — В него има още частица от живота. Вземи и това, то пък е частица смърт. — Той ми пъхна в ръката една метална кутийка с тънка верижка. В метална капсула, увита в памук, имаше капсулка с цианкалий.

Зомер, както и други емигранти, я беше носил винаги със себе си, в случай, че попадне в лапите на Гестапо; смяташе, че няма да издържи изтезанията и искаше да може да умре бързо.

Той умря в съня си. Завеща ми дрехите си, няколко литографии и сбирката от фрагменти. Продадох дрехите, литографиите и фрагментите, за да събера пари за погребението. Задържах капсулата с цианкалий и паспорта. Зомер бе погребан под моето име. Задържах и малък фрагмент от килим на Гордес, част от бордюра и светлосиня молитвена ниша, синя като августовското небе над Париж и синя като килима, който бях намерил у Силвър. Капсулата носих доста дълго време в себе си; хвърлих я във водата едва когато пристигнахме на Елис Айлънд. Исках да си спестя ненужни въпроси. През първите седмици се чувствах малко странно с паспорта на Зомер, подобно на мъртвец, който отива на почивка. Но после свикнах.

 

 

Роберт Хирш отказа повторно да вземе парите, които ми беше заел.

— Но аз съм богат — запротестирах аз. — Освен това имам твърдо подземно назначение за поне шест седмици.

— Първо плати на адвокатите — възрази ми той. — Господата Левин и Уотсън. Важно е. Още имаш нужда от тях. Едва накрая ще платиш на приятелите си. Те могат да почакат. Параграф четири Б от Лаонския молитвеник.

Засмях се.

— Грешиш! В молитвеника се казваше точно обратното. Първо на приятелите, а после на останалите.

— Това е модифициран Нюйоркски Лаонски молитвеник. Разрешението за престой е най-важното. Или искаш да се озовеш в американски интернационен лагер? Има ги достатъчно в Калифорния и Флорида. В Калифорния — за японци, а във Флорида — за немци. Искаш ли да те интернират заедно с немските нацисти?

Поклатих глава.

— Възможно ли е това?

— Да. Ако им се сториш подозрителен. А за това не е необходимо кой знае какво. Достатъчен е дори подозрителен паспорт, Лудвиг. Забрави ли старата поговорка: лесно се попада в лапите на закона, но измъкването от тях е невъзможно?

— Не — отвърнах неохотно.

— А да не искаш в лагера да те пребият нацистите, които там са мнозинство?

— Лагерите не се ли охраняват?

Хирш съчувствено се усмихна.

— Стига, Лудвиг! Ти сам знаеш, че в лагер с няколкостотин души вътре няма никаква защита. Идва Светият дух с побоищата, които не оставят следи. А може и нещо по-лошо. Кой би се заинтересувал от някакво мнимо самоубийство, след като ежедневно в Европа умират хиляди американци?

— Ами комендантът?

Хирш махна с ръка.

— Комендантите на тези лагери са уморени от битки и искат да намерят покой. Всъщност нацистите със стегнатите си движения, засвидетелстващи уважение, стройната си стойка и военното поведение, им допадат повече от нерешителните, които вечно се оплакват. Познато ти е, нали?

— Да — отвърнах.

— Държавата си е държава — каза той. — Тук не ни гонят. Просто ни търпят. Има напредък! Но никога не стават лекомислени. Никога не забравяй, че и тук сме хора втора категория. — Той извади своя розов паспорт. — Враждебно настроени чужденци. Хора втора класа.

— Ами като свърши войната?

Хирш се засмя.

— Дори и да станеш американец, пак ще си останеш втора категория. Никога не би могъл да станеш президент. А за изтекъл паспорт винаги трябва да се връщаш в Америка. Докато родените американци не са длъжни. Кой може да си го позволи? — Той извади бутилката коняк от шкафа. — Край за днес! Свършихме работата на ангария. Продадох две радиа, две прахосмукачки и един тостер. Лошо. Не съм създаден за тази работа.

— А за какво?

— Ако щеш, вярвай, исках да стана юрист. В Германия! В тази страна, в която основния закон е: правото е онова, което служи на държавата. В страната на веселите убийци на параграфи! Това отмина. А иначе? В какво на човек му остава да вярва, Лудвиг?

Повдигнах рамене.

— Не мога да мисля чак толкова напред, Роберт.

Той ме изгледа.

— Щастлив човек си ти.

— Какво значи това?

Той се засмя иронично.

— Че дори не го осъзнаваш.

— Добре, Роберт — отвърнах му нетърпеливо. — Човек е единственото живо същество, което знае, че ще умре. И какво направи с това познание?

— Измисли религията.

— Правилно, а едновременно с това пълно отсъствие на толерантност. Всяка религия счита себе си за единствено вярната.

— А след това идват войните. Най-кървавите винаги са били онези, които са водени в името на Бога. Дори и Хитлер не можа да го избегне.

Прекъсвахме и се допълвахме един друг като в музикален канон. Изведнъж Хирш се засмя.

— Помниш ли как пробвахме същият този канон в кокошарника в Лаон, за да преодолеем отчаянието? А към това пийвахме коняк със сурови яйца. Смятам, че вече не ставаме за нищо свястно. Ще си останем цигани. Малко тъжни, дори и цинични, и доста отчаяни цигани. Не смяташ ли?

— Не — отвърнах му аз. — Чак дотам не.

Навън пристъпваше гореща нощ; в магазина работеше климатик. Той леко бръмчеше, имахме чувството, че сме на параход. Седяхме умълчани. Конякът беше вкусен сред хладния изкуствен въздух. Дори не беше силно ароматизиран.

— Мечтаеш ли си понякога? — попита най-сетне Хирш. — За отминалото време?

Кимнах му.

— По-често, отколкото оттатък ли? — попита.

Отново кимнах.

— Пази се от спомените си — продължи той. — Тук те са опасни. Оттатък не бяха чак толкова.

— Знам — отвърнах. — Но кой може да се разпорежда със съня си?

Хирш се надигна.

— Защото тук сме по-сигурни, затова са по-опасни. Оттатък бяхме стегнати и готови за отбрана, така че не можеха да проникнат толкова надълбоко. Тук човек става безгрижен.

— Ами мечката в Париж? Ами Рут? И Гутман в Ница? Няма правила — казах аз. — Но човек трябва да внимава.

— Точно това имам предвид. — Хирш светна лампата. — В събота при твоя меценат Таненбаум ще има малко тържество. Помоли ме да те взема със себе си. В осем часа.

— Добре — отвърнах. — Той има ли климатик в жилището си като тук?

Хирш се засмя.

— Всичко си има. В Ню Йорк е по-горещо от Париж, нали?

— Тропически климат! И влажно като в пералня при пълен режим на работа.

— За сметка на това зимата е студена като на Аляска. От това живеем ние, нещастните търговци на електроуреди.

— Другояче си представях тропика.

Хирш ме погледна.

— Дали някога часовете, прекарани тук, няма да ни се сторят най-хубавите от нашия злочест живот?

 

 

Когато влязох в хотела, пред мен се разигра необичайна картина. Плюшената зала бе осветена празнично. В стаята с палмата и зелените растения имаше разпъната голяма маса, около която бе събрана интересна смесена компания. Раул седеше начело. Стоеше в средата в своя бежов костюм и се потеше като костенурка. За мое учудване масата беше застлана с бяла покривка и я обслужваше един келнер, когото не бях виждал досега; Мойков седеше до Раул, а от другата страна — Лахман, до пуерториканката. И мексиканецът беше там, с розова вратовръзка, с неспокойни очи и каменно лице. До него седяха две момичета на неопределена възраст, между трийсет и четирийсет, мургави и пламенни, по испански; един млад мъж с опърлени къдрици и басов тембър, въпреки че човек по-скоро очакваше от него сопран; графинята в сива дантелена рокля, а от другата страна на Мойков седеше Мария Фиола.

— Господин Зомер! — извика Раул. — Бихте ли ни оказали честта!

— Какво се е случило? — попитах. — Рожден ден ли има някой? Някой е получил поданство или е спечелил от лотарията?

— Нищо подобно! Това е празник на елементарната човечност. Седнете с нас, господин Зомер! — отвърна Раул с вече надебелял език. — Един от спасителите ми — обясни той на младия рус мъж с басовия глас. — Стиснете си ръцете! Това е Джон Болтън.

Усетих нещо като умряла пъстърва между пръстите си; след басовия глас бях подготвен за силно ръкостискане.

— Какво ще пиете? — попита Раул. — Има всичко, каквото пожелаете! Скоч, бърбън с лед, кока-кола, дори и шампанско. Какво ми казахте наскоро, когато сърцето ми се късаше от болка? Всичко тече! Нищо не е вечно. И най-красивата еврейка погрознява. Както и любовта. Колко вярно! Та какво да бъде? — Раул властно извика към келнера: — Алфонс!

Седнах до Мария Фиола.

— Вие какво пиете?

— Водка — отвърна тя ведро.

— Добре, и за мен една водка — казах на Алфонс, чието лице приличаше на плъх, а очите му бяха мътни и уморени.

— Двойна! — обясни Раул с блуждаещ поглед. — Днес всичко е двойно!

Погледнах Мойков.

— Отново ли е попаднал в магията на човешкото сърце? Небесната сила на любовта? — попитах аз.

Мойков кимна, като се подсмихваше.

— Да! Но може да се нарече и илюзия, където всеки смята, че другият е негов пленник.

— Стана дяволски бързо!

— Просто светкавично — каза Мария Фиола. — Едностранно, както винаги. Но другият никога не знае.

— Кога се върнахте? — попитах я и я погледнах. Сред испанците около себе си и тя изведнъж ми заприлича на испанка.

— Онзи ден.

— Отново ли сте тръгнали към фотографа?

— Днес не. Защо? Бихте ли искали да дойдете?

— Да.

— Най-сетне една ясна реплика сред цялата тази трогателна символика. Наздраве!

— Наздраве!

— Наздраве! Наздраве! — извика Раул на всички езици и се чукна с всички. — Наздраве, Джон!

Той се опита да стане, но се свлече обратно, като наклонения фотьойл, в който седеше, изскърца. Освен другите си ужасии, плюшената зала имаше и неоготическо обзавеждане.

— Тази вечер! — прошепна ми Лахман. — Ще напия мексиканеца. Той си мисли, че пие текила с мен, но аз подкупих келнера Алфонс. Той ми дава само вода.

— Ами жената?

— Тя нищо не знае. Ще стане от само себе си.

— По-скоро бих пил с жената. Нали всъщност тя не иска. Мексиканецът нямал нищо против, нали така каза?

За момент той стана несигурен.

— Няма значение! — обясни бързо. — Ще се получи! Не бива да се пресмята всичко предварително, иначе няма да се получи. Случайността също търси своето място.

Загледах го с малко завист. Той се наведе към ухото ми. Дъхът му бе топъл и влажен.

— Само човек да поиска силно, и всеки ще падне в ръцете му! — прошепна той. — Това е законът на скачените съдове. Бавният удар на чувствата. Странното изравняване. Естествено, трябва малко да се подтикне. Природата е безлична и вятърничава.

За миг онемях. Такава сила на заблудата бе чак изненадваща. Надеждата, бликаща от безнадеждността, това безгрижно чудо на бялата и черната магия трябваше да бъде почетено.

— Поздравявам те за звездните мечти на любовта. На целенасочената светкавица, а не на сляпата!

— Остави остроумията! — отвърна Лахман измъчено. — За мен въпросът е на живот и смърт. Толкова е сериозно. Поне за сега.

— Браво — казах аз. — Особено за последното.

Лахман помаха на келнера за следващата чаша вода.

— Още една светкавица — обърна се към мен Мария Фиола. — Сякаш обгръщат цялата маса като през лятна буря! Да не ви е ударила и вас някоя по погрешка?

— Не, за съжаление. А вас?

— Преди време. — Тя се засмя и пое водката си. — Тъжното е, че не спират! — обясни тя.

— Зависи от случая. Все пак животът става по-пъстър така.

— Още по-тъжно е, че се повтаря — каза момичето. — Не идва само веднъж. И всеки път става малко по-смешна и болезнена… Това не е парадокс. Чудесата не биха се повторили.

— И защо не?

— Това ги прави слаби.

— Слабото чудо все пак е за предпочитане, отколкото нищо. Кой ни принуждава да виждаме в слабостта нещо отвратително?

Мария Фиола ме погледна отстрани.

— Артист в живота, така ли? — попита тя иронично.

Поклатих глава.

— Що за отвратителна дума? — попитах. — Просто благодарност би звучало по-добре.

Тя изведнъж се втренчи в чашата си.

— Някой е налял вода във водката ми.

— Това е само работа на Алфонс, келнера. — Хвърлих един поглед към Лахман. — Усещаш ли нещо особено в питието си?

— Да. Вече няма вкус на вода. Не знам на какво точно, но не и на вода. Аз не пия алкохол. Доста е остро, какво е?

— Изгубен си, ти, ловък хитрецо! — обясних му. — Това е водка. Алфонс се е объркал и е сменил чашите.

— И как действа? — попита Лахман, бял като платно. — Как да предположа, глътнах цялата чаша. Чукнахме се с мексиканеца. Господи! Исках да си изпие текилата!

— Сам си се подредил. Но може би ще извадиш късмет!

— Невинният винаги си пати — прошепна Лахман разбит. — Какво имаш предвид с късмета?

— Може би ще се харесаш на пуерториканката повече, ако си малко замаян, а не толкова целенасочен. За сметка на това смутен и очарователен.

Раул бе успял да се изправи.

— Уважаеми господа — каза той. — Само като си представя, че съвсем наскоро за малко щях да се самоубия заради тази костенурка Кики, просто ми идва да си зашлевя един шамар. Що за идиоти сме само, точно когато се смятаме за най-благородни?

Той направи широк непремерен жест и бутна голяма чаша мента, която седеше пред една от испанките. Лепкавият сок потече по масата и върху роклята. В този миг човек имаше усещането, че се намира в праисторическа гора, в която са разбунени гнездата на няколкостотин мътещи папагалки. Двете испанки се нахвърлиха с крякащи гласове върху Раул. Ръце, накичени с фалшиви накити, се мятаха във въздуха.

— Ще ви купя нова рокля! — извика бързо Раул. — По-хубава! Утре! Помощ! Графиньо!

Повторен вик. Светещи очи и зъби, плътно пред потящият се като Буда Раул.

— Никога не се меся в подобни неща — обясни графинята. — Достатъчно лош опит имам. Когато през 1917-та в Петербург…

Когато Раул отвори портфейла си, виковете изведнъж стихнаха. Направи го бавно и с достойнство.

— Госпожице Фиола — каза той. — Вие сте от бранша. Искам да съм щедър, но не бих искал да ме оберат. Колко струва роклята?

— Може да се даде на почистване! — обясни Мария Фиола.

Отново избухна глъч.

— Тихо! — извиках и грабнах купичката със сметана.

Възмущението бе насочено към Мария Фиола. Испанките се отказаха от Раул и се нахвърлиха към нея с лапи, зъби и нокти. Избутах я под масата.

— Замерват се с чаши с червено вино — казах аз и посочих огромно петно от вино върху провисналата покривка. — Доколкото ми е известно, те не могат да излязат при химическо чистене. Така ли е?

Тя се опита да се освободи.

— Да не искате да се борите с тези хиени? Останете си тук долу!

— Ще ги удуша с бръшляна. Оставете ме!

Задържах я здраво.

— Явно не обичате приятелките си особено много?

Тя отново се опита да се освободи. Беше доста по-силна, отколкото очаквах. А и не беше така слаба, както ми се бе сторило.

— Изобщо никого не обичам — изсъска тя. — В това се крие моето нещастие! А сега ме оставете на мира!

Една чиния със сервилат пльосна до нас на пода. После стана по-тихо. Задържах здраво Мария.

— Само още минутка — й казах. — Може да започне отново. Само за миг се дръжте като кралица Евгения, чиито диаманти носехте наскоро.

Мария Фиола започна да се смее.

— Кралица Евгения би разстреляла всички! — каза тя.

Измъкнах я изпод покривката, и й показах едно голямо петно.

— Внимавайте! — извиках. — Калифорнийски бургундер.

Раул като властен пълководец бе поставил точка на борбата. Беше хвърлил няколко банкноти в задния край на плюшената зала, където испанките трескаво се кълвяха като гневни пуйки.

— А сега, уважаеми дами — обясни той, — трябва да се разделим. Моите искрени извинения заради непохватността ми, но наистина сега трябва да се разделим.

Той махна на келнера Алфонс. Мойков се надигна. Но онези, които очакваха ново сбиване, бяха разочаровани. С кратко отсечено стакато от ругатни испанките напуснаха с кръшни снаги плюшената зала.

— Откъде всъщност се взеха тези двете? — попита Раул.

Никой не знаеше. Всеки ги беше взел за познати на другия.

— Няма значение — каза Раул великодушно. — Откъде идват нещата в живота? Сега вече разбирате защо жените са ми чужди. Човек се чувства някак си смешен с тях. — Той се обърна към Мария. — Засегнах ли ви, госпожице Фиола?

— Само духовно. Чинията със салам бе хваната от господин Зомер.

— А вас, графиньо?

Старата дама махна с ръка.

— Дори не се гръмна нито веднъж.

— Добре, тогава! Алфонс, още по едно за всички, за да възстановим хармонията!

Пуерториканката изведнъж запя. Имаше силен дълбок глас и през цялото време, докато пееше, погледът й бе насочен към мексиканеца. Това бе песен за буйната естествена страст, почти тъжна и далечна от дълбокомислието и цивилизацията, като същевременно носеше в себе си нещо от сериозността на смъртта, много преди човечеството да научи що е доброта, хумор и смях — директно, безсрамно и невинно. По лицето на мексиканеца не помръдна и мускул. Жената също остана неподвижна, движеха се само очите и устните й. Двамата се гледаха, без да мигнат, а мелодията ставаше по-силна и по-силна. Това бе цялостно, всеки усещаше, че е така. Всички замълчаха. Видях сълзи в очите на Мария Фиола, докато песента се лееше бавно. Всички гледаха пред себе си, Раул, Джон, Мойков, даже и Лахман и графинята — всички за миг бяха обсебени от тази жена, която не виждаше нищо друго, освен мексиканеца, а в него, в неговото просто лице на жиголо — самия живот. И в това нямаше нищо странно, нито смешно.