Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (5)

Глава пета

— Джеси! — извиках аз. — Скъпа моя спасителко! Какво щастие!

Кръглото лице и червените бузи, черните очи и сивата рошава коса си бяха останали същите. Джеси Щайн стоеше на вратата на малкото си жилище в Ню Йорк, както бе заставала на вратата на огромното си жилище в Берлин и по-късно на множество врати на жилища по време на бягството им във Франция, Белгия и Испания, и винаги усмихната и готова да помогне, като че ли самата тя си нямаше никакви грижи. Нейното „аз“ се състоеше в това да помага на хората.

— За бога, Лудвиг! — извика тя. — Кога се видяхме за последен път?

Това бе типичен емигрантски въпрос. Но и аз не помнех вече.

— Преди войната, естествено, Джеси — отвърнах. — Щастливото време, когато след нас беше единствено френската полиция. Но къде беше това? Някъде по пътя на страданието. Не беше ли в Лил?

Джеси поклати глава.

— Не беше ли през 1939-та в Париж? Малко преди началото на войната?

— Естествено, Джеси! Беше в хотел Интернационал, сега си спомням точно. Тогава заедно с Равик и мен приготви картофен сладкиш в стаята му. Даже за целта беше донесла и червени боровинки. Никога повече не видях такива.

— Истинска трагедия — отвърна Роберт Хирш. — В Америка изобщо не могат да се намерят, само някакво подобие на боровинки. Не е същото. Надявам се, няма да се върнеш заради това в Европа, както актьорът Егон Фюрст.

— Какво е станало с Фюрст?

— Никъде в Ню Йорк не могъл да си поръча пилешка салата. Бил емигрирал, но това го довело до отчаяние. Върнал се в Германия. Във Виена.

— Не е вярно, Роберт — възрази му Джеси. — Страдаше от носталгия. А и тук не можеше да работи. Не знаеше езика. Никой не го познаваше. А в Германия го знаеха всички.

— Не беше евреин — каза Хирш. — Само евреите страдат от носталгия по Германия. Ужасен парадокс, но е истина.

— Има предвид мен — усмихнато поясни Джеси. — Колко е зъл само! Но днес имам рожден ден и не ме интересува. Влизай! Има ябълков щрудел и прясно кафе! Точно като у дома. Не подгрятата течност, която американците наричат кафе.

Джеси, защитничката на емигрантите. Преди 1933-та, в Берлин, тя вече бе осиновила всички актьори, хора на изкуството, писатели и интелектуалци, които се нуждаеха от помощ. Наивен ентусиазъм, който не можеше да бъде помрачен от критиката, а й създаваше възторжено настроение. Този възторг не се проявяваше само в салона, докато обсаждаше режисьори и продуценти, тя помагаше и на разбити семейства да се съберат отново, беше довереницата на отчаяните, даваше малки заеми, помагаше на влюбените, подпомагаше книгоиздателите и постигаше много с ината си, тъй като издатели, продуценти и директори на театри, въпреки че я смятаха за досадна, не можеха да устоят на нейната безкористност и доброта. Така смисълът на живота й като покровителка на хората на изкуството беше стократно изпълнен, без да съществува нещо лично нейно. Около нея за определено време се навърташе един безличен господин Тобиас Щайн, който в Берлин поемаше единствено грижата гостите да имат винаги достатъчно за ядене и пиене, а иначе скромно стоеше на страна. Той почина също така безлично по време на бягството от възпаление на белите дробове в един от градовете на Виа Долороса.

Джеси бягаше, сякаш по този начин наказваше някой друг. Тя бе останала безчувствена към това, че бе загубила и къщата, и имуществото си. Продължаваше да помага на бягащите и прокудени хора на изкуството, които срещаше по пътя си — учудващи бяха дребното й буржоазно задоволство от популярността и непоколебимото й добро настроение. Колкото повече я използваха, толкова повече излъчваше. Тя успяваше да създаде уютен остров от някоя мръсна хотелска стая само с няколко възглавнички и един газов котлон, тя готвеше и миеше на непрактичните и почти безпомощни артисти, които бягаха безцелно, а след смъртта на господин Тобиас Щайн се разбра, че скромничкият мъртвец предвидливо бил оставил една сума в долари в Гаранти Тръст Къмпани в Ню Йорк и в Париж. Джеси използва и тях почти изцяло за своите протежета, остави си съвсем малко средства от сумата за билета до Ню Йорк с „Кралица Ана“. Тъй като не се бе занимавала с политика, тя не знаела, че билетите за кораба били разпродадени от месеци, но и не й направило впечатление, когато все пак успяла да получи билет за себе си. Докато седяла на гишето, се случило нещо нечувано: бил върнат един билет. Притежателят му получил сърдечен удар. И понеже Джеси била точно на ред, билетът бил продаден на нея, въпреки че други биха дали за него цяло състояние. Тогава тя не възнамерявала да остане в Америка; просто искала да получи второто състояние, което й бил оставил предвидливият й мъж при Гаранти Тръст в Ню Йорк, а после отново да се върне. Минали едва два дни, откакто била в открито море и избухнала войната. Така Джеси останала в Ню Йорк.

Всичко това ми беше разказал Хирш.

 

 

Стаята на Джеси не беше голяма, но подредена изцяло в неин стил навсякъде със столове с възглавнички, шезлонг и много снимки по стените, почти всички изпълнени с посвещения. Някои от тях бяха в черни рамки.

— Списъкът на умрелите на Джеси — каза една нежна жена, която стоеше точно под тях. — Ето го и Хазенклевер! — тя посочи снимка с черна рамка.

Спомних си за Хазенклевер. Французите го бяха изпратили в лагер, както и всички емигранти, които успяха да заловят през 1939-а година. Когато немските войски стигнали на няколко километра от лагера, предната нощ Хазенклевер се самоубил. Не искал да го заловят и малтретират до смърт в немски концентрационен лагер. Но немските войски не дошли, както очаквали всички. В последния момент им разпоредили да минат по фланговете, така че лагерът останал вън от контрола на Гестапо. Хазенклевер обаче бил мъртъв.

Забелязах, че и Хирш до мен също се бе загледал в снимката на Хазенклевер.

— Не знаех къде е — прошепна той. — Искаше ми се да го спася. Но по онова време всичко бе така объркано, че по-трудно бе да откриеш някого, отколкото да го измъкнеш. Прословутата френска проклета бюрокрация! Всичко бе замислено за добро, но който попаднеше вътре, бе изгубен.

Встрани от поменика видях снимката на Егон Фюрст, тя имаше черна ивица, но беше без рамка.

— Какво означава това? — запитах дребната жена. — Че е убит в Германия ли?

Тя поклати глава.

— Тогава щеше да има рамка. Не, това означава, че Джеси много жали за него. За това е и малко встрани от останалите. Истинските мъртви са оттатък при Хазенклевер. Вече са толкова много.

Явно в спомените си Джеси имаше ред. Дори и смъртта може да бъде отбелязана изискано, помислих и погледнах пъстрите възглавнички в шезлонга под снимките. Някои от актьорите бяха с костюм от някаква роля, с които са пожънали успех в Германия или във Виена. В избеляло кадифе, в рицарски одежди, мечове с корони, те се усмихваха щастливи и героични от своите черни рамки.

От другата страна на стаята висяха снимки на приятелите на Джеси, които още бяха живи. И те, в по-голямата си част, бяха певци и артисти. Джеси си падаше по известни личности. Сред тях имаше и няколко лекари и писатели. Не знаех кое действа по-призрачно — сбирката на мъртвите или тази срещу нея на живите, които още не познаваха смъртта, но отчасти я очакваха с ролите си, облечени като Вагнерови герои с рога на главата, като Дон Жуан или Вилхелм Тел, обвити от повехналите отминали триумфи, днес вече съвсем скромни и отдавна поостарели за ролите, които са играли преди.

— Принц фон Хомберг! — каза едно прегърбено човече зад мен. — Това бях преди! А сега?

Огледах се, после погледнах снимката.

— Вие ли сте това?

— Бях аз — отвърна с горчивина състареният мъж. — Преди петнайсет години! Мюнхен! Камерните спектакли! Вестниците писаха, че съм най-добрият „Принц фон Хомберг“ на десетилетието. Предсказваха ми бляскаво бъдеще. Бъдеще! Къде е то? Бъдещето? — Той направи почтителен поклон. — Грегор Хааз, камерен актьор от запаса.

Измърморих името си и се втренчих в снимката, която вече не приличаше на него.

— Принц фон Хомберг! Може ли човек изобщо да ме познае? Естествено, не. Тогава нямах бръчки, но за сметка на това косата ми си беше на място! Само трябваше да внимавам да не напълнея. Имам слабост към сладкишите. Ябълков щрудел със сметана. А днес… — Мъжът разтвори сакото си. Беше му прекалено широко, а отдолу се очертаваше слаб, хлътнал навътре корем. — Ако Джеси искаше да изгори тези стари снимки! Но тя много държи на тях, били й като синове. Нарича това тук „Клубът на Джеси“. Знаехте ли това?

Кимнах. Така се наричаха протежетата на Джеси още от Франция.

— И вие ли бяхте сред тях? — запита Хааз.

— Понякога, та кой не е бил?

— Намери ми работа като преводач от немски към една фирма, която имаше обемна кореспонденция с Швейцария. — Той се огледа загрижено. — Но не знам колко още ще ме държат. Тези швейцарски фирми си назначават собствени преводачи от английски и това скоро ще направи работата ми излишна. — Той ме изгледа отдолу догоре. — Щом като човек избяга от единия си страх, идват следващи. При вас така ли е?

— Горе-долу. Но човек свиква с това.

— Свиква или не свиква — възрази Хааз остро. — И тогава една нощ се обесва. — Той отново се прегърби. — Ауфидерзеен.

Едва сега си дадох сметка, че бяхме разговаряли на немски. Повечето хора около мен говореха немски. Още от Франция Джеси много държеше на това. Тя не само намираше за смешно, но считаше дори за предателство, ако емигрантите не говореха помежду си на немски. Те принадлежаха към школата емигранти, които смятаха, че нацистите са паднали от Марс и са завладели беззащитната им родина, противно на другата школа, която твърдеше, че във всеки немец дреме нацист. Имаше и още една, трета школа, която надхвърляше и това, и твърдеше, че във всеки човек дреме нацист, дори и това състояние да носи друго име. Тази школа имаше две течения — философско и борческо. Към второто принадлежеше и Роберт Хирш.

— Грегор Хааз разказа ли ти историята си? — попита ме той.

— Да. Беше нещастен, че Джеси е закачила снимката му. Би предпочел да забрави всичко това.

Хирш се засмя.

— Той самият е облепил малката си стаичка със снимки от своя кратък апогей. Би предпочел да умре, отколкото да забрави за нещастието си. Той е истински актьор. Но вече не играе „Принц фон Хомберг“, а беден труженик без сцена.

— А как стоят нещата с Егон Фюрст? Наистина ли това е бил поводът на връщането му?

— Не можа да научи английски и просто не успя да проумее как е възможно да не го познават тук. Случва се с някои актьори, Фюрст бе много известен в Германия. Не разбираше как е възможно да се наложи да изговаря името си буква по буква, като се започне от емиграционните власти, и никой да не го познава. Това напълно го разби. Което за едни е проста безобидна случайност, за други се превръща в трагедия. Едно филмово студио изиска от него да направи пробни снимки като начинаещ и тогава всичко свърши. Желаеше само да се върне обратно. Може би е още жив. Иначе Джеси щеше да знае. Дали отново играе в Германия, обаче, не знам.

Джеси дойде сияйна.

— Кафето е готово! И ябълковия щрудел! Хайде, деца, на масата! — каза тя.

Прегърнах я и я целунах.

— Ти отново ми спаси живота, Джеси. Ти си накарала Таненбаум да се застъпи за мен.

— Дрън-дрън — отвърна ми тя и се освободи от прегръдката ми. — Така лесно не се мре. Особено пък ти!

— Възпря ме още като моряк да тръгна с някой от модерните „летящи холандци“ от пристанище на пристанище, без да имам право да пусна котва.

— Наистина ли съществуват?

— Да — отвърнах, — пълни с емигранти, основно евреи. И с деца.

Кръглото лице на Джеси помръкна.

— Защо не ни оставят най-сетне на мира — промърмори тя. — Та ние вече сме толкова малко.

— Точно затова — отвърна Хирш. — Не е опасно нито да ни малтретират, нито да ни оставят, без да ни помогнат. Ние сме най-търпеливите жертви.

Джеси се обърна назад.

— Роберт, днес е рожденият ми ден. Аз съм една стара жена. Нека само този следобед да празнуваме в самозаблуда. Сама приготвих ябълковия щрудел, както и кафето. Ето ги и сестрите Дал, Ерика и Беатрис! Те ми помогнаха и сега ще сервират. Направи ми услуга и се наяж, без да мърмориш като черна станция. Само да можеше ти, политическо магаре, да се влюбиш още веднъж!

Крехката жена, която беше седяла под снимките, влезе с кана кафе. След нея влезе друга, досущ като първата. Те бяха и еднакво облечени.

— Близначки! — каза с гордост Джеси, като че ли тя беше авторката. — Истински и много мили! Някога ще играят в голямото кино!

Близначките се носеха наоколо. Имаха дълги крака, тъмни очи и изрусени коси.

— Човек не може да ги различи — каза някой до мен. — Говорят, че едната била страхотна шафрантия, а другата — върла пуританка.

— Но нали си имат имена — отвърнах.

— Там е работата — обясни ми човекът до мен, — коконите се забавляват и си сменят имената. Едната се представя за другата. На тях им доставя удоволствие, но е дяволска игра за онзи, който е влюбен.

Погледнах го заинтригувано. Това беше нещо ново — да си влюбен в близначки.

— В едната или и в двете сте влюбен?

— Името ми е Лео Бах — представи се човекът. — Честно казано, в шафрантията, но като не знам коя е…

— Лесно може да се провери…

— И аз така си мислех. Точно днес, когато ръцете им са пълни с канички с кафе и сладкиши. Тайничко хванах едната за задника; тя разля кафето върху синия ми костюм. После опитах и с другата, и тя ме заля с кафе. Сега вече не знам дали съм се излъгал и два пъти съм ощипал една и съща, или не. Тези близначки са така бързи. Профучават като фурии от стая в стая. Как ви се струва? Онова, което ме стресна, е, че и двата пъти се случи едно и също: кафе върху костюма. Може би това доказва, че и двата пъти е била една и съща, не мислите ли?

— Не бихте ли могли да опитате още веднъж, като не изпускате близначките от поглед?

Лео Бах поклати глава.

— Костюмът ми вече е прекалено мокър, а ми е само един.

— Мисля, че кафето не оставя петна върху син костюм.

— Не е заради петната. Във вътрешния си джоб нося всичките си пари. При третото нещастно поливане с кафе ще се намокрят и могат да изтекат. Това не мога да си позволя.

Една от близначките се насочи към нас с кафе и сладкиш. Лео Бах неволно се отдръпна назад; после нападна жадно. Другата близначка ми подаде чаша с кафе. Носеше каничката в ръка. Бах престана да яде и я наблюдаваше, докато отмина.

— Тези комедиантки! — изръмжа той. — Вода ненапита! Дори и по гласа им не можеш ги различи!

— Злочеста съдба — казах му. — Може би и двете не обичат да ги пощипват по задника. В определени кръгове това се счита за доста примитивен опит за сближаване.

Лео Бах отхвърли тази мисъл.

— Но, моля ви! Та ние не сме „определени кръгове“, ние сме просто емигранти! Нещастни хора!

 

 

Върнах се с Хирш в магазина му. Отвън ранната нощ на големия град минаваше покрай нас със своя шум, светлини и хора. Не запалихме светлината, отвън влизаше достатъчно. Невидимото стъкло пред нас ни предпазваше от шума. Седяхме като в пещера, а отраженията отвън се превръщаха в двойни отражения върху големите, издути тихи очи на телевизорите. Никой от тях не бе пуснат, но те стояха плътно около нас, и ние като че ли стояхме в мълчаливия свят на роботите на бъдещето, в който всичко онова, което навън се потеше, страдаше, нападаше или се страхуваше, вече бе открило безчувствено съвършено решение.

— Странно как се е променило всичко тук, в Америка, не намираш ли? — попита ме той.

Поклатих глава. Той стана и донесе бутилка перно с две чаши. После се запъти към хладилника и извади формички за лед. Светлината от хладилника за миг освети тясното му лице и рижаворусите му кичури. Наистина приличаше на блудкав поет и ни най-малко на отмъстителен макавеец.

— Колко различно бе всичко по време на бягството — продължи той. — Франция, Холандия, Испания и Португалия. Тогава и частицата цивилен живот бе голямото, почти непостижимо преживяване. Стая с едно легло, запалена печка, една вечер с приятели, или Джеси, като ангел на благовещението с пакет картофено пюре на прах и кана истинско кафе. На заплашителния фон на опасността това бяха единични проблясъци на утехата. А сега? Какво стана с всичко това? Безобидно дребно буржоазно събиране на кафе. Мухлясал уют. Не мислиш ли и ти така?

— Не — отвърнах му. — Опасността стана по-малко опасна, това е всичко. И това е причина другото да изпъква повече. Аз съм за спокойствието на събирането на кафе. Човек поне знае, че може да се види с другия и на следващия ден. В Европа не го знаехме. — Засмях се. — Или предпочиташ да си върнеш опасността, защото еснафското така ще изглежда по-романтично! Както лекарите по време на холерна епидемия могат да покажат повече героизъм, отколкото по време на грип?

— Естествено, че не! Това, което ме огорчава, е атмосферата. Тази смесица от смирение, безсилна омраза, протест, който не води до нищо и отново потъва в себе си, отчаяние и на всичкото отгоре черен хумор. Безпомощни шегички и безутешни емигрантски вицове, вместо да се надигнат на бунт!

Наблюдавах Роберт Хирш много внимателно.

— А какво друго могат да направят? — отвърнах му аз. — Тук те не могат да бъдат онова, което очакваш от тях. Те просто са авантюристи против волята си. В Америка имат малко сигурност, но винаги ще си останат хора втора класа. Търпеливи, както ги наричат тук, вражески настроените чужденци. И такива ще си останат цял живот, дори и да се върнат в Германия. Дори и в Германия!

— Смяташ ли, че ще се върнат?

— Не всички, но някои от тях. Ако не загинат преди това. Необходими са много сили, за да може човек да живее без корени. Нещастието рядко е величествено. Те водят едно примирено съществуване, без родина, с еснафското овчедушие на ежедневието, без особено бъдеше, дори илюзорно, Роберт. — Отместих чашата си встрани. — По дяволите, започвам да поучавам. Това е от абсента. Или от тъмнината. Нямаш ли друго за пиене?

— Коняк! — отвърна той. — Курвоазие!

— Божи дар!

Той се надигна, за да донесе бутилката. Видях сянката му пред осветения прозорец. Божичко, наистина ли тайно ме обхващаше носталгично чувство по онзи безутешен и напрегнат живот отпреди? Отдавна не го бях усещал и знаех колко бързо може да се развие. Съзнанието бе най-големият фалшификатор на света. То много бързо превръща в безобидна авантюра всичко, което човек преживява — в противен случай никога не би имало следващи войни. Животът на Роберт Хирш бе протекъл различно от този на станалите емигранти; живот на макавеец, отмъстител и спасител, а не живот на жертва. „Да не би смъртта за него да се е изпарила сред облаците на ежедневната сигурност“, помислих си. Мина ми през ума, не без завист, защото на моето отречено от бога небе тя продължаваше да дебне почти всяка нощ и често се налагаше да светвам лампата, събуден от кошмарите.

Хирш отвори коняка. Ароматът се разнесе веднага — стар коняк, още от времето на последната война.

— Помниш ли къде го пихме за пръв път? — попита той.

Кимнах.

— В Лаон. В един кокошарник по време на бягството ни. Това беше, когато щяхме да съставяме Лаонски молитвеник. Каква призрачна нощ беше! Изпълнена с крясъци на кокошки, коняк и страх. Беше конфискувал бутилката от някакъв търговец на вино, който беше ятак.

— Откраднал — поправи ме Хирш. — Но тогава имахме нужда от красиви фрази, както и нацистите.

Лаонският молитвеник бе сбирка от практически правила за поведение по време на бягството и опит, който си предаваха емигрантите от Виа Долороса един на друг. Всеки път, когато пристигаха бегълци, към него се прибавяха нови трикове и предохранителни мерки. Най-сетне Хирш и аз започнахме да ги събираме в един вид молитвеник за начинаещи как да избягат от полицията. Вътре имаше адреси, където можеха да намерят помощ, но и други, които трябваше да избягват; бяха отбелязани лесни и опасни гранични пунктове, добронамерени и по-трудни митнически постове, сигурни скривалища за писма в музеи и църкви, които не се контролират от полицията, както и правила, как да се надхитрят жандармите. По-късно към тази информация се присъединиха и имената на доверени свръзки, за да се избяга от Гестапо, както и земната и практична философия на гонения с горчивите шегички на примитивното оцеляване.

Някой почука на прозореца. Един мъж с голо теме втренчено гледаше вътре. Отново почука и още по-силно. Хирш най-сетне стана и отвори.

— Не сме крадци — поясни той. — Тук живеем.

— Така ли? А какво правите толкова време след края на работното си време тук, в тъмното?

— Не сме и хомосексуалисти. Планираме бъдещето си. То е тъмно и затова седим на тъмното.

— Какво? — запита човекът.

— Доведете полиция, ако не ми вярвате — каза Роберт и затвори вратата под носа на плешивия. Върна се обратно на масата. — Америка е страната на уеднаквяването. Всеки прави същото като другия и точно по същото време. Всичко останало е подозрително — обясни той. Отмести чашата с абсент и също си донесе ракиена чаша. — Забрави какви ги наприказвах преди малко, Лудвиг. Човек има такива моменти. — Той се засмя. — Параграф дванайсети от Лаонския молитвеник: чувствата пречат на правилната преценка, също и грижите. Всичко може да е съвсем различно.

Кимнах.

— Мислил ли си някога да се запишеш в Армията тук? — попитах.

Хирш отпи глътка коняк и после отвърна:

— Да. Само че не ме искат. „Немецът си остава немец“ ми обясниха. Може би е вярно. Сигурно го знаят. Предложиха ми да се бия в Пасифика срещу японците. Не пожелах. Аз не съм войник, чиято работа е да убива. Може би са прави. Ти би ли стрелял по немци, ако те вземат в армията?

— По някои може би.

— Да, по някои, които познаваш. Но и по другите ли? По всички?

Замислих се.

— Дяволски труден въпрос — отвърнах.

Хирш се засмя горчиво.

— Нямаш отговор за него, нали? Както и на много други, които се явяват пред нас, гражданите на света! Ние не принадлежим нито тук, нито там. Нито към изоставената страна, нито към новата! Генералите имат право да не ни се доверяват!

Не му възразих. Не можеше да му се възрази. Такава беше ситуацията, в която бяхме попаднали, но конците се дърпаха от други. За повечето беше ясно. Само бунтовническото сърце на Роберт Хирш още не можеше да се примири.

— Чуждестранният легион приемаше германци — отвърнах му най-сетне. — Даже им обещаваше гражданство. След войната.

— Чуждестранният легион — отвърна Роберт презрително. — Праща ги в Африка да строят улици.

Отново седяхме на масата, без да разговаряме. Хирш си запали цигара.

— Странно — каза той, — в тъмното цигарата няма вкус. Не я усещаш. Щеше да е чудесно, ако в тъмнината човек не усещаше и болката?

— Напротив, усеща я двойно. Може би защото в тъмното човек се страхува повече?

— Чувства се по-самотен. В ръцете на призрачната си фантазия.

Вече не го слушах. Изведнъж видях навън едно лице, което ми разкъса сърцето. Появи се така неочаквано, че ме уцели остро, без да мога да се защитя. Мислех, че ще скоча, за да го последвам, но си останах на мястото и веднага след това разбрах, че съм се заблудил. Трябваше да съм се заблудил. Това лице, леко наклонено, усмихващо се през рамо, обляно от светлините на улицата, бе мъртво. Вече не се усмихваше. Последният път, когато го видях, беше изцъклено и студено, а върху очите бяха накацали мухи.

— Какво каза? — успях да попитам с мъка. „Не може да е вярно“, помислих си. Това беше само една заблуда, трябва да се събудя незабавно. Уединението на тъмното помещение за миг ми се стори така нереално със своите стъклени очи на мигащите стативи, че и навън всичко ми изглеждаше недействително, дори и самият аз. — Мога ли да запаля светлината?

— Естествено.

Започнахме да примигваме с очи, когато неоновата светлина се изсипа като студен душ върху нас, сякаш бяхме крили непристойни тайни.

— Какво каза? — повторих въпроса си.

Хирш ме загледа учудено.

— Казах, че не бива да мислиш за Таненбаум. Той е разумен човек и знае, че ти трябва време, за да свикнеш с живота тук. Не е нужно да го посещаваш специално, за да му благодариш. По определени поводи жена му дава „вечери“ за гладните емигранти. Скоро пак ще организира такава. Сигурно ще те покани. Ще отидем заедно. Струва ми се, че и ти предпочиташ така.

— Разбира се!

Станах.

— Какво става с работата? Намери ли си вече нещо? — попита Хирш.

— Още не. Но имам нещо предвид. Не искам да съм в тежест на Таненбаум.

— Не бива да мислиш за това. Винаги можеш да живееш тук и да се храниш при мен.

Поклатих глава.

— Искам да се справя сам, Роберт. С всичко! — повторих аз. — Параграф седми: помощта идва винаги тогава, когато не ти е нужна.

 

 

Не се върнах в хотела. Шляех се безцелно по улиците, така както правех почти всяка вечер. Взирах се в светлинните каскади и си мислех за Рут, която бе мъртва. Срещнахме се случайно и останахме заедно. Времето беше безутешно и за двама ни. Не познавахме никого другиго, освен нас самите. Един ден ме арестуваха и ме тикнаха в затвора за четиринайсет дни, а после ме изселиха през швейцарската граница. Струваше ми доста усилия да се върна обратно. Но когато достигнах Париж, Рут беше вече мъртва. Намерих я в стаята й, над нея кръжеше рояк мухи с метален цвят, беше лежала дни наред така. Никога не успях да се отърся от мисълта, че я бях изоставил на произвола на съдбата. Тя имаше само мен, а ме арестуваха заради собственото ми лекомислие. Като всички емигранти и тя носеше със себе си отрова, в случай, че Гестапо я спипа. Не я беше използвала. Стигнали й бяха две опаковки приспивателни, за да довършат умореното й и отчаяно сърце.

 

 

Изведнъж се сепнах и се загледах в една будка за вестници. Огромни надписи с едри букви се набиваха на очи от всички страници на изложените вестници: „Атентат срещу Хитлер! Хитлер убит от бомба!“

Тълпа от хора наобиколи будката. Промъкнах се между тях и си купих вестник. Още беше влажен от печатницата. Усетих как ръцете ми треперят. Потърсих един вход и започнах да чета. Изведнъж изгубих търпение, защото не напредвах бързо. А и не разбирах всичко. Свих вестника, подредих го и извиках такси. Исках да отида при Роберт Хирш.

Не си беше у дома. Дълго чуках на вратата на стаята му. Беше заключена. Не беше и в магазина. Може би бе излязъл малко преди да дойда. Запътих се към „Кралят на морето“. Мъртвите риби блестяха, окованите раци мръзнеха на ледените си легла, келнерите балансираха купи със супа над главите на хората. Ресторантът беше претъпкан, но Хирш го нямаше. Продължих нататък. Не исках да се връщам в хотела. Опасявах се да не срещна Лахман. Не ми се седеше и в плюшената стая; може би Мария Фиола я беше окупирала. Знаех, че Мойков не беше там.

Минах по Пето авеню. Просторът и бляскавата му осветеност малко ме поуспокоиха. Струваше ми се, че от осветените къщи идваха кратки токови удари, които правеха въздуха да пулсира. Усещах тези вибрации по ръцете и по лицето си. Пред Савой Плаца хотел си купих друго извънредно издание. Рекламираше го едно джудже с тънички мустачки. Съобщенията бяха приблизително същите като в предния вестник. Срещу Хитлер бе извършен бомбен атентат. От един офицер. Не било съвсем сигурно, че е мъртъв, но във всеки случай явно бил тежко ранен. Това бил офицерски бунт. Част от армията в Берлин се бунтувала, присъединили се и други генерали. Може би това бил краят.

Облегнах се на витрината, която беше ярко осветена, за да прочета ситно отпечатания текст. Струваше ми се, че около мен бушува магнитна буря. От зоопарка се чуваше ревът на лъвовете. Гледах през витрината пред себе си, без да мога да видя нищо. Едва по-късно забелязах, че се намирам пред бижутерския магазин на Ван Клиф и Арпелс. Две диадеми на умрели кралици се открояваха в една пещера от черно кадифе, сред смарагдите, брилянтите и рубините, безучастни и хладни, един затворен в себе си свят на кристали, съвършени, създадени далеч и извън житейските несгоди, запазили съвършенството си, без да убиват, наложили се тихомълком по някакви собствени, непонятни закони. Усетих как прошумоля вестникът в ръката ми, погледнах големите заглавия, после вдигнах поглед по цялото Пето авеню, тази бляскава улица с излишъка си и лъскавите си златни витрини, големи постройки, изпъкващи в хибридна фриволност с вавилонска самоувереност. Нищо не се беше променило, докато аз си въобразявах, че вълнението е окъпало света. Шумоленето на вестника в ръката ми бе всичко, което усещах от войната, война в сянка, без разрушения, това призрачно ехо от сатанинска битка от другата страна на непокътнатия континент, невидима война, която в този миг отекваше единствено с шумоленето на вестниците и среднощните будки.

— Кога излизат сутрешните вестници?

— След около два часа. „Таймс“ и „Трибюн“.

Продължих неспокойната си разходка по Пето авеню покрай Сентръл парк, към хотел Шери Нидерланд, оттам до музея Метрополитън и обратно към хотел Пиер. Беше неописуема нощ, велика и тиха, топла, изпълнена с уханието на късния юли, цветарските магазини, пълни с рози, лалета и орхидеи, и кичести люляци по тротоарите на страничните улички, небето, пълно със звезди, преливащо в сянката на Сентръл парк, носено от върховете на дърветата, липи, магнолии, просмукано от спокойствие, файтони със закъснели влюбени, меланхоличният рев на лъвовете и светещият автомобилен грохот, който изписваше своите светлинни йероглифи на улицата до парка.

Влязох в парка и се запътих към едно езерце. Примигвах, огрян от невидимата луна. Седнах на една пейка. Беше ми невъзможно да мисля. Опитвах се, но внезапно се появяваше миналото, всичко се завърташе и разклащаше, приближаваше се и ме наблюдаваше с мъртвешки очи, отново се появяваше отдолу под сенките на дърветата, промъкваше се с едва дочути стъпки отново, говореше с угаснали гласове от пепел и мъка, предупреждаваше и шепнеше, изведнъж си пробиваше път през лъкатушните пътища на годините, докато почти започна да вярва, че халюцинира и наистина ги вижда в призрачна смесица от вина, отговорност, отсъствие, безсилие, горчивина и бурен призив към отмъщение. Изведнъж всичко се разми в топлата юлска нощ, изпълнена с уханието на растежа и цъфтежа с влажната плесен на черното езеро. От време на време се чуваше замечтания крясък на дивите гъски — парад на сенките на болката, на вината и неизпълненото обещание. Станах, не можех да седя повече безучастен и да усещам крилата на прилепите така близо до лицето си, сякаш отравяха дишането ми със студения мирис на гробове. Продължих по алеите все по-дълбоко в парка, увит в парцалите на спомените си като в разкъсано палто, без да знам накъде вървя. На едно песъчливо място спрях за миг. Там, на полянката, се беше сгушила една малка въртележка, изпъстрена със сенки и отражения. Беше завита небрежно с корабно платно, можеха да се видят кончетата със златните си впрягове и развени гриви, гондолите, мечетата и слончетата. Те бяха замрели по средата на движението си, галопът им бе застинал и стояха безмълвно тихи, омагьосани като в приказките. Дълго гледах този измислен свят, който въздействаше особено безутешно, защото бе направен, за да доставя радост и безгрижие. Напомняше ми за много неща.

После дочух стъпки. Двама полицаи се появиха от тъмнината зад мен. Бяха вече зад гърба ми, преди да преценя дали да бягам или не. Не помръднах.

— Какво правите тук? — попита по-високият.

— Разхождам се — отвърнах му.

— Тук? Нощно време в парка? Защо?

Не знаех какво да отговоря.

— Документи? — попита вторият.

Паспортът на Зомер беше у мен. Разгледаха го на светлината на джобно фенерче.

— Значи не сте американец, така ли? — попита вторият.

— Не.

— Къде живеете?

— В хотел „Рауш“.

— Отскоро ли сте в Ню Йорк? — попита по-високият.

— Не.

Малкият продължаваше да изследва паспорта ми. Усетих онова потрепване в стомаха, което познавах от десет години сблъсък с полиция. Погледнах лакираното конче на въртележката, което се бе изправило пред една гондола във вечен протест, после се загледах в звездното небе и си помислих, че би било странно, ако ме задържат като немски шпионин. Малкият полицай продължаваше да се ровичка из паспорта ми.

— Готов ли си? — попита високият.

— Мисля, че не е крадец, Джим.

Джим не отговори. Другият стана неспокоен.

— Трябва да вървим, Джим. — Обърна се към мен: — Не знаете ли, че е твърде опасно да се разхождате тук сам през нощта?

Поклатих глава. Представите ми за опасност бяха съвършено различни. Погледнах към въртележката.

— Тук през нощта се навъртат всякакви хора — обясни по-високият. — Крадци, джебчии и тем подобни. Всеки миг нещо се случва. Или искате да ви спукат от бой?

Той се засмя. Не му отговорих. Само поглеждах към паспорта си, който все още бе в ръцете на дребния полицай. Паспортът бе всичко, което имах, ако исках да се върна в Европа.

— Елате с нас — каза Джим най-сетне. Не ми връщаше паспорта. Последвах двамата. Те стигнаха до полицейска кола, която стоеше на края на една улица. — Качете се — каза Джим.

Седнах на задната седалка на колата. След малко излязохме от парка и се озовахме на Деветдесет и девета улица. Колата спря. Джим се обърна и ми подаде обратно паспорта.

— Хайде, човече, слизайте. В парка можеше да ви докопа и някой друг.

Двамата полицаи се засмяха.

— Ние сме приятели на човека — обясни по-високият.

— Истински приятели на човека, доколкото е възможно.

Изведнъж усетих тила си потен и кимнах механично.

— Излязоха ли вече сутрешните вестници? — попитах ги.

— Да. Копелето е живо. Копелетата са родени с късмет.

Тръгнах по улицата покрай хотел Сен Морис — с малката си градинка отпред, с няколко масички и столчета. Той бе единственият подобен, който бях срещал тук в Ню Йорк. В този град нямаше малки кафенета с вестници, както в Париж, Виена или всяко малко градче в Европа. Може би никой нямаше време за това.

Застанах пред един щанд с вестници. Изведнъж се усетих страшно уморен. Прескочих първата страница — Хитлер не беше мъртъв. Всички останали съобщения бяха противоречиви. Бил военен пуч, или не бил. Берлин изглежда още беше в ръцете на бунтовническите войски. Но пък бунтовниците били вече задържани от верните на Хитлер генерали и Хитлер беше жив. Не беше унищожен. Вече бил издал заповед да се обесят бунтовниците.

— Кога излизат следващите вестници? — попитах.

— Утре. Дневните вестници. Тези бяха сутрешните.

Погледнах отчаяно продавача.

— Ами радиото, пуснете си радиото. Станциите предават цяла нощ последните новини.

— Така е.

Нямах радио. Но Мойков имаше. Може би вече се беше върнал. Взех такси и отпътувах към хотела. Изведнъж бях прекалено съсипан, за да вървя пеш. А и исках да се върна бързо. Тръпнех от нетърпение, но от друга страна бях напълно безучастен, като че ли чувах и възприемах всичко през памук.

 

 

Мойков беше в хотела. Не беше излязъл.

— Роберт Хирш беше тук.

— Кога?

— Преди два часа.

Точно по това време го търсих у тях.

— Остави ли съобщение?

Мойков посочи едно радио с лъскави хромирани бутони.

— Донесе това радио за теб. Зенит е. Добра техника. Смятам, че днес ще искаш да го слушаш.

Кимнах му.

— Каза ли нещо друго?

— Беше тук до преди половин час. Беше възбуден, но въпреки това песимист. Каза, че немците не са успели в никоя революция. Дори и в бунт. Техният бог били заповедта и послушанието, а не съвестта. Той определи атентата като военен пуч — не защото нацистите били масови убийци, превърнали правото в кървав фарс, а защото били изгубили войната. Допреди половин час заедно слушахме новините, но като чу, че Хитлер е жив и реве за мъст, Хирш си тръгна. Апарата остави тук за теб.

— Междувременно случи ли се нещо ново?

— Хитлер иска да държи реч. За да убеди народа, че провидението го било спасило!

— Естествено! Казаха ли нещо за войските на фронта?

Мойков поклати глава.

— Нищо, Лудвиг. Войната продължава.

Кимнах му. Той ме погледна.

— Изглеждаш жълт зелен. С Роберт Хирш вече пийнахме една водка. Но съм готов да пийна и една с теб. Това е нощта на нервните сривове. Или на водката.

Отказах му.

— Не, Владимир. Уморен съм до припадък. Ще взема радиото. Има ли контакт в стаята ми?

— Няма нужда, това е транзистор. — Мойков продължаваше да ме гледа втренчено. — Не се ли побъркваш? Пийни поне глътка. Вземи и това. — Той отвори огромната си длан, в която имаше три таблетки. — За да заспиш. Утре сутрин ще има достатъчно време да се изясни кое от всичко това е вярно и кое не е. Съвет на прастария емигрант, който десетократно е имал подобни надежди и е бил принуждаван да ги погребе единайсеткратно.

— Мислиш, че и сега ще стане така ли?

— Утре ще разберем. Надеждата често носи със себе си нежелани мисли в леглото. Разбрах, че и убиецът мени цвета си, в зависимост от това дали работи за своята кауза или против нея. Отдавна съм се отказал от тази игра — по-добре отново да повярвам на десетте божи заповеди. И без това сами по себе си са достатъчно несъвършени.

Сянка на жена се вмъкна вътре. Беше много стара, с кожа като от сива смачкана хартия. Мойков стана.

— Имате ли нужда от нещо, графиньо?

Сянката бързо кимна.

— Съдоразширяващите ми, Владимир Иванович. Свършиха. Тези юлски нощи! Човек не може да заспи. Напомнят ми за летните нощи на 1915-та в Санкт Петербург. Бедничкият цар!

Мойков й подаде малка бутилка водка.

— Ето ви съдоразширяващото, графиньо. Лека нощ. Приятни сънища!

— Ще се опитам!

Сянката се изниза навън. Носеше много старомодна сива рокля с остро деколте.

— Живее с миналото — каза Мойков. — За нея времето е спряло с руската революция от 1917-та. Оттогава е мъртва. Просто не го знае. — Той ме погледна внимателно. — Прекалено много неща се случиха през последните трийсет години, Лудвиг. За кървавото минало няма справедливост. И никога не е имало. В противен случай трябва да се изтреби целия свят. Повярвай на един стар човек, който някога е мислил също като тебе.

 

 

Взех радиото и се качих в стаята си. Прозорците бяха отворени. На нощното ми шкафче стоеше китайската бронзова ваза. „Колко отдавна беше всичко това“, помислих си. Поставих радиото до нея и се заслушах в новините, които се излъчваха от време на време и без дъх, между джазова музика, реклами за уиски, тоалетна хартия, студени кремове, разпродажби на по-ниски летни цени, бензин, луксозни гробища със сух фин пясък и прекрасен изглед. Опитах се да хвана презокеански станции — Англия или Африка — на моменти почти успявах, дочувах по няколко откъслечни думи, после обаче се появяваше статично електричество от бурята над океана, буря зад хоризонтите като отекваща битка. Станах и се загледах през прозореца, зад който притихнала се стелеше юлската нощ с едри звезди. После смених станцията на радиото, изпълнено с блудкавия миш-маш от пропаганда с трагични истории, между които не можех да направя разлика, само че рекламите ставаха все по-крещящи и настойчиви, а новините — все по-лоши. Атентатът се беше провалил. Армията вече беше започнала да арестува бунтовниците, генерали срещу генерали, а партията на убийците вече замисляше нови методи за изтезание, съвсем бавно да беси или обезглавява съзаклятниците. Често в тази нощ се споменаваше името Господне, но явно бе на страната на Хитлер. Съвсем изтощен заспах едва призори.

 

 

На обяд чух от Мойков, че през нощта в хотела е починал един емигрант. Той много незабележимо обитаваше своята стая. Казваше се Зигфрид Зал и бе умрял от сърдечен инфаркт. Вече го бяха отнесли. Никога не го бях виждал.

— Можеш да се настаниш в стаята му — каза Мойков, — малко е по-голяма от твоята. А е и по-хубава. По-близо е до банята. Цената е същата.

Отказах. Мойков не ме разбра. Всъщност и аз не се разбирах.

— Изглеждаш ужасно — обясни ми той. — Приспивателните явно не ти действат.

— Напротив, обикновено има ефект от тях.

Той ме погледна критично.

— Когато бях на твоите години, също си мислех само за мъст и своята лична справедливост… Днес това ми се струва наивно, все едно дете пита за топката си, която се изгубила след ужасно земетресение. Разбираш ли, Лудвиг?

— Не — отвърнах му. — Но за да не помислиш, че съм побъркан, ще сменя стаята си с тази на Зигфрид Зал.

Подвоумих се дали да не се обадя на Хирш. Но изведнъж ми се отщя да говоря за атентата. Беше се провалил и нищо не се беше променило. Нямаше за какво повече да се приказва.