Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (4)

Глава четвърта

През следващата седмица съотношението на двойствената ми възраст в Ню Йорк рязко се промени. При първата си разходка из града моите познания по английски бяха като на пет-шестгодишно момче, но само след седмица минах на нивото на осемгодишните. Всяка сутрин седях по няколко часа с граматиката в червения плюш на хотела, а следобед използвах всяка възможност за откъслечен разговор, която ми се предлагаше. Знаех, че трябва да мога горе-долу да се разбирам с хората, преди да ми свършат парите, за да успея да заработвам нещо. Това беше състезание с ограниченото време. Така че след френския, немски, полски и еврейски акцент, накрая, когато бях вече напълно сигурен, че съм открил в една от камериерките чиста проба американски, се сблъсках и с бруклинския.

— Трябваше да свалиш някоя учителка — каза Мойков, когото вече си говорехме на „ти“.

— От Бруклин?

— Не, от Бостън. Говори се, че там бил най-чистият английски в Америка. Тук, в хотела, акцентите се прескачат като тифусни бактерии. Явно имаш добър слух само за екстремното; но не и за нормалното. Може би малко емоции ще ти помогнат.

— Владимир, и без това се променям доста бързо — му отвърнах. — С всеки изминал ден английското ми его пораства с една година. За мое съжаление заедно с това и американският свят губи от магията си. Колкото повече разбирам, толкова повече тайни ми се откриват. Неразбираемата екзотика в закусвалнята постепенно се превръща в банална продажба на наденички. Още няколко седмици и двете ми „аз“ ще се изравнят. Може би тогава ще дойде отрезвяването. Ню Йорк ще престане да бъде за мен Пекин, Богсос, Атлантис или Атина, а ще си бъде просто Ню Йорк, а аз ще трябва да отида в Харлем или китайския квартал, за да се насладя на южното море. Остави ми време! Както и акцентите ми. Не бих искал толкова бързо да изгубя и второто си детство!

 

 

Скоро познавах антикварните магазини на Второ и Трето авеню. Лудвиг Зомер, чийто паспорт носех, беше търговец на антики. Бях се школувал при него. Той разбираше много.

В тази част на Ню Йорк имаше много магазини. Най-много ми харесваха късно следобед. Тогава слънцето стоеше косо от другата страна на улицата и като че ли проектираше призми от светъл прах във витрините на магазините, като магьосник, който минава през стъкло като през спокойна вода. Тогава старите огледала от стените започваха, като под тайнствена команда, неочаквано да се разбуждат и да изпълват всяка изминала секунда пространството със сребро. Онова, което до преди малко бяха позацапани площи, сега се превръщаше в прозорец към безкрая и хвърляше на отсрещната страна към пъстрите сенки и картини. Сякаш с магическа пръчка точно в определения час оживяваха прашните сбирки от вехтории и джунджурии. Времето някак унило се бе притаило в тях, те бяха изрязани тихи частици от шумната улица, която с грохот преминаваше покрай тях, без обаче да ги докосне. Бяха угаснали като малки стари огнища, вече не грееха, но продължаваха да създават илюзията на предходна топлина. Бяха мъртви по някакъв безболезнен, но не тъжен начин, така както се забравя изостаналото; това не е трагедия, а просто един спомен, който вече не е така болезнен, а може би никога и не е бил. Като странни риби с телескопски очи, зад стъклата на витрините мудно се движеха собствениците, често поглеждаха през големите си като лупи диоптри, като шарани сред китайските одежди на мандарини сред гоблените или клечаха над тибетски лачени демони, четяха детективски романи или вестници.

Всичко това се променяше, щом през късния следобед косата слънчева светлина повдигнеше магията с цвят на мед от дясната страна на улицата, докато прозорците на отсрещната страна вече са оплетени в тъмната паяжина на мрака. Това беше един миг, в който меката светлина придаваше на магазините лъжовното чувство, че са живи, отразено съществуване на скритата светлина, а в момента, в който изографисаният часовник над един оптичен магазин само за секунда оживява, магическото време сякаш съвпада с реалното.

 

 

Вратата на антикварния магазин, пред който стоях, неочаквано се отвори. Дребен суховат мъж с орлов нос и панталони на пепит безшумно излезе навън… Явно ме беше наблюдавал от доста време.

— Красива вечер, нали? — каза той. Кимнах. Той ме огледа отстрани. — Харесва ли ви нещо от витрината?

Показах му китайска бронзова ваза, която беше поставена на фалшива венецианска конзола.

— Какво е това?

— Бронзова ваза от Китай. Евтина е. Влезте вътре и я огледайте.

Последвах го. Мъжът извади вазата от витрината.

— Откога е?

— Не е много старинна. — Той ме погледна изпитателно. — Това е копие от стар модел. Смятам, че е от времето на Минг.

— Колко може да струва такова нещо?

Той незаинтересовано погледна през витрината към улицата. На табелката отзад успях да разчета „Александър Силвър и Ко.“

— Можете да я получите срещу петдесет долара, заедно с подложка от тиково дърво с дърворезба — каза Александър Силвър.

Повдигнах бронза нагоре. Беше приятен на пипане. Контурите бяха малко остри, но не изглеждаха нови; патината не беше полирана и затова имаше нефритения отблясък на големите музейни експонати. Затворих очи и започнах да опипвам вазата бавно и продължително. Нямаше инкрустация от малахит. Често бях правил това в Брюксел; музеят притежаваше доста богата сбирка от бронз на Шу. Сред тях имаше и подобни на тези, за които също първоначално се прие, че са копия от времето на Танг или Минг. Това беше напълно разбираемо. Китайците започнали да фалшифицират бронза на Шу и Шанг, още от епохата Хан, около раждането на Христа, после ги заравяли, за да добият по-скоро истинска патина. Зомер ми беше показвал нещо, останалото научих в Брюксел.

Силвър ме наблюдаваше.

— Напълно ли сте сигурен, че това е копие от Минг? — попитах го аз.

— Бих могъл и да отрека — отвърна ми той. — Но това е честна сделка. Виждам, че разбирате от тези неща. — Повдигна единият си крак върху нисък холандски стол. Тогава видях, че към пепитения си панталон носеше лилави чорапи и лачени обувки. Краката му бяха много малки. — Купих го като копие от осемнайсети век. Мисля, че не е оттогава, но не е и по-старо от шестнайсети век, след новата ера имам предвид, разбира се — добави той.

Поставих вазата обратно върху имитацията на венецианска конзола, на която си стоеше преди. Беше много евтина и бих я купил, но не знаех на кого бих могъл да я продам, та така за кратко време да добавя малко към дребните си спестявания. Но първо трябваше да бъда напълно сигурен, преди да предприема тази стъпка.

— Мога ли да я взема за един ден? — попитах го.

— Може да стане вечно ваша срещу петдесет долара.

— Само за проба и за един ден!

— Драги ми господине — отвърна Александър Силвър, — та аз изобщо не ви познавам. Последният път дадох на една дама, която предизвикваше особено доверие, две много красиви фигурки от майсенски порцелан. От осемнайсети век. Също пробно.

— И какво се случи? Изчезна завинаги ли?

— Върна се. Със счупения порцелан. Пътувала в един претъпкан омнибус, когато един мъж с куфарче за инструменти ги бутнал от ръцете й. Ридаеше, сякаш бе изгубила детето си. Но какво можехме да направим? Нямаше пари. Искала просто да ядоса приятелките си от бридж клуба. Трябваше да го мина като загуба.

— Бронзът не е така чуплив. Особено след като е копие.

Силвър ме изгледа строго.

— Ще ви кажа и от къде я купих. Един музей в провинцията я изписа. Като копие. По-искрен от това не бих могъл да бъда.

Не отговорих. Силвър поклати глава.

— Добре, явно сте доста твърдоглав и това ми допада — каза той. — Нека ви направя друго предложение. Платете петдесетте долара и можете да вземете вазата. Можете да ми я върнете след една седмица и ще ви върна парите. Или пък да я задържите. Какво ще кажете?

Премислих набързо. Не знаех дали мога да се доверя на собствената си преценка. При китайския бронз това не беше лесна работа. Не знаех и дали мога да вярвам на обещанието на Силвър. Но трябваше да рискувам, защото най-неочаквано имах някаква възможност. Не можех да започна работа като мияч на чинии — за това ми беше необходимо разрешително за работа, с каквото не разполагах. А ако не ме хванеше полицията, щяха да ме издадат профсъюзите.

— Съгласен — отвърнах и извадих изтънелия си портфейл.

 

 

Музеят в Брюксел, в който се бях крил, притежаваше много ценна колекция от тези бронзови фигури. Вечер, след като затвореха, директорът ме пускаше от стаичката ми за през нощта, но не биваше да включвам осветлението и трябваше да избягвам прозорците; можех да отида до тоалетната и да се разхождам в тъмното. А сутрин, още преди да дойдат чистачките, трябваше отново да се заключа сам. Това бе един странен, самотен, боязлив урок по изкуство и сянка. В началото само клечах зад завесите и гледах навън към улицата, също както гледах Ню Йорк от Елис Айлънд. Но след като забелязах униформите на СС между войниците и цивилните, се отказах. За да мога да мисля колкото се може по-малко за собственото си положение, нощем започнах да се занимавам с картините и сбирките около мен. Времето, което бях прекарал като ратай на Зомер в Париж преди войната, ми беше добре дошло като практика. Аз самият бях следвал два семестъра история на изкуствата в Германия, а после исках да стана журналист. След бягството ми това беше забравено. Не знаех никой език достатъчно добре, за да мога да пиша на него. През немите призрачни нощи по ехтящите празни коридори си налагах да проявя, доколкото можех, интерес към изкуството, само и само за да забравя за положението си. Осъзнах, че ако продължавам да гледам към улицата, съм загубен. Трябваше да продължа напред. И първото, което ме привлече, бяха китайските бронзови фигури. Опитвах се да ги изучавам през светлите лунни нощи. Те блестяха като нефрит в бледозелена и синя коприна. Патината се променяше също както и светлината отвън. През тези месеци научих, че човек трябва дълго да съзерцава нещата, преди те да му проговорят. Научих го в отчаяните си опити да победя страха си и доста дълго време това не беше нищо друго, освен изкуствено, бягство от самия себе си, докато една нощ, осветена от полумесеца, бях проникнат от пролетната буря и мигом осъзнах, че за пръв път напълно бях забравил страха си и за части от секундата бях осъществил контакт с бронза пред себе си. Нищо повече не можеше да ме отдели от него. Колкото и кратко да продължи, нищо друго не съществуваше тогава, освен неспокойната нощ и тихия бронз, лунната светлина, която го възкресяваше и нещо от него, едно създание, което дишаше и беше така тихо и живо, взираше се в себе си, и накрая забравяше своето „аз“. Оттогава насам често ми се удаваше да избягам от самия себе си и да се изключа от самия себе си. Няколко седмици по-късно директорът ми донесе джобно фенерче, което можех да използвам нощем в стаята си. Беше разбрал, че можеше да ми има доверие, че няма да използвам фенерчето нощем в музея, а само в стаята си. Имах чувството, че ми е възвърнал зрението. И удоволствието от четенето. Разрешаваше ми да взимам в стаята си книги от библиотеката и нощем да уча. Сутрин ги взимаше обратно. След като разбра за интереса ми към бронза, ми разрешаваше да взимам в стаята си по някоя от фигурите за през нощта, а сутрин, когато ми носеше сандвичите за през деня, ги прибираше. Освен него само дъщеря му Сибиле знаеше, че съм скрит в музея. Наложи се да й каже, когато се разболя и не можеше да идва в музея. Тя взе пощата му и ми донесе сандвичите, увити в пергаментова хартия, които беше скрила в пазвата си. Понякога те бяха още затоплени от тялото й и леко ухаеха на лалета. Аз много обичах Сибиле, но това беше една спотаена любов, за която тя почти не знаеше. В нея обичах нещата, които вече не притежавах — свободата, безгрижието, надеждата и сладкия бунт на младостта, която много ми липсваше. Не можех и да си помисля, че бихме могли някога да живеем заедно; по-скоро тя се бе превърнала в символ — един топъл, близък, но недостижим символ на всичко онова, което за мен бе отдавна изгубено. Младостта ми се срина при смъртните викове на баща ми. Той крещя цял ден, а аз знаех кой беше наредил да го убият.

 

 

— Разбираш ли нещо от тези неща? — попита Мойков. — Петдесет долара са цял куп пари!

— Не много, но все нещо. Освен това не ми остава нищо друго. Трябва да започна отнякъде.

— Къде си учил това?

— В Париж и в един музей в Брюксел.

— Работил си там? — запита изненадан Мойков.

— Не, криех се.

— От немците ли?

— От немците, когато завзеха Брюксел.

— Какво друго прави там?

— Учих френски — отвърнах. — Имах една граматика, точно като тази тук. През лятото още не беше съвсем тъмно, когато затваряха музея, а през зимата вече имах фенерче.

Мойков кимна.

— Не охраняваха ли музея?

— От кого? От немците ли? Те така и така взимаха всичко, което си поискат.

Мойков се засмя.

— Странно как човек получава възпитанието си. По време на бягството си през Финландия случайно имах джобен шах. Непрекъснато играех в скривалищата, за да се разсея. Така се превърнах в доста добър шахматист. По-късно от това живях в Германия. Давах уроци по шах. Не бих могъл да го предвидя. А ти винаги ли си бил търговец на произведения на изкуството?

— Колкото и ти шахматист!

— Така си и мислех.

Не можех да му кажа нищо за Зомер с фалшивия си паспорт. В паспорта всъщност бе отбелязана професията на Зомер като антиквар, а и на Елис Айлънд един инспектор провери познанията ми. Издържах и този изпит, явно бях научил доста от Зомер и в Брюксел. Решаващи обаче се оказаха познанията ми в областта на китайския бронз. Невероятно, но инспекторът имаше някаква представа. Вярващите християни биха нарекли това милостива загриженост на провидението.

 

 

Отвън дочух характерната походка на Лахман. Извикаха Мойков на телефона. Лахман се затътри към плюшената зала. Той веднага забеляза бронза.

— Купихте ли го? — попита.

— Наполовина.

— Грешка — поясни той. — Ти си начинаещ. Трябва да започнеш да търгуваш с дребни неща. Евтини нещица, от които се нуждае всеки. Чорапи, сапун, вратовръзки…

— Броеници, икони — допълних. — Като теб, евреина.

Той махна с ръка.

— Това е съвсем друго нещо. Необходима е дарба. А на теб ти липсва такава. Ти просто си в нужда! Но какви ги говоря? — Той ме погледна с блеснали очи. — Нищо не помага, Лудвиг. Взе нещата и каза, че искала да се моли за мен пред реликвите! За какво ми е това? За това пък задника й е като на кралица! Всичко напразно! Вода от Йордан! Откъде може да се намери такова нещо? Тя се е побъркала! Знаеш ли откъде може да се намери вода от Йордан?

— От водопровода.

— Какво?

— В старо шишенце, малко прах и коркова тапа с парафин. В Бордо имаше една фирма от дребни шарлатани, които продаваха тежка вода. Шишето струваше пет франка. Точно така. От водопровода. Четох го веднъж във вестниците. Не бяха дори и наказани. Смяха им се.

Лахман потъна в размисъл.

— Това не е ли светотатство?

— Не вярвам. Просто дребна измама.

Лахман се почеса по неравното теме.

— Странно, откакто продавам броеници с икони, имам друго усещане за Бог. Сега съм нещо като шизофренен еврейски католик. Значи не е светотатство, така ли? Не е обида към Господ? Какво мислиш?

Поклатих глава.

— Смятам, че Господ разбира повече от шега, отколкото ни се струва. И много по-малко от съчувствие.

Лахман се изправи. Вече беше убеден.

— Аз всъщност няма да продавам водата. Значи не е долна сделка. Просто ще я подаря. Това сигурно е разрешено. — Той изведнъж показа зъбите си в измъчена усмивка. — Нали е заради любовта! Бог е любов! Добре! Това е последният ми опит! Какво шишенце ще е подходящо?

— Е, не някое от шишетата на Мойков за водка! Разбира се, че не. Тях тя ги знае. Просто шише, анонимно. Такова, каквото хвърлят моряците в морето. Запечатана бутилка, хвърлена от корабокрушенци. Това е! Ще поискам от Мойков восък за запечатване. Сигурно използва от него за водката си. Може би има и някоя стара монета на кирилица, с която може да се подпечата. Така ще изглежда, като че ли бутилката е дошла от някой манастир на Йордан.

— Смяташ ли, че ще омекне?

— Не. Смятам, че за няколко седмици трябва да я оставиш на мира. Това би помогнало повече.

Лахман се обърна. Лицето му изведнъж придоби отчаян вид. Бледосините му очи бяха изскочили като на умрял рибар на шелфа.

— Да чакам! Стига да можех! — извика той. — Та аз се боря с времето. Вече минавам петдесетте и след няколко години ще стана импотентен! И после какво? Само силно желание, съжаление и никакво удовлетворение! Истински ад! Не можеш ли да го разбереш? Какво съм получил от живота си? Страх, мизерия и бягство! А имам само един живот… — той извади носна кърпичка от джоба си, — … от който вече са минали три четвърти — прошепна.

— Не плачи! — побързах да му кажа. — Това няма да помогне. Трябва да си го разбрал вече.

— Не плача — отвърна той троснато. — Просто искам да се изсекна. Емоциите ми действат на носа, а не на очите. Ако можех да плача, щях да имам повече успех. Но кой ще обича един Ромео, който издухва носа си като туба, когато е развълнуван? Просто не ми стига въздухът. — Той духна няколко пъти. После закуцука към Мойков на рецепцията.

Взех вазата и я занесох в стаята си. Поставих я на перваза на прозореца и я наблюдавах на мъждукащата светлина. Часът бе почти същият като през лятото в Брюксел, когато затваряха музея и аз можех да изляза от стаята си.

Бавно завъртях бронза на всички страни. Бях прочел почти цялата, не много обемна литература по въпроса и познавах много копия. Знаех, че копията можеха да се познаят по дребни дефекти и орнаментите; миниатюрни декорации върху бронза от стила Шу, които обаче се появяват за пръв път по времето на Хан, или даже на Минг или Танг, така че явно бронзовите фигури датираха от много по-късно. Не открих никой от тези дефекти. Вазата явно беше от средата на епохата Шу, около пет-шест века преди Христа.

Легнах на леглото и я поставих на масата до него. От двора се дочу влаченето на кофи, металният вик на помощниците в кухнята и мекият гутурален глас на негъра, който събираше отпадъците.

Без да искам заспах. Когато се събудих, беше вече нощ. Достатъчен ми беше само миг, за да осъзная къде се намирам. После отново погледнах бронза и сякаш за миг се бях върнал в стаичката си в музея. Седнах, вдишах бавно и неподвижно. Сега вече се сетих, че бях сънувал. Смътно си спомнях и съня си, но исках да си го спомня по-ясно. Станах и отидох до прозореца, който бе широко отворен. Там беше дворът, а в тъмното се бяха свили кофите за боклук. Свободен, казах си в мрака и си го повторих няколко пъти бавно, но настойчиво, както често си го бях повтарял по време на бягството. Усетих се по-спокоен, погледнах отново бронза, който с последните си отблясъци улавяше червеникавите нощни светлини на града. Изведнъж почувствах, че оживява. Патината не бе мъртва, не действаше като залепена, като изкуствено постигната с киселини върху грапавата повърхност; тя бе сътворена бавно през вековете, беше излязла от водата, бе лежала сред земните минерали, които се бяха разтворили в нея, а може би ивицата ясносиньо, което се показваше в основата, бе от фосфорните съединения, които бяха създадени от близостта с някой умрял преди повече от хиляда години. Патината имаше същия слаб отблясък, който имаха в музея и неполираните екземпляри от епохата Шу, заради порестата си структура, която не поглъщаше светлината, както изкуствено създадените, а я правеше само малко по-копринена, не гладка, а нещо като сурова коприна. И на пипане не беше студена.

Отново седнах на леглото и поставих ръката си на вазата. Гледах пред себе си и знаех отлично, че само се опитвам да замъгля спомените си. Не исках да се сещам за последната сутрин в Брюксел, когато Сибиле рязко отвори вратата на стаята ми, нахлу вътре и прошепна, че са замъкнали баща й на разпит, трябвало да изчезвам, не се знаело дали ще го измъчват и дали ще може да издържи или може би ще ме предаде. Тя ме избута през вратата, после ме извика обратно и ми пъхна в джоба шепа пари.

— Тръгни си, сякаш си бил посетител, бавно и не тичай! — прошепна тя. И продължи: — Господ да те пази — вместо да ме прокълне, че съм донесъл на баща й, а може би и на нея самата нещастие. — Върви! Бог да е с теб! — На въпроса ми кой го е предал, отвърна: — Вече е все едно! Сега върви, преди да започнат да претърсват музея! — И бързо ме целуна, избута ме навън и прошепна след мен: — Аз ще оправя стаята! Бягай! Не пиши! Никога! Ще проверяват всичко. Господ да те пази!

Тръгнах бавно надолу по стълбите, за да не правя впечатление. Видях малко хора; никой не го беше грижа за мен. Прекосих улицата и погледнах назад. Стори ми се, че зад прозореца видях бялото петно на едно лице.

 

 

Станах отново и се приближих до прозореца. От другата страна на хотела вече беше тъмно. Само един-единствен прозорец светеше.

Завесите не бяха спуснати. Вътре един мъж по долни гащи стоеше пред златно огледало и си пудреше лицето. После си свали гащите и за момент остана пред огледалото гол. Гърдите му бяха татуирани, но не окосмени. Той обу някакви копринени гащички, сложи си черен сутиен, като започна да натъпква тоалетна хартия. Зяпах натам, без да мисля и да си дам сметка какво точно ставаше. После се върнах назад в стаята и светнах полилея. Когато пуснах пердетата си, видях, че и пердетата отсреща бяха спуснати; те бяха от розова коприна. Останалите пердета в хотела бяха кафяви и памучни.

Слязох долу и затърсих Мойков. Не можах да го намеря, явно беше излязъл. Седнах в плюшената стая да го почакам. След малко ми се стори, че някой плаче. Не силно, затова първоначално не му обърнах внимание, но после започна да ми действа на нервите. Най-сетне се запътих към задната част на плюшената стая и там видях Мария Фиола, свита на кравай, скрита на дивана до стойката за саксиите с цветя.

Искаше ми се да се обърна и да се махна; само това ми липсваше сега с тази агресивна личност. Но тя вече ме бе забелязала. Плачеше с широко отворени очи, които явно, въпреки сълзите, нищо не пропускаха.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах я аз.

Тя поклати глава и ме изгледа като котка, която се готви да изсъска.

„Мирова скръб“, помислих си. Това бе част от друг, романтичен век. Не този на кървавите масови убийства, изтезания и тотална война. Може би я терзаеше любовна мъка.

— Сигурно търсите Мойков — я попитах.

Тя кимна.

— Къде е?

— Нямам представа. И аз го търсих. Може би разнася водката си.

— Естествено, когато човек има нужда от него, никога не е тук.

— Тежко провинение. За съжаление, често срещано явление днес. Искахте да пийнете една водка с него ли?

— Исках да си поговорим. Той всичко разбира. И каква водка? Къде тук има водка?

— Може би има една бутилка на рецепцията.

— Шкафът е заключен. Опитах вече.

— Трябваше да го остави отворен. Като руснак би трябвало най-добре да познава моментите на отчаяние. Но тогава заместникът му, ирландецът Феликс О’Брайън, отдавна щеше да е пиян и да е разменил всички ключове. — Момичето се надигна. Загледах го изненадан. Беше увило около главата си безформен тюрбан, от който стърчаха метални ролки като дула на пистолет. — Какво има? — попита тя малко объркана. — На чудовище ли ви приличам?

— Не, но сте опасно войнствена.

С едно движение тя развърза тюрбана. Косата й бе навита с канап с метал и изглеждаше като украсена с малки немски ръчни гранати. — А, това ли? — попита тя, — прическата ми! Скоро ще ме снимат и трябваше да си навия косата.

— Изглеждате така, сякаш се готвите да стреляте с всяка ролка.

Тя спонтанно се засмя.

— Ще ми се да можех.

— В стаята си имам едно шише водка — продължих аз. — Мога да го донеса. Тук има достатъчно чаши.

— Каква разумна идея! Защо не ви хрумна досега?

 

 

Шишето беше наполовина пълно. Мойков ми го беше предоставил на костуемата цена. Не бях самотен пияч; знаех, че този навик променя човека и всичко започва да изглежда още по-безутешно. Не очаквах прекалено много от момичето с пистолетите по главата, но още по-малко очаквах от самотната стая. Като минах покрай масата, взех вазата и я преместих в шкафа.

Когато се върнах, Мария Фиола беше вече друг човек. Сълзите се бяха изпарили, лицето й бе чисто и напудрено, а косата — освободена от металните ролки. Не падаше на безброй къдрици, както предполагах, а имаше само една чупка. Не беше нито боядисана, както ми се стори в началото, нито пък сламена. Беше кафява, с цвят на махагон.

— Как така пиете водка? — запита ме тя. — Във вашата родина това не е прието.

— Знам, в Германия се пие бира и ракия, но аз забравих родината си и не пия нито бира, нито ракия. Не съм и кой знае какъв пияч на водка. Но вие защо пиете водка? И в Италия май това не е прието?

— Майка ми е рускиня, а и водката е единствената напитка, от която после не миришеш на алкохол.

— Това също е причина — съгласих се.

— Важна за една жена. А вие какво предпочитате да пиете?

„Що за глупав разговор“, помислих си.

— Ами каквото има — отвърнах. — Във Франция, например, когато имаше, пиех вино.

— Франция! — каза момичето. — В какво само я превърнаха немците!

— Не съм участвал. По това време лежах във френски лагер.

— Естествено! Като враг!

— Като беглец от германците. — Засмях се. — Като че ли сте забравили, че Италия и Германия са съюзници. Те заедно нападнаха Франция.

— Това бе работа на Мусолини! Мразя го!

— И аз — отвърнах й.

— И Хитлер ненавиждам!

— И аз — поясних. — Ние сме нещо като отрицателни съюзници.

Момичето ме погледна разколебано.

— Това е друг поглед върху нещата — каза най-сетне тя.

— Понякога е единственият възможен. До скоро и Мойков бил същият. Немците окупирали селото, където живеел и превърнали хората в тевтонци. Но всичко това отминало. Руснаците си го върнали и хората станали отново руснаци. Врагове, както ги наричате.

Мария Фиола се засмя.

— Странно как приемате нещата! Какви сме всъщност ние?

— Хора — отвърнах. — Но повечето от нас отдавна са го забравили. Хора, които рано или късно ще умрат, а и това повечето са забравили. Човек не вярва на нищо по-малко, отколкото на собствената си смърт. Още една водка?

— Не, благодаря. — Тя стана и ми подаде ръка. — Трябва да тръгвам на работа.

Докато си тръгваше, гледах след нея. Човек не можеше да чуе стъпките й. Не ситнеше, а някак се плъзгаше покрай отвратителните мебели, без изобщо да ги докосва. Сигурно това бе част от работата й като манекен, помислих. Сега косата й, пристегната с кърпата, изведнъж ми се стори тънка и подвижна, а всичко останало — чупливо, или по-скоро с някаква ясна, почти опасна елегантност.

Върнах бутилката обратно и излязох на улицата. Резервният портиер Феликс О’Брайън стоеше отвън и вонеше на бира като в кръчма.

— Как е животът, Феликс? — попитах го.

Той повдигна рамене.

— Ставаш, плюскаш, бъхтиш и спиш. Как другояче? Все едно и също. Понякога човек наистина не разбира защо продължава да живее така.

— Да, но все пак животът си тече — отвърнах му.