Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (21)

Глава двайсет и първа

Срещнах Зигфрид Ленц на излизане от хотела.

— Заминавам след един час — каза той. — Ще можем ли да закусим заедно?

Кимнах.

— Тук зад ъгъла има закусвалня. Как спа?

— Много зле, Лудвиг, или как се казваш сега?

— Лудвиг Зомер.

— Добре. Де да можеше човек да променя спомените си толкова бързо, както имената. Мислиш си, че всичко е вече зад теб, но само като срещнеш приятел от онова време, всичко отново изплува пред очите ти. С годините хората забравят много от самата война, или спомените бавно се покриват с патината на поносимото — но лагерите? Те са нещо съвсем различно. Войната беше глупост, убийство без мишена — можеше да улучи всеки. Но лагерите — те бяха истинска жестокост, чиста злост, масово убийство от желание да измъчваш и избиваш. Споменът от тях никога няма да отслабне — дори и да станем на сто години. — Ленц се усмихна леко. — За тях няма да има сдружения за участници във войната със запазени маси и приглушени, фалшиви спомени. Нали е така?

— Не — съгласих се. — В Германия ще има и такива. Но не за жертвите; за убийците. Забравяш, че нашето любимо отечество е родина на чистата съвест. Германските убийци и мъчители са такива само от идеализъм и с първокласно чиста съвест. Това им е гадното на тях. Не си ли спомняш речите, които държаха под бесилките?

Ленц бутна препечената си филия настрана.

— Мислиш, че те ще се спасят, като свърши войната?

— Няма да е необходимо да се спасяват. Просто изведнъж вече няма да има нацисти. И, ако ги хванат, всички ще докажат, че са работили по принуда. Те дори ще вярват в това.

— Прекрасно бъдеще — въздъхна Ленц. — Дано не си прав.

— И аз се надявам. Но погледни как се борят! Отбраняват всяко бунище, сякаш е Свещения Граал, и умират за него. Това ли са хората, ужасени от всичко, което се случва в страната им вече повече от десет години? Времената на Чингиз хан са като санаториуми в сравнение със сега. Само германците жертват живота си в този момент.

Ленц отново дръпна чинията пред себе си.

— Да не говорим повече за това — каза той. — Защо го правим? Ние останахме живи, само защото не говорехме и мислехме възможно най-малко за него, нали?

— Може би.

— Не може би! Така е. Но тук, на проклетото източно крайбрежие в Ню Йорк, изведнъж не говорим за нищо друго. Вероятно защото сме прекалено близо. Защо не дойдеш с мен на запад? В Холивуд, на брега на Тихия океан, където най-близкият бряг е Япония.

— В Япония и в южните части на Тихия океан също има все още война.

Ленц се усмихна.

— Тя не ни засяга толкова.

— Наистина ли? Възможно ли е? — казах аз. — Някого да го засяга по-малко? Такава ли е ужасната причина винаги да има нови войни?

Ленц допи кафето си.

— Лудвиг — отвърна той. — Заминавам след петнайсет минути. Не искам да споря с теб за различни мирогледи. Както и за егоизъм, глупост, малодушие и инстинкта за убийство. Искам да ти дам съвет. Тук ще се свърши с теб. Ела в Холивуд; това е един изкуствен свят — винаги весел. Там е по-лесно да се чака. Вече нямаме много резерви. Трябва да пестим. А ти чакаш, нали?

Не отговорих. Нямаше какво да кажа. Имаше прекалено много начини да чакаш. За моя не исках да говоря.

— Искам да си помисля — казах.

— Направи го. — Ленц написа някакъв адрес на салфетка. — Ето, на този номер можеш да ме намериш. — Той вдигна куфара. — Вярваш ли, че някога ще можем да забравим случилото се с нас?

— Ти искаш ли да го забравиш?

— Понякога, когато лежа под слънцето на Тихия океан, ми се иска. Мислиш ли, че човек е способен да забрави?

— Ние не — рекох аз. — Убийците и мъчителите могат. Дори много лесно.

— Не ми изглеждаш много весел, Лудвиг.

— Не исках да те потискам. Ние сме живи, Зигфрид. Може би това е огромна утеха; а може би не. Все пак ние още сме тук; много пъти можехме да изгнием в масовите гробове или да бъдем издухани през комините на крематориумите.

Ленц кимна.

— Помисли си за Холивуд; мястото ни не е тук, където гинем в собственото си безсилие. По-подходящ за нашето презимуване е карнавалът на лудия свят, оттатък, във фабриките за мечти.