Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (19)

Глава деветнайсета

— Днес ще дойдат семейство Ласки — говореше Реджиналд Блек. — Те са стари клиенти и се интересуват от рисунки и акварели на големи майстори. Качеството на картините няма за тях такова значение, колкото имената. Типични клиенти с положение. Не знам дали искат да купуват. Когато госпожа Ласки носи смарагдите си, те искат само да видят какво имаме, не да купуват. Когато идва без бижутата си, изгледите са по-сериозни. Госпожа Ласки смята, че това е много изискано. Всеки търговец в Ню Йорк го знае и умира от смях.

— А господин Ласки?

— Той боготвори жена си и я оставя да го тормози. Затова пък той тероризира магазина за панталони на едро на Второ авеню.

— Какво е това „клиенти с положение“? — попитах аз.

— Хора с обществени амбиции, които още не са уверени. Нови пари — не стари, наследени. Тук ние влизаме в ролята на посредник. Обясняваме на новия милионер, че ще принадлежи към елита, ако колекционира картини. После, когато ги изложи, картините му ще влязат в каталога, а също и името му. Плоско е, но винаги действа. Той е рамо до рамо с фамилиите Мелон, Рокфелер и големите колекционери. — Реджиналд Блек се подсмихна. — Странно е, че големите акули се хващат на тази стръв. Вероятно защото тя съдържа истината. А още по-вероятно, защото зад тях стоят жени.

— Какъв коняк смятате да предложите?

— Никакъв. Ласки не пие. Поне когато е тръгнал да върши работа. Жена му пие само вечер преди ядене. Мартини. Но ние не предлагаме коктейли. Чак толкова няма да се унижим. Един ликьор. Но никакви коктейли. В края на краищата тук не е бар, в който могат да се купуват картини. И без това цялата работа ме отвращава. Какво стана с добрите колекционери отпреди войната? — Реджиналд Блек махна пренебрежително с ръка. — Всяка война води до преразпределение на имуществото. Старото имущество се стопява, новото се гради. И новобогаташите искат възможно най-бързо да станат старобогаташи. — Блек направи пауза. — Но не съм ли ви обяснявал вече това?

— Днес още не — отговорих аз на благодетеля на човечеството, особено на милионерите.

— Хваща ме склерозата — каза Реджиналд и докосна челото си.

— Не бива да се страхувате от това — успокоих го. — Просто ще станете като големите ни политици. Те се повтарят, докато не повярват сами на това, което казват. За Чърчил се говори, че започва речите си още в банята. После ги повтаря на закуска пред жена си като слушател. И така ден след ден, докато не изпробва всички варианти. Слушателите, разбира се, вече отдавна ги знаят наизуст. Сигурно най-скучното нещо на света е да имаш брак с политик.

— Най-скучното е да си скучен — каза Реджиналд.

— Вие наистина не сте, господин Блек. Затова, за щастие, вярвате в себе си само в най-подходящите моменти.

Той се засмя.

— Искам да ви покажа нещо, което никога не е скучно. Снощи пристигна. От освободения Париж. Със самолет. Първият гълъб на Ной с маслиновата клонка, след потопа.

Той донесе от спалнята си една съвсем малка картина. Беше на Мане. Един божур в чаша вода, нищо повече. Блек я сложи на статива.

— Е? — попита.

— Чудесна е! — възкликнах. — Най-прекрасният гълъб на мира, който някога съм виждал. Бог е още жив! Колекционерът на картини Гьоринг не е открил тази скъпоценност по време на окупацията.

— Не. Затова пък я откри Реджиналд Блек. Вземете я със себе си на наблюдателния си пост и й се радвайте. Молете се пред нея. Променете живота си пред нея. Повярвайте отново в Бога.

— Няма ли да я покажете на Ласки?

— Никога! — извика Реджиналд Блек. — Тази картина е за моята лична колекция. Никога няма да бъде продадена. Никога!

Погледнах го малко скептично. Познавах личната му колекция. Тя не бе така непродаваема, както той твърдеше. Колкото по-дълго картините висяха в спалнята му, толкова по-продаваеми ставаха. Реджиналд имаше сърце на артист. Той не вярваше задълго в своя успех, а трябваше непрекъснато да си го доказва отново. Чрез нови продажби. Имаше три лични колекции — тази на къщата, тази на госпожа Блек и накрая тази на Реджиналд. Всички те непрекъснато променяха броя си; особено тази на Реджиналд.

— Никога! — повтори той. — Кълна ви се! В живота…

— На вашите неродени деца — казах аз.

Реджиналд ме погледна.

— И това ли вече съм казвал?

Кимнах.

— Да, господин Блек; но в подходящия момент. Пред един купувач. Беше много добра идея.

— Остарявам — въздъхна той. После се обърна към мен. — Защо не я купите вие? Ще ви я продам на цената, на която я взех!

— Господин Блек — казах аз, — вие не остарявате. Иначе нямаше да си правите такива жестоки шеги. Аз нямам пари. Знаете колко получавам.

— Бихте ли я купил, ако можехте?

Дъхът ми спря за миг.

— Веднага — казах.

— За да я задържите?

Поклатих глава.

— За да я продам.

Блек ме погледна разочаровано.

— Не очаквах това от вас, господин Зомер.

— Аз също — рекох. — Но за съжаление в живота ми има много по-важни неща за уреждане от колекционирането на картини.

Блек кимна.

— И аз не знам защо ви попитах — каза той след малко. — Човек не трябва да прави такива неща. Те само предизвикват безпокойство и не водят до нищо. Нали?

— Да — съгласих се с него. — Съвсем вярно.

— Въпреки това вземете Мане със себе си на наблюдателния си пост. В тази картина има много повече от Париж, отколкото в десетки книги с фотографии.

 

 

Да, ти предизвикваш в мен безпокойство, казах си аз, поставяйки маслената картина на един стол в стаята до прозореца, през който виждах мостовете на Ню Йорк. Предизвикваш в мен безпокойство дори и само чрез мислите за завръщане, които след необмислените думи на Реджиналд Блек завибрираха в мен като удар на чук върху разстроено пиано. Само преди месец всичко беше ясно, моята цел, моето право, моето отмъщение, мрачната невинност, моето объркване и ериниите, пазещи моите спомени. Почти незабелязано се появи нещо, което не принадлежеше към всичко това, но от което не можех да се освободя, нещо, което беше свързано с Париж, мира и надеждата — мир, различен от черния и кървав свят, който беше всичко, което можех да си представя. Човек трябва да обича нещо, бе ми казал Блек, иначе сме загубени. Но способни ли сме все още на това? Не отчаяно, а просто, със себеотдаване. Който обича, никога не е съвсем загубен, дори и ако изгуби това, което обича; винаги остава отражението, огледалото, дори и да е помътняло от омраза — негативът на любовта. Способни ли сме още на това?

Гледах малката картина с цветето и мислех за съвета на Реджиналд Блек. Човек трябва да обича нещо, поучаваше той, иначе е мъртъв. В изкуството човек е най-сигурен. То не се променя, не разочарова, не бяга. Разбира се, човек може да обича и само себе си, бе добавил той, поглеждайки встрани, пък и всъщност кой не го прави? Но е някак самотно и човек се чувства много по-добре с изкуството като свой близнак. Изкуство във всякаква форма; изобразително изкуство, музика, литература.

Станах и погледнах през прозореца в топлата жълта септемврийска светлина. Колко много мисли, само защото някой е направил необмислена забележка! Чувствах слънцето като милувка по лицето си. Как беше параграф осми на Лаон? Мисли само за настоящето и неговите проблеми; бъдещето само ще се погрижи за себе си.

Отворих каталога на Сисле. Картината, която Реджиналд Блек искаше да предложи на Ласки, се намираше, разбира се, в главния каталог, но аз я открих и в този, който бе дошъл от търг в Париж. Беше дори на заглавната страница.

Половин час по-късно чух звънеца. Не взех материалите със себе си, щеше да изглежда много прибързано и да покаже лош търговски стил. Слязох долу, получих указанията на Реджиналд Блек, качих се отново, изчаках да минат пет минути и тогава се върнах с каталозите.

Госпожа Ласки беше внушителна дама. Тя носеше смарагдите си. Значи не можеше да се мисли за продажба. Показвах каталозите с картини един след друг. Очите на Блек светнаха, когато видя заглавната страница. Гордо я показа на госпожа Ласки. Тя леко се прозя.

— Каталог от продажба на търг — каза Ласки с недоволство.

Веднага разбрах какво ни предстои. Ласки бяха клиенти, готови на всичко, за да постигнат най-ниската цена.

— Върнете обратно каталозите — каза Реджиналд Блек. — Този на Сисле също. И се обадете на господин Дюран Втори.

Ласки се подсмихна.

— За да му занесете Сисле? Какви изтъркани трикове, господин Блек!

— Не за да му занесем Сисле, господин Ласки — отвърна Блек хладно. — Тук не търгуваме с картофи. Господин Дюран желае да му занесем картината на Реноар, която иска да има.

Госпожа Ласки си играеше със смарагдите. Камъните бяха тъмнозелени и много красиви.

— Ние виждали ли сме тази картина на Реноар? — попита Ласки равнодушно.

— Не — отговори Блек. — Аз веднага я изпращам на Дюран Втори. Той я купи, значи вече е негова. Принципно не показваме картини, вече купени или оптирани от друг клиент. Разбира се, със Сисле случаят не е такъв. Тъй като вие не искате тази картина, тя е свободна.

Възхищавах се на хладнокръвието му. Той не правеше и най-малък опит да продаде Сисле. Също така и мен не представи като човек, който е бил експерт в Лувъра и познава картината от Париж. Започна разговор за войната и за политиката на Франция, а на мен каза да изляза.

 

 

След десет минути звънецът при мен отново звънна. Ласки си бяха тръгнали.

— Продадена ли е? — попитах, като слязох долу. Знаех, че Реджиналд е способен на всичко.

Той поклати глава.

— Тези хора са като киселото зеле — въздъхна. — Трябва да се сварят два пъти. При това картината на Сисле е наистина добра. Трябва да ги принуждаваш да бъдат щастливи. Прекалено скучно!

Сложих малката картина на Мане върху статива. Очите на Блек светнаха.

— Молихте ли се пред нея?

— Размишлявах върху това, на какво е способен човекът — на добро и на лошо.

— Така е. Но лошото преобладава; особено в днешно време. Затова пък доброто живее по-дълго. Лошото умира с този, който го върши — доброто свети в продължение на столетия.

За миг бях смаян. Злото не умираше с този, който го е извършил. Затова пък той често умираше, без да си е платил за това. Дори почти винаги. Примитивното чувство за справедливост неслучайно е превърнало кървавото отмъщение в дълг.

— Това с Дюран Втори вярно ли беше? — попитах с усилие.

— Вярно е. Старецът баламосва лекарите си. Може би дори ще ги надживее. Той винаги е бил коварен.

— Не искате ли вие самият да отидете там?

Блек се усмихна.

— За мен битката свърши. Старецът само отново ще започне да се пазари. Идете вие. Останете на цената, която аз казах. Не отстъпвайте. Кажете, че нямате право. Ако поиска, оставете му картината. Аз ще отида след няколко дни и ще я поискам обратно. Картините са изключително добри агенти. Те се промъкват в каменните сърца на клиентите. И говорят по-добре от най-хитрия търговец. Клиентът бързо свиква и вече не иска да се откаже от тях. Тогава плаща пълната цена.

Опаковах картината и отидох с такси до Дюран Втори. Той живееше на двата горни етажа в една къща на Парк авеню. В долната част на къщата имаше магазин за китайски произведения на изкуството. Вътре бяха изложени няколко фигури на танцьорки; миловидни, грациозни фигури от глина, които преди хиляда години са били давани на мъртвите като погребални дарове. Помислих си, че по някакъв странен начин те се връзваха с драмата, която щеше да се разиграе на горния етаж. Сякаш само нея чакаха. Те и вълшебният портрет на младата мадам Хенриет, който носех под ръка.

Жилището на Дюран Втори изглеждаше странно пусто. То не бе обзаведено помпозно като музей, като това на Купър; затова ми се стори още по-празно. Музеите винаги изглеждат пусти, дори когато са пълни с хора. Но тук човек имаше усещането, че собственикът току-що е умрял — той вече живееше само в двете помещения, които можеше да обитава, за останалата част вече беше мъртъв.

Трябваше да изчакам известно време. В салона висяха няколко картини на Буден и една на Сезан. Мебелите бяха в стил Луи Петнайсети, средна класа; килимите бяха нови и доста отвратителни.

Икономката дойде и пожела да вземе от мен Реноар.

— Трябва да я предам лично — възразих. — Господин Блек ми поръча така.

— Тогава трябва да почакате още малко. В момента лекарят е при господин Дюран Втори.

Кимнах и разопаковах мадам Хенриет. Тя изпълни мъртвата стая с усмивката си. Икономката се върна.

— Момичето е кривогледо — каза тя, след като хвърли поглед на Реноар.

Аз погледнах изненадано.

— Кривогледо е — отвърнах. — Но във Франция това се смята за особен белег за красота.

— Така ли? И затова господин Дюран изхвърли лекаря! За да види това? Странно! Дясната й буза също е изкривена. И глупавата кадифена лента, и тя е накриво.

— На снимки всичко това не се случва — отвърнах меко. Нямах желание да изслушвам предварителна оценка от една готвачка.

— Аз това и казвам! Все старата история! Племенниците на господин Дюран също го казват.

„А-ха — помислих си. — Наследниците!“ Влязох в много голяма стая с огромен прозорец и замръзнах. Един скелет леко се повдигна от леглото. Навсякъде миришеше на дезинфекциращи средства. Но сияещи на топлата септемврийска светлина по всички стени висяха картини — танцьорки на Дега и портрети на Реноар — картини на живота и радостта от него, прекалено много, дори за това огромно помещение, и всички нагласени така, че да могат да се виждат от леглото. Изглеждаше така, сякаш този скелет в кревата с костеливите си ръце е искал да събере около себе си цялата красота и безгрижие, преди те да напуснат съзнанието му завинаги.

Един дрезгав, но изненадващо силен глас изграчи:

— Сложете картината на стола, тук, до леглото.

Сложих я на стола и зачаках. Черепът разглеждаше нежната мадам Хенриет с жаден, почти циничен поглед. Прекалено големите очи се впиваха в нея като пиявици, сякаш искаха да погълнат картината. Междувременно аз разглеждах множеството картини, които висяха по стените като шарени пеперуди на живота, и предположих, че Дюран Втори постепенно ги е събирал тук от останалите стаи, когато бавно е трябвало да ги напуска. Около него бяха събрани най-ведрите от тях, вероятно неговите любими, и той се бе вкопчил в тях, както и в самия живот, който му се изплъзваше.

— Колко? — попита полумъртвият след известно време.

— Двайсет хиляди — отговорих аз.

Той изграчи:

— Колко наистина?

— Двайсет хиляди — повторих.

Видях големите кафяви петна по черепа и огромните зъби, много бели, като вар, и безспорно изкуствени. Напомниха ми за зъбите на адвоката на остров Елис.

— Този мошеник — изграчи Дюран Втори. — Дванайсет.

— Не мога да пазаря цената — казах аз. — Нямам права за това, господин Дюран.

— Този двоен мошеник. — Дюран отново загледа картината. — Не я виждам добре. Много е тъмно тук.

Стаята блестеше от светлина. Слънцето огряваше тази част от стената, на която висяха три пастела на Дега. Преместих стола на слънце.

— Сега е прекалено далеч — изграчи Дюран Втори. — Включете прожектора!

Открих един не много висок прожектор до прозореца и го включих. Силната му светлина падна изцяло върху приятното лице на младата жена. Дюран я гледаше жадно.

— Господин Дюран — обадих се аз, — слънцето грее върху пастелите на Дега на стената. Директната слънчева светлина уврежда картините.

Дюран не ми обърна внимание. Чак след известно време се обърна към мен и ме загледа, сякаш бях насекомо.

— Млади човече — проговори той сравнително спокойно. — Знам това. И не ме интересува. Докато съм жив, няма да им стане нищо. А ми е абсолютно все едно дали картините ще запазят стойността си за проклетите ми наследници или не. Вече ги чувам как се промъкват в долните помещения и пресмятат. Проклетници! Трудно е да умираш. Знаете ли това, млади човече?

— Да — отвърнах аз. — Знам го.

— Така ли?

Той отново се обърна към младата мадам Хенриет.

— Защо не я купите? — казах аз след малко.

— За дванайсет хиляди — отвърна той доста бързо. — И нито цент повече!

Погледна ме с мъждукащите си кукумявски очи. Вдигнах рамене. Не можех да му кажа какво мисля, въпреки че с удоволствие бих върнал картината на Реджиналд Блек.

— Би било под достойнството ми — неочаквано добави Дюран Втори.

Не отвърнах нищо. Това водеше в съвсем друга посока.

— Оставете картината тук — каза той с грачещия си глас. — Аз ще се обадя.

— Добре, господин Дюран.

В един миг ми се стори странно да наричам господин някого, който въпреки всички дезинфекции и одеколони, миришеше на гнило от гниещото си тяло. Всичко, което още продължаваше борбата, бяха клетките на разпадащата се плът и един постепенно помътняващ мозък.

Излязох от болничната стая. Икономката ме спря.

— Господин Дюран ми каза да ви предложа чаша коняк. Той прави това много рядко. Трябва да ви е харесал. Един момент.

Нямах желание да оставам по-дълго; но ми беше интересно какъв коняк пиеше Дюран Втори. Икономката донесе една табла.

— Купи ли господин Дюран картината? — попита тя.

Погледнах я изненадано. „Какво я интересува това?“, помислих си.

— Не — казах после.

— Слава богу! За какво са му вече тия вехтории? Племенницата му, госпожица Дюран, също винаги казва това!

Можех добре да си представя племенницата; мършава, алчна чума, чакаща наследството, вероятно също като икономката, която чувстваше как при всяка покупка завещанието й намалява. Взех коняка и веднага го оставих обратно. Беше най-отвратителният, който някога съм пил.

— От този коняк ли пие самият господин Дюран? — попитах.

— Господин Дюран не пие. Лекарят му е забранил. Защо?

„Горкият Дюран — помислих си. — Обграден от фурии, които развалят дори напитките му.“

— И на мен, честно казано, ми е забранено — казах аз.

— Господин Дюран сам го поръча преди година.

„Още по-лошо“, помислих си.

— Защо господин Дюран не е в болница? — попитах.

Икономката въздъхна.

— Не искаше! Не иска да се раздели с вехториите си. Лекарят живее в къщата, на долния етаж. В болницата всичко е много по-лесно.

Аз станах.

— Пие ли лекарят този прекрасен коняк? — попитах.

— Не. Той пие уиски. Скоч.

 

 

— Езикът е бариерата — каза Георг Камп. Той седеше в магазина на Роберт Хирш, облечен в мръсна бяла престилка. Беше след края на работния ден. Камп изглеждаше доволен. — Изминаха повече от десет години, откакто книгите ми бяха изгорени в Германия — продължи той. — На английски не мога да напиша нищо. Някои се научиха. Артур Кьостлер и Вики Баум. Други с филмите, където стилът не е толкова важен. Аз не успях. — Камп беше известен писател в Германия. Сега беше на петдесет и пет години. — Станах бояджия; после правех декори за къщи, днес празнувам повишението си в майстор; това е нещо като старши зидар. Каня ви на кафе и сладкиш. Роберт ми даде разрешение да използвам магазина му. След десет минути ще дойдат всички. Всеки е поканен.

Той се огледа гордо и доволно.

— Не пишеш ли вече? — попитах аз. — Вечер, след работа?

— Опитах. Вечер съм прекалено уморен. Първите две години го правех. Щях да умра от глад и вече не можех да се движа. Като бояджия печеля десет пъти повече.

— Може да се издигнеш — каза Хирш. — Хитлер също е бил бояджия.

Камп махна с ръка.

— Той е бил пропаднал художник. Аз съм в профсъюза. Редовен член.

— Искаш ли да останеш бояджия? — попитах аз.

— Не знам. Ще мисля за това, като му дойде времето. Важното сега е малкото, останало в теб, да не се пропилее в размишления. Може би по-късно ще пиша за преживяванията на един художник на декорации в Ню Йорк, ако не ми хрумне нещо друго.

Хирш се засмя.

— Бог е с теб — каза той. — Ти си спасен, Камп.

— А защо не? — попита Камп учудено. — Смятате ли, че трябваше да си облека кафявия костюм?

Той погледна към витрината, пред която изведнъж се бе появила Кармен.

— Можех… — той замълча и продължи да гледа Кармен.

— Вече е късно — отвърна Роберт Хирш. — Кафето вече се вари, Георг. — Жертвах за това най-добрата си кафемашина.

Кармен влезе. Последва я една жена, носеща голяма картонена кутия. Това беше Катарина Йелинек, жената на един професор, който бе останал в Австрия. Катарина беше еврейка, Йелинек не. Той я изгонил и се развел с нея. Във Виена два пъти я арестували; тогава той й дал достатъчно пари за пътуването и я оставил сама. Тя минала през Швейцария и Франция, и малко преди войната пристигнала в Ню Йорк, дребна, проскубана, без почти никакви средства, но с непоколебима воля. Започнала като слугиня и тогава някой забелязал таланта й да пече сладкиши и й направил малко жилище в един заден двор, където да може да се занимава с това. За услугата е трябвало да спи с този мъж; трябвало е да спи и с други хора, които й помогнали нататък. Тя не се оплакваше от това. Познаваше живота и знаеше, че нищо не е безплатно. И във Виена трябвало да спи с мъжа, който й дал паспорта. Направила го, стараейки се в това време да мисли за мъжа си. Смятала, че по този начин сякаш нищо не се е случило. Не мислела за нищо. В момента, в който потният мъж я докоснал, тя се превърнала в автомат. Вече не била самата себе си. Нещо в нея се вледенило и тя сякаш не участвала във всичко това. Всичко в нея било ясно и хладно, подчинено само на една цел: паспорта. Вече не била жената на професор Йелинек, на двайсет и осем години, хубава и малко сантиментална — вече била само едно същество, искащо да получи паспорта си. Не е имало нито грях, нито отвращение, нито морал — всичко това били качества на един забравен свят. Тя имала нужда от паспорт, а този паспорт не можел да бъде получен по друг начин, точка. Преминала през мръсотията на това съществуване като сомнамбул; тя не я докоснала. Когато по-късно, след като малкият й бизнес вече имал успех, някой поискал да се ожени за нея, тя изобщо не могла да го разбере. Била сякаш зазидана в себе си. Събираше парите си, но изглежда изобщо не знаеше за какво, до такава степен се беше откъснала от света. При това беше мила, нежна и без родина, като птиците. Тя правеше най-добрия щрудел в града. Кифли с мак, щрудел със сирене, с череши, с ябълки, с извара, в сравнение с които дори сладкишите на Джеси бяха аматьорски творения.

— Катарина Йелинек — каза Георг Камп. — Влезте и извадете лакомствата.

Хирш пусна щорите на витрината на магазина.

— Мярка за сигурност — поясни той. — Иначе полицията ще дойде след десет минути.

Госпожа Йелинек мълчаливо и вежливо разопаковаше сладкишите.

— Обичам сладкиши — каза Камп на Кармен. — Особено щрудел с извара.

Кармен се събуди от божествената си летаргия.

— Аз също — възкликна тя. — С много сметана.

— Също като мен! — отвърна Камп сияейки, без да сваля поглед от нейната измамна красота. — С кафе и сметана.

Кармен изглеждаше очарована.

— Това е писателят Георг Камп, Кармен — представих го аз. — Единственият весел емигрант, когото познавам. Преди той пишеше много тъжни, меланхолични романи. Сега рисува във весели краски.

Кармен взе едно парче черешов щрудел.

— Колко прекрасно! — въздъхна тя — Весел емигрант!

Погледна Камп преценяващо; после с прекрасните си ръце посегна към една макова кифличка.

Госпожа Йелинек беше извадила и чаши, чинии и лъжички.

— Приборите ще си взема утре — каза тя.

— Останете тук — извика Камп. — Ще празнувате с нас освобождаването на духа.

— Не мога. Трябва да тръгвам.

— Но, госпожа Йелинек! Какво още имате да вършите? Работният ден свърши. Също и за вас.

Камп хвана ръката й и я дръпна вътре. Тя изведнъж започна да трепери.

— Пуснете ме, моля ви! Трябва да вървя. Веднага! Простете ми! Трябва.

Камп я погледна изненадано.

— Какво ви става? Ние не сме прокажени…

— Пуснете ме да си вървя! — жената беше бледа и трепереше все по-силно.

— Пуснете я да си върви, господин Камп — каза спокойно с плътния си глас Кармен.

Той веднага я пусна. Госпожа Йелинек направи несполучлив опит да каже довиждане и се втурна навън. Камп гледаше след нея.

— Емигрантска лудост вероятно. Всички ние от време на време полудяваме.

Кармен трагично поклати глава.

— Днес е получила телеграма. От Берн. Мъжът й е умрял. Във Виена.

— Старият Йелинек? — попита Камп. — Който я е изхвърлил?

Кармен кимна.

— За него е пестила през цялото време. Искала е да се върне.

— Да се върне? След всичко, което се е случило? След това отново с него? Което е направил там?

— Искала е да се върне. Мислела е, че всичко това сякаш го е нямало, и те биха могли да започнат отначало.

— Каква безсмислица!

Хирш погледна бояджията.

— Не казвай това, Георг. Не искаш ли и ти да започнеш всичко отначало?

— Кой знае? Живея такъв, какъвто съм.

— Това е милосърдната илюзия на емигрантите. Да забравиш и да започнеш отначало.

— Жената трябва да се радва, че Йелинек е хвърлил топа. За нея това е добре. Така няма да е необходимо да прибира в топлата си пекарна мъжа, който я е изхвърлил като мръсна котка, и отново да му служи като робиня.

— Човек невинаги се радва на това, което е добро за другите — каза Хирш.

Камп се огледа малко безпомощно.

— По дяволите — рече той. — Нали днес искахме да сме весели.

Влезе Равик.

— Как е Джеси? — попитах аз.

— Днес сутринта я върнахме вкъщи. По-недоверчива отвсякога. Колкото по-добре зараства раната й, толкова по-недоверчива става.

— По-добре? — попитах аз. — Наистина ли е по-добре?

Равик, изглеждаше много уморен.

— Какво означава по-добре? — въздъхна той. — Бавно се съпротивляваме на смъртта, това е всичко, което можем. И е абсолютно безполезно, като четеш вестниците. Избиват като невинни жертви млади, здрави мъже, а ние се опитваме малко да удължим живота на няколко болни, стари хора. Имате ли коняк?

— Ром — отговорих. — Като в Париж.

— Кой е този? — попита Равик и посочи Георг Камп.

— Последният весел емигрант. Но не му е лесно да бъде такъв.

Равик изпи рома. Погледна навън.

— Синият час — рече той. — Часът на мрака. Часът на сенките, в който човек е сам със своето жалко аз, понякога и с по-малко от това. Часът, в който болните умират.

— Ти си тъжен, Равик. Защо?

— Не съм тъжен. Обезкуражен съм. Един човек умря в ръцете ми. Това вече не би трябвало да ме потиска. Но въпреки това се повтаря. Иди при Джеси. Тя има нужда от помощ. Смей се с нея. Какво правиш тук при тези чревоугодници?

— А ти?

— Дойдох да взема Роберт Хирш. Смятаме да хапнем в едно бистро. Както в Париж. Това Георг Камп, писателят, ли е?

Кимнах.

— Последният оптимист. Смел и наивен човек.

— Смелост! — каза Равик. — Иска ми се да можех да заспя за години и да не трябва да чувам повече тази дума. Това е думата, с която най-често се злоупотребява на света. Бъди смел и иди при Джеси. Лъжи я. Развеселявай я. Това е смелост.

— Трябва ли да я лъжем? — попитах.

Равик кимна.

 

 

— Хайде да отидем някъде — предложих на Мария. — Някъде, където е неангажиращо и весело. Заобиколен съм от тъга и смърт като старо дърво от мъх. Премията от Реджиналд Блек още е у мен. Да отидем да вечеряме във „Воазен“.

Тя ме погледна.

— Тази нощ заминавам — изрече бавно тя. — За Бевърли Хилс. Ще снимаме и ще представям рокли в Калифорния.

— Кога?

— В полунощ. За няколко дни. Изглеждаш ми потиснат. Нещо случило ли се е?

Поклатих глава. Тя ме дръпна вътре.

— Влез в стаята — каза. — Защо стоиш на вратата? Или мислиш веднага да си тръгваш? Колко малко знам за теб!

Последвах я в тъмната стая, която беше осветена от прозорците на небостъргачите като картина в стила на кубизма. Сред празното сивкаво небе се открояваше бледата половина на луната.

— Не можем ли въпреки това да отидем във „Воазен“? — попитах. — Да сменим обстановката?

Тя внимателно ме погледна.

— Какво е станало? — запита отново.

— Нищо. Просто изведнъж се почувствах ужасно безпомощен. Случва се понякога. Това е заради този безцветен час на сенките. Ще отмине, щом се върне светлината.

Мария светна лампата.

— Ето я! — каза тя с глас, в който имаше и предизвикателство, и страх.

Стоеше между два куфара, върху, които стояха няколко шапки. Единият беше отворен. Мария беше гола; бе обута с обувки на високи токчета.

— Мога да се приготвя бързо — предложи тя. — Трябва, разбира се, и малко да се разкрася, щом ще ходим във „Воазен“.

— Защо?

— Що за въпрос! Вижда се, че не знаеш нищо за фотомоделите. — Тя застана пред огледалото. — Водката е в хладилника — каза. — Тази от Мойков.

Не отговорих. Видях как за секунда почти забрави за мен.

Ярко осветеното лице в огледалото стана чуждо като съживена маска, когато ръцете й посегнаха към четката като към скалпела на хирург. С голямо внимание, сякаш наистина се извършваше деликатна операция, се изписаха линии; бе изпробвана пудра, бяха подчертани тъмните и светли места, мълчаливо, сякаш войник се готвеше за бой.

Често бях наблюдавал жени, докато се гримираха, но те самите никога не обичаха чуждото присъствие. А Мария го правеше така непринудено, както се разхождаше гола из апартамента, без да мисли за това. Не беше само професията й; по-скоро бе нейната сигурност в красотата й, което я правеше така небрежна. Тя толкова бе свикнала да сменя рокли, че голотата се бе превърнала в нещо като нейно лично съществуване.

Усетих как образът на тази млада жена в огледалото ме завладя. Тя бе така отдадена на своя малък, осветен свят, нейното лице, нейното „аз“, което изведнъж вече престана да бъде едно индивидуално „аз“, от него надзърна загадъчният лик на рода, носителката на живота, без преднамереност, не майката, а пазителката на това, което надзърташе от тъмните огледала на миналото и се предаваше напред. Нейната отдаденост беше отсъстваща и почти враждебна, тя за момент се бе върнала към нещо, което скоро отново щеше да бъде забравено, което се намираше много далеч, от другата страна на съзнанието, в мрака на началото.

Тя бавно се обърна и остави четките настрана. Сякаш се връщаше от някаква лична самота, където е била сама със себе си; отново ме позна.

— Готова съм — каза. — А ти?

Кимнах.

— Аз също, Мария.

Тя се засмя и се приближи към мен.

— Все още ли искаш да прахосаш парите си?

— Сега повече от всякога. Но по други причини.

Почувствах топлината на кожата й. Миришеше на кедрово дърво, убежище и на нещо чуждо.

— Колко излишни неща живеят в нас — въздъхна тя. — А ти си пълен с тях. Защо?

— И аз не знам.

— Защо не ги забравиш? Без проклятието на паметта може да се живее толкова лесно.

Засмях се.

— Човек забравя; но винаги не това, което трябва.

— И сега ли?

— Не, сега не, Мария.

— Тогава нека да останем тук. И аз се чувствам малко потисната. Тъжно ми е, защото трябва да заминавам. Защо да ходим в някакъв ресторант?

— Права си, Мария. Прости ми.

— В хладилника има бифтек, супа от костенурки, салата и плодове. А също и бира и водка. Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е.

— Не трябва и да ме изпращаш до летището. Прекалено много прилича на раздяла. Аз просто ще изляза като някой, който скоро ще се върне. Ти можеш да останеш тук.

— Няма да остана тук, когато заминеш. Ще се върна в хотел „Рауш“. — Замълчах за миг. — Както искаш — казах после. — Щеше да ми е по-добре, ако живееше тук. Винаги, когато си тръгнеш, си толкова далеч от мен.

Прегърнах я. Всичко изведнъж изглеждаше просто и правилно.

— Изгаси светлината — прошепнах.

— Не искаш ли да хапнеш?

Изключих лампата.

— Не — рекох и я занесох в леглото.

 

 

Когато времето отново започна да тече, ние дълго лежахме мълчаливо един до друг на леглото. Мария се размърда в полусън.

— Никога не си ми казвал, че ме обичаш — промърмори тя, сякаш имаше предвид някой друг.

— Аз те обожавам — отвърнах след малко, за да не прекъсвам омагьосващото й дълбоко дишане. — Обожавам те, Мария.

Тя сложи глава на рамото ми. Очите ми следяха стрелките на светещия циферблат на кръглия часовник, който стоеше на нощното шкафче. Мислех, без да се напрягам, за много неща едновременно.

— Трябва да тръгваш — казах. — Време е.

Изведнъж видях, че тя беззвучно плаче.

— Мразя разделите — изхълца тя. — Мисля, че вече прекалено дълго се разделяме. И прекалено рано. А ти?

— През целия си живот не съм правил нещо по-често от това. Но това не е раздяла. Ти скоро ще се върнеш.

— Всичко е раздяла — подсмръкна тя.

Изпратих я до ъгъла на Второ авеню. Късната вечерна разходка на обратните бе в разгара си. Хосе махна; Фифи излая.

— Това е такси — каза Мария.

Сложих куфарите й в колата. Тя ме целуна и се качи. Сякаш се загуби в голямата кола. Гледах след нея, докато таксито изчезна. „Странно — помислих си, — нали е само за няколко дни“. Но страхът от Европа бе останал — че би могло да е завинаги и бихме могли никога да не се намерим отново.