Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (15)

Глава петнайсета

— Ще дойдеш ли с мен на лов за плячка? — попита ме Роберт Хирш.

— Кога?

Хирш се засмя:

— Още не си се променил. Питаш кога, а не защо. Явно законите от Руан, Лаон, Марсилия и Париж са в сила. И слава Богу!

— Мога да си представя за какво става въпрос — отговорих. — За един кръстоносен поход. В името на измамения Босе.

Хирш кимна утвърдително.

— Босе изгубил всяка надежда и се отказал. Той на два пъти ходил при мошеника. Втория път оня нетърпеливо и учтиво го изхвърлил навън, като го заплашил, че щял да го даде под съд за изнудване, ако още веднъж се върнел. След случилото се Босе бил обзет от паническия стар емигрантски страх, че ще бъде изгонен от страната и се отказал. Научих всичко това от Джеси. От нея научих също името и адреса на мошеника. Свободен ли си днес в два?

— Да — отговорих аз. — За такова нещо, винаги. А и Реджиналд Блек замина за два дни. Нали знаеш, когато него го няма, магазинът остава затворен. Не ми е разрешено да продавам нищо. Много удобно, не намираш ли? Заплатата въпреки това си тече.

— Добре тогава. Но дай първо да хапнем нещо. В „Краля на морето“.

— Тая вечер искам аз да те почерпя, Роберт. Вчера получих извънредно пари, но успях да похарча по-малко, отколкото имах намерение. Знам един друг ресторант за рибни специалитети. Хайде да си прекараме там с остатъка от парите?

Хирш ми хвърли бърз поглед.

— Да не сте се скарали с Мария Фиола?

— Ни най-малко. Чак толкова далече още не сме стигнали.

— Не сте ли?

— Не, Роберт.

Той поклати глава.

— Недей да чакаш прекалено дълго! Такова момиче не може дълго да остане само, с тия крака и с това лице! Къде отиваме?

— В „Сифеър“. Там е евтино и страхотно. Раците са по-евтини даже от хамбургерите на някое друго място. Как се казва хиената, при която ще ходим след това?

— Блументал. Адолф Блументал. Странно, колко много евреи се казват Адолф. На този във всеки случай името му подхожда.

— А Босе знае ли, че ти ще ходиш при него?

Хирш се засмя.

— Разбира се, че не. От страх ще вземе да даде показания против нас.

— Имаш ли нещо, с което да пипнеш Блументал?

— Съвсем нищо, Лудвиг. Негодникът беше много хитър.

— Значи, точка първа от Лаонския молитвеник.

— Точно така! Блъф, Лудвиг.

Тръгнахме надолу по Първо авеню. В един магазин за аквариуми две пъстри сиамски риби-борци, между които беше сложено стъкло, напразно се опитваха да се нахвърлят една върху друга. На витрината на една сладкарница стояха изложени виенски торти — „Гугелкупф“, „Линцер“ и „Сахер“. Продавачка с очила махна на Хирш. Докато той крачеше редом до мен, аз го наблюдавах тайно отстрани. Походката му беше по-друга от преди, чертите на лицето му също бяха някак по-изопнати. Изведнъж се превърна отново в онзи Хирш, когото познавах от Франция. Не беше вече Хирш — търговецът на радиоапарати и електрически ютии, а Хирш — консулът Раул Тегнер.

— Всички евреи бяха жертви — каза той. — Това обаче далеч не означава, че всички бяха ангели.

Къщата се намираше на Петдесет и четвърта улица. Червени пътеки, гравюри по стените, мъж, който обслужваше асансьора, огледало в покрития с ламперия асансьор, мъжът, облечен в пъстра ефектна униформа. С една дума: средно благополучие.

— За петнайсетия етаж — каза Хирш. — Отиваме при директора Блументал.

Асансьорът потегли нагоре.

— Не ми се вярва да има адвокат при себе си — каза Хирш. — Заплаших го, че разполагам с материал против него. Тъй като е мошеник, той ще иска първо да го види; тъй като още не е американец, в него сигурно е останало нещичко от добрия стар страх и ще предпочете първо да разбере какво става и чак след това да се довери на някой адвокат.

Той позвъни на звънеца. Едно момиче отвори. Въведе ни в някаква стая, в която всички мебели бяха копия в стил Луи Петнайсети, някои от тях бяха дори златни.

— Господин Блументал ще дойде веднага.

Блументал беше пълен, средно висок мъж, на около петдесет. Заедно с него в пищната златна зала влезе и една овчарка. Когато видя животното, Хирш се усмихна и каза:

— За последен път видях кучета от тая порода в Рестан, господин Блументал. Там ги използваха, за да гонят с тях евреи.

— Спокойно, Харо! — Блументал погали кучето. — Искате да говорите с мен. Не ми казахте, че ще дойдете двама. Разполагам с много малко време.

— Това е господин Зомер. Много е слушал за вас. Не искам да ви задържам дълго, господин Блументал. Ние идваме от името на доктор Босе. Той е болен, няма никакви пари и е принуден да се откаже от следването си. Вие го познавате, нали?

Блументал не отговори. Продължи да гали кучето, което тихо ръмжеше.

— И така, значи вие го познавате — продължи Хирш. — Познавате го, и то доста добре. Но аз не знам дали мен ме познавате. Има много хора на име Хирш, също както и много на име Блументал. Аз съм онзи Гестапо-Хирш. Не е изключено да сте чували за мен. Прекарах известно време във Франция да водя война с Гестапо. При това не спазвахме много-много правилата за любезност и дружелюбие, и от двете страни. От моя страна, разбира се, също. С това, господин Блументал, искам само да кажа, че някакви си овчарки като охрана тогава само щяха да ме разсмеят. Също както и днес. Още преди животното ви да успее да ме докосне, то ще бъде вече мъртво. А и вие навярно заедно с него. В момента и двамата не ме интересувате. Ние сме тук, за да съберем пари за доктор Босе. Приемам, че вие с удоволствие ще ни съдействате. С колко долара искате да му помогнете?

Блументал погледна втренчено Хирш и попита:

— И защо би трябвало да го правя?

— За това има много причини. Една от тях се нарича милосърдие.

Известно време Блументал сякаш дъвчеше нещо. Не откъсваше очи от Хирш. После извади от един от джобовете на сакото си портфейл от кафява крокодилска кожа, отвори го и взе от една странична преградка две банкноти, като при това наплюнчи пръста си и ги преброи.

— Ето четирийсет долара. Повече не мога да дам. Прекалено много хора в подобно положение идват при мен. Ако всички емигранти ви изпратят подобна сума, вие скоро ще имате парите, необходими на Босе за следването му.

Очаквах, че Хирш ще захвърли парите на масата. Той обаче ги взе и ги мушна в джоба си.

— Добре, господин Блументал — каза напълно спокойно. — После ще получим още хиляда сто и четирийсет долара. Толкова са нужни на Блументал, за да завърши следването си. Разбира се, при условие, че живее скромно, не пуши и не пие.

— Вие май се шегувате, а? Нямам повече никакво време за подобни шеги.

— Напротив, вие имате време за това, господин Блументал. И ако обичате, само не започвайте сега да ни обяснявате, че адвокатът ви седи в съседната стая. Той не е там. Затова пък аз искам да ви обясня нещо, което положително ще ви заинтересува. Вие още не сте американец, но се надявате да станете през следващата година. Злословията по ваш адрес не биха ви били от полза. В това отношение Съединените щати са доста взискателни. Моят приятел, журналистът Зомер и аз, бихме искали да ви предпазим от подобна участ.

Блументал изглежда вече беше взел някакво решение.

— Прекалено любезно от ваша страна — каза той. — Ще имате ли нещо против ако уведомя полицията?

— Ни най-малко. Тогава веднага можем да им предадем нашия материал.

— Материал! — Блументал направи гримаса. — За изнудване в Америка наказанието е сериозно. Вие, надявам се, знаете това. По-добре изчезвайте, докато е още време!

Хирш седна на един от златните столове.

— Вие мислите, Блументал — започна той с променен тон, — че сте постъпили хитро. Не се лъжете. Трябвало е да дадете на Босе парите, които му дължите. Тук в джоба ми има една петиция до емигрантската служба, подписана от сто емигранти, да не ви се дава право на гражданство. Тук има и още една петиция да не ви се дава поданство заради интригите ви с Рестан в Германия, подписана от шест лица. С подробно описание защо сте успели да изнесете от Германия повече пари, отколкото други; а също и с името на нациста, който ги е пренесъл вместо вас в Швейцария. А и още нещо, тук в себе си имам и една изрезка от някакъв лионски вестник, в която се разказва за евреина Блументал, предал при един разпит на Гестапо местонахождението на двама близнаци, като в последствие и двамата били разстреляни. Недейте да протестирате, Блументал. Може и да не сте били вие, аз обаче ще твърдя, че вие сте били.

— Какво казахте?

— Ще свидетелствам, че сте били вие. Тук знаят много добре каква е била моята дейност във Франция. На мен ми вярват повече, отколкото на вас.

Блументал втренчи поглед в Хирш.

— Искате да дадете фалшиви показания, така ли?

— Фалшиви само в смисъла на примитивното разбиране за правосъдие, не и в този на око за око, зъб за зъб. В старозаветния, господин Блументал. Вие практически съсипахте Босе. Затова ние ще съсипем сега вас. Вече ви казах, че съм понаучил нещо от времето ми при нацистите.

— И вие сте евреин? — прошепна Блументал.

— Толкова, колкото и вие, за съжаление!

— И преследвате един евреин?

За миг Хирш загуби ума и дума.

— Да — потвърди той след малко, вече посъвзел се от изненадата: — Вече ви казах, че съм понаучил нещо от Гестапо, а също и от техниката на американските гангстери. И ако щете, Блументал, нещо и от еврейската интелигентност.

— Полицията в Америка…

— И от полицията в Америка понаучих нещо — прекъсна го Хирш. — Даже най-различни неща! Но те дори няма да са ми необходими. За да ви ликвидирам, са достатъчни само документите в чантата ми. Даже не държа да ви пратят в затвора. Достатъчно е само да ви изпратят в някой концентрационен лагер за заподозрени нацисти.

Блументал възрази:

— За това е необходим някой друг, а не вие, господин Хирш. За това са необходими и други доказателства, не вашите фалшиви обвинения.

— Така ли мислите? — Хирш се засмя. — Във военно време? За един роден в Германия мним емигрант? Какво ли чак пък толкова може да ви се случи в някой концентрационен лагер? Вие ще бъдете най-хуманно арестуван. За това не са необходими кой знае какви причини. А дори и лагерът да ви се размине, какво би станало с вашето поданство? Съмненията и клюките могат да се окажат от решаващо значение.

Ръката на Блументал конвулсивно се сви около каишката на кучето.

— А с вас — попита той тихо. — Какво би станало с вас, ако това би излязло наяве? Какво мислите, ви чака вас? Изнудване, фалшиви показания…

— Знам добре какво предвижда законът за това — отговори Хирш. — На мен ми е все едно, господин Блументал. Не давам и пет пари за това! За това, което е важно за вас, негодник такъв, жалък крадец на пощенски марки с мечти за бъдещето. На мен всичко ми е все едно. Но вие, еснафски умен червей, това не можете да го разберете! Още във Франция всичко ми беше все едно. Мислите ли, че в противен случай щях да правя всичко онова, което правих във Франция тогава? Аз не съм някакъв фалшив филантроп. И въобще не ми пука какво ще се случи! Ако вие предприемете нещо против мен, то аз няма да хукна при съдията. Сам ще ви видя сметката. И това не би ми било за първи път. Още ли не сте научили за колко малко днес човек убива. — Хирш направи пренебрежителен жест. — За какво е всичко това? Не се касае за живота ви. Вие само ще трябва да върнете обратно една част от парите, които дължите на Босе, нищо повече.

Блументал отново задъвка безумно.

— Нямам пари вкъщи — каза той най-накрая.

— Можете да ми дадете чек.

Блументал внезапно пусна кучето.

— Къш, Харо! — Отвори вратата, а когато кучето излезе навън, я затвори отново.

— Най-после — каза Хирш.

— Няма да ви дам чек — отговори Блументал и изведнъж доби уморен вид. — Разбирате защо, нали?

Погледнах го изненадан. Не бях вярвал, че ще отстъпи толкова бързо. Може би Хирш имаше право, анонимният емигрантски страх се беше смесил с реалното чувство за вина и го беше направил несигурен. Изглеждаше, че бързо мисли и също така бързо действа — стига само да не кроеше някой номер.

— Утре ще дойда пак — каза Хирш.

— А документите?

— Утре ще ги унищожа пред очите ви.

— Ще дам парите само срещу документите.

Хирш поклати отрицателно глава.

— За да разберете кой е готов да свидетелства против вас? Изключено!

— Но кой ми гарантира тогава, че това са истинските документи?

— Аз — отговори Хирш спокойно. — И това трябва да е достатъчно за вас. Ние не сме изнудвачи. Само се опитваме да помогнем малко, за да възтържествува справедливостта. Вие сам много добре знаете това.

Блументал отново задъвка безшумно.

— Добре — каза той след това много тихо.

Хирш стана от златния стол.

— Утре по това време.

Блументал кимна. Изведнъж се обля целият в пот.

— Синът ми е болен — прошепна той. — Единственият ми син! А вие, вие пристигате тук, би трябвало да се засрамите! — внезапно извика високо той. — Човек е отчаян, а вие!

— Босе също е отчаян — каза Хирш спокойно в отговор. — Той сигурно ще може да ви каже кой е най-добрият лекар за сина ви. Попитайте го.

Блументал замълча. Той все още не спираше да дъвче, а на лицето му бе изписана странна смесица от истинска омраза и истинска болка едновременно. Знаех, че болката от загубата на пари може да бъде също толкова реална, колкото и тази от личното страдание, но тук явно имаше и нещо друго. Блументал сякаш внезапно беше прозрял, че съществува някаква тайнствена връзка между страданието на сина му и престъплението, което беше извършил спрямо доктор Босе, и тъкмо това бе причината, поради която така бързо беше отстъпил. От друга страна ясно се виждаше, че това още повече засилваше омразата му.

— Вярваш ли, че синът му наистина е болен? — попита Хирш, когато отново се качихме в луксозния асансьор.

— Защо не? Нали използва това, за да плати по-малко?

— Може би няма изобщо никакъв син.

— Не ми се вярва. Един евреин не си прави черни шеги със семейството си.

Тръгнахме в посока към улицата. Заобикалящите ни отвред огледала хвърляха отблясъците си върху нас.

— Защо всъщност ме взе със себе си? — попитах го аз. — Аз даже и дума не обелих.

Хирш се усмихна.

— Заради старото приятелство. Заради Лаонския молитвеник. За да попълня празнотите във възпитанието ти.

— По въпроса за моето възпитание работят вече много хора — отвърнах. — От Мойков до Силвър и Реджиналд Блек. Освен това вече знам, че не всички евреи са ангели.

Хирш се засмя.

— Ти още не знаеш, че човек в действителност никога не се променя. Или може би още вярваш, че нещастието го променя към добро или лошо? Фатална заблуда! Взех те с мен, защото приличаш на нацист, за да сплашим Блументал.

Излязохме навън в пералната атмосфера на горещата улица.

— Кого можеш да сплашиш с това в Америка? — попитах.

Хирш се спря.

— Скъпи ми Лудвиг — започна той, — все още ли не ти е ясно, че живеем в епохата на страха? На истинския и на въображаемия страх? Страх от живота, страх от бъдещето, страх от страха? И че ние, емигрантите, никога не можем да се отървем от него, все едно какво става? Ти никога ли не сънуваш?

— Напротив, понякога. Та кой не сънува? Американците също сънуват.

— Но техните сънища са различни от нашите. Ние сме дамгосани до мозъка на костите си с тоя проклет страх от живота. През деня човек може да направи нещо срещу него, но какво да стори нощем? И къде тогава остават волята ни, способността ни за самоконтрол? — Хирш се засмя. — Блументал също знае това. Ето защо и толкова бързо се отказа. Затова, защото той все пак на времето е успял да направи добра сделка. Стойността на марките, които си е присвоил, е била всъщност двойно по-голяма. Ако бях поискал цялата сума, той до последно щеше да се съпротивлява, въпреки болния си син. Престъплението също си има своите закони.

Хирш крачеше с пружинираща походка през изцъкления зноен въздух на ранния следобед. Той отново ми спомни за времето, прекарано във Франция. Лицето му беше по-издължено и изопнато от обикновено, но така изпълнено с живот, че на мен ми се струваше, че в Америка той за пръв път беше в стихията си.

— Мислиш ли, че Блументал ще плати утре на обед? — попитах го аз.

Той кимна утвърдително.

— Определено. Не може да рискува да бъде направен донос срещу него.

— Разполагаш ли с нещо за целта?

— Съвсем не. Само със страха му. Той е достатъчен. За какво му е за някакви си хиляда долара и малко отгоре да рискува американското си поданство. Старият блъф от Лаон, Лудвиг — във все нови и различни форми. Вярно, не е много морално и е малко мръсно, но без мръсотия не може да се помага на правдата да възтържествува.

Спряхме пред магазина за радиоапарати, където живееше Хирш.

— Какво прави хубавата Фиола? — попита той.

— Толкова хубава ли я намираш?

— Хубава е Кармен. Твоята приятелка обаче трепери от живот.

— Какво каза?

Хирш се засмя.

— Не от оглушителния живот на повърхността, а от интензивния живот на чистото отчаяние. Не си ли забелязал това?

— Не — отговорих аз. Внезапно ме прониза остра болка. Всичко е загубено, мина ми през ума.

— Чистият диамант на отчаянието — продължи Роберт Хирш. — Без огорчение.

Погледнах го внимателно.

— И без разкаяние — добави той. — Другата страна, онази без бъдеще. Страната на чистото настояще, незамърсена дори и от надежда. Ведрото спокойствие на чистото отчаяние. Радостта от това да не желаеш нищо повече. Как иначе човек би могъл да понесе всичко това тук? — Той почука на витрината, зад която проблясваха радиоапарати и електрически прахосмукачки. После се усмихна. — Напред към посредствеността на търговията и бизнеса! Но не забравяй: земята все още трепери под нас. Ние можем да се спасим, само ако треперим заедно с нея. Опасността е най-голяма, когато човек вярва, че вече е спасен. На борба!

Той блъсна вратата. Студена въздушна струя от климатика ни лъхна в лицето, като че ли влизахме в гроб.

 

 

— Cafard^[1]? — попита Мойков.

— Един среден — отговорих аз. — Не за водка. А обикновен… на битието.

— Не на живота?

— И на живота, Владимир. Но първото звучи малко по-оптимистично. Човек трябва да направи нещо повече от живота си и да го живее по-съзнателно. По-интензивно. С повече трепет. Един съвет от Роберт Хирш.

Мойков се засмя. Този път не беше облечен в униформа. Носеше много широк костюм, който се развяваше около него и го правеше да изглежда като някакъв гигантски прилеп, и голяма мека шапка.

— Винаги е интересно да се обсъжда животът — обясни той. — Така човек забравя да го живее. Удобен заместител. За жалост днес няма да имам възможност за това. Трябва да браня хотела. Стълбът на нашите доходи, Раул, се кани да се изнася. Иска да вземе апартамент под наем. За хотела това би означавало направо фалит. Сега държи големия луксозен апартамент. Моли се на твоя Бог той да остане, иначе ще се наложи да увеличим и останалите наеми.

Чух глас откъм стълбището.

— Това вече е той! — каза Мойков. — Оставям ти тук една бутилка водка за всеки случай. Здрачът усилва житейската меланхолия.

— Къде отивате? — попитах аз.

— Към „Тутс шор“. Там е прохладно и има прекрасни стекове. Добро местенце да придумаш някого за нещо.

Мойков изчезна заедно с Раул, който бе облечен в бял костюм и с червени обувки. Седнах под палмата да уча английски. Земята трепери, беше казал Хирш. Да, прав беше, човек не биваше да забравя подмолното треперене на земята, на живота и на сърцето, само защото вече е бил спасен. Не биваше да допуска то да потъне в уютното тресавище на еснафщината. Колко странно, непонятно, ново и вълнуващо беше всичко: тръпката, че си се спасил, танцуващата жизнерадост, от това, че със сълзи на очи преоткриваш всичко отначало, лъжицата в ръката, дишането, светлината, крачката, която ти е било разрешено да направиш, проблясващото съзнание, че не си мъртъв, че си се изплъзнал, че не си пукнал в някой концентрационен лагер или в тягостно отчаяние като Телер.

Графинята, същински витаещ призрак в черни дантели, слезе надолу по стълбите. Помислих си, че търси Мойков и й извиках с вдигната бутилка в ръка:

— Владимир Иванович излезе, но остави след себе си утехата за печалните.

Грациозната особа поклати отрицателно глава.

— Днес не. На вечеря съм в памет на великия княз Александър. Великолепен човек. На времето почти бяхме сгодени. Убиха го болшевиките. Защо ли?

Не знаех какво да отговоря.

— Къде ще бъде празненството? — попитах вместо това.

— В „Руската чайна“. С приятели. Руснаци. Всички те бедни. И всички те разточителни. Уреждат някое празненство, а после няколко дена наред карат само на хляб… Празненство, обаче, въпреки това уреждат.

Пред вратата изсвири клаксонът на някаква кола.

— Това е принц Волковски — каза графинята. — Той е таксиметров шофьор и е дошъл да ме вземе.

В прекрасната си рокля от стари дантели тя заситни към вратата. Приличаше на грациозно бостанско плашило. „Дори тя имаше къде да отиде тази вечер“, помислих си аз и възобнових опитите си да запомня няколко нови думи.

Внезапно Мария Фиола застана пред мен. Беше влязла безшумно и ме бе наблюдавала. Носеше жълта рокля, която създаваше впечатлението, че отдолу е напълно гола. Беше боса, без чорапи, само с кафяви сандали на краката. Всичко стана толкова неочаквано, че в изненадата си останах седнал, вперил втренчен поглед в нея. Тя посочи към бутилката.

— Прекалено горещо е за това!

Кимнах в съгласие и станах.

— Мойков я остави тук, но дори и графинята отказа. Аз също.

— Къде е Владимир?

— На вечеря с Раул в „Тутс шор“. На стейк. Графинята е на вечеря в „Руската чайна“. На пирожки и бьоф строганов. А ние с теб накъде сме? — затаих дъх.

— Към закусвалнята. На лимонада с лед — отвърна тя.

— А после? — попитах аз. — Свободна ли си? Не дебне ли някой ролс-ройс зад ъгъла?

Тя се засмя.

— Не, днес не.

Думите й леко ме боднаха.

— Добре — казах аз. — Тогава да идем да хапнем нещо заедно! Но не в закусвалня. Днес получих доста житейски напътствия. Искате ли да отидем в един малък френски ресторант с климатик и добри вина?

Мария Фиола ме погледна колебливо.

— Имаме ли достатъчно пари за такова нещо?

— Повече от достатъчно! Направих невероятна сделка, откакто се видяхме последния път.

Изведнъж всичко стана много леко и лесно. „Другата страна на живота“, помислих си аз. Страната, която не познава тъмните кръгове на отмъщението и убийството. Ето че сега тя, Мария Фиола, стоеше пред мен, сияеща, загадъчна, недостижима и предизвикателна.

— Чаках те — казах аз.

В очите й проблесна пламъче.

— Защо не ми го каза?

— Защо ли, наистина?

Докоснах я леко, когато излязохме. Тя наистина беше почти гола. Сетих се, че отдавна не съм бил с жена. Навън Феликс О’Брайън се беше опрял на зида. Изглеждаше много жаден. Върнах се обратно и прибрах водката в хладилника на Мойков. След това видях Мария Фиола, застанала на улицата пред изхода. Гледах я така, в рамката на вратата, и ми се струваше, че виждам просто някакъв неин портрет. Изведнъж се почувствах щастлив.

— Ще има буря — съобщи Феликс О’Брайън.

— А защо да няма, Феликс? — попитах аз.

 

 

Когато излязохме от ресторанта, святкаше силно. Поривите на вятъра вихрено вдигаха прах и хартийки от земята.

— Феликс О’Брайън беше прав — погледнах я въпросително. — Трябва да се опитаме да хванем някое такси!

— Нека да повървим — помоли Мария. — Такситата миришат на пот и стари обувки.

— Ще вали. Ти нямаш нито дъждобран, нито чадър, а дъждът ще бъде доста силен.

— Толкова по-добре. И без това тази вечер исках да си измия косата.

— Ще се намокриш до кости, Мария!

Тя се засмя.

— Тая рокля е от найлон. Не е необходимо човек дори да я глади. Да вървим! Ако дъждът се усили, можем да се скрием в някой вход. И без това сега вече няма таксита. Ах, този вятър! Как само блъска! И колко силно възбужда това!

Тя душеше наоколо като жребче и се опитваше да се съпротивлява срещу вятъра. Вървяхме плътно до къщите. Светкавиците раздираха жълто осветените прозорци на антиквариатите, разпръсквайки върху тях някаква бледа, ярка светлина, на фона на която мебелите и китайските фигурки, изобразяващи пазители на храма, изникваха, олюлявайки се почти като пияни, сякаш са били разсечени с някакъв светлинен камшик и сега отново, макар и все още зашеметени, се опитваха да дойдат на себе си. Изведнъж засвятка от всички страни, дори надолу и нагоре по небостъргачите. Светкавиците сякаш изскачаха изпод асфалта, някъде от лабиринта на кабелни мрежи и тръби, а после, изщраквайки като някакви бели подвижни стени, се стрелваха високо нагоре, на покриви и улици, подире им хвърчаха гръмотевици, които удавяха движението.

Веднага след това заваля.

Големи тъмни петна, които човек виждаше преди още да ги усети по кожата си, се появяваха все по-многобройни върху асфалта. Мария Фиола беше изложила лицето си на дъжда. Устата й беше полуотворена, а очите й бяха затворени.

— Дръж ме здраво — извика тя.

Бурята се усили. Изведнъж тротоарите опустяха. Хората се струпаха в жилищните входове. Тук-там покрай мокрите, оградени от дъжда с някакво сребристо сияние къщи, преминаваха неясни силуети, приведени и забързани. Плющящият дъжд превръщаше асфалта в разпенена, равна, тъмна морска повърхност, която прозрачните копия и стрели на дъжда набраздяваха.

— Боже мой! — извика внезапно Мария. — Но ти си с новия си костюм!

— Прекалено късно е за него! Няма какво повече да му стане. Нали не е от хартия.

— Мислех само за себе си! Аз съм почти гола. — Тя вдигна роклята си до хълбока. Отдолу беше гола. Около сандалите й дъждът плющеше така, сякаш небето обстрелваше земята с топовни залпове. — Но ти! — продължи тя. — Още неплатеният ти син костюм!

— Прекалено късно е вече. Няма защо да се безпокоиш — успокоих я аз. — Костюмът може да се изсуши и изглади. Впрочем, той вече е платен. Така че спокойно можем да се налудуваме заедно със стихиите! Хайде да се изкъпем във фонтана пред хотел „Плаза“.

Тя се засмя и ме придърпа в един вход.

— Така ще спасим хастара! Той не може да се изглади добре. Бури има по-често, отколкото костюми.

Целунах я по мокрото лице. Стояхме между витрините на два магазина. От едната страна бяха изложени корсети за възрастни, поохранени дами, над които проблясваха светкавиците, от другата имаше магазин за аквариуми, осветени със зелена, коприненомека светлина. Пъстри рибки плуваха в тях. Аз самият на младини бях развъждал риби и сега отново успях да разпозная няколко — раждащите живи малки шарани — зъбник, гупис, които проблясваха като скъпоценни камъни, и кралете на уихлидите, полумесецообразните скаларес, на сребърни и черни ивици, които се носеха като екзотични платноходи през дивите морски дебри на аквариумите.

Държах Мария в прегръдките си и усещах топлината й. А в същото време една част от мен се беше надвесила над някакъв забравен кладенец и се опитваше да долови нещо от миналото, неусетно станало за мен някак чуждо, но затова пък и още по-пленително. Дни, прекарани край потоци, в гори, край някое малко езерце, над което водни кончета, потрепвайки, спираха в полета си, вечери в градини с отрупани в люляк зидове, всички тези спомени преминаха безшумно пред вътрешния ми взор като бърз кадър от някой ням филм, докато аз стоях загледан в прозрачните зеленикаво златисти води на множеството отделни малки вселени, които за мен означаваха само пълен покой, а пък в тях в същото време безмилостно властваше законът за убийството и взаимното изяждане, така както беше и в целия останал свят, който познавах.

— Какво би казал, ако имах такъв задник? — попита Мария Фиола. Обърнах се. Тя гледаше на другата страна към магазина за корсети. Там, върху един черен манекен, каквито обикновено използват шивачките, като че ли бе изложена розовата броня на някоя валкирия.

— Щеше да е смешно — отговорих аз. — Но на теб и без това никога няма да ти дотрябва корсет. Бог да те благослови! Ти си най-очарователната „фос мегр“, която познавам! Благословен да бъде всеки четвърт фунт от теб!

— Тогава значи няма нужда да пазя заради теб диета?

— Не, никога.

— Винаги съм си мечтаела за това. Сбогом на салатените диети на гладните манекени!

Беше спряло да вали. Падаха само отделни капчици. Плъзнах последен поглед по аквариумите.

— Я погледни маймуните! — възкликна Мария и посочи към дъното на магазина.

Там, в една голяма клетка с един дървесен ствол в средата й, подскачаха две възбудени маймуни с дълги опашки.

— Това са истинските емигранти — каза Мария. — В клетката. Вие чак до там още не сте стигнали.

— Така ли мислиш? — попитах я аз.

Тя ме погледна изненадано:

— Аз не знам почти нищо за теб, и съвсем нищо не искам да знам. Ти също не знаеш нищо за мен. Нека всичко си остане така. Какво ни засягат житейските ни истории?

— Нищо! — отговорих аз. — Съвсем нищо, Мария!

Тя още веднъж погледна към корсета на Брунхилде, а после каза с въздишка:

— Колко бързо си отлита животът! — Съвсем неочаквано попита: — Мислиш ли, че някога и аз ще си сложа такава броня? Или че ще стана член на някой женски клуб?

— Не.

— Тогава, значи, няма да имам подредено бъдеще, така ли?

— Ни най-малко.

— Как мислиш, за нас двамата въобще има ли бъдеще?

— Не знам.

— Това не е ли тъжно?

— Не. Който мисли за бъдещето, не знае какво да стори с настоящето.

— Съгласна съм — прошепна тя и силно се притисна към мен, така че можех да я усетя цялата, от раменете до краката. Струваше ми се, че държа в прегръдките си някаква водна нимфа. Мократа й рокля сега приличаше на бански костюм. Косите й бяха увиснали на кичури, а лицето й беше много бледо. Ала очите й блестяха. Изглеждаше уморена и същевременно сдържана и дива. Миришеше на дъжд, вино и чесън.

Вървяхме по Второ авеню. Беше захладняло, между облаците блещукаха вече отделни звезди. Асфалтът проблясваше от отраженията на автомобилните фарове, а те, автомобилите, се движеха, сякаш се плъзгаха по гладка ледена повърхност. Силуетите на небостъргачите се открояваха отчетливо на фона на раздраното от бурята небе, сякаш бяха изрязани от ламарина.

— Смених си апартамента — съобщи Мария. — Сега живея на Петдесет и седма улица. Вече не само в една стая, а в истински цял апартамент.

— Значи си се преместила?

— Не. Става дума за апартамента на едни приятели, които през лятото обикновено са в Канада. Аз го пазя някой да не го разбие и окраде.

— На мъжа с ролс-ройса ли принадлежи? — попитах, изпълнен с лоши предчувствия.

— Не. Той живее във Вашингтон. — Тя се засмя и допълни. — Обещавам, че повече няма да те правя на жиголо, поне не повече, отколкото е необходимо за комфорта ни.

Не отговорих. Усещах, че някаква тайнствена граница в мен изведнъж бе прекрачена. Много неща, които си бях мислил, че мога да контролирам, внезапно ми се бяха изплъзнали от контрол. Не знаех докъде щеше да ме доведе това. То изникна нейде от мрака и връхлетя върху мен като хала. Беше вълнуващо и вероломно, имаше нещо общо с измама, и при все това ме овладя. Аз не му се съпротивлявах; то не изличи всичко, а само хвърли някаква нова, трептяща, блестяща светлина върху някои неща, тревожеше ме и ме успокояваше в едно и също време, изтласкваше ме над вълните и после отново ме връхлиташе като морска пяна, която се разтапяше върху кожата ми и ме караше да се чувствам толкова олекотен, сякаш ей сега, всеки момент и аз щях да отплувам към нищото заедно с него.

Стояхме пред къщата, в която живееше тя.

— Защо задаваш толкова много въпроси?