Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (14)

Глава четиринайсета

Реджиналд Блек ме изпрати при Купър, онзи, дето беше купил картината на Дега, за да му я поставя.

— Ще бъде интересно за вас да видите къщата — обясни ми той. — Има и нещо друго, което ще ви заинтересува. Вземете такси, рамката на „Танцьорката“ е чуплива и истинска.

Купър живееше на деветия етаж на една къща на Парк авеню. Апартаментът му се състоеше от две части. Горната представляваше зимна градина. Очаквах да ме посрещне някой слуга. Вместо това на вратата се появи самият той по риза.

— Влезте — покани ме дружелюбно. — Нека не бързаме, дайте първо спокойно да изберем място за синьо-зелената дама. Искате ли едно уиски? Или може би предпочитате кафе?

— Благодаря. С удоволствие бих изпил едно кафе.

— Аз ще си взема уиски. Това е единственото разумно нещо в тази горещина.

Не възразих. Апартаментът беше много прохладен, във въздуха се долавяше леко гробовният мирис на изкуствено проветрявани и охлаждани помещения. Прозорците бяха затворени. Купър внимателно свали хартията, в която беше завита картината. Огледах се наоколо. Стаята беше обзаведена във френски стил Луи Петнайсети, почти всички мебели вътре бяха малки и доста добри, много изящни, целите отрупани със златни орнаменти. Към преобладаващата френска мебелировка бяха прибавени също и две италиански кресла, и великолепен малък венециански жълт скрин. На стените висяха картини на импресионисти. Бях изненадан. Наистина не бях очаквал, че Купър може да има толкова изискан вкус.

Той постави картината върху един стол. Очаквах атаката му, ясно ми беше, че не ме черпи с кафе просто така, без причина.

— Наистина ли сте били асистент в Лувъра? — полюбопитства той.

Кимнах утвърдително. Не исках да изменя на Блек.

— А преди това? — продължи да ме разпитва.

— Преди това бях в музея в Брюксел. Защо се интересувате?

Купър се засмя и отговори.

— На тия търговци на картини човек изобщо не може да им вярва. Онова там, дето Блек го каза, че картината на Дега уж принадлежала на жена му, си беше чиста измама!

— Защо мислите така? Нали от това картината не става нито по-добра, нито по-лоша?

Купър ме стрелна бързо с поглед.

— Разбира се — съгласи се той, — нали и затова, въпреки всичко, я купих. Известно ви е колко поиска Блек за нея, нали?

— Нямам ни най-малка представа — отвърнах аз.

— Вие колко мислите?

— Наистина не знам.

— Трийсет хиляди долара! — Той ме наблюдаваше. Веднага ми стана ясно, че просто лъже, защото иска да ме изпита. — Малко е множко, нали?

— Зависи за кого. За мен би било прекалено много.

— Вие колко щяхте да дадете за картината? — побърза с въпроса.

— Нямам пари за подобно нещо.

— А ако имахте?

Имах чувството, че за една чаша кафе вече достатъчно съм бил разпитан.

— Всичките, които бих имал — отговорих му аз и добавих: — Търговията с възхищението от изкуството днес носи направо блестящи печалби. Цените се покачват с всяка изминала седмица.

Купър избухна в смях, същински пуяк.

— Нали не се опитвате да ме залъгвате, че онова, дето Блек го разправяше, било вярно? И че бил откупил обратно някаква картина, и то на цена, двойно по-висока от тази, на която я бил продал.

— Не — отговорих аз.

— Ето, виждате ли! — Купър се ухили тържествуващо.

— Нищо не мога да ви залъгвам, защото това е вярно — казах аз в отговор.

— Какво ми отговорихте?

— Че всичко е вярно. Видях в счетоводните му книги. А и вие самият също лесно можете да проверите това. След една-две години идете при него и предложете да му продадете картината обратно.

— Ето, пак старият номер — каза Купър презрително, но изглеждаше малко поуспокоен. Веднага след това го повикаха на телефона. Когато излизаше от помещението, се обърна към мен с думите: — Излизам за малко, а вие през това време се поогледайте тук. Може би ще намерите някъде място за картината на Дега.

Момичето, което го бе повикало, ме разведе из апартамента. Той явно имаше много добри консултанти. Домът му съвсем не приличаше на музей, въпреки че всяка частица от него, всяка една отделна мебел, представляваше направо музеен експонат. Не можех да проумея това. Купър съвсем нямаше вид на чак толкова голям познавач. Но и такива неща се случваха, знаех го много добре от Париж.

— Спалнята на господин Купър — обясни момичето и предположи: — Може би тук ще се намери някое място за картината.

Застанах на вратата. Над едно широко легло в масивна златна рамка висеше окачен горски пейзаж с един брехтящ елен, няколко кошути и извор на преден план. Застинах онемял от изненада пред картината.

— Господин Купър ловец ли е? — объркано погледнах към нея.

Момичето поклати отрицателно глава.

— Той самият ли е рисувал картината?

— Вие пък, какво приказвате! Де да можеше само! Това е любимата му картина. Прекрасна е, нали? Толкова правдива! Даже парата от муцуната на елена се вижда.

— Права сте — съгласих се и продължих да оглеждам стаята.

На отсрещната страна висеше венециански пейзаж от Феликс Цим. Очите ми почти се насълзиха от вълнение, че съм разкрил тайната на Купър, особено когато върху един скрин съгледах и няколко големи кани за вино.

Тук, в спалнята си, Купър беше човек, позволено му беше да бъде такъв. Останалата част от апартамента представляваше само красиво оформление, парична инвестиция и суета. Доста вяло влечение, във всеки случай. Но този елен, това вече беше страст, а венецианският етюд — романтика.

— Стаята е прекрасна, нали? — попита красивото момиче.

— Направо великолепна! Всичко трябва да си остане така, както си е. Нищо не трябва да се пипа. На тая картина не й е тук мястото.

Момичето ме поведе нагоре по малка стълба.

Откъм кабинета на Купър се чуваше грубият му глас, който лаеше нещо в слушалката. Спрях на вратата на терасата. Там долу под мен лежеше Ню Йорк. Приличаше на африкански град с небостъргачи, без дървета, направен само от стомана и бетон, не някакъв органично възникнал, бавно и постепенно развиващ и разширяващ се през вековете град, а град, строен набързо и нетърпеливо от хора, необременени от традиции, чийто единствен висш закон гласял целесъобразност, а не сигурност. От друга страна тъкмо това придало на града неговата съвършено нова, дръзка, анти романтична, анти класическа, с една дума: модерна красота.

Въодушевен отправих поглед надолу. Човек не трябва да гледа Ню Йорк с протегнат нагоре врат, мина ми през ума. Отгоре небостъргачите изглеждаха някак по-различно. Приличаха на жирафи сред някакво каменно стадо от зебри, газели, носорози и гигантски костенурки.

Чух Купър да се качва пъхтейки нагоре по стълбите. Лицето му грееше, доколкото това въобще беше възможно. Вероятно беше продал по телефона няколко десетки хиляди бомби или гранати. Беше зачервен като домат. Смъртта го развеселяваше, а освен това и моралът беше на негова страна.

— Намерихте ли вече място за картината? — попита ме той.

— Тук — отговорих аз. — На терасата. Една танцьорка над Ню Йорк! Само дето от слънцето боите скоро ще се развалят.

— Звучи доста налудничаво — призна Купър и възкликна: — Трийсет хиляди долара ще отидат на вятъра!

— Нещо по-лошо от това. Едно произведение на изкуството ще отиде на вятъра. Но ние бихме могли и да окачим картината в съседния салон, на неосветената от слънцето страна. Над двете сини бронзови фигурки от периода Хан.

— Разбирате ли нещо от тия китайски вехтории? — попита Купър. — На колко ги оценявате?

— Искате да ги продадете ли?

— Не, разбира се. Купих ги само преди две години. За петстотин долара и двете. Това прекалено скъпо ли е?

— Направо са ви ги подарили — огорчено казах в отговор.

Купър се засмя и отново попита:

— А ония танцьорки там?

— Танцьорките от периода Тан ли? Може би някъде около триста долара всяка — отвърнах аз с неохота.

— А аз дадох само сто. И за двете. — Лицето му грейна. Той беше от оня тип хора, които ставаха изключително чувствени след успешно направените сделки. — Къде да сложим картината на Дега?

Нямах никакво желание повече да подхранвам егото на един търговец на оръжия. Ала Купър беше ненаситен.

— А на колко оценявате тоя килим тук? — отново попита той алчно.

Това беше арменски килим с дракони от седемнайсети век. Зомер, мъжът, чието име носех сега, щеше да бъде във възторг, ако само можеше да го види отнякъде.

— Цените на килимите паднаха много — поясних аз. — Откакто започнаха да застилат апартаментите с мокети, на никой вече не му трябват килими.

— Какво говорите? Но аз платих за това нещо дванайсет хиляди долара! Не струва ли вече толкова?

— Мисля, че не — отмъстих си аз.

— Колко тогава? Нали всичко се вдигна!

— Картините се вдигнаха, килимите не. За всичко е виновна само войната. Тя помогна на едни да се замогнат, а доведе други до фалит. Възникна и укрепна икономически една нова прослойка от купувачи. Много стари колекционери бяха принудени да продават, за да оцелеят. Новите пък купуваха, защото искаха да демонстрират култура. Ще признаете обаче, че за тази цел картините на Реноар, окачени на стената, вършат по-добре работа, отколкото някакви си там овехтели и прашни килими — антики на пода, по който, на всичкото отгоре, всеки посетител стъпва. Малцина са изисканите, стари колекционери като вас, господин Купър, които мога да оценят тези толкова добри килими. Може би половината от тях. През зимата хората предпочитат да купуват малки молитвени килимчета, за жалост обаче, не и такива невероятни шедьоври.

— По дяволите! — изруга Купър и стана рязко. — Добре, окачете картината на Дега там, където казахте. Но внимавайте да не съсипете стената.

— Дупката почти няма да се вижда. Ние имаме специални кукички за окачване.

Купър изчезна нанякъде, за да поразмишлява върху голямата си загуба. Бързо окачих картината. Синьо-зелената танцьорка сега висеше над двете почти сини статуетки от периода Тан. Всяка от тях трите хвърляше светлинни отблясъци с цвят на кадифена патина върху останалите две.

Внимателно прокарах ръка по двете китайски фигурки. Веднага усетих меката им прохладна топлина.

— О, вие бедни, чужди емигранти — започнах да си говоря тихо на глас, — запокитени тук, в луксозното свърталище на един оръжеен спекулант, на един варварин на културата, приветствам ви тържествено! Вие ми давате странното чувство за някакъв дом без родина, за някакво домашно огнище, в което географията бива заменена със съвършенство, патриотизмът с изкуство, а войната с ощастливяващия миг, в който човек разбира, че тази орда от неспокойни, кратковременни странници убийци, обиколили целия свят, понякога все пак успява да сътвори нещо, било то от бронз, мрамор, пастел или олово, нещо, което може да бъде запълнено с илюзията за вечност и което може да изкристализира най-накрая в абсолютна чиста красота, даже и човек най-ненадейно да я открие в свърталището на един търговец на смърт. Ти също, крехка танцьорке, не бива да се оплакваш от емигрантската си участ. Всичко можеше да бъде и по-зле. Нали настоящият ти притежател можеше да те обгради с верига от ръчни гранати и да те постави в средата на този злокобен кръг, срещу дулата на картечници и огнехвъргачки. Това повече би било в негов стил. Единствено алчността му те запази от подобна участ. И така, ти сега прекарваш времето, унесена в мечти, между китайски керамични танцьорки, изровени от гроба на някой мандарин в Пекин навярно преди много години от някакви гробищни разбойници и запокитени така, както всички нас в това далечно, чуждо битие.

— Какво си мърморите там през цялото време?

Момичето стоеше зад мен. Бях забравил, че и то беше в стаята. Купър я беше изпратил обратно, за да наблюдава, да не би да открадна или да счупя нещо.

— Заклинания — отговорих аз. — Само заклинания.

— Да не ви е зле?

— Не, тъкмо обратното. Чувствам се особено добре. Вие, впрочем, много си приличате с тази очарователна танцьорка тук — посочих към картината на Дега.

— С тая тлъста коза ли? Тогава незабавно трябва да започна диета. Само обезмаслена извара и салата, нищо повече!

 

 

Пред погребалния дом „Ешърс“ имаше две лаврови дръвчета, които бяха подрязани в кълбовидна форма. Нещо се бях заблудил във времето и бях дошъл час по-рано.

От грамофонна плоча се разнасяше органова музика, а изкуственият въздух миришеше на свещи и на някакъв препарат за дезинфекция. Помещението беше полутъмно. През двата прозореца със стъклопис се процеждаше само слаба светлина, и понеже идвах от силното слънце навън, в началото бях почти като ослепен. Чувах само някакъв глас, който не познавах и се учудих, че не е на Липшюц. Обикновено Липшюц държеше надгробните речи на погребенията на емигрантите. Още във Франция беше правил това, само че скришно и набързо, за да не привлече вниманието на полицията. Тук, в Америка, най-сетне на воля можеше да разгърне способностите си; никой не го чакаше на изхода на гробището или на вратата на моргата, за да му поиска паспорта. Хирш ми беше обяснил, че той смятал за свой свещен дълг да държи речи на гроба на покойниците. На времето бил адвокат и понеже по-късно не му разрешавали да говори пред съда, а пък това много му липсвало, се нахвърлил с такава жар на траурните речи.

Постепенно осъзнах, че съм попаднал на някакво друго погребение. Ковчегът беше прекалено скъп, и сега, когато вече можех да различа присъстващите, забелязах, че никого не познавам. Внимателно се измъкнах навън. Там срещнах Таненбаум-Смит. На него също Джеси във възбудата си му беше казала погрешен час.

— Телер имаше ли роднини? — попита ме той.

— Мисля, че не. Вие не го ли познавахте?

Таненбаум отрицателно поклати глава.

Стояхме под палещите лъчи на слънцето. Присъстващите на погребението, на което по погрешка се бях озовал, излязоха, присвиха очи срещу светлината, а после бързо се разпръснаха.

— Къде е ковчегът?

— Ще го поставят в задната стая и по-късно ще го вземат оттам. Помещението за съхранение е със специално охлаждане.

Последна излезе млада жена. С нея вървеше по-възрастен мъж. Той се спря и запали цигара. Жената се огледа наоколо. В потрепващата омара изглеждаше някак безпомощна и изгубена. Мъжът хвърли кибритената клечка и бързо я последва.

Изведнъж видях да се задава Липшюц. Носеше светъл костюм от тропикал с черна вратовръзка. Беше облечен подходящо за погребението.

— Официално обявеният час беше погрешен. За съжаление, не успяхме да предупредим всички. Направихме го заради Джеси. Държеше непременно да види Телер още веднъж, затова й казахме погрешно време. Когато тя пристигне, ковчегът вече ще е затворен.

— От колко тогава е церемонията?

Липшюц погледна часовника си.

— Започва след половин час.

Таненбаум-Смит ме погледна.

— Искате ли да пийнем по нещо? На ъгъла има една закусвалня.

— Аз няма да мога — каза Липшюц. — Трябва да остана тук. Другите скоро ще дойдат. — Вече се чувстваше като церемониалмайстор. — Трябва да се погрижа и за музиката — обясни той. — За да не настане пълна бъркотия. Телер беше покръстен евреин. Католик. Но след Хитлер се чувстваше като евреин. Вчера едва успях да придумам католическия свещеник да го благослови. Разбирате защо, нали? Телер е самоубиец. Но иначе той нямаше да получи осветен гроб в гробището. За щастие сега всичко това е вече уредено, тъй като ще бъде изгорен. Ама и свещеника си го биваше! Мили Боже! Как трябваше да го увещавам, докато най-накрая се съгласи да се прекръсти. Обясних му, че в цялата тая работа става въпрос само за един много заплетен нещастен случай. След това той поомекна. Но като си помисли човек, в края на краищата поведението му беше напълно разбираемо. Та нали, в края на краищата, Папата сключи с нацистите оня конкордат, само за да опази католиците. А един евреин католик е направо граничен случай, особено пък ако е самоубиец.

Липшюц се обля целия в пот.

— А с музиката? Как уредихте нещата там?

— Първо един католически химн: „Исусе, мое упование“. След това „Кол Нидрей“ от Брух. Погребалният дом има два грамофона, така че няма да се налага да прекъсваме церемонията, за да сменим плочите. Едната ще последва веднага след другата. На равина му е все едно, той е по-толерантен от Църквата.

— Ще вървим ли? — обърна се към мен Смит. — Много е задушно тук.

— Да, да тръгваме.

Липшюц остана на поста си. Наполовина печален и много сериозен. Извади надгробната реч от джоба си и започна да я учи наизуст.

 

 

През това време ние със Смит отидохме в закусвалнята, от вътрешността й лъхна в лицата ни струя леденостуден въздух.

— Една лимонада с мед — поръча той. — Двойна. А за вас? При такива случаи винаги адски ожаднявам. Направо не знам какво ми става.

Аз също си поръчах двойна лимонада. Още не бях благодарил на Смит, че ми беше намерил работа при Блек и исках по този начин да му покажа, че споделям мнението му. Не знаех дали това беше подходящият момент да говоря за бъдещето си. Но той сам попита:

— Как вървят работите с Блек?

— Добре. Благодаря. Наистина много добре.

Смит се усмихна.

— Той е мъж с много и най-различни връзки, така ли е?

Кимнах утвърдително.

— Професията му като търговец на предмети на изкуството го задължава да бъде такъв. Продава онова, което обича. Това още не е най-лошото. Други го губят. Той поне печели от него.

 

 

Липшюц говореше. Бях замаян от задушния и силен мирис на цветята върху ковчега. Бяха туберози. Ковчегът бе съвсем обикновен, нямаше многото хром на този от предишното погребение, който блестеше като автомобил… Беше направен от елхово дърво, предназначен за изгаряне. Липшюц ми бе обяснил, че в погребалните домове в Америка нямат собствени крематориуми, в това отношение те не бяха толкова луксозно оборудвани, колкото немските концентрационни лагери. Ковчезите изпращали в сборни крематориуми. Тази вест ме успокои, не бих могъл да присъствам на кремиране. Твърде много бях научил за тях и се опитвах, доколкото въобще ми бе възможно, да изтласкам от съзнанието си мисълта за това. Въпреки всичко тя, тази мисъл, се бе загнездила като оса в главата ми и не ми даваше мира.

Бяха дошли около двайсет-трийсет човека. Роберт Хирш бе довел Джеси. Тя стоеше там, увиснала на рамото му и хлипаше на пресекулки. Кармен седеше зад нея и изглежда спеше. Бяха дошли и неколцина писатели. Самият Телер преди Хитлер беше известен писател в Германия. Всичко носеше клеймото на непоследователността, така както е на всяко погребение. Нещо, което завинаги щеше да си остане за хората непонятно и напълно непредставимо, беше изскочило от нищото и съвсем безшумно бе нахлуло в дребното им еснафско ежедневие, преобразявайки го изведнъж напълно. Непонятността и непредставимостта му всяваха у тях най-дълбок ужас и те, за да го понесат, с всички сили се опитваха да го изместят с молитви, органова музика и слово за нещо разбираемо, представимо, понятно.

Изведнъж двама мъже в черни костюми и с черни ръкавици на ръцете се появиха на подиума до ковчега, вдигнаха го за дръжките с умението и обиграността на помощник-палачи, и бързо и леко го изнесоха навън, като безшумно пристъпваха върху гумените си подметки.

Всичко стана така неочаквано бързо, че беше свършено още преди човек да може да повярва. Те минаха съвсем близо покрай мен. Стори ми се, че усещам във въздушната струя, която се разнесе след тях, мириса на труп, и тогава, за моя най-голяма изненада почувствах, че очите ми се навлажниха.

Излязохме навън. Всичко беше толкова странно. В емиграция нерядко се случваше хората да се изгубят за дълго от очи. Така трябва да е било с Телер, в противен случай той нямаше да умре толкова самотен.

Ала сега, когато вече беше мъртъв, на човек му се струваше, че е умрял не един, а мнозина, това той не можеше да проумее и се чувстваше някак виновен, осъзнаваше изведнъж колко чужда му беше тази чужбина и към каква малка изгубена диаспора съвсем нестабилно и случайно, пряко собствената си воля, принадлежеше той самият.

Близначките Дал заведоха Джеси до колата на Таненбаум-Смит и й помогнаха да се качи вътре. Тя не се съпротивляваше, зачервеното й, подпухнало от плач лице отчетливо се открояваше на фона на синьото небе в трептящия зноен въздух на ранния следобед. Качи се непохватно в автомобила крайслер, а той с черния си лак изглеждаше така, като че беше ковчегът от предишната погребална церемония, който този път сякаш отнасяше Джеси със себе си в отвъдното.

— Тя се хвана на въдицата — каза Хирш. — Зае се още веднъж, за последно, с приготовленията за траурния обяд. Цяла сутрин заедно с близначките готвиха ястия… Така успя да понесе най-трудното. Сега всичките й мисли и усилия са насочени към това обядът да мине както трябва. Въобразила си е, че дължи това на Телер. Някаква изкривена логика, искрена и разбираема обаче.

— Толкова добре ли познаваше Телер? — попитах Таненбаум-Смит.

— Не повече от другите, даже по-малко. Тъкмо затова и се чувства длъжна да прави за него всичко, което е по силите й. Чувства се отговорна така, както, разбира се, и за всички нас. Тя е вечната еврейска майка. Трябва да отидем при нея. Това ще й помогне. В края на краищата, на нея винаги можем да разчитаме. Ако няма кой друг да плаче за нас, когато един ден ни сполети същото, на Джеси поне със сигурност можем да разчитаме; при условие, че и нея още я има.

Липшюц излезе последен от входа на Погребалния дом.

— Ето квитанцията, господин Смит — обърна се той към Таненбаум. — Тия мошеници са прибавили още петнайсет долара отгоре. Нищо не можах да сторя. Ковчегът на Телер стоеше още в двора на слънцето. Бях в безизходица.

— Правилно си постъпил — каза Смит и сгъна квитанцията. — Нали ще ме извините пред Джеси — обърна се той с молба към Хирш. — Нещо не си падам особено много по тоя обичай с алкохол да се казва последно сбогом на мъртвите. Освен това аз не познавах Телер. Много съжалявам.

— Джеси е направила специално за вас салата от херинги — промълви Роберт Хирш.

Смит повдигна рамене.

— Разчитам на вас, господин Хирш. Вие сигурно можете да намерите точните думи, за да ме извините.

Докосна леко с ръка панамената си шапка в знак на поздрав и тръгна бавно надолу по прашната улица.

— Какво бихме били без него — възкликна Липшюц.

— Даже не можем да бъдем погребани. Той заплати всичко. Но защо Телер направи това? И то точно сега, когато американците и руснаците печелят победа след победа?

— Вярно е — съгласи се Хирш огорчено. — И въпреки това германците продължават да водят битка след битка. Като че бранят Свещения Граал. Наистина това може да докара човек направо до отчаяние.

 

 

— Ходихте ли вече в музея Метрополитън? — попита ме Реджиналд Блек.

Поклатих отрицателно глава. Погледна учудено.

— Още не? Ама че изненада! Мислех си, че го познавате вече наизуст! Това е сериозен пропуск в образованието ви като търговец на предмети на изкуството. Идете веднага! Още е отворен. След това няма нужда да се връщате обратно. За днес тук приключихме. Така че си отделете достатъчно време за музея.

Не отидох там. Не се решавах още. Чувствах се така, като че ли живеех върху тънък слой лед и току-що ме бяха спасили да не пропадна в него. Последният ми сън бе предизвикал у мен потрес, който трая по-дълго, отколкото бях очаквал. Бе се върнало отново чувството за несигурност, срещу което от толкова време вече се бях опитвал да се боря.

Сега съвсем ясно осъзнах, че нищо не беше свършило. Смъртта на Телер явно ме бе разстроила много сериозно. Бяхме се спасили от всичко друго, само не от самите нас. Отново се озовах пред антикварния магазин на Силвър. Между двете бели кресла с позлатени кантове, в позата на мислителя на Роден, седеше Арнолд Силвър, шефът младши на дома, черната овца в династията, и гледаше втренчено и замечтано към улицата.

В първия момент, когато почуках на стъклото, той се стресна. После стана и тръгна към вратата, за да ми отвори.

— Рядко удоволствие е да ви види човек тук, господин Арнолд — казах аз.

От очите му засвяткаха искри. Изразът им, обаче, беше съвсем кротък и дружелюбен.

— Александър не е тук. Отиде на вечеря. На чиста еврейска храна в ресторант „Берг“. Аз останах тук. Предпочитам американската кухня.

— Във „Воазен“, надявам се? — попитах аз и добавих: — Гъшият дроб там беше превъзходен!

Близнаците Силвър бяха пълна противоположност, въпреки че бяха еднояйчни и бяха родени само три часа един подир друг. Те приличаха на безжалостно и трагично обречените един на друг сиамски братя, единият от които бил заклет пияница, а другият пълен въздържател. И както обикновено става, злата участ отредила тъкмо нему, на втория, на въздържателя, да изтърпява всички пиянства на брата си близнак, заедно с последвалите ги махмурлуци на другата сутрин, без да му остане след това нищо друго, освен погнуса и главоболие. Той бил единственият трезвен пиян, за когото някога бях чувал. Случаят с Александър беше подобен, двамата бяха пълна противоположност един на друг, точно като другите двама.

— Открих интересна бронзова фигурка — съобщих аз. — В аукциона „Шпаниерман“ на Петдесет и девета улица. Ще се продава на един търг на килими, вдругиден.

Силвър Младши направи пренебрежителен знак с ръка.

— В момента въобще не ми е до сделки. Това го кажете на моя брат фашист. Аз сега имам да решавам други, жизненоважни проблеми. Разбирате ли?

— Напълно! Коя зодия сте? Кога сте роден?

— Какво? А, на двайсет и втори юни, сутринта. Защо питате?

— Вие сте рак. Ами Александър?

— На двайсет и първи юни, късно през нощта. Но защо ви е да знаете всичко това?

— Значи е близнак.

— Близнак ли? Разбира се, че е близнак! Какви са тия глупости сега?

— Имам предвид, че в астрологичен смисъл той е роден под знака на Близнаци, в последния ден от зодията на Близнаците. Това обяснява много неща.

— Какво например?

— Ами, в характера. Вие сте пълни противоположности!

Александър се втренчи в мен.

— И вие вярвате в такива безсмислени глупости?

— Вярвам в още по-безсмислени глупости, господин Арнолд.

— И какъв е тогава по характер Ракът? Боже, каква отвратителна дума само!

— Това няма нищо общо с болестта. Само с животното, което е принадлежало към деликатесите на Стария свят. По-фино на вкус и от омара даже.

— И какъв е Ракът по характер? — попита повторно годеникът Арнолд.

— Дълбок! Човек на чувствата. Крайно чувствителен, артистичен, изключително привързан към семейството.

Арнолд видимо се оживи.

— А в любовта?

— Романтичен. Идеалист. Стискате толкова силно, че трябва да ви резнат с ножиците, за да се пуснете.

— Що за отвратително сравнение!

— Това, естествено, е само символично казано. Пренесено на езика на психоаналитиците, същото гласи приблизително следното: трябва да ви изтръгнат половите органи, за да се пуснете!

Арнолд пребледня.

— А брат ми? Какъв е той тогава?

— Като близнак той води много по-лековат живот. С лекота сменя една маска с друга. Бърз, безгрижен, весел, духовит, остроумен и бляскав.

Арнолд кимна в знак на съгласие. В същия момент вторият близнак влезе в заведението. След тежката, но чиста еврейска храна на вечеря, лицето му направо грееше. От устата му се подаваше нечиста пура. Арнолд ми хвърли мълчалив поглед. Александър ме поздрави доброжелателно и извади портфейла си.

— Дължим ви още сто и петдесет долара комисионна за последното молитвено килимче — каза той.

— Не бяха ли сто? Или всъщност осемдесет? — прекъсна го изключително чувствителният рак Арнолд.

Погледнах го онемял от изненада. Какъв коварен предател! Явно искаше с останалите пари да заведе тайната си годеница във „Воазен“, или дори в „Павиньон“.

— Сто и петдесет долара — обяви Александър твърдо. — Честно спечелени в борбата срещу приятеля му Розентал! — Подаде ми две банкноти. — Какво ще правите с тях? Няма ли да си купите още един костюм?

— Ще заведа с тях една изключително елегантна дама във „Воазен“ отвърнах и хвърлих остър поглед към астрологичния съперник Арнолд. После добавих: — И ще платя на адвоката ми част от дълговете.

— Също във „Воазен“? — попита Александър.

— Не, в кантората му. След това ще отида в оказион „Плаза“, за да предложа начална цена за една бронзова фигурка, идея, която господин Арнолд за жалост пренебрежително отхвърли — допълних нарочно, за да си върна на рака за подлия му номер.

— Арнолд в момента е малко невменяем — обясни Александър. — Ще ни съобщите ли, когато решите да купувате?

— Разбира се. Нали сте ми един вид началство.

— А как вървят нещата при големия паразит Блек?

— Прекрасно. Той полага неимоверни усилия, за да направи от мен един търговец философ, в будисткия смисъл на думата; сиреч някой, който обича изкуството, но така, че за да го притежава, обича да го продава.

— Глупости — извика възмутено Александър.

— Според Реджиналд Блек музеите имат всичко необходимо за възхвала и поклонение пред изкуството. Там човек може да му се наслаждава, без да се страхува, че картините му вкъщи могат да изгорят или да бъдат откраднати. А и музеите винаги притежават най-добрите работи, никой частник не може да намери подобни шедьоври за продан.

— Още по-големи глупости! От какво тогава ще живее самият Блек, ако всеки повярва на думите му?

— От още по-силната вяра в човешката алчност.

Силвър се засмя. По лицето му се четеше погнуса.

— Бог не познава съчувствието, господин Александър. Бог е безмилостен. Докато не забравяме това, с представите ни за света все още всичко е наред. А има и нещо друго: справедливостта не е никакво основно качество на човека, а само откритие на декадентството. Най-доброто, без съмнение. Ако помним това, няма да очакваме прекалено много, няма да страдаме и умираме от горчивината на битието. Казвам на битието, не на живота.

— Вие забравяте любовта — апострофира ме предателят Арнолд.

— Не я забравям, господин Арнолд — отговорих аз. — Но тя би трябвало да бъде само украсата, орнамента, а не същността, есенцията на битието. В противен случай човек се превръща само в един жиголо. — Бях му отмъстил за опита да ми отмъкне петдесет долара от комисионната, ала не се чувствах кой знае колко добре от това. Ето защо, за свое успокоение, след малко добавих: — С изключение, разбира се, на романтичните Ромеовци и на хората на изкуството.

На площада пред хотел „Плаза“ видях Мария Фиола. Прекосяваше площада по диагонал, в посока Сентръл парк. Бях изненадан. Хрумна ми, че никога не я бях виждал през деня, винаги вечер или нощем. Тръгнах подир нея, за да я изненадам. Усещах парите на братята Силвър в джоба си. Не я бях виждал от няколко дена; на фона на меденозлатистата светлина на късния следобед тя ми се стори като въплъщение на самия живот. Носеше бяла ленена рокля — тогава изведнъж осъзнах, сякаш някой ме удари по главата, колко е хубава. Преди това бях виждал само отделни части от нея. Лицето, раменете, косата на фона на матовата светлина в тапицираната с плюш стая, някакво неволно движение, жест, няколко стъпки в изкуствената, ярка светлина на фотоателието или на нощния клуб. Никога тези откъслеци в действителност не се бяха слели в едно цяло. Зает в мислите си почти винаги само със себе си, аз почти никога не бях успял да я видя в действителност. Колко много неща бях пропуснал в разсеяността и унесеността си. И колко много неща бях приемал просто така, сякаш бяха съвсем естествени, разбиращи се от само себе си!

Видях как тя с гъвкавата си бърза походка, леко приведена напред, балансираща и някак нерешителна, пресече улицата, а после внезапно се забърза в посока към хотел „Шери Нидерланд“.

Трябваше да поизчакам малко, преди да мога да я последвам. Останах на мястото си от отсрещната страна на улицата. Въпреки много оживеното движение, изведнъж ги видях: от входа на хотела излезе някакъв мъж, отиде при нея и я целуна по бузата. Той беше висок и строен, и ни най-малко нямаше вид на човек, който има само два костюма; по-скоро изглеждаше така, като че ли живееше в скъпия хотел. Последвах двамата до следващото кръстовище. Там, в страничната уличка, съгледах и ролс-ройса. Непознатият помогна на Мария да се качи в колата. Внезапно тя ми се стори ужасно чужда. Та какво знаех за нея? Нищо, което вятърът вече да не е отвял нанякъде. Какво знаех аз за живота й? Но, от друга страна, какво знаеше и тя за моя? „Всичко свърши“, помислих си и ненадейно се почувствах ужасно смешен.

Какво беше свършило? Нищо. Усещах загуба, която съвсем не съществуваше, но точно затова и я усещах по-силно, по-осезаемо. Нищо не се беше случило! Бях видял един човек, когото само бегло познавах, в ситуация, която всъщност мен по никакъв начин не ме засягаше, това беше всичко. Нищо не беше рухнало, защото нищо не бе имало. Тръгнах обратно към хотел „Плаза“. Всичко наоколо изглеждаше потопено в меденозлатистата светлина на късния летен следобед. Фонтанът в средата на площада беше пресъхнал. Призрачното чувство за загуба не ме напускаше. Минах покрай магазина на бижутерите Ван Клиф и Арпелс. Двете диадеми на мъртвата кралица проблясваха върху черното кадифе на витрината, равнодушни, напълно безучастни към това дали гилотината беше отсякла глупавата й глава или не. Камъните надживяваха всичко живо, защото самите те бяха мъртви. Или пък бяха живи? Застинали в някакъв безмълвен екстаз? Загледах се втренчено в блещукащите бижута и изведнъж се сетих за Телер. Мисълта за смъртта му, за онова, което ми бяха разказали, връхлетя върху ми като ураган. Липшюц ми беше обяснил как той висял в горещата нощ на полилея, облечен в най-хубавия си костюм, с чиста риза, без вратовръзка. Не си сложил вратовръзката, защото, поне така предполагаше Липшюц, е мислел, че тя би могла да попречи на умирането и да го направи само по-мъчително. В последния момент сигурно е ритал с крака, като че ли е искал да достигне някаква маса наблизо. Една гипсова отливка с главата на Аменофи Четвърти лежала на пода, разбита на парчета. После Липшюц се беше разпрострял относно това дали Телер трябва да бъде погребан още същия ден или два дни по-късно. Той се надявал погребението да стане колкото може по-скоро, тъй като при тази горещина труповете много бързо се разлагали. Неволно си погледнах часовника. Минаваше пет. Не знаех дали в американските крематориуми имаше такова нещо като край на работния ден. В Германските, във всеки случай, нямаше. Неуморно, по цели нощи те бяха работили, за да успеят да се справят със задушените в газовите камери евреи.

Обърнах се назад. За миг ми се стори, че всичко около мен се олюлява, че всичко е някак непознато, непонятно, страшно. Погледнах хората на улицата. Имах усещането, че някакво дебело стъкло ме отделяше от тях и тяхното битие, като че ли те живееха според някакви други принципи, по други, непознати за мен закони, и като че те, с техните съвсем обикновени емоции, с разумното си нещастие и безобидната си обърканост от това, че щастието не беше статуя, която остава, а само вълна в морето, бяха някъде далече, ужасно далече от мен.

Колко щастливи, направо за завиждане, бяха с успехите си, с красивите си фрази, със салонния си цинизъм, с безобидните си неволи. За тях загубата на пари, или любов, или пък нечия естествена смърт бяха единственото най-голямо зло, което можеше да ги сполети. Какво ли знаеха те за сенките на орестовския дълг на отмъщение, за мрачната невинност и насилственото оплитане в мрежите на вината на убиеца и в кървавите закони на някаква примитивна справедливост? Какво ли за сонма от еринии, които бдяха над спомена и само чакаха да бъдат пуснати на свобода? С ослепени очи ги виждах пред себе си. Недостижими, подобни на декоративни птици от някой друг век, те стояха навън, а аз усещах острите бодли на завистта и на отчаянието, че никога не ще бъда като тях, че въпреки всичко, си оставах подчинен на законите на страната на варварите и убийците, която ме бе сграбчила здраво в лапите си, защото аз не можех да се изплъзна, без да се подчиня или да се самоубия.