Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (7)

Глава седма

Александър Силвър вече ми махаше от магазина. Главата му се подаваше между одежди на мандарин от деветнайсети век и гордиев килим, който висеше до тях. Той отмести и двете встрани и замаха още по-силно. Под него се пулеше каменната глава на кхмерски Буда. Влязох вътре.

— Какво ново? — попитах и се огледах за бронзовата ваза.

Той кимна.

— Показах я на Франк Каро фон Лу. Фалшива е.

— Наистина ли? — възкликнах изненадан. Не можех да разбера защо тогава така ръкомахаше още отдалече.

— Все пак ще си я взема обратно. Не бих искал заради нас да претърпите щети.

Силвър бръкна в портфейла си. Стори ми се прекалено прибързано. Нещо в лицето му не съответстваше на съобщението.

— Не — спрях го, рискувайки по този начин да загубя половината си имущество. — Ще я задържа.

— Добре, значи познавате първия закон в търговията с предмети на изкуството. Не оставяй да те блъфират!

— Това съм го научил доста преди това. И то не като търговец, а като човешко създание. Значи вазата е истинска?

— Откъде си извадихте това заключение?

— От три важни неща. Но да оставим шикалкавенето. Истинска ли е вазата?

— Каро смята, че е истинска. Не може да разбере как са могли да я приемат за фалшива. Смята, че понякога се случва, млади служители в музея, в желанието си да изпъкнат с познанията си, да са прекалено критични. Особено ако са назначени отскоро, се чувстват задължени да покажат, че разбират повече от предшественика си.

— Колко струва вазата?

— Не е особено значим екземпляр. Добре изработен от средния период на Шу. На някой търг на Парки Берне би могла да донесе около четири-петстотин долара. Не повече. Цената на китайския бронз падна значително.

— Защо?

— Защото всичко е евтино. Война. А и няма много колекционери на китайски бронз.

— Само заради войната ли?

Силвър се засмя. Гласът му пееше.

— Колко ще поискате за себе си?

— Онова, което съм платил. А от останалото половината, не четирийсет на шейсет, а само петдесет на петдесет.

— Но първо трябва да продадем вазата. Това, което Каро оцени като за търг, може да е само половината или още по-малко.

Той имаше право. Между стойността на бронза и цената, която можеше да се постигне, имаше огромна разлика. Помислих си дали да не я предложа сам на Каро.

— Да отидем да пийнем по едно кафе — предложи Силвър. — Точно навреме.

Пресякохме улицата. Под лачените си обувки Силвър носеше виолетови чорапи. Така приличаше на еврейски равин с пепитени панталони.

— Искам да ви кажа какво смятам да направя. Ще го предложа отново на музея, от който го купих, ще се обадя и ще им кажа, че уж съм продал бронза. Клиентът ми отишъл при Лу и Каро, които сметнали, че екземплярът е истински, тогава ще кажа на музея, че мога да се опитам да си го получа отново.

— На старата цена ли?

— На цената, която ще обсъдим на втората чаша кафе. Харесва ли ви кафето днес?

— Засега е добре. Но защо искате да продадете вазата точно на същи музей? Така не само ще притесните, ами направо ще разярите мъжа, който я е обявил за фалшификат.

— Точно така. Може би ще ми откаже, но тогава аз ще съм изпълнил задължението си. Търговията с произведения на изкуството в света е като търговията на село; а търговците са бъбривци. Мъжът от музея може би ще научи историята още от следващия търговец; и тогава музеят ще е напълно изгубен за мен като клиент. Разбирате ли?

Кимнах внимателно.

— Но ако предложа вазата първо на него, той ще ми е благодарен. Ще бъде морално задължен. Дори и да откаже, още по-добре, тогава сме свободни да продължим нататък. Има и неписани закони; това е едни от тях.

— Какво ще му поискате?

— Цената, която уж сте заплатили. Не петдесет, ами двеста и петдесет.

— И колко от тях са за вас?

— Седемдесет и пет — отвърна Силвър като направи великодушен жест с ръка. — Не сто, а седемдесет и пет. И ние сме хора. Какво ще кажете?

— Много изискано, но все пак сделка на мой гръб. Лу смята, че при Парки Берне вазата може да се продаде на търг.

Силвър ме прекъсна.

— Скъпи ми господин Зомер, на борсата и при търговията с произведения на изкуството не бива да се спекулира до крайност, в противен случай човек рискува да изгуби всичко. Не си играйте с това. Когато ви помаха добра печалба, не я изпускайте. Това е бил девизът на Ротшилд. Запомнете го за цял живот!

— Добре — отвърнах. — Но имам нужда от хъс при първата си сделка. Рискувах половината си състояние.

— Спорим за нещо, което още не е станало. Музеят може и да откаже. И тогава трябва мъчително да започнем да търсим купувач. В тези времена!

— Вие самият какво бихте предложили, ако знаехте, че вазата е истинска? — попитах го.

— Сто долара и нито цент повече — изстреля като оръдие Силвър.

— Господин Силвър! И това в десет и трийсет сутринта?

Силвър помаха на чешката сервитьорка.

— Опитайте чешките медени пасти — обърна се той към мен. — Прекрасна сладост за кафето!

— Сутринта в десет и трийсет?

— А защо не? Човек трябва да е независим в този живот. В противен случай се превръща в машина.

— Добре, а какво стана с работата при вас?

Силвър постави парче сладкиш в чинията ми. Това беше плосък сладкиш с плътен слой бадеми и захар.

— Говорих с брат си. Можете да започнете утре. Независимо от това какво ще стане с вазата.

Поех дълбоко дъх.

— За петнайсет долара на ден?

Силвър ме изгледа с упрек.

— За дванайсет, както се договорихме. Бих ви взел за християнин. Евреин не би опитвал такива евтини трикове.

— Е, може би не съм вярваш евреин. Но аз съм нещастен свободомислещ човек, който се бори за собствения си живот, господин Силвър.

— Още по-зле. Наистина ли имате толкова малко пари?

— Дори и още по-малко. Даже и дългове. Към адвокатите, които ме вкараха тук.

— Адвокатите могат да почакат. Даже са свикнали да чакат. Нали и аз съм бил адвокат.

— Но още имам нужда от адвокат. Даже съвсем скоро, за да удължа визата си за престой. Той сигурно ще иска аванс.

— Да отидем отсреща в магазина. Късате ми сърцето — каза Силвър.

Отново се шмугнахме сред автомобилите, като евреите в Червено море, и щастливи пресякохме оттатък. Силвър явно бе с бунтарско сърце. Направи се, че не забелязва светофара. Беше нещо като надпревара между зимни кънки и болницата.

— След като обичам да си седя в кафето и оттам да наблюдавам магазина, трябва да съм доста бърз, когато дойдат клиенти — обясни ми той. — Оттам и моето пренебрежение към смъртната опасност при пресичане на улицата. — Извади разпердушинен портфейл. — Значи ви трябва аванс — каза той. — Какво ще кажете за сто долара?

— За работата или за вазата?

— И за двете.

— Добре, но само за вазата — отвърнах му. — Нека работата е съвсем отделно. Най-добре е да ми плащате в края на всяка седмица.

Силвър поклати пренебрежително глава.

— Още някакви желания? Сребърни долари или златни монети?

— Не. Не съм алчна акула. Но това са първите пари, които изкарвам в Америка. Те ме карат да се надявам, че няма да започна да прося или да умра от глад. Разбирате ли ме? Това ме прави като малко дете.

— Разумен начин да станеш отново дете.

Силвър извади десет десетдоларови банкноти.

— Авансът за нашата бъдеща съвместна работа. — И добави още пет банкноти. — Цената, която заплатихте за вазата. Добре ли е така?

— Даже доста щедро. В колко да започна утре?

— Не в осем. В девет. Това е още едно предимство на магазина. Никой не купува антики сутрин в осем часа.

Натъпках парите в джоба си и се сбогувах. Улицата навън бе залята с шум и силна слънчева светлина. Още не бях достатъчно дълго време свободен, за да загубя връзката между парите и съществуванието. Двете за мен означаваха едно и също нещо. Усещах банкнотите като самия живот. Това бяха три седмици живот.

 

 

Беше обяд. Седяхме в магазина на Роберт Хирш — Равик, Роберт Хирш и аз. Навън тъкмо беше започнал часът на счетоводителите.

— Човек има много различна стойност — въздъхна Равик. — Не говорим за емоционалното, то е неизмеримо и толкова различно за всеки индивид, че нещо, което за някого е по-скъпо от всичко на света, друг не би удостоил с внимание. И от химична гледна точка в него няма нищо — за около седем долара калций, белтъчини, целулоза, мазнини, много вода и някои други дреболии. Става интересно едва когато някой иска да го унищожи. По времето на Цезар в Галската война убийството на един войник е струвало средно по седемдесет цента. По времето на Наполеон, със стрелковото оръжие, артилерията и така нататък, сумата вече е около две хиляди долара, което включва всичко. Като при това обучението да се убива е отнело минимални средства. За Първата световна война се счита, че покрай огромните вложения за оръдия, укрепления, военни кораби и муниции, сумата за всеки убит войник е достигнала около десет хиляди долара. А за настоящата война специалистите очакват, че убийството на един счетоводител, напъхан в униформа, ще струва поне петдесет хиляди долара.

— Тогава войната постепенно ще спре, защото става много скъпо да се убиват хора — каза Хирш. — Доста морална причина!

Равик поклати глава.

— Не, за съжаление. Военните залагат големи надежди на атомното оръжие, което се разработва в момента. По този начин ще се избегне скъпотията при масовите убийства. Дори се очаква да се стигне отново до нивото от времето на Наполеон.

— Две хиляди долара за труп?

— Да, или даже по-малко.

Обедните новини преминаваха върху екрана на телевизора. Говорителите съобщаваха за задоволителен брой на убитите във войната. Това се повтаряше всеки обед и всяка вечер; като един вид ордьовър към храната.

— Генералите очакват катастрофално спадане на цените — каза Равик. — Те изобретиха тоталната война. Сега не им стига да унищожават само скъпите за поддръжка войници. Искат да съсипят и тила. Много им помогнаха бомбардировачите. Вече се изтребват жени, деца, старци и болни. Хората вече свикнаха с това. — Той посочи говорителя на екрана. — Погледнете го само! Мазен като проповедник!

— Висша справедливост — обясни Хирш. — Военните винаги са я тълкували по особен начин. Защо само войниците са изложени на опасностите на войната? Защо рискът не се разпределя по равно? В крайна сметка това е само логична предпазливост. Децата растат, жените раждат нови войници, защо да не ги изтребим още сега, преди да станат опасни? Човечността на военния и на политика е неизмерима! Един умен лекар също не чака, докато епидемията излезе от контрол. Не е ли така, Равик?

Равик кимна.

— Загасете го, Роберт. Този ведър откос на автомат не се издържа дълго време. Знаете ли защо винаги ще има войни?

— Защото спомените са романтични фалшификатори — отвърнах аз. — Сито, което пропуска сивотата, забравя я и я превръща в чиста авантюра. Всеки в спомените си остава герой. За войната могат да се произнесат само мъртвите, които са участвали от началото до края. Но те никога не могат да проговорят.

Равик поклати глава.

— Никой не усеща болката на другия. Това е. Нито смъртта му. След време в съзнанието му остава само, че самият той е оцелял. Нашата проклета кожа, която ни отделя и ни превръща в егоистични острови. Преживели сте го и в лагерите; болката по мъртвите не може да попречи да покриеш парчето хляб, до което си се докопал. — Той вдигна чашата си. — Как иначе бихме могли да си пием коняка, докато тлъстият говорител там плямпа за човешки жертви, сякаш са свински пържоли?

— Не — отвърна Хирш. — Не бихме могли. Но животът същото ли е за нас?

Пред витрината жена с кобалтовосиня блуза зашлеви плесница на детенце на около четири годинки. Детето се отскубна и ритна майка си по пищяла. После избяга още по-надалеч, за да не може майка му да го достигне и започна да й прави маймунджилъци. Двамата изчезна сред гордо крачещите счетоводители.

— В своята човечност военните откриха ново понятие — каза Хирш. — Те не обичат да говорят за милиони убити, вместо това скоро ще започнат да кичат съобщенията си с мега-убити. Десет мега-убити звучи по-добре, отколкото десет милиона убити. Колко отдавна е било времето, когато военните в древен Китай са ги считали за най-низше съсловие, дори и след палачите, защото те убиват, но само престъпници, докато генералите убиват невинни. Днес обаче те са най-знатните, и колкото повече убиват, толкова по-голяма е славата им.

Огледах се. Равик се бе облегнал на едно кресло със затворени очи. Познавах това негово състояние, то бе типично за лекарите. Можеше да заспи за миг, а в следващия да е буден.

— Спи — каза Хирш. — Хекатомбите, мега-убитите и гримасите на случайността, която наричаме история, падат като безмълвен дъжд в дрямката му. Това е благословията на кожата, която ни отделя, и която тоя така обруга. О, щастие на безучастността!

Равик отвори очи.

— Не спя. Репетирам на английски въпросите при хистеректомия, вие, непоправими романтици теоретици! Забравили ли сте Лаонския молитвеник? Тъгата по непредотвратимото се превръща в опасност! — Той стана и погледна навън към улицата. Счетоводителите бяха изчезнали; вместо тях започна пъстрият парад на съпругите. Те бодро отиваха на пазар с пъстрите си рокли. — Толкова късно ли е вече? Трябва да потеглям за болницата.

— Ти лесно можеш да ни обориш — каза Хирш. — Поне имаш уважавана професия.

Равик се засмя.

— Но доста безнадеждна, Роберт.

 

 

— Днес само мълчиш — обърна се към мен Роберт Хирш. — Започна ли да ти досажда този безделен обеден симпозиум?

Поклатих глава.

— Вече съм капиталист и служител. Продадох вазата и утре започвам да подреждам и да се занимавам с вехтории в мазето на Силвър. Всичко това разтърсва.

Хирш се засмя.

— Ние и нашите професии!

— Харесвам си моята — отвърнах му. — Винаги може да се разглежда символично. Подреждането на вехтории! — Извадих парите на Силвър от джоба си. — Вземи поне половината, Роберт. И без това ти дължа още много.

Той не прие.

— По-добре отдели част, за да платиш на Левин и Уотсън. Скоро ще ти потрябват отново. Не ги пропилявай. Властите са си власти, независимо дали има война или не. Как са езиковите ти познания?

Засмях се.

— От тази сутрин разбирам всичко учудващо по-добре… Първата стъпка към гражданското общество направи това. Една магия се превърна в печалба, от бездиханното дребнаво ежедневие. Начало на бъдещето. Работа, заплащане, сигурност.

Роберт Хирш ме погледна критично.

— Вярваш ли, че сме създадени за това?

— А защо не?

— Може би годините на бягство са ни променили, а, Лудвиг?

— Не знам. Това е първият ми ден като гражданин, и то с нелегална работа. Значи още не съм избягал от полицията.

— Имаше войници, които след войната не можеха да се захванат с никаква професия — каза Хирш.

— Нека изчакаме — възразих му аз. — Параграф деветнайсети от Лаонската молитва гласи: грижите за бъдещето не позволяват правилната оценка на настоящето.

 

 

— Какво става тук? — попитах Мойков, когато вечерта се върнах в плюшената зала на хотела.

— Катастрофа! Раул! Най-скъпият ни клиент! Човекът от луксозния апартамент със салон, трапезария, мраморна баня в апартамента и телевизор срещу леглото си. Иска да се самоубие!

— Откога?

— От днес следобед. Загуби Кики, приятеля си от четири години насам.

Някой изхлипа силно и сърцераздирателно откъм листата на растенията и саксията на палмата.

— В този хотел доста се плаче — казах. — И винаги сред палми!

— Във всеки хотел се плаче много — обясни Мойков.

— Даже и в Риц ли?

— В Риц се плаче, когато има срив на борсата. А при нас, когато някой, без да иска разбере, че е безнадеждно сам, въпреки че никога не е искал да си го признае.

— Същото може да бъде причина човек да се почувства щастлив. Може да празнува свободата си.

— Или безсърдечието си.

— Кики умрял ли е? — попитах.

— По-лошо! Сгоден е. За жена! Това е трагедията на Раул. Ако беше отишъл при друг хомо, щеше да си остане в семейството. Но за жена! Вечният вражески лагер! Предателство! Грях срещу Светия дух!

— Бедният дявол! Трябва да се защитава на два фронта — от конкуренцията на мъжете и на жените.

Мойков се усмихна. Раул имаше няколко интересни сравнения за това, как изглеждат жените. Най-простото определение беше „моржове без кожа“. А и за превърнатата в култ нежност към дама с големи гърди се бе изказвал доста грубо. „Отпуснато виме на изродени млекопитаещи“ бе едно от най-невинните сравнения. Всеки път, щом си представеше, че Кики е при някой друг, той избухваше.

— Добре, че дойде. Ти си свикнал на катастрофи. Трябва да го качим в стаята му. Не може да остане дълго тук долу. Помогни ми! Момчето тежи над двеста фунта.

Запътихме се към кътчето с палмата.

— Ще се върне отново, Раул! — съзаклятнически му обясни Мойков. — Дръж се! Утре всичко ще бъде наред. Кики ще се върне отново.

— Омърсен! — изръмжа Раул, легнал на дивана като прострелян кон.

Опитахме се да го повдигнем. Той се запъна на мраморната маса и захленчи.

— Малка грешка! Простимо е, Раул! Но ще се върне. Виждал съм често подобни неща. Кики ще се върне разкаян!

— Опозорен като свиня! Ами писмото, което написа? Този парцал няма да се върне! И златният ми часовник е свил!

Раул започна отново да циври. Докато го повдигахме, ме настъпи по крака. Двеста фунта.

— По-внимателно, дърта женка! — изругах, без да се замисля.

— Какво?

— Да — казах по-спокойно. — Държите се точно като затрогваща старица в кафенето!

— Аз, дърта женка? — каза Раул. За миг изглеждаше почти нормално.

— Господин Зомер нямаше предвид това — опита се да успокои нещата Мойков. — Той говори лошо английски. На френски това означава съвсем друго нещо! Голям комплимент!

— Имаше предвид френския израз — излъга Мойков. — За тях това е чест! Фаталната жена!

— Така да напуснат човека! — обясни Раул и се повдигна без чужда помощ. — Изоставен от всички!

Без особени трудности го подкрепяхме по стълбите.

— Няколко часа сън! — заклинателно му говореше Мойков. — Два или три секонала. После една чаша хубаво кафе. И всичко ще ви изглежда различно!

Раул не отговори. Оставихме го да върви сам. Мойков го придружаваше по стълбите нагоре.

— Утре всичко ще е по-просто! Кики не е умрял. Само младежка забежка.

— За мен е мъртъв. И ръкавелите ми е взел!

— Но нали самият вие му ги подарихте за рождения ден. Освен това той ще ви ги върне.

 

 

— Защо полагаш толкова усилия за тлъстото говедо? — запитах Мойков, докато слизахме по стълбите.

— Той е най-добрият ни наемател. Ако не е той, трябва да увеличим наемите. И твоя също.

— Господи!

— Говедо или не — каза Мойков, — всеки страда по свой собствен начин, а в страданието хората не могат да се делят на касти. И преди всичко, никакви подигравки. Това би трябвало да го знаеш.

— Знам го — отвърнах засрамен. — Но все пак е различно.

— Относително. Имахме тук една прислужница, която се удави в Хъдсън, само защото синът й откраднал няколко долара. Не можа да преживее позора. Смешно ли е това?

— И да, и не. Нека да не спорим.

Мойков се заслуша нагоре.

— Дано не направи някоя глупост — промърмори той. — Тези ексцентрици по-често дават на късо в живота си от нормалните хора.

— И прислужницата, която се удави в Хъдсън, също ли беше ексцентричка?

— Беше едно бедно създание. Не намираше изход, тук, където всичко е свободно. Искате ли да изиграем партия шах?

— Да. Да пийнем по водка. Или по две. Или толкова, колкото ни се пие. Продай ми една бутилка. Днес искам да си платя.

— Защо?

— Намерих работа. За около един-два месеца.

— Добре! — той се заслуша към вратата.

— Лахман! — казах. — Походката не може да се сбърка.

Мойков въздъхна.

— Не знам дали се дължи на луната, но днес явно е денят на ексцентриците.

 

 

След Раул Лахман изглеждаше по-скоро спокоен.

— Сядай — казах му. — Не казвай нищо, а пийни една водка и мисли за поговорката „Господ е в детайлите“.

— Какво?

Повторих изречението.

— Каква глупост! — заключи Лахман.

— Добре, след като не трябва да умираме, трябва да сме смели. Това е казано по друг начин. Раул току-що олицетвори всички възможни чувства.

— Не пия водка. Изобщо не пия, би трябвало вече да го знаеш! Веднъж искаше да ме напиеш с бутилка шери бренди в Поатие. Беше я откраднал. За щастие стомахът ми се възпротиви, иначе сигурно щях да падна право в ръцете на жандармите. — Лахман се обърна към Мойков. — Тя върна ли се?

— Още не. Само Зомер и Раул са тук. И двамата са доста нервни. Днес, струва ми се, има пълнолуние.

— Какво?

— Пълнолуние. Повишава кръвното налягане. Дава простор на фантазията. Разпалва жаждата за убийство!

— Владимир — отвърна Лахман измъчено. — След смрачаване би трябвало да зарежем подигравките над другите. Всеки се занимава достатъчно със самия себе си! Някой друг идвал ли е?

— Само Мария Фиола. Остана час и дванайсет минути. Изпи водка и половина. Сбогува се и тръгна към летището. Ще се върне от пътуването след няколко дни. Там ще представя някакви дрехи и ще се снима. Това достатъчна информация ли е за един шпионин на чувствата, господин Лахман?

Лахман кимна разкаян.

— Голяма досада съм — промърмори той. — Знам си го. Вредя най-вече на самия себе си.

Мойков се заслуша към стълбите.

— За всеки случай ще надникна още веднъж да видя какво прави Раул.

Стана и се запъти към стълбите. Имаше невероятно лека походка за годините и теглото си.

— Какво да правя? — каза Лахман. — Тази нощ сънувах. Старият кошмар! Кастрират ме. Есесовците в тяхната кръчма. С ножица, не с нож. Събудих се с вой. Дали се дължи на пълнолунието? Онова с ножицата де?

— Забрави го — отвърнах му. — Есесовците не са успели. Вижда се в действителност.

— Забелязва ли се? Естествено се забелязва! Това ми докара шок за цял живот. Освен това те частично успяха! Останаха ми следи от нараняванията. Една отвратителна рана. Жените ми се присмиват. Няма по-ужасен живот от този, една жена да ти се присмее, когато си гол. Никога не се забравя! Затова залитам по жени, които имат някакъв дефект. Разбираш ли ме?

Кимнах. Знаех историята му; разказвал ми я бе десетки пъти. Дори не го попитах как е свършила историята с алкохолната тежка вода. Беше много нервен.

— Какво търсиш тук? — попитах вместо това.

— Двамата искаха да минат оттук. Да пийнат по нещо. Може би са отишли на кино, за да се отърват от мен. Платих им и вечерята.

— На твое място не бих ги чакал. Остави ги те да те чакат.

— Мислиш ли? Да, може би си прав. Просто е много трудно, когато човек е така ужасно сам!

— Професията не ти ли помага? Търговията с броеници, иконки и компанията на толкова много светци? Не можеш ли по някакъв начин да включиш и господ?

— Да не си се побъркал? Какво ще ми помогне това?

— Може би ще облекчи примирението ти. Господ е измислен, за да предпазва от сривове, породени от човешката несправедливост.

— Вярваш ли в това?

— Не. Но в нашето лабилно положение човек може да си позволи много малко твърди принципи. Трябва да се хваща за всичко, което му се предложи.

— Толкова сте самоуверени всички — каза Лахман. — Произведение на изкуството! Какво става с твоята работа?

— Утре започвам при един антиквар, ще подреждам и каталогизирам.

— На твърда заплата ли?

Кимнах.

— Грешка! — каза Лахман и веднага живна, защото можеше да даде и той съвет. — Трябва да се ориентираш към търговията. Един сантиметър търговия е по-добра от цял метър работа.

— Ще го запомня.

— Само онези, които ги е страх от живота, се стремят към твърда заплата — поясни Лахман язвително.

Учудващо бе за колко кратко време можеше да обърне мъката си в агресия. „И този е ексцентрик“, помислих си.

— Прав си, обзет съм от страхове, както кучето от бълхи — отвърнах миролюбиво. — Но от това живея. Какво е пред тях твоят дребен сексуален страх! Бъди щастлив!

Мойков слезе по стълбите.

— Заспал е — информира той. — Трите секонала са подействали.

— Секонал? — попита Лахман. — Имате ли още някое хапче?

Мойков кимна и извади кутийката.

— На вас и две са ви достатъчни, нали?

— Защо? На Раул сте дали три. Защо не дадете и на мен толкова?

— Раул загуби Кики. А вие имате надежда.

Лахман понечи да протестира, да не се омаловажава мъката му.

— Изчезвай! — казах му. — При пълнолуние хапчетата действат двойно.

Лахман накуцвайки се запъти навън.

— Трябваше да стана аптекар — въздъхна Мойков.

Започнахме партията шах отново.

— Наистина ли Мария Фиола беше тази вечер тук? — попитах го.

Мойков кимна.

— Искаше да отпразнува освобождението си от германците. Италианското село, където е родена, е превзето от американците. Досега е било окупирано от немците. Значи повече не ти е съюзничка против волята си, а новоизлюпен враг. И като такава те поздравява. Мисля, че съжали, че не можа да ти го каже лично.

— Господ да я поживи! — отвърнах. — Бих приел обявяването на война единствено, ако тя би сложила диадемата на Мария Антоанета.

Мойков се засмя.

— Подготвил съм ти още един удар, Лудвиг. Селото, в което съм роден, наскоро отново бе освободено от германците. Руснаците го освободиха. Значи и аз от принудителен съюзник се превръщам за теб в принудителен враг. Можеш ли да го преживееш?

— Трудно! Общо колко пъти си си сменял националността?

— Около десетина. И не доброволно. Чешка, полска, австрийска, руска, една след друга. И това няма да е краят. Впрочем, шах и мат. Днес играеш доста зле.

— Никога не съм играл добре, Владимир. Ти ме водиш с петнайсет години емиграция и единайсет родини. Като броим и Америка.

— Пристига графинята. — Мойков се изправи. — Пълнолунието прогонва всички навън.

Към старомодната си рокля, закопчана до горе, графинята носеше и шапка с пера. Тя й придаваше вид на стара избеляла райска птица от измачкана хартия. Лицето й бе малко, много бяло и прорязано с безброй фини, нежни линии.

— Едно съдоразширяващо, графиньо? — попита Мойков с тържествена почтителност.

— Благодаря, Владимир Иванович. Може ли да се приема със секонал?

— Искате ли секонал?

— Не мога да заспя. Нали знаете! — оплака се дребната женица. — Мигрена и мъка! А и тази луна! Като над Царско село. Бедният цар!

— Това е господин Зомер — каза Мойков.

Графинята бързо прекара орловия си поглед през мен. Не ме разпозна.

— И той ли е емигрант? — попита тя равнодушно.

— И той — отвърна Мойков.

Тя въздъхна.

— Има много бегълци от живота, а после пък от смъртта. — Внезапно на очите й се появиха сълзи. — Дайте ми съдоразширяващото, Владимир Иванович. Едно малко. И два секонала. — Тя поклати птичата си глава. — Кой може да го разбере? Когато бях младо момиче, в Санкт Петербург, лекарите ме бяха отписали. Туберкулоза. Нямаше надежда. Беше въпрос на дни. А сега? Всички са мъртви, всички лекари, царят, силните офицери! Само аз си живея ли живея!

Тя стана. Мойков излезе с нея и после се върна.

— Получи ли си секонала? — попитах го.

— Да. Както и бутилка водка. Вече е пияна. Не го ли забеляза? Това е старата школа — каза с уважение Мойков. — Нежната женичка изпива по бутилчица на ден. А е над деветдесетгодишна. Не й е останало нищо друго, освен сенките на спомени от изминалия живот, който оплаква. Останали са да живеят като призраци единствено в старата й глава. Първоначално живееше в Риц. После в Амбасадор. После в руски пансион. А сега е при нас. Всяка година продава по един скъпоценен камък. Първоначално бяха диаманти, после рубини, после сапфири. Колкото по-надолу слиза, толкова по-малки стават. Вече са й останали и много малко.

— Останаха ли ти още няколко секонала? — попитах го аз.

Мойков ме изгледа.

— И ти ли?

— Предпазна мярка — отвърнах. — Защото е пълнолуние. Само за всеки случай. Човек никога не знае. Над сънищата нямаме власт. А утре трябва да ставам рано. Да работя.

Мойков поклати глава.

— Учудващо е какво прави човек със своето превъзходство, нали? Виждал ли си някое животно да плаче?