Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (3)

Глава трета

Още около обяд се запътих натам. Не ми се чакаше толкова дълго. Видях малко магазинче и две витрини, на които бяха изложени радиоприемници, електрически ютии, сешоари, миксери и електрически тенджери; навсякъде блестеше от хромиран метал, но вратата беше затворена. Почаках малко, после ми хрумна, че Роберт Хирш може би е отишъл на обяд. Малко разочарован се обърнах и си тръгнах. Внезапно самият аз почувствах остър глад. Безпомощно се огледах. Исках да хапна, но да не дам прекалено много пари. На другия ъгъл забелязах магазин, подобен на аптека. На витрината имаше уреди за промивки, шишенца с тоалетна вода и реклами на аспирин. Но през отворената врата видях нещо като бар, пред който бяха насядали хора и се хранеха. Влязох.

— Какво да бъде? — попита ме нетърпеливо зад тезгяха едно момче, облечено в бяло.

В момента не знаех какво да отговоря. За пръв път щях да поръчвам нещо в Америка. Посочих чинията на човека до себе си.

— Хамбургер ли? — излая момчето.

— Хамбургер — отвърнах учудено. Никога не можех да си представя, че първата ми английска дума ще бъде на немски.

Хамбургерът беше сочен и вкусен. С него изядох и две хлебчета. Момчето отново излая нещо. Не разбрах стакатото му, но видях, че съседът ми ядеше сладолед. Отново посочих чинията му. От години не бях ял сладолед. Момчето не се задоволи с това. Посочи ми менюто с дълъг списък, който висеше под него и започна да лае по-силно.

Съседът ме погледна. Беше плешив и с мустаци като на морж.

— Какъв да бъде? — попита ме той бавно, като дете.

— Обичайното — опитах се да се измъкна.

Моржът се засмя.

— Предлагат се четирийсет и два различни вида сладолед — обясни ми той.

— Какво?

Мъжът посочи таблото.

— Изберете си.

Разгадах думата „фъстъци“. В Париж пътуващите търговци на килими предлагат фъстъчени ядки по масите на кафетата. Но в сладолед, това ми беше непознато.

— С фъстъци и с кокос — казах аз.

Платих и бавно излязох навън. За пръв път ядях в аптека. На излизане минах покрай гишетата за рецепти и лекарства. Тук човек можеше да си купи и гумени ръкавици, книги и златни рибки. „Каква страна само“, помислих си, щом излязох на улицата. Четирийсет и два вида сладолед; война е, а навън не можеш да срещнеш и един войник.

 

 

Запътих се обратно към хотел „Рауш“. Отдалеч разпознах изтърканата мраморна фасада и сред всичко чуждо наоколо тя ми се стори нещо като сигурно убежище. Владимир Мойков не се виждаше. Вътре нямаше никого. Хотелът беше като замрял. Минах през малка зала с плюшени мебели и няколко помръкнали палми в бурета. И тук нямаше никого. Взех си ключа, качих се в стаята си и легнах, както си бях с дрехите, за да подремна малко. Щом се събудих, за миг не можах да осъзная къде съм. Сънувах и сънят ми беше тежък и отвратителен. Стаята беше изпълнена с бледорозов, витаеш във въздуха здрач. Станах и погледнах през прозореца. Долу негри изкарваха кофите за боклук. Един капак се изплъзна и с трясък падна на циментовия под. И сега си спомням съня си. Вярвах, че всичко това няма да ме последва през океана.

Слязох във фоайето. Сега вече Мойков беше дошъл; седеше на масата с една много фина старица и ми махна. Погледнах часовника си. Беше време да тръгна към Роберт Хирш. Бях спал повече, отколкото ми се струваше.

 

 

Цял куп хора се тълпяха пред магазина на Роберт Хирш. Помислих си за нещастен случай или полиция; това беше първото нещо, което му хрумваше на човек. Бързо си проправих път сред тълпата, после дочух един много силен глас. Сега видях три високоговорителя на прозореца, а вратата към магазина бе широко отворена. Гласът идваше от високоговорителя. Магазинът беше тъмен и пуст.

Изведнъж мярнах Хирш. Той беше навън сред слушателите. Веднага познах малката му глава и рижавата коса. Не се беше променил.

— Роберт — прошепнах тихо, плътно зад него срещу трикратно по-мощния глас от високоговорителите. Не ме чу. — Роберт! — извиках. — Роберт!

Той рязко се обърна. Лицето му се промени.

— Лудвиг! Ти? Кога пристигна?

— Тази сутрин. Вече идвах веднъж, но нямаше никой.

Стиснахме си ръцете.

— Добре е, че си тук — каза той. — Страшно се радвам, Лудвиг! Мислех те за умрял.

— И аз мислех същото за теб, Роберт. В Марсилия навсякъде разправяха… Някои хора даже твърдяха, че видели как те разстрелват.

Хирш се засмя.

— Емигрантски приказки! Освен това човек живее толкова по-дълго, колкото по-често го смятат за умрял. Добре е, че си тук, Лудвиг. — Той посочи трите фунии на високоговорителите на прозореца. — Рузвелт! — каза. — Твоят спасител говори. Нека го чуем!

Кимнах. Властният енергичен глас така и така заглушаваше всяка емоция. А и не бяхме свикнали; по Пътя на страданието толкова често се губехме от погледа си, а после се намирахме или пък не, така че бяхме станали делови и мълчаливи, като че ли това беше ежедневие. Хората умираха, бяха залавяни или пък някога отново се появяваха. Бяхме живи и това ни стигаше. „Стигаше ни в Европа“, помислих си. Но тук беше по-различно. Бях възбуден, а освен всичко останало и не разбирах нито дума от онова, което казваше президентът.

Забелязах, че и Хирш не слушаше внимателно. Той наблюдаваше хората пред витрините. Повечето стояха безучастни и слушаха; някои правеха забележки. Една дебела жена с руси коси, свити на огромен кок, се смееше презрително, гримасничеше и сочеше главата си, после заклати едрите си бедра и си тръгна.

— They should kill that bastard! (Трябваше да убият онова копеле!) — измърмори един мъж до мен, облечен в карирано спортно яке.

— Какво значи „кил“? — попитах Хирш.

— Убивам — отвърна той усмихнат. — Изтребвам. Би трябвало да го знаеш.

В този момент замлъкнаха всички високоговорители.

— Затова ли си пуснал всички тези апарати? — попитах го. — Като принудително възпитание в толерантност?

Той кимна.

— Това е моя стара слабост, Лудвиг. Още не мога да се отърва от нея. Безнадеждно е! Навсякъде!

Хората бързо се разотидоха. Остана само мъжът със спортното яке.

— На какъв език говорите? Немски? — изръмжа той.

— Френски — отвърна Хирш. — Езикът на вашите съюзници!

— Хубави съюзници! Заради тях водим тази война. За всичко е виновен Рузвелт!

И мъжът изчезна.

— Все едно и също — каза Хирш. — Омразата към чуждия е най-верният знак на примитивността. — После ме погледна. — Отслабнал си, Лудвиг. И си остарял. Мислех те за умрял! Странно, как хората си мислят едно и също, щом като дълго време не чуят нищо за другия. Всъщност не сме толкова престарели!

Засмях се.

— Това се дължи на проклетия живот, Роберт. — Хирш беше горе-долу на моята възраст, трийсет и двегодишен, но изглеждаше по-млад. Беше и по-слаб и дребен от мен. — И аз бях сигурен, че си мъртъв.

— Самият аз пуснах тази мълва, за да мога да се измъкна по-лесно — отвърна той. — Крайно време беше!

Влязохме в магазина. Сега радиото бълваше блудкава реклама за някакво гробище. „Суха, песъчлива почва“, бе всичко, което разбрах.

— Приказна перспектива! — Хирш намали звука и извади от хладилника чаши, лед и бутилка. — Последният ми абсент — обясни той. — Това е денят, в който трябва да го наченем.

— Абсент ли? — попитах. — Истински?

— Е, не е истински. Заместител, както всичко останало. Но още от Париж. Перно. Наздраве, Лудвиг! За това, че сме още живи!

— Наздраве, Роберт! — Мразех перно, имаше вкус на сладник и анасон. — Къде последно беше във Франция? — запитах.

— Два месеца бях в скривалището на един манастир в Прованс. Монасите бяха трогателни. Искаха да направят от мен добър католик, но не бяха достатъчно настоятелни. Освен мен там се криеха и двама обстреляни английски пилоти. От предпазливост и тримата носехме монашески одежди. Използвах времето да опресня английския си. Оттам е и оксфордският ми акцент. Пилотите бяха възпитавани там. Успя ли Левин да ти вземе всичките пари?

— Не. Но всичко, което ми беше изпратил.

— Добре! Нарочно го пратих по него. — Хирш се засмя. — А ето и онова, което задържах. Иначе и него щеше да ти вземе. — Той извади две петдесетдоларови банкноти и ми ги пъхна в джоба.

— Нищо не ми трябва. Имам повече от когато и да било в Европа! Остави ме да опитам първо да се преборя сам!

— Глупости, Лудвиг! Знам точно с какво разполагаш. Освен това тук един долар струва два пъти по-малко, отколкото в Европа, затова да си беден в Америка е два пъти по-трудно, отколкото на друго място. Чувал ли си нещо за Йозеф Рихтер? Беше в Марсилия, когато аз отидох в Испания.

Кимнах.

— Хванаха и него. Пред американското консулство. Нямаше достатъчно време, за да се скрие вътре. Знаеш как беше там.

— Да — отвърна той. — Знам го.

Районите около чуждите консулства бяха предпочитаните площи за ловуване от Гестапо и жандармерията във Франция. Повечето емигранти се опитваха да получат изходни визи. Докато бяха в сградите, на неутрална територия, те бяха на сигурно място, но щом излезеха, често бяха задържани.

— Ами Вернер, какво се случи с него? — попита Хирш.

— Пребиха го в Гестапо, а после го изселиха.

Не попитах Роберт Хирш, как се е измъкнал той самият. И той не ме попита. Това беше навик отпреди — онова, което човек не знаеше, не можеше и да издаде, а никой не беше сигурен дали ще издържи на модерните средства за изтезание.

— Що за народ! — каза изведнъж Роберт. — Да бъде проклет този народ, който по такъв начин преследва бегълците си! А ние сме част от него!

Той се загледа пред себе си. Помълчахме малко, после го попитах:

— Роберт, кой е Таненбаум?

Той се откъсна от мислите си и отвърна:

— Таненбаум е еврейски банкер. От години живее тук. Богат е и много добронамерен, ако някой го подтикне.

— Добре де. А кой го подтикна да ме подкрепи? Ти ли, Роберт? Отново принудително възпитание в човечност?

— Не, Лудвиг. Не бях аз, а най-нежната емигрантска душа. Джеси Щайн.

— Джеси? И тя ли е тук? Кой я прекара тук?

Хирш се засмя.

— Тя сама, Лудвиг, даже съвсем сама. И то съвсем удобно, да не кажа луксозно. Тя дойде в Америка, както някога Волберг в Испания. Тук ще срещнеш доста познати. Дори и в хотел „Рауш“. Не всички са убити или пленени.

Преди две години Волберг бе „окупирал“ френско-испанската граница. Не можеше да получи нито изходна виза от Франция, нито входна за Испания. И докато останалите емигранти се катереха по обиколни кози пътечки през Пиринеите, за да минат границата, тъй като не можел да се катери и в момент на пълно отчаяние, Волберг наел един прастар ролс-ройс, който имал бензин само за трийсетина километра и отпрашил по главния път за Испания. Собственикът на ролса пътувал като шофьор. Той беше предоставил на Волберг най-хубавия си костюм, заедно с ордените си от войната, които оня бе закачил гордо и показно. Сметката му излязла вярна. Никой от митничарите не попитал мнимия собственик на ролса за виза. За сметка на това всички наобиколили мотора, а Волберг започнал неохотно да им обяснява.

— И Джеси Щайн ли дойде с ролс-ройс в Ню Йорк? — попитах аз.

— Не, Лудвиг. Но с последния рейс на „Кралица Ана“ преди войната. Когато пристигна, визата й бе валидна само още два дни. После я продължи за шест месеца. А после я продължава всеки шест месеца.

Изведнъж останах без дъх и се опулих срещу него.

— Възможно ли е това, Роберт? Може ли да се продължи визата? Дори и туристическата?

— Само туристическата. За останалите не е нужно. Те са истински входни визи, така наречените квоти; първата стъпка към приемането на гражданство след пет години. Може да се преподписва през следващите десет или двайсет години. С виза от квотата можеш дори и да работиш, докато с туристическата не. За колко време е твоята?

— Осем седмици. Наистина ли смяташ, че би могла да се продължи?

— Защо не? Левин и Уотсън са много оправни.

Облегнах се на стола си. Изведнъж се отпуснах. За пръв път от толкова години. Хирш ме погледна. Засмя се.

— Тази вечер ще празнуваме встъпването в гражданската фаза на емигрантския ти живот — каза той. — Да отидем да похапнем. Времето на Виа Долороса отмина, Лудвиг!

— Но само до утре — отвърнах му. — Когато отново тръгна на лов за работа, отново ще наруша законите. Как изглеждат затворите в Ню Йорк?

— Демократични. Някои имат и радио. Ако нямаш, ще ти донеса.

— В Америка има ли също лагери за интерниране?

— Да, но и малка разлика — те са за подозрителни нацисти.

— Какъв обрат само! — Станах. — Къде ще хапнем? В някоя американска аптека ли? Днес обядвах в подобна. Чудесно. Презервативи и четирийсет и два различни вида сладолед.

Хирш се засмя.

— Не, ще отидем на друго място.

Той заключи вратата на магазина.

— Този магазин твой ли е? — попитах го.

Той поклати глава.

— Тук съм само един дребен безобиден продавач — каза много огорчено. — Досаден продавач от сутрин до вечер. Кой би си го помислил?

Не отвърнах. Щях да съм щастлив ако можех и аз да бъда продавач. Излязохме на улицата. Залезът висеше между къщите като че ли бе омагьосан и не на място. На ясното небе забучаха два самолета. Никой не го беше грижа; никой не хукна във входа на най-близката къща, никой не залегна на земята. Двойната редица от улични фенери светна. По къщите се покатериха неоновите реклами и проблясваха като цветни маймунки. В Европа по това време всичко би било тъмно като в мина.

— Като че ли тук няма война — казах.

— Не — отвърна Хирш — Тук няма война. Без руини, без опасности, без бомби, нали това имаш предвид? — Той се засмя. — Без опасности, но за сметка на това с цялото отчаяние на бездейното очакване.

Погледнах го. Лицето му отново беше затворено и не издаваше нищо.

— Мисля, че така бих издържал доста повече — отвърнах.

Завихме по една улица, където светваха и гаснеха червените, жълти и зелени лампи на светофарите.

— Ще отидем в рибен ресторант — каза Хирш. — Помниш ли кога за последен път ядохме заедно риба във Франция?

Засмях се.

— Помня съвсем точно. Беше в Марсилия, в „Брасери Басо“ на старото пристанище. Аз си поръчах печен шаран в шафран, а ти салата със скариди. Ти ме беше поканил. Това бе последният ни обед заедно. За жалост не успяхме да го довършим, защото видяхме, че в ресторанта има полиция и се изнизахме бързо.

Хирш кимна.

— Този път ще си хапнем всичко докрай, Лудвиг. Вече не стои въпросът на живот и смърт.

— И слава Богу!

Застанахме пред един ярко осветен ресторант. В две големи витрини бяха изложени риби и морски животни върху големи маси със ситно начупен лед. Рибите представляваха дълъг сребрист ред с ококорени очи; скаридите имаха розов оттенък и бяха вече сварени, но морските раци изглеждаха като праисторически рицари, обвити в черен метал. Те бяха още живи. В началото това не се забелязваше; после се виждаха пипалата, а после и очите, подобни на копчета отпред и се движеха. Поглеждаха към някого, движеха се и се втренчваха в него. Големите ножици се мърдаха съвсем мудно. Между ставите им бяха поставени дървени пръчки, за да не могат да се ампутират взаимно.

— Какъв живот само! — казах. — Поставени върху леда, завързани, даже не могат и да се отбраняват! Като емигранти без паспорт!

— Ще ти поръчам най-големия.

Отклоних предложението му.

— Не днес, Роберт. Не ми се иска да убивам още от първия си ден тук. Нека оставим тези нещастни морски раци живи! Дори и тяхното окаяно съществувание може би е живот и те ще искат да го защитят. Ще си поръчам скариди. Те поне вече са сварени. А ти?

— Един морски рак! Искам да го освободя от страданието!

— Два различни житейски възгледа — казах. — Твоят е по-практичен, а моят е по-хипокритски.

— Това скоро ще се промени.

Влязохме в ресторанта. Обля ни топла вълна. Миришеше опияняващо на риба. Почти всички маси бяха заети. Келнери се суетяха нагоре-надолу с големи подноси, от които се подаваха щипките на огромни скариди, като кокали при голям канибалски празник. На една маса седяха двама полицаи, с подпрени на масата ръце и с рачешки щипки като устни хармоники, стиснати между пръстите им. Без да искам замрях и с очи потърсих втори изход. Роберт Хирш ме побутна.

— Няма от кого вече да бягаш, Лудвиг — каза той през смях. — Но за да бъдеш легален е необходима смелост, може би даже по-голяма, отколкото при бягство!

 

 

Седях в червената плюшена стая, която в хотел „Рауш“ наричаха салон, и изучавах английската граматика. Беше вече късно, но не исках още да си лягам. Мойков бърбореше нещо в приемната до мен. След малко чух как някой влезе през вратата и като че ли накуцваше. Това бе особено куцукане, нещо като синкопно заекване и ми напомни за един човек, когото познавах в Европа. Смътно можех да видя мъжа в сумрака.

— Лахман — казах напосоки. Мъжът се спря. — Лахман — повторих аз и щракнах лампиона. От тавана от един полилей с три лампи в нов стил светна жълто, матово и безутешно.

Мъжът примигваше срещу мен.

— Господи, Лудвиг! — каза той. — Откога си тук?

— От три дни. Веднага те познах по походката.

— По проклетото ми куцукане, нали?

— Не, по валсовата ти стъпка, Курт.

— Как дойде тук? С виза от Рузвелт ли? Да не си сред онези ценни европейски интелигенти, които трябва да бъдат спасени?

Поклатих глава.

— Никой от нас не е в този списък. Ние, сиромасите, не сме толкова прочути.

— Особено аз — каза Лахман.

Влезе Мойков.

— Познавате ли се?

— Да — отвърнах. — Отдавна, от много затвори.

Мойков отново загаси полилея и домъкна едно шише.

— Повод да пийнем по една водка — каза той. — Празниците трябва да се приемат така, както се появяват. Водката е за сметка на хотела. Тук сме много гостоприемни.

— Аз не пия — отвърна Лахман.

— Правилно! — Мойков сипа само на мен. — Едно от предимствата на емиграцията е, че много често се празнува всяка нова среща — обясни той. — Това създава илюзията за дълъг живот.

Не му отговорихме нито аз, нито Лахман. Мойков произхождаше от друго поколение, от онова, което избяга от Русия през 1917-та. Нещото, което още пареше в нас, за него отдавна се бе превърнало в спокойна легенда.

— Наздраве, Мойков — казах аз най-сетне. — Защо не сме се родили йоги? Или пък в Швейцария?

Лахман се засмя сухо.

— На мен би ми стигало да не се бях раждал евреин в Германия.

— Вие сте предшественици на гражданите на света. Поне се дръжте като пионери! Някога ще ви издигнат паметници.

Той се запъти към гишето на регистрацията, за да вземе някакъв ключ.

— Шегаджия! — каза Лахман след него. — Вършиш ли нещо за него?

— Какво?

— Водка, хероин, залози и тем подобни?

— Това ли прави?

— Така говорят.

— Затова ли си тук? — попитах го.

— Не. Но и аз преди живеех тук. Като почти всеки, който пристигне. — Лахман ми намигна съучастнически и седна до мен. — Хлътнал съм по една жена, която живее тук. Представи си само, пуерториканка, на четирийсет и пет, с един куц крак от автомобилно произшествие. Има връзка с един мексикански сутеньор. Той ще ми я даде за пет долара. Имам и повече, но тя не иска. Жената е куца. Какво нещастие! Тя му е вярна. Пребива я за това, но не може да я накара да му изневери. Вярва, че господ гледа от някое облаче. Но нощем, казах й, господ е късоглед. И пак нищо. Но взима пари, обещава ми и ги дава на сутеньора. Не спазва обещанието си и се смее. После отново обещава. И аз се побърквам. Безутешен съм!

Лахман страдаше от комплекс заради куция си крак. Говореше се, че преди е бил голям Казанова в Берлин. Някакъв щурмовак от СС, който бил чул за това, го завлякъл в кръчмата на СС и искал да го кастрира, но полицията му попречила. Било още 1933-та. Лахман се отървал само с избити зъби, белези по пениса и счупен на четири места крак, който бил лошо лекуван, защото болниците вече отказвали да лекуват евреи. Оттогава накуцва и предпочита жени, които също имат някакъв физически недъг. За него всяка беше добра, стига да има здрав дебел задник. Твърдеше, че в Руан е виждал жена с три гърди. Тя била любовта на живота му. Полицията го била залавяла на два пъти там и изселвала в Швейцария. Но той бил неуморим и се върнал за трети път — така, както нощното пауново око винаги се връща при своята женска в клетката, преминавайки много километри. Тогава го тикнали четири седмици в затвора на Руан и отново го изселили. Единственото, което му попречило да се върне, въпреки всичко, били немците, които междувременно превзели Франция. Така Хитлер, без да знае, спасил живота на евреина Лахман.

— Все си си същият, Курт — засмях се аз.

— Човек никога не се променя — отвърна унило Лахман. — Заклева се хиляди пъти, щом е повален, но едва поел дъх и отново забравя. — Той изпръхтя. — Всъщност дали това е героизъм или идиотизъм?

— Героично — казах. — В нашето положение човек не бива да се кичи с най-добрите прилагателни и определения.

Лахман избърса потта от челото си. В главата приличаше на тюлен.

— И ти си си останал същият! — Въздъхна и извади едно пакетче, увито в копринена хартия. — Молитвена броеница — обясни той. — С това търгувам. Реликви и амулети; икони, статуи и осветени свещи. Добре съм поставен в католическите среди. — Повдигна високо броеницата и добави: — Чисто сребро и слонова кост. Осветена от папата. Мислиш ли, че това ще я умилостиви?

— От кой папа?

Видях объркването му.

— Как от кой? От Пий! Пий Дванайсети!

— Бенедикт Четиринайсети е по-подходящ. Първо е умрял, а това увеличава стойността като при пощенските марки. Второ, не е бил фашист.

— Ти и твоите тъпи вицове! Бях забравил това! Последния път в Париж…

— Стига! — спрях го аз. — Никакви спомени!

— От мен да мине. — Лахман се поколеба за миг, после надделя желанието му да сподели. Той разви копринената хартия. — Парче от маслиновото дърво в Гетсиманската градина в Ерусалим! Оригинал с печат и писмено потвърждение! Ако това не я разнежи, какво друго? — Той ме гледаше умолително.

Аз го зяпах възхитен.

— Какво ти носи това? — попитах. — Търговията и тези неща…

Изведнъж той стана недоверчив.

— Достатъчно, за да не мизерствам. Защо питаш? Да не искаш да ми ставаш конкурент?

— Просто любопитство, Курт. Нищо повече.

Той погледна часовника си.

— Трябва да я взема в единайсет часа. Стискай ми палци! — Стана, оправи вратовръзката си и закуцука по стълбите. После се върна още веднъж. — Какво да правя! — оплака се той. — Аз просто съм страстен мъж! Какво наказание! От това ще умра. Но какво друго му остава на човек?

 

 

Затворих граматиката и се облегнах назад. От мястото си можех да наблюдавам част от улицата. Вратата стоеше отворена, беше горещо и светлината от един уличен фенер падаше през вратата чак до гишето на рецепцията; там се губеше в тъмнината на стълбите. В отсрещното огледало се виждаше бледосиво, което безуспешно искаше да се превърне в сребро. Гледах безучастно натам. На отразената светлина червените плюшени фотьойли изглеждаха почти виолетови, а петната по тях за миг заприличаха на засъхнала кръв. Къде бях виждал това? Кръв, засъхнала, и малка стая, зад чиито прозорци властно светеше залезът, който правеше всичко останало в стаята да изглежда безцветно, едно отражение от безплътно сиво, черно и това тъмночервено и виолетово. Изкривени, кървави тела на земята, едно лице пред прозореца, което изведнъж се обърна и беше обляно от едната страна от косо падащото слънце, докато другата остана в сянка. Висок носов тембър, който каза с досада:

— Продължавайте! Заемете се със следващия!

 

 

Станах бързо и светнах отново полилея. После се огледах. Слабата светлина разпръскваше жълтеникавосив дъжд над столовете и плюшения диван в цвят на бургундско. Това не беше кръв. Погледнах в огледалото — то хвърляше смътна и изопачена картина на гишето на рецепцията, но нищо повече.

— Не — казах силно. — Не! Не и тук!

Запътих се към вратата. Мойков стоеше на гишето и погледна нагоре към мен.

— Искате ли да изиграем партия шах?

Поклатих глава.

— По-късно. Сега бих искал да се поразтъпча. Да погледам магазините и светлините на Ню Йорк. В Европа по това време е тъмно като в рог.

Мойков ме погледна колебливо. После изви голямата си глава.

— Да не се опитате да заговорите някоя жена — предупреди ме той. — Може да извика полиция. Ню Йорк не е Париж. Обикновено европейците не го знаят.

Останах като гръмнат.

— Да не би в Ню Йорк да няма проститутки?

Бръчките му станаха още по-дълбоки.

— Не и по улиците. Полицията ги разгонва.

— Ами в бордеите?

— И оттам ги разгонват.

— Но как тогава се размножават американците?

— В гражданския брачен съюз под закрилата на всевластни женски сдружения.

Бях учуден. Явно в Америка гонеха проститутките, както в Европа емигрантите.

— Ще го имам предвид — отвърнах. — И без това не знам добре английски, че да мога да заговоря някоя жена.

Излязох на улицата, която се разстилаше пред мен светла и стерилна. По това време проститутките във Франция тракаха с токчетата си по улиците или стояха под приглушената синя светлина на някой прожектор на противовъздушните сили. Това беше здрав народ, който не се страхуваше дори и от Гестапо. Те бяха и мимолетните дружки на емигрантите, които не можеха да понасят дори и самите себе си, но имаха малко пари за един час повърхностна тайна нежност. Гледах витрините на деликатесните магазини, пращящи от шунка, салами, ананас и сирена. „Всичко е отминало, помислих си, вие, нощни спътнички от Париж! Явно ме очаква само онанизъм и монашеско съществувание!“

 

 

Застанах пред един магазин, на който имаше табелка от картон: топла пастрами. Това беше магазин за деликатеси. Вратата бе отворена, въпреки че беше късно посред нощ. В Ню Йорк явно нямаше полицейски час.

— Една порция топла пастрами — казах аз.

— Он рай? — Продавачът посочи ръжения хляб.

Кимнах.

— С една краставичка — посочих киселите краставички.

Продавачът ми подаде чинията. Седнах на един висок стол на бара и започнах да се храня. Не знаех какво значи пастрами. Това беше затоплено месо от консерва и беше много вкусно. Тези дни всичко ми се струваше много вкусно. Вечно бях гладен и можех да ям постоянно. Храната в Елис Айлънд беше странна на вкус; говореше се, че вътре слагат сода, за да потиска нагона.

Освен мен на бара седеше хубаво момиче. Седеше толкова тихо, сякаш лицето й беше от мрамор, косата й бе лакирана като на египетски сфинкс; беше силно гримирана. В Париж човек би я взел за проститутка, само те се мацаха така.

Помислих си за Хирш. Бях при него следобед.

— Трябва ти жена — ми каза той. — И то скоро! Доста време си бил сам. Най-добре си потърси някоя емигрантка. Тя ще те разбере, пък и ще можете да разговаряте. На немски или пък на френски. А може би дори и на английски. Самотата е горда и ужасна болест. Доста сме страдали от нея.

— Защо не американка?

— Засега по-добре не. Може би след години. Не си прибавяй излишни комплекси, имаш си достатъчно.

Поръчах си и шоколадов сладолед. Двама хомосексуалисти влязоха с пудели с цвят на шампанско и си купиха цигари и сладкиш „Сара Ли“. „Смешна работа“, помислих си аз. Всички очакват да се нахвърля върху жените, а аз нямам никакво желание. Необичайните светлини на улицата ме възбуждат много повече.

Бавно се запътих обратно към хотела.

 

 

— Нищо ли не намерихте? — попита Мойков.

— Не съм и търсил.

— Още по-добре. Тогава да изиграем една спокойна партия шах. Или сте уморен?

Поклатих глава.

— Свободният човек не се уморява така лесно.

— Или пък напротив — възрази Мойков. — Като пристигнат, емигрантите обикновено се скапват и спят дни наред. Изтощение от дългоочакваната свобода, според мен. Вие как мислите?

— Не. Или поне аз не усещам нищо подобно.

— Значи ще се появи по-късно. Във всички случаи се появява.

— Добре.

Мойков взе фигурите за шах.

— Лахман тръгна ли си вече? — попитах аз.

— Още не. Горе е при своята възлюбена.

— Мислите ли, че днес ще му провърви?

— Защо му трябва? Ще го заведе заедно с мексиканеца на вечеря, а накрая той ще плати всичко. Винаги ли е бил такъв?

— Самият той твърди, че не е. Според него е получил комплекса, когато започнал да куца.

Мойков кимна.

— Може би — каза той. — Всъщност това няма значение. Знаете ли колко неща стават безразлични на човека, щом като остарее?

— А вие откога сте тук?

— От двайсет години.

Видях как една сянка премина през вратата. Беше млада жена, леко наведена напред, с дребно лице. Беше бледа, имаше светлосиви очи и рижи коси, които изглеждаха като боядисани.

— Мария! — каза изненадан Мойков и се надигна. — Кога се върнахте?

— Вчера.

Аз също станах. Мойков целуна момичето по бузите. Беше малко по-млада от мен. Носеше тясноскроен костюм и говореше припряно. Гласът й беше груб и доста силен, като че ли скърцаше. Тя не ми обърна внимание.

— Една водка? — запита Мойков. — Или едно уиски?

— Водка, но само един пръст! Трябва да продължа да снимам.

— Толкова късно?

— Фотографът е свободен само късно вечер. Рокли и шапки. Малки шапчици, миниатюрни.

Видях, че самата тя носеше шапка; по-скоро малко кепе, едно мъничко нищо, кацнало накриво в косата й.

Мойков отиде да вземе бутилката.

— Вие не сте американец, нали? — запита момичето. — Мойков говореше на френски.

— Не съм. Немец съм.

— Мразя немците — каза тя.

— И аз — отвърнах.

Тя ме погледна озадачено.

— Нямах предвид това! — опита се да обясни тя бързо. — Нищо лично!

— Аз също! — отвърнах.

— Трябва да ме разберете, война е.

— Да — отвърнах равнодушно. — Война е, и аз го знам.

Не ми се случваше за пръв път да бъда хулен заради националността си. Доста често го бях преживявал във Франция. Войните бяха велики епохи за простите поколения.

Мойков дойде с шишето и три чашки.

— За мен не — казах му.

— Обидихте ли се? — попита момичето.

— Не. Просто не ми се пие. Надявам се това да не ви пречи.

Мойков се усмихна.

— Наздраве, Мария — каза той и вдигна чашата си.

— Божи дар — обясни момичето и изпразни нейната с отсечено движение.

Мойков вдигна шишето.

— Още по една? Чашките са много малки.

— Мерси, Владимир. Достатъчно е. Трябва да тръгвам. Оревоар! — Тя протегна ръка и към мен. — Оревоар, господине!

Имаше неочаквано силна ръка.

— Оревоар, мадам!

 

 

Мойков, който беше излязъл с нея навън, се върна.

— Ядоса ли те?

— Не. Аз я предизвиках. Бих могъл да й кажа, че имам австрийски паспорт.

— Не си прави изводи от това. Тя не го мисли. Просто говори по-бързо, отколкото мисли. Това ядосва почти всеки.

— Така ли? — казах ядосан. — Не е достатъчно красива за това!

Мойков ми намигна.

— Днес не й върви, но ще ви хареса, щом я опознаете по-добре.

— Италианка ли е?

— Така смятам. Казва се Мария Фиола. Някаква смесица, като всеки тук; майката, доколкото ми е известно, е испанска или руска еврейка. Работи като фотомодел. Преди живееше тук.

— Както и Лахман — казах аз.

— Както Лахман, както Хирш, както Льовенщайн, и много други — отвърна Мойков. — Това е евтин международен къмпинг. Едно стъпало по-високо от националните гета, което приютява пришълците в началото.

— Гето? Има ли такова нещо тук?

— Така го наричат. Много от емигрантите предпочитат да живеят сред своите. По-късно от това се появяват и рояци деца.

— Гето? Има ли и немско гето?

— Естествено. Йорктаун. Кварталът на Осемдесет и шеста улица и кафенето Хилденбург.

— Какво? Хилденбург? По време на войната?

Мойков кимна.

— Немците в чужбина са по-лоши и от нацистите.

— Ами емигрантите?

— Някои също живеят там.

Чуха се стъпки по стълбите надолу. Познах куцането на Лахман. После дочух много напевен дълбок женски глас. Сигурно беше пуерториканката. Вървеше пред него и не се интересуваше дали я следва. Нямах впечатление да куца. Тя разговаряше единствено с мексиканеца до себе си.

— Бедничкият Лахман — казах, след като групичката изчезна.

— Беден ли? — възрази Мойков. — Защо? Иска да притежава онова, което няма.

— Това остава завинаги, нали?

— Човек е беден само тогава, когато не иска нищо повече. Сега искате ли чашата водка, която преди малко пренебрегнахте?

Кимнах. Мойков ми наля. Намирах, че е много щедър с водката си. Имаше и странен начин на пиене. Малката чашка напълно изчезваше в огромната му лапа. Не я изливаше рязко, а бавно я изсипваше в устата си така, че чашата не се виждаше и после внимателно я поставяше обратно на масата. Затваряше очи. После отново ги отваряше и за миг изглеждаха без клепачи като престарял папагал.

— Какво ще кажете сега за партия шах? — попита той.

— Добре — отвърнах аз.

Мойков нареди фигурите.

— Приятното при шаха е, че е абсолютно неутрален — обясни той. — Никъде няма скрит някакъв си дяволски морал.