Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (22)

Бележки на автора за финала на недовършения роман „Обетована земя“

Поставя картината на Моне („Луна“) при търговеца на оръжие.

 

 

Отива в музея (Метрополитън) — преодоляване на примитивното желание за притежаване, представено красиво.

 

 

През зимата Блек пътува за Париж, за да бъде първият, който връща картините.

 

 

Това ще бъде годината на отчаянието. И на смъртта. На сривовете. Надеждите за „другата Германия“ ще рухнат. Ако човек се защитава, по този начин защитава режима на убийците.

 

 

Графинята пие, за да умре по-рано, преди да свърши парите. „Сърцето — то не умира и не умира.“

 

 

Пристига и последният емигрант.

 

 

Зъболекар (циментови зъби, зъби от бягството) погребално бюро, (мъртвецът на дивана) отсреща.

 

 

Зомер е убил човека от Гестапо (или Хирш го е направил), арестуват го, когато подава заявление за стар паспорт, седем години затвор (съдията: Трябва отново да се въведе дисциплина по времето на свидетелствата за благонадеждност). Зомер се обесва.

 

 

Таненбаум купува картина от Блек. Настоява за комисионна за Зомер.

 

 

Някой е болен, емигрант в хотела; бори се за живота си, (всички близки са починали), когато падне Германия.

 

 

Площадите пред консулствата.

 

 

Ерик Голдшмидт Ротшилд, който преминава през всички перипетии невредим.

 

 

Мария Фиола „Аз съм една руина, в която понякога се отразява слънцето.“

 

 

Лаонски молитвеник. Не очаквай съчувствие. Никога.

 

 

Равик в болница. Посещава го там: Вие всички сте фаворити! Успяхте да избягате. Изобщо нямате думата. Само мъртвите имат право да говорят. Всичко е само празни брътвежи. Глупости. Само мъртвите трябва да говорят, а те не могат. Затова никога нищо няма да се промени! А вие дишайте, благославяйте щастието си и мълчете!

 

 

Човек не бива дълго да остава сам. Тогава се появяват само кошмари и призраци.

 

 

Мария, Мойков и Зомер за определен период от време са съзаклятници против волята си. (вече е използвано!)

 

 

Хирш идва в хотела. И Равик. Смяна на местата. Равик получава писмо отвъд океана през Франция.

 

 

Не бива да губим трепета на внезапното спасение, щом животът погледне някого с влажни очи. Спасен! Където всичко придобива нова интензивност — лъжицата в ръката ми — нова, подарена, завладяна, дишането, светлината, стъпката, не са мъртви, не са оловни, не са изгорени в концентрационния лагер, не, свободни, живи! Във всеки миг!

Противно на оловните спомени, и т.н.

Борбата на двете — мъст и справедливост, неми, може би и мъртви, думи, думи, а моя егоизъм — защото какво представлява справедливостта за онзи, който е мъртъв? Нищо — само утвърждаване на егото на оцелелия жив.

Но как всичко това е ограничено в параграфи и егоизъм, срещу трепета, блясъка, живота, който ни е останал, често почти изгубен, но подобно на свещичка между пръстите, която все още свети!

Тегленето на чертата — това е отмъщение, справедливост под формата на егоизъм — срещу цъфтежа и развитието — да съществува.

Равносметка с морала! Но това не е ли и отричане на онова, което ние самите сме създали като човешки закон, в ползата на един нов житейски егоизъм?

Да. Но онзи, който много е страдал, може би все пак има право на това.

 

 

Размисли за Мария Фиола. Тя е за него всичко друго — другата страна; която бавно осветява всичко, и може би първа ще спечели.

 

 

По някакъв странен начин, щеше да ми се стори като убийство, ако във Франция не бях убил човека, който уби баща ми; а той искаше да ме арестува.

 

 

ФИНАЛ: Среща убиеца на баща си. Иска да го застреля на мястото, където е застрелял баща му. Идва жената. Вика. Повръща. Той си тръгва, размишлява, прострелва го в корема.

 

 

Бяга: никой не го преследва. Година по-късно той разбира, че убиецът отново е здрав, но куца. (Пише му: Ще дойда отново.) Или: разбира, че убиецът се е превърнал в развалина, от страх.

 

 

Мисли дали да се върне обратно в Ню Йорк. Може би.

 

 

ФИНАЛ: Той умира. Самоубива се от отвращение (евентуално историята, когато открива мъжа, който повръща, жената, която се моли за децата си; знае, че ще го предадат.)

 

 

Той убива и по много сложен начин разбира, че и той…

 

 

Или: иска да убие, но не убива.

 

 

Другият: Вече не сме ние същите, всеки човек се променя след седем години, това бях аз, но вече не съм такъв.

 

 

Може все още да се върне в Германия и да убие убиеца на баща си. Но вече няма да е способен да продължи да живее, да започне нов живот. Той открива това постепенно накрая, когато се връща в Германия и вижда, че всичко е много по-различно, отколкото е предполагал.

 

 

Той убива убиеца, самият той е арестуван. Съдията опитва да му подаде ръка. Но той отхвърля предложението, бяга и се обесва.

 

 

Смъртта свива гнездо. Тя не расте в нас, тя е много по-изкусна. Ако растеше в нас, би било по-лесно: дуелът — между волята за живот и смъртта. Но се оттегля безшумно. Все повече хора умират около нас и все по-често пристигат писмата в черна рамка. Все по-често.