Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (20)

Глава двайсета

Реджиналд Блек размахваше някакъв вестник.

— Той е мъртъв! — каза. — Измъкнал се е!

— Кой?

— Дюран Втори. Кой друг?

Поех си въздух с облекчение. Мразех вестите за нечия смърт. Прекалено много такива бях получавал.

— А, той ли! — въздъхнах. — Очакваше се. Стар човек, болен от рак.

— Очакваше се? Какво значи това? Стар човек с рак и неплатен Реноар!

— Така е — рекох изненадан.

— Онзи ден му се обадих. Каза ми, че вероятно ще вземе картината. И сега това! Той ни измами!

— Измами?

— Разбира се! И то двойно! Не плати, а сега картината принадлежи към наследството и ще бъде конфискувана от държавата, докато не се установят правата на наследниците. Това може да трае години. А докато не се уреди всичко това, портретът е загубен за нас.

— Дотогава ще се повиши стойността му — отвърнах. Това беше аргументът, от който Блек като благодетел на човечеството вероятно се нуждаеше при всяка продажба.

— Тук няма място за шеги, господин Зомер. Трябва да действаме. Бързо! И вие трябва да дойдете с мен. Не можете да си представите на какво са способни наследниците. Когато някой умре, те се превръщат в петнисти хиени. Нужен сте ми като свидетел. Напълно е възможно наследниците да кажат, че картината е платена.

— Дюран Втори погребан ли е вече?

— Не знам. Не вярвам. Новината е от тази сутрин. Но може би вече са го изпратили в погребално бюро. Тук правят това, както изпращат колети с бърза поща. Защо питате?

— Ако тленните му останки са изложени в къщата, според етикета ще ни трябва черна вратовръзка. Тук имате ли такава?

— За една неплатена картина? Скъпи…

— Най-добре е да демонстрираме благочестие и фалшиво съчувствие — прекъснах го аз. — Една вратовръзка не струва нищо, но действа помирително.

— От мен да мине — изръмжа Блек и изчезна в спалнята.

Върна се и ми подаде черна вратовръзка от десениран брокат.

— Колко е луксозна! — подсвирнах аз.

— От Париж е — Блек се погледна. — Приличам на маскирана маймуна с този траурен парцал на врата. Не подхожда на костюма! — Погледна неодобрително в огледалото. — Отвратително!

— Така ли смятате? Може би! Какво ли не трябва да прави човек, за да измъкне собствеността си от ръцете на един мъртвец и неговите наследници.

Реджиналд Блек изчезна за малко и се върна; този път в по-дискретен костюм на тънки бели райета.

— Не искам да бъда изцяло в черно — прошепна той загадъчно. — В края на краищата всеки има достойнство. Аз в действителност не тъгувам за Дюран Втори. Искам да спася картината си.

 

 

Тялото на Дюран Втори бе изложено. Той вече не лежеше в спалнята си, а в един великолепен салон етаж по-надолу. Посрещна ни един прислужник.

— Имате ли покана?

— Какво? — попита Реджиналд смаяно и надменно.

— Покана за траурното тържество.

— Кога е то? — попитах аз.

— След два часа.

— Добре. Тук ли е икономката?

— Горе е.

В този момент се приближи приличащ на бик мъж, облечен в траур.

— Искате да видите мъртвия? — попита той.

Реджиналд Блек понечи да отрече. Аз го бутнах и запитах:

— Има ли още време за това?

— Разбира се. Предостатъчно.

Мъжът миришеше на добро уиски.

— Покажете им пътя — обърна се той към прислужника.

— Кой беше този? — попита Блек слугата.

— Господин Расмусен. Роднина на господин Дюран Втори.

— Така си и мислех.

Прислужникът ни остави пред едно голямо, почти празно помещение, пред което имаше две лаврови дървета. Вътре бяха наредени десетки венци, навсякъде имаше и вази с рози във всички цветове, основно бели. Спомних си за търговеца на цветя и зеленчуци срещу хотел „Рауш“; ако той имаше връзка с погребалното бюро, което щеше да отнесе Дюран Втори в крематориума, тази вечер розите при него щяха да са много евтини.

— За какво ми е да гледам труп, който искаше да ме измами? — изръмжа Реджиналд Блек. — Искам си моя Реноар и не желая да се моля.

— Не трябва да се молите. Трябва само дипломатично да сведете глава и да мислите за това, че няма да си получим обратно мадам Хенриет; тогава дори ще се разплачете.

Вътре имаше около двайсет души. Почти всички бяха възрастни; между тях имаше и няколко деца. Една жена носеше шапка от черен тюл с черен воал. Тя ни гледаше подозрително и приличаше на касиерка на входа на смъртта. Напомни ми на новата любов на Лахман; касиерката в киното, която пиеше „Шартрьоз“.

Дюран Втори лежеше между тези отегчени хора като восъчна фигура, със затворени очи, която всичко това вече не засягаше. Изглеждаше много по-дребен, отколкото си го спомнях, като старо, уморено дете. Според странния ритуал на смъртта бяха сложили кръст между късите пръсти на бледата борсова акула. Цветята ухаеха така упойващо, сякаш бяха двойно повече. Реджиналд Блек разглеждаше Дюран Втори много внимателно. Климатикът беше включен; това караше всичко наоколо да изглежда като морга. Нито една от картините, които Дюран Втори беше събирал, не висеше в това помещение; както Блек, така и аз, веднага забелязахме.

— Хайде на бой — прошепна Реджиналд. — Да вървим при Расмусен.

— Първо при икономката.

— Добре.

Никой повече не ни спря. Отнякъде чувахме звън на чаши. Сигурно наоколо имаше бар. Тръгнахме да се качваме по стълбите.

— Тук има асансьор — каза прислужникът, който вече ни познаваше.

Взехме асансьора и слязохме на етажа, който вече ми беше познат. Икономката за мое учудване ме посрещна като стар приятел.

— Той е мъртъв — изхълца тя. — Идвате прекалено късно! Сигурно искахте да говорите с него за картината?

— Да, искахме. Донесох я само да я види. Тя е на господин Реджиналд Блек. Можем веднага да си я вземем. Къде е?

— В неговата спалня. Там не е разтребено.

Тръгнах натам, без да задавам повече въпроси. Спомнях си пътя. Блек гневно крачеше до мен. Икономката ни последва хълцайки.

— Ето там е закачена мадам Хенриет — казах на вратата. — До леглото.

Блек направи две големи крачки напред. Мадам Хенриет мило се усмихваше срещу него. Аз погледнах в пустата стая, в която сега картините водеха свой собствен, самотен живот, жизнен и слънчев, и много далечен на смъртта.

Икономката последва Блек. Тя застана пред Реноар.

— Спрете! — изхълца тя. — Трябва да попитаме господин Расмусен, преди да я вземете.

— Но тя е моя. Вие сама знаете.

— Въпреки това трябва да питаме господин Расмусен.

Брадичката на Реджиналд Блек трепереше. За момент изглеждаше така, сякаш ще блъсне икономката настрана. После се опомни.

— Повикайте господин Расмусен.

 

 

Дуелът започна с фалшиви сантименталности. Расмусен, който миришеше на уиски по-силно отпреди, се правеше на страдащ опечален, който отказваше да говори по работа, докато обичаният мъртвец все още е в къщата. Той беше подкрепен от една Мегера със сиви очи и изкуствена челюст, която бе прекалено голяма и ми напомни за адвоката Левин. Около косата й, като знаме в щурм, се развяваше траурен воал. Блек устоя. Той не се поддаде на упреците за безчувственост и атеистично търгашество, а отстояваше правата си. От пръв поглед забеляза, че икономката не беше на страната на неискрените опечалени. Тя вероятно беше единствената, която истински страдаше за мъртвата борсова акула Дюран; и може би знаеше, че службата й в тази къща също е към своя край. Затова, когато Расмусен започна да твърди, че картината принадлежала към наследството и вероятно отдавна е купена и платена, Блек изведнъж се сдоби със съюзник в лицето на все още хълцащата жена. Расмусен заяви, че тя не може да бъде свидетел; била прекалено пристрастна. Това ядоса икономката; когато той й каза да си затваря устата, тя му отвърна, че той няма право да й нарежда, тя била ангажирана от Дюран Втори. Опечалената наследница се намеси с пронизителен глас, започна кратко, яростно сражение между нея и икономката. Блек ме въвлече в битката като още един свидетел. Икономката ме подкрепи без страх от опечалената наследница. Тя заяви, че Реноар не е стоял в къщата повече от две седмици и че Дюран Втори й е казал след смъртта му да се върне обратно. Това спря дъха на Расмусен. Той изръмжа, че ще си проличи след отварянето на завещанието. Блек отстояваше своята гледна точка. Расмусен извади часовника си; трябвало, след тези недостойни пазарлъци, да се приготви за траурната церемония.

— Добре — отвърна Блек. — Тогава имайте предвид, че цената на картината е петдесет хиляди долара и аз ще ви държа отговорен за тази сума.

За момент настъпи тишина. Тогава избухна ураган.

— Какво? — разфуча се наследницата. — Искате да ни направите на глупаци! Тая мацаница не струва и хиляда долара!

Реджиналд Блек ме посочи.

— Експертът от Лувъра, господин Зомер, я предложи на господин Дюран на тази цена.

Аз кимнах.

— Какви мошеници! — крещеше наследницата. — Парче ленено платно, голямо две педи! В ъглите дори липсва боята!

— Това е картина за колекционери — казах аз. — Не за обикновена търговия. За колекционерите тя е безценна.

— Само когато искат да я продадат?

Реджиналд Блек докосна асирийската си брада.

— Това е нещо друго — отвърна той достойно. — Но вие не можете да я продадете. Тя е моя. Ще поискам обезщетение, ако не ми я върнете.

Расмусен изведнъж омекна.

— Всичко това е безсмислено! Елате с мен в кабинета. Трябва да сме сигурни, за да ви върнем картината.

Той влезе пръв в един малък кабинет. Аз останах отвън с икономката.

— Колкото по-богати са хората, толкова по-алчни стават — каза тя с горчивина. — Тя искаше да ме изхвърли още на първи; господин Дюран настоя да остана до края на годината. Е, ще има да се чудят, като видят какво ми е завещал. Аз бях единственият човек, на когото той имаше доверие; всички останали не ги обичаше. Те ругаеха даже коняка му. Искате ли още един? Вие сте единственият, на когото му хареса. Не съм забравила.

— С удоволствие — отговорих. — Конякът беше превъзходен.

Тя ми наля от дяволското нещо. Аз го излях в гърлото си и направих признателна физиономия.

— Чудесен е! — казах.

— Виждате ли! Затова ви помогнах. Всички останали тук ме мразят. Е, на мен ми е все едно.

Реджиналд Блек се върна в спалнята с някакви документи. Расмусен мълчаливо го следваше. Той му връчи сладката мадам Хенриет, сякаш беше крастава жаба, и заключи спалнята.

— Опаковайте я — тросна се той ядосано на икономката и си тръгна, без да се сбогува.

Икономката донесе хартия за опаковане.

— Искате ли и вие един коняк? — попита тя. — Има още много в бутилката. А сега няма да идва вече никой…

Смигнах на Блек.

— С удоволствие — отвърна той.

— Превъзходна марка — рекох аз от предпазливост.

Блек отпи една глътка, но майсторски се овладя.

— Господин Зомер ми е говорил за него — каза той с тъжен глас. — Мисля, че с удоволствие би изпил още един, ако имате достатъчно. Аз мога да пия само една-единствена малка чашка на седмица. Лекарско предписание. Но господин Зомер…

Стискайки зъби, наблюдавах как икономката отново напълни чашата ми.

— Той би понесъл и двоен — добави Реджиналд.

Върху измъченото лице на старата жена разцъфна плаха усмивка.

— С удоволствие — възкликна тя. — Радвам се, че ви харесва. Не искате ли да вземете бутилката?

Аз едва не се задавих и й отказах.

— Животът ме е научил, че винаги изненадващо идва някой, когато изобщо не очакваш.

Напуснахме печалната къща, носейки мадам Хенриет, сякаш бяхме спасили нежна робиня от ръцете на арабски търговци на роби.

— Трябва да пийна нещо — изпухтя Реджиналд в брадата си. — Това беше разредена сярна киселина! За чистене, не за пиене.

Той се озърташе наоколо, търсейки бар. За щастие дойде такси.

— Добре, да го вземем. Най-добре да премахнем този натрапчив вкус с най-добрия ни коняк. Тези разбойници! Смърт, алчност и ламтеж!

— Идеята ви с петдесетте хиляди долара беше гениална — похвалих го аз.

— В нашата професия трябва да можеш да мислиш бързо и да не те е страх. Ще празнуваме спасението на мадам Хенриет със свещи и нашия личен „Наполеон“. — Реджиналд Блек се засмя. — Разбирате ли хората?

— Имате предвид Расмусен? И опечалената хиена?

— Не тях. Те са отворени книги. Но Дюран Втори… Защо той не купи Реноар, след като знаеше какви наследници има? Можеше да го подари на икономката. Сигурен съм, че преди трийсет години е спял с нея. Защото е било по-евтино.

 

 

На витрината на фирма „Силвър“ се открояваше плакат. „Разпродажба! Всичко се продава на най-ниски цени.“

Влязох вътре.

Александър Силвър ме посрещна със сиви чорапи и кариран панталон, към които бе добавил черна вратовръзка.

— Какво се е случило? — попитах.

— Всичко! — мрачно отговори Александър. — Най-лошото!

Погледнах черната вратовръзка и се сетих, че и аз още носех такава. Бях забравил да я сменя с моята собствена.

— Някой умрял ли е? — попитах.

Александър поклати глава.

— Не е това, но сякаш наистина е умрял, господин Зомер. А с вас какво е станало? Да не е умрял някой ваш познат? И вие носите черно.

— Също не, господин Александър. Траур от професионална съпричастност. А вие? Днес явно е ден на черните вратовръзки.

— Брат ми! Нацистът, който не държи на думата си. Оженил се е. Тайно. Преди седмица.

— За кого?

— За неверницата, разбира се. За русата, проскубана хиена.

— Днес явно е ден и на хиените. Аз срещнах една следобеда. Затова ли сте закачил плаката на витрината? Разпродажба?

Александър кимна.

— Табелата е на витрината. Но жив човек не влиза. Всичко е без пари! Кой ли днес търси антики? Само брат ми, чудовището. Той се жени за тях.

Облегнах се на един холандски стол, който беше истински чак до краката си.

— Искате да ликвидирате магазина си? Би било жалко.

— Искам, искам! Опитах се! Никой не иска моята стока. Дори и за разпродажбата не идват клиенти.

— Колко искате да получите за магазина? — попитах аз.

Силвър ме погледна изкосо.

— Не знам — отвърна той. — Искате да го купите ли?

— Разбира се, че не. Не искам и да го наема. Нямам пари за това.

— Тогава защо питате?

— Просто от съчувствие. Какво ще кажете за чаша кафе в чешката сладкарница отсреща? Мога ли този път аз да ви поканя?

Силвър ме погледна загрижено.

— Нямам желание, скъпи приятелю. Това беше в прекрасните дни на миналото. Всичко свърши! Знаете ли с какво ме заплаши брат ми? Че отново ще стане адвокат, ако продължа да се инатя така. При това аз защитавам само паметта на майка ми! Ако тя знаеше това! Щеше да се обърне в гроба.

— Човек никога не знае. Тя можеше и да хареса снаха си.

— Кой? Майка ми, една дълбоко вярваща еврейка, да хареса тази неверница?

Тръгнах към вратата.

— Елате, господин Александър. Едно кафе и един разговор няма да ви навредят. Направете ми тази услуга.

Силвър изведнъж беше станал съвсем безпомощен. Религиозната борба бе оставила следите си; той вече не беше бохемът от старите времена. Дори походката му бе загубила предишната си гъвкавост; за малко не го блъсна един колоездач, докато пресичахме улицата, позор за мъж, който преди танцуваше между спортни коли и автобуси.

— Козунакът е пресен — каза сервитьорката. — Препоръчвам ви го, господин Силвър.

Александър без желание оглеждаше изложените сладкиши.

— Едно негърче — реши се той накрая.

Тъмният цвят на шоколада му се видя най-подходящ за черното му настроение.

Сервитьорката донесе кафето. То беше толкова горещо, че Александър си изгори устните.

— Всичко може да ми се случи — измърмори той. — Вече не съм на себе си от мъка.

Започнах разговор за преходността на всичко земно и се надявах по този начин той да омекне и да изпадне в меланхолия. Дадох за пример Дюран Втори. Александър почти не ме слушаше. Но изведнъж видях как той се изстреля от мястото си като змия. Гледаше към магазина си отсреща.

— Ето ги! — прошепна той. — И двамата! Арнолд и неверницата! Пред витрината! Каква наглост! Виждате ли? Проскубания рус звяр с перуката и многото зъби?

Видях Арнолд, облечен официално, с вълнено сако в черно-бял меланж, раиран панталон, и едно невинно изглеждащо, слабо момиче.

— Оглежда какво може да отмъкне — изскърца със зъби Александър. — Виждате ли алчния й поглед?

— Не — казах аз. — И вие не го виждате, господин Александър. Имате силна фантазия. Какво мислите да направите? Изяжте си негърчето, това е най-простото.

— Изключено! Трябва да отида там! Иначе неверницата ще нахълта в магазина и ще го ограби. Елате! Помогнете ми!

Александър Силвър се втурна да пресича улицата, пъргаво, почти като преди. Очевидно бе окрилен от омразата. Той направи много красиво, бързо салто, за да избегне една кола с детско бельо, и веднага след това се скри зад един автобус.

Станах и платих сметката.

— Вече не е, какъвто беше — отбеляза сервитьорката.

— Страда, защото господин Арнолд се е оженил. Сякаш няма по-лоши неща! При това е война.

Тя поклати глава.

 

 

Бавно се приближих до магазина. Исках да дам възможност на Александър Силвър да овладее възбудата си в семейна среда; в края на краищата той се смяташе за кавалер, за когото дори една неверница беше жена и можеше да изисква подобаващо отношение.

Арнолд ме представи; аз честитих сдържано, за да не ядосам прекалено много Александър. После се вслушах в разговора. Арнолд искаше да свали табелата за разпродажбата. Той кротко обясняваше, че нямало да има разпродажба без негово съгласие.

— Защо искаш да разпродаваш, Александър?

— Искам да подновя практиката си като адвокат — отвърна Александър и добави: — Като адвокат по бракоразводни дела.

Неверницата, която се казваше Керълайн, се засмя.

— Колко забавно! И колко тъжно.

— За това можем да говорим по-късно — каза Арнолд, който изглежда бе взел превес в разговора. — Днес Керълайн иска да разгледа магазина ни.

Александър ми хвърли многозначителен поглед.

— Предполагам, че нямаш нищо против, Александър — изчурулика Керълайн.

Видях как при това интимно обръщение Силвър Първи трепна, сякаш го бе ужилила оса.

— Така си и мислех — продължи засмяно Керълайн. — Кавалер като теб!

Тя отвори вратата и влезе. Арнолд, я последва, като се подсмихваше. Александър приличаше на пруски генерал от времето на Вилхелм, когото ненадейно са хванали за мъжествеността му.

— Елате — промърмори той ядосано. — Елате с мен.

Керълайн не обръщаше внимание на желязната му физиономия. Тя се въртеше и чуруликаше около него, намираше всичко възхитително, наричаше го „скъпи ми девере“, продължаваше да му говори на ти и после поиска да види „вълнуващите катакомби“. Арнолд със самодоволна усмивка тръгна да слиза пред нея по стълбите към мазето.

— Какво ще кажете сега? — изстена Александър, когато младоженците бяха под земята. — Държи се, сякаш всичко е наред! Какво може да се направи срещу това?

Той ме погледна жално.

— Нищо — рекох аз. — Случило се е и аз бих го понесъл с финес. Иначе рискувате да получите сърдечен инфаркт.

Александър се опита да си поеме въздух.

— Това ли е вашият съвет? А аз ви имах за приятел!

— Идвам от страна, в която убиват евреите, само ако докоснат някоя неверница, господин Александър — да не говорим, ако искат да се оженят за нея. Аз нямам обективно мнение.

— Точно заради това! — каза Силвър. — Точно заради това трябва да се държим един за друг! Бедната ми майка! Тя беше набожна и вярваща, и така е възпитала и нас. Вероотстъпникът Арнолд щеше да я вкара в гроба, ако не беше вече умряла. Какво щастие за нея! Но какво разбирате вие от моята болка. Нали сте атеист!

— Само през деня.

— Ох, оставете шегите настрана! Какво да правя сега? Тази жена с озъбената си любезност е направо непоклатима!

— Оженете се и вие.

— Какво? За кого?

— За момиче, което би зарадвало майка ви.

— Да продам свободата си? Само защото Арнолд…

— Така ще върнете баланса в семейното равновесие — обясних аз.

— За вас нищо не е свещено — възмути се примирено Силвър. — За съжаление!

— Напротив — отвърнах аз. — Също за съжаление.

— Идва тази, която се опитва да се докопа до наследството — прошепна Александър. — Внимание! Тя чува всичко!

Капакът на пода се отвори. Арнолд, понапълнял от брака и от готварското изкуство на своята неверница, се изкатери навън. Керълайн го последва с весел смях.

— Виж какво намерих, Александър! — изгука тя. — Един Христос от слонова кост! Мога да си го взема, нали? Нали не ви трябва? Нали и без друго сте го заточили долу? Странно е, че въпреки това продавате тези неща. Арнолд няма нищо против да го взема, ти също, нали?

Александър отново едва не се задави. Той промърмори нещо неразбираемо за изкуство и свобода, и трябваше да понесе целувката на Керълайн.

— Ела довечера на гости — покани го тя. — Днес имаме даже нещо… как се казва?… което ви е позволено да ядете. Кълцани кокоши дробчета с лук, като предястие.

Тя засия, показвайки всичките си зъби. Александър в този момент изглеждаше, сякаш ще получи апоплексия.

— Имам уговорка с господин Зомер — успя най-накрая да промълви.

— Не можете ли да я отложите за друг път? — попита Керълайн кокетно и ми хвърли искрящ поглед.

— Трудно — отвърнах след търсещия помощ поглед на Александър. — Имаме среща в Харлем. С един голям колекционер.

— В Харлем? В негърския квартал? Колко интересно! Да не би срещата ви да е в балната зала „Савой“?

— Не. Този човек е мисионер с четири деца. Много скучен, но богат. Областен управител на Харлем-юг.

— Какво колекционира? — запита неуморимата Керълайн. — Негърски пластики?

— Точно обратното. Венециански огледала.

Тя се засмя с перлените си зъби.

— Много странно! Какви неща има! Ела, скъпи! — Хвана Арнолд под ръка и прати на Александър въздушна целувка. — Вие сте смешни! — изчурулика тя. — Толкова сериозни! Но сте мили и смешни!

Гледах след нея. Думата „смешни“ и смехът, с който бе придружена, неочаквано ме бяха засегнали. Спомних си за един лекар в концлагера, на когото викаха Смеещия се. Той наричаше всички болни „смешни“ и, заливайки се от смях, ги биеше с камшика толкова дълго, докато не кажеха, че са здрави. Това бяха неговите прегледи.

— Какво ви е? — попита Александър Силвър. — Изведнъж пребледняхте съвсем. И вас ли ви отвращава този несломим звяр? Какво може да се направи? Тя те покрива с целувки, смях и прегръдки, без значение какво правиш. Арнолд е загубен, не смятате ли и вие така?

— Изглеждаше много доволен.

— Човек и със смях може да бъде изпратен в ада.

— Изчакайте, господин Силвър. Бракоразводната система в Америка е много проста и тук разводът не е катастрофа. Всичко, което може да се случи, е, че Арнолд ще обогати житейския си опит.

Силвър ме погледна.

— Вие сте безсърдечен.

Не отговорих. Беше съвсем излишно да се отговори на това.

— Наистина ли отново искате да станете адвокат? — попитах.

Александър махна разсеяно с ръка.

— Свалете табелата за разпродажбата — казах аз. — И без това не влиза никой. И защо искате да продавате на загуба?

— На загуба? Не съм си го и помислял — отвърна Силвър, възвърнал отново жизнените си сили. — Разпродажбата не означава продажба на загуба. Разпродажбата означава просто разпродажба. Естествено, че искаме да спечелим от нея.

— Добре. Тогава я оставете на витрината. Така ще постъпите правилно! И чакайте спокойно и невъзмутимо развода на Арнолд. Нали и двамата сте адвокати.

— Един развод струва пари! Напразно хвърлени пари!

— Всеки опит струва нещо. Докато са само пари, е съвсем безобидно.

— А душата?

Гледах загриженото добродушно лице на отчаяния еврейски псевдонацист. Напомни ми на един стар евреин, който беше бит от Смеещия се след преглед. Затворникът страдаше от сърце и Смеещия се, докато го налагал с камшика, му обяснил, че храната в концлагера била подходяща тъкмо за хора с болно сърце; без мазнини, без месо и много труд на свеж въздух. Старият мъж след един силен удар мълчаливо се свлякъл и повече не станал.

— Няма да ми повярвате, господин Силвър — казах аз. — Но вие, с всичките си грижи, сте един дяволски щастлив човек.

 

 

Посетих Роберт Хирш. Той тъкмо затваряше магазина.

— Ела с мен да хапнем — каза. — В Ню Йорк няма къде да се седне на открито, затова пък има достатъчно първокласни рибни ресторанти.

— Можем да седнем на открито — изненадах го аз. — На тясната тераса на хотел „Сен Морис“.

Хирш махна с ръка.

— Не можем да вечеряме там. Има само кафе и сладкиши за носталгични емигранти. И ракия, за да удавиш носталгията по безбройните малки ресторантчета с тераси в Париж.

— И по Гестапо и полицията там.

— Гестапо вече не е там. Градът се освободи от тази чума. Носталгията остана. Тя е странно чувство; в Париж емигрантите изпитваха носталгия по Германия, а в Ню Йорк страдаха за Париж — новото винаги измества старото. Какво ли ни очаква нататък?

— Има емигранти, които не чувстват никаква носталгия.

— Суперамериканците и гражданите на света. И тях притиска; но е приглушена, невротична и анонимна — Хирш се засмя. — Светът отново се отваря. Париж е свободен; а и почти цяла Франция; както и Белгия. Виа Долороса отново е открита. Брюксел е свободен. Холандия отново диша. Можем отново да тъгуваме по Европа.

— Брюксел? — попитах.

— Нали знаеш — отвърна учудено Роберт Хирш. — Вчера четох статия за това как е бил освободен. Запазил съм я за теб. Ето я.

Той влезе в тъмния магазин и ми даде вестника.

— Прочети я после — каза. — Сега да отидем да хапнем. В „Кралят на морето“.

— При омарите със заклещени щипки?

Роберт кимна.

— При омарите, които, приковани към леда на витрината, чакат смъртта си във врящата вода. Спомняш ли си първия път, когато отидохме там?

— Никога няма да го забравя. Улиците ми изглеждаха златни и застлани с надежда.

— А сега?

— Различно и същото. Нищо не съм забравил.

Хирш ме погледна.

— Това се случва рядко. Паметта е най-големият предател, който съществува. Ти си щастливец, Лудвиг.

— Днес казах това на един друг човек. Той едва не ме уби за тези думи. Вероятно човек никога не го знае за себе си.

Слязохме до Трето авеню. Топлият вятър обикаляше около къщите като душещо ловно куче. Страшната жега на нюйоркското лято си бе отишла. Вятърът донасяше миризмата на сол и море.

— Как е Кармен? — попитах отново.

— Както винаги — въздъхна Хирш. — Тя е една немистериозна загадка. Някой искал да я вземе в Холивуд. Аз я придумах да отиде.

— Какво?

— Това е единствената възможност да задържиш някого. Не го ли знаеш? Как е Мария Фиола?

— В Холивуд е — казах аз. — Като фотомодел. Но ще се върне. Тя често е ходила там.

Витрините на „Кралят на морето“ светеха. Омарите страдаха мълчаливо, приковани към леда, и чакаха смъртта си във врящата вода.

— Крещят ли, като ги пускат във водата? — попитах. — Знам, че раците могат да крещят, когато ги пуснеш в гореща вода. Те не умират веднага; черупката, която ги пази, докато са живи, в смъртта се превръща в тяхно нещастие. Тя прави смъртта им по-бавна и по-мъчителна.

— Ти си най-подходящата компания за вечеря в този ресторант — каза Хирш. — Днес ще си поръчам рачешки крачета като теб. Те поне вече са мъртви. Ти победи.

Гледах черната купчина вдървени омари.

— Не съм чувал по-беззвучен носталгичен вик по откритото море — промълвих.

— Престани, Лудвиг, иначе ще трябва да ядем вегетарианска храна. А носталгията? Тя не е нищо друго, освен сантименталност, поне когато си си тръгнал по собствено желание. Безопасна, ненужна и излишна. Съвсем различно е, ако си бил принуден да бягаш, заплашван от смърт, мъчения и концлагери; тогава спасението след известно време по странен начин може да се превърне в коварна болест, в рак, който разяжда вътрешностите ти, ако не си много внимателен, много смел или много щастлив.

— Никой не знае това сам за себе си — рекох аз. Вестникът със статията за Брюксел изгаряше джоба ми.

 

 

Върнах се в хотела рано. Изведнъж имах прекалено много време. Това не бяха часове за запълване, а време като дупка. Беше празнота, която ставаше все по-дълбока, колкото повече се опитваш да я запълниш. Не бях чувал Мария Фиола, откакто бе заминала. Очаквах ли да бъде различно? Голяма част от живота ми бе преминала без писма и телефони, защото почти никога не бях имал постоянен адрес. Бях свикнал да живея по този начин; да не очаквам нищо повече от това, което беше в момента. И все пак чувствах празнотата. Не беше паника, породена от съмнения, че Мария няма да се върне, въпреки че знаех, че тя трябваше да напусне жилището на 57-ма улица; беше просто една празнота, сякаш нещо в мен липсваше. Не бях нещастен; човек беше нещастен, когато някой бе умрял, а не когато някой си тръгваше, дори не за дълго или завинаги. Бях го научил добре.

Есента бе дошла, без да забележа. Нетърпимата жега изведнъж си бе отишла, отвяна от вятъра, а нощите бяха станали ясни и дълги. Призрачното съществуване продължаваше, войната, за която вестниците разказваха, ехото на един ужас от другата страна на света, в Европа, в южните части на Тихия океан, в Египет, призрачна война, която бушуваше навсякъде, само не и на континента, който все още я правеше възможна, в страната, в която аз бях неспокойна сянка, търпяна и дори дарена с едно малко лично щастие, незаслужено и почти престъпно, нежелано в миговете, когато мислех за черната призрачна стена, тя бавно се отваряше пред мен и ме тласкаше към това, което ме бе държало жив в годините на бягство и сега изправяше пред мен кървавото си обещание.

Спрях под улична лампа и отворих вестника, където беше статията за Брюксел. Смятах да я прочета по-късно, в стаята си, но изведнъж се уплаших да остана сам с нея.

 

 

Трябваше ми известно време, за да дойда отново на себе си. Във вестника имаше снимка и много имена на улици и площади, които ми бяха познати и чийто звук бе отеквал в мен чрез шума на града, сякаш някой извикваше тези имена в сърцето ми като на някаква гара от един друг свят; сива, призрачна гара, която после, подобно на мрачна зала, озарила се изведнъж от бялата и зеленикава гробищна светлина на силна електрическа крушка, се изпълни от беззвучни гласове и почти нетърпима тъга. Никога не бих повярвал, че човек може да стои безчувствен, сякаш замръзнал, на някаква улица между шума на колите и светлината на стотици витрини и да шепне имена, забравени, може би мъртви, имена, покрити с тръни и болката на неутолима безутешност, зад която се появяваха лица, бледи, жалващи се, но не обвиняващи, и очи, които молеха, молеха, но за какво, за какво? За живота си? За помощ? За каква помощ? За спомени? За какви спомени? За отмъщение? Не знаех.

Стоях пред един магазин за кожени стоки. Вътре красиво, във формата на пирамиди, бяха наредени много куфари. Загледах ги — какъв бе животът на тези, които ги бяха подредили така старателно, сякаш това бе целта на тяхното съществуване, как живееха те и къде, в кои малки клетки на удобството и буржоазното щастие, къде можех да ги намеря аз, един прокажен, нападнат от вихъра на своята вина и своите спомени, за да стопля ръцете си на малкия огън на тяхното незнание?

Огледах се. Някой ме блъсна и каза нещо. Не го разбрах. Гледах куфарите пред мен, символи на едно безгрижно пътуване, съществуването на каквото отдавна бях забравил. Моето пътуване е било винаги бягство, при което не са необходими кожени куфари, бягство беше и това тук, откъдето не можех и не исках да продължа нататък. И сега, в тази есенна вечер, разбрах, че то винаги е било бягство от самия мен, бягство от това, което, сломено и объркано, живееше в мен и крещеше, и не можеше да прави нищо друго, освен също да разрушава, това, което бе разрушило мен. Аз му бях избягал и щях да продължавам да му бягам, защото знаех, че ще мога да го използвам, само когато настъпи моментът за това, не по-рано, в противен случай то просто щеше да разкъса самия мен. И колкото по-широко се отваряше кървавият свят, толкова по-скоро моите собствени противоречия щяха да ме затворят в мрачния хаос на безсилието и на деянието, за което не знаех нищо друго, освен че трябваше да бъде извършено, независимо от това, дали щеше да ме тласне към гибел или не.

 

 

— Чакат те — каза Мойков. — Вече цял час.

Хвърлих поглед към плюшената зала, без да влизам вътре.

— Полиция? — попитах.

— Не мисля. Той каза, че те познава от много отдавна.

— Ти познаваш ли го?

Мойков поклати глава.

— Никога не е идвал тук.

Изчаках малко. Мразех се, защото бях изплашен; но знаех, че никога нямаше да се освободя от емигрантския си комплекс. Той бе проникнал прекалено дълбоко във всички нас. Влязох в плюшената зала.

Някой се изправи под палмите.

— Лудвиг!

— Господи! Зигфрид! Жив ли си още? Как се казваш сега?

— Както и преди. А ти сега си Зомер, нали?

Това бяха нормалните въпроси, които си задаваха двама души, срещнали се отново на гробището и учудено установили, че и двамата са успели да избягат. Бях се запознал със Зигфрид Ленц в концлагера в Германия. Той беше художник и можеше да свири на пиано. Тези две неща го спасиха от изстрел в тила. Преподаваше пиано на децата на коменданта. Така офицерът спестяваше парите за уроци и като отплата запазваше живота му. Ленц преподаваше съвсем бавно; с темпо, което да не изкара коменданта от търпение; и толкова бавно, че да удължава живота си, докато това бе възможно. Той свиреше и на другарските вечери на СС. Не песните на тяхната партия; това би било позор за расата им, защото той бе евреин; свиреше маршове, танци и оперети, докато те получаваха безплатна ракия, задето бяха пребивали и измъчвали евреи, и после се напиваха с неговата музика.

Комендантът бе сменен и на негово място дойде друг, без деца. Ленц отново имаше късмет. Новият чу, че той не само свири на пиано, а и рисува. Заповяда на Ленц да му нарисува портрет. Ленц отново работеше бавно, за да удължи живота си. Когато бе готов, комендантът бе повишен. Той получи нова униформа и Ленц го нарисува отново с нея. Той нарисува един след друг всички пазачи, нарисува жената на коменданта и жените на другите висшестоящи, рисуваше за живота си, нарисува и лекаря, рисуваше, докато не бе изпратен в друг лагер, и аз не чух нищо повече за него. Мислех, че в тази си безумна надпревара със смъртта отдавна е загинал в крематориума и почти го бях забравил. А сега той стоеше пред мен; променен, напълнял, с брада и почти неузнаваем.

— Защо си си пуснал брада? — попитах, само за да попитам нещо.

— Може да се обръсне — отвърна Ленц, учуден от такъв идиотски въпрос. — Така човек става веднага почти неузнаваем. Голямо предимство, ако трябва да бягаш. Добре е винаги да си подготвен, нали?

Кимнах.

— Как се измъкна? От лагера?

— Освободиха ме. Направи го един комендант. Искаше да нарисувам цялото му семейство, също и неговите родители и приятелите му. Аз го направих; преди да бъде готов последният портрет, използвах възможността и избягах. Иначе отново щяха да ме затворят. Не престанах да бягам, докато не стигнах до Франция.

— А във Франция?

— Рисувах — каза Ленц. — В Германия нарисувах едни хора от благодарност, защото ме бяха скрили за една нощ. Една-единствена нощ не е кой знае колко; стига най-много за един акварел. На границата направих портрети на френските митничари; учудващо е какво можеш да постигнеш с едно лошо изкуство. Не съм добър художник; аз съм един бездарник, който може да рисува само портрети, подобни на фотографии. Ван Гог и Сезан никога не биха минали границата; а на мен, освен това, подариха бутилка Божоле и ми показаха пътя. Прекарах сред митничарите трогателна Коледа. Те бяха по детски благодарни да получат такива подаръци за жените си.

Мойков се приближи до масата и мълчаливо сложи на нея бутилка водка и две чаши.

— Ако има Божоле, бих предпочел от него — кимна му Ленц. — Стара сантименталност. Освен това не понасям силни питиета.

— Имаме ли? — попитах Владимир.

— Господин Раул има. Мога да му позвъня и да му предложа размяна. Необходимо ли е?

— Да — рекох аз. — Този път е необходимо. Най-подходящо дори е шампанско. Това е среща, която ни кара да вярваме и в големите чудеса. Не само в средновековните.

— Във Франция по време на войната не те ли хванаха?

Ленц се усмихна.

— Тогава рисувах в Антиб, за да получа испанска и португалска виза. Получих ги и ме затвориха. Няколко месеца по-късно бях свободен. Рисувах коменданта на лагера в Темпера. Освобождаването ми беше лесно, защото вече притежавах визите.

Мойков се върна.

— С почитанията на господин Раул. Каза да ви предам, че всички ние сме странници на тази кървава планета.

Отвори една бутилка шампанско.

— Господин Раул също ли е емигрант? — попита Ленц.

— Екзотичен. Как стигна дотук, Зигфрид?

— С товарен кораб от Португалия. Аз…

Махнах с ръка.

— Капитана, първия и втория кормчия…

— И готвача — допълни Ленц. — Него дори го нарисувах два пъти. Беше мулат и готвеше превъзходно ирландска овнешка яхния.

— Нарисувахте ли и американския консул, който ви е дал американската виза? — попита Мойков.

— Него не — отвърна Ленц. — Той ми я даде, защото му показах документите си за освобождаване от концлагера. Въпреки това от благодарност исках да го рисувам. Той отказа. Събираше картини в стила на кубизма.

Мойков напълни чашите.

— Рисувате ли още портрети? — попита той.

— От време на време, когато ми се наложи. Учудващо е какъв художествен усет имат служителите, митничарите, войниците, тираните и убийците. Демократите също не правят изключение.

— Свириш ли още на пиано? — попитах аз.

Ленц ме погледна.

— Не много, Лудвиг. Вече и не рисувам често. Имаше време, когато се надявах, че от мен може да излезе нещо. Имах амбиция. Всичко това се загуби в концлагерите. Вече не мога да разграничавам усещанията си. Малкото останала ми амбиция е покрита с прекалено много ужасни спомени. С прекалено много смърт. С теб не е ли същото?

Кимнах.

— С всички е така, Зигфрид.

— Вярно е. И все пак за един емигрант е по-добре да се занимава с музика и рисуване, отколкото да пише романи и стихове. Какво би могъл да постигне с това? Дори и да е бил добър журналист? Езиковата бариера я има и в Холандия, и в Белгия, и в Италия, и във Франция. Човек става ням. И с теб е така, нали?

— И с мен е така. Как ме намери?

Ленц се усмихна.

— Старата Виа Долороса все още съществува; тук също. Подземният телеграф. Една много красива жена ми даде адреса ти. Не знаех сегашното ти име. В руски нощен клуб.

— Как се казва тя?

Затаих дъх.

— Мария Фиола — каза Ленц. — Говорех за теб. Тя реши, че това трябва да си ти и ми каза къде живееш. И без това трябваше да замина за Ню Йорк. Така дойдох тук.

— Колко дълго ще останеш?

— Само няколко дни. Живея в Уестууд в Калифорния. Възможно най-далеч от Европа. В един изкуствен град, в изкуствена среда, заобиколен от хора, които правят филми и си мислят, че това е животът. Този живот е по-поносим от истинския. Достатъчно съм живял истински. А ти?

— Не знам. Още не съм мислил за това. Ако животът, който ние познаваме, е истинският, имаш право.

— И ти ли не знаеш?

— Днес не, Зигфрид. Всеки ден е различно.

Мойков отново влезе.

— Пълнолуние — каза той.

Ленц го погледна неразбиращо.

— Пълнолуние през есента — поясни Владимир — Прави емигрантите неспокойни. По-неспокойни от обикновено.

— Защо?

— И аз не знам. Може би сме като прелетните птици, затворени в клетка. И те започват неспокойно да трепкат с криле.

Ленц се огледа наоколо и се прозя. Плюшената зала създаваше чувство на безутешност.

— Уморен съм — каза той. — Разликата във времето. Мога ли да остана тук тази нощ?

Мойков кимна.

— На втория етаж осма стая е свободна.

— Утре трябва да се връщам — въздъхна Ленц. — Исках само да те видя, Лудвиг. — Той се усмихна. — Странно е колко малко имаме да си кажем, като се виждаме отново след толкова много време, нали? Може би е виновна монотонността на нещастието.

Качих се с него горе.

— Това нещастие ли е? Сега? — попитах аз.

— Не. Но щастие ли е? Чакаме. Но какво?

— Искаш ли да се върнеш?

— Не. Мисля, че не. Не знам. Спомняш ли си, че в лагера казвахме: Докато сме живи, нищо не е загубено. Какви глупаци сме били с нашия безпомощен, фалшив героизъм. По-правилно е да се каже, че докато сме живи, можем да бъдем измъчвани. И докато сме живи, можем да страдаме. Лека нощ, Лудвиг. Ще те видя ли утре сутринта?

— Със сигурност, Зигфрид.

Ленц отново се усмихна. Усмивката му беше примиренческа, цинична и тъжна.

— И този въпрос сме си задавали понякога в лагера. Но тогава не беше толкова сигурно. Знаеш ли, че вероятно сме единствените живи от лагера?

— Вероятно.

— Все пак е нещо, нали?

— Това е всичко — казах аз.

Върнах се отново в плюшената зала. Беше се появила графинята. Тя седеше пред голяма чаша водка, плетеница от сиви дантели обграждаше бледото й лице.

— Правя всичко възможно, за да умра по достоен начин, преди да трябва да отида в приют за бедни — шепнеше тя. — Не мога сама да сложа край на всичко, религията го забранява. Но защо сърцето ми е от желязо, Владимир Иванович? Или е само от гума?

— То е направено от най-ценния материал, който съществува — отвърна Мойков внимателно. — От спомени и сълзи.

Тя кимна и отпи голяма глътка.

— Не са ли всички едни и същи? — попита после плахо.

Мойков кимна.

— Мисля, че да, графиньо. Дори и щастливите. Особено щастливите. — Той се обърна към мен и разтвори огромната си длан. В нея имаше няколко хапчета за сън. — Колко? — попита той.

— Две — отвърнах аз. — Или три. Ти си ясновидец.

— Пълнолуние. Вземи три, за всеки случай. Две трябва да запазя за графинята.

 

 

Заспах, но се събудих след няколко часа, крещейки. Продължих да крещя, докато не дойдох на себе си. Бях сънувал бледото, мълчаливо лице на Сибила и едно друго в Париж, заобиколено от мухи и неподвижно, и после и други мъртви, а между всичко това и Мария Фиола, и се чувствах като предател, предател на живите и на мъртвите, гледах втренчено пред себе си и се облякох, за да се втурна да тичам в нощта, и отново се съблякох и погледнах на двора и в живота си, а после изпих останалите хапчета и мислех за Зигфрид Ленц и за графинята, която не можеше да умре, и за Джеси, която не искаше да умре, и за много други неща, а после изпих и другите хапчета за сън, които имах, и отново бавно потънах в гъргорещото тъмно Нищо, от чиито сенки се страхувах, защото бях беззащитен срещу тях и нямах нищо друго, освен своето болезнено и презирано от мен, разкъсано „аз“.