Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (2)

Глава втора

След три дни адвокатът дойде отново.

— Изглеждате ужасно — каза той с прегракнал глас. — Какво ви се е случило?

— Надеждата — отвърнах му иронично. — Тя съсипва човека по-бързо от нещастието. Би трябвало да го знаете, господин Левин.

— Вие и вашите емигрантски вицове! Наистина нямате никаква причина да се чувствате угнетен. Имам новини за вас.

— Какви новини? — попитах предпазливо. Все още се опасявах, че са разкрили нещо за паспорта ми.

Левин показа всичките си огромни зъби. „Доста често се смее“, помислих си. Прекалено често за адвокат.

— Намерихме кой да гарантира за вас! — поясни той. — Някой, който да удостовери, че няма да сте в тежест на държавата. Спонсор! Е, какво ще кажете?

— Хирш ли? — попитах невярващ.

Левин поклати плешивата си глава.

— Хирш отдавна не разполага със средства за това. Познавате ли банкера Таненбаум?

Мълчах, не знаех какво мога да призная.

— Може би — отвърнах.

— Може би? Какво означава „може би“? Вие и вашите увъртания! Трябва да го познавате, та нали той гарантира за вас!

Ненадейно ято чайки прелетя плътно пред прозорците над разбушувалото се море. Не познавах никакъв банкер Таненбаум. Не познавах никого в Ню Йорк, освен Роберт Хирш. Явно той е уредил нещо. Точно игричките му във Франция като испански консул.

— Може и да го познавам — казах. — По време на бягство човек се среща с толкова много хора… Често забравя дори и имената им.

Левин ме изгледа скептично.

— Дори и Таненбаум?

Засмях се.

— Дори и Таненбаум, защо не? Точно Таненбаум! Кой в днешни дни би искал да напомня на немско коледно дърво?

Левин сбръчка гърбавия си нос.

— Няма значение дали го познавате, или не. Важното е да гарантира за вас. А той ще го направи.

Отвори куфарчето си. Оттам изпаднаха няколко вестника. Подаде ми ги.

— Сутрешните вестници. Четохте ли ги вече?

— Не.

— Какво, още не сте ги чел? Тук няма ли вестници?

— Напротив. Но днес не съм чел вестници.

— Странно! Човек би помислил, че точно вие ще се биете за тях всеки ден. Не го ли правят всички?

— Вероятно.

— Ами вие?

— Аз не. А пък и не знам добре английски.

Левин поклати глава.

— Странна птица сте вие.

— Възможно е — отвърнах.

Отказах се да дам на този дилетант директния отговор, че не искам да чета информации за военните действия, докато съм заключен тук. За мен беше много по-важно да запазя малкото останали ми сили от разтърсващото въздействие на безсмислени емоции. Ако бях му казал, че вместо това нощем чета антология на немската лирика, която пренесох със себе си през Виа Долороса, щеше да се откаже да ме представлява, като душевно болен.

— Благодаря ви — казах му и поех вестниците.

Левин продължи да ровичка в куфарчето си.

— Ето и двестате долара, които ми даде господин Хирш за вас — поясни той. — Аванс за моя хонорар. — Извади четирите банкноти, разпери ги като карти и после те отново изчезнаха.

Погледнах след тях и попитах:

— Господин Хирш ви ги даде само като аванс от хонорара ви?

— Не точно това, но вие ми ги давате, нали? — Левин отново се засмя, този път се смееше не само със зъби и бръчки, но и с ушите си. Те се мърдаха като на слон. — Нали не искате да работя за вас безплатно? — попита меко той.

— Не, но нали казахте, че сто и петдесетте долара, които имам, не стигат, за да остана в Америка?

— Не и когато имате спонсор! Таненбаум промени всичко!

Левин буквално сияеше. Сияеше така, че вече очаквах да посегне и на моите сто и петдесет долара. Бях решен да ги браня със зъби и нокти, докато успея да получа в ръцете си паспорта и входната си виза. Но Левин като че ли усети нещо.

— Сега отивам с документите при инспекторите. След няколко дни ще намине съдружникът ми Уотсън и ще уреди останалото.

— Уотсън ли? — запитах.

— Уотсън — отвърна той.

— Защо пък Уотсън? — запитах недоверчиво.

За мое учудване Левин се смути.

— Фамилията Уотсън е от поколения американска. Праамериканска — обясни той. — Дошли са тук с Мейфлауър, а това в Америка означава благороднически произход. Безобиден предразсъдък, който трябва да се използва. Особено във вашия случай. Разбирате ли?

— Разбирам — казах учудено. Явно Уотсън не беше евреин. Значи и тук беше така.

— Той ще придаде на всичко това нужния вид — продължи с достойнство Левин. — Ще подготви почвата за бъдещите молби. — Той стана и ми подаде кокалестата си ръка. — Всичко хубаво! Скоро ще бъдете в Ню Йорк!

Не отговорих. Нищо в него не ми харесваше. Бях суеверен като всеки, който живее от случайността и затова приех сигурността, с която той предрече бъдещето, за лошо предзнаменование. Това той направи още първия ден, когато ме попита къде ще живея в Ню Йорк. Емигрантите не правеха такива неща, смятаха, че това носи нещастие. Много често ми се беше случвало обратното. А този Таненбаум, що за странна история? Още не вярвах напълно. И парите на Роберт Хирш си присвои това адвокатче! Сигурно Хирш не го е мислел така! Двеста долара са цяло състояние! Трябваха ми две години, за да събера своите сто и петдесет. Може би следващия път Левин и тях ще поиска! Единственото, което ме крепеше бе, че Роберт Хирш е изпратил тази многозъба хиена.

 

 

За Хирш нямаше невъзможни неща. Един ден, малко след подписването на примирие във Франция, се появи в Прованс, в ролята на испански вицеконсул. Отнякъде беше намерил дипломатическия паспорт на някой си Раул Тегнер и се представяше за него с неподозирана дързост. Никой не беше сигурен дали паспортът е редовен или не. Смятаха, че се е сдобил с него чрез френската съпротива. Самият Хирш не казваше нищо, но всеки знаеше, че през стремглавия си като комета житейски път е работил и за френското нелегално движение. Във всеки случай разполагаше с кола с испански номер, както и с отличителния знак на дипломатическото тяло, беше облечен в елегантен костюм, и във времето, когато бензинът беше с цената на злато, за него винаги имаше достатъчно. Всичко това можеше да се получи единствено чрез нелегалните. Той им караше оръжие, позиви и малки двустишни памфлети. Това беше времето, когато немците нарушиха договорите за частична окупация и нахлуха в свободната част на Франция, за да търсят емигранти. Хирш се опита да спаси когото можа. Колата, паспортът и хладнокръвието му помагаха. Уж представител на друг диктатор, приятелски настроен към Германия, той успяваше безцеремонно да използва това, когато го проверяваха. Отменяше патрули, осланяше се на дипломатическия си имунитет и веднага заплашваше с Франко и отношенията му с Хитлер. Немските патрули обикновено предпочитаха да го пуснат да си върви, отколкото да изпаднат в затруднено положение. С вроденото си робско чувство те бяха респектирани от титлата и паспорта, а тренираността им да се подчиняват вървеше успоредно със страха от отговорност, особено при низшите чинове. Но дори и хора от СС се чувстваха несигурни, щом Хирш им креснеше. Той разчиташе и на страха, който създава всяка диктатура в собствените си редици, защото тя разглежда правото субективно, а едновременно с това е опасно и за своите привърженици, ако не са постоянно информирани за постоянно променящите се разпоредби. Той използваше страха и бруталността, които са логичен резултат от всяко господство в полза на мизерстващите.

За няколко месеца той се превърна в легенда сред емигрантите. На някои спаси живота с фалшиви паспорти, които беше получил отнякъде и попълнил сам. Така хората успяха да избягат от преследващите ги гестаповци през Пиринеите. Някои бяха скрити в манастири в провинцията, докато се удадеше да ги прехвърлят. Двама успя да избави от ареста и да ги пусне на свобода. Той превозваше цели топове нелегална литература почти на показ с колата си. Тогава и мен измъкна, заедно с двамата политемигранти от лагера, но вече с униформа на СС офицер. Всеки очакваше самотният поход на този човек да свърши единствено със смърт. Изведнъж спряхме да чуваме за него. Говореше се, че бил разстрелян от Гестапо. Както винаги се появиха и хора, които били видели как го арестуват.

След освобождаването ми от емигрантския лагер го срещах често, няколко вечери прекарахме заедно чак до сутринта. Хирш беше бесен от факта, че немците са хванали толкова евреи, а те, толкова хиляди, се оставят без съпротива да бъдат тъпкани като говеда в камионите, които ги водят към лагерите на смъртта. Той не разбираше защо те почти никога не правеха опит да се надигнат на бунт и да се отбраняват, а просто гинеха, без дори и частица от съзнанието им да се възпротиви срещу това да бъдат изтребени, или да поискат да вземат със себе си в смъртта поне един от убийците си. И двамата знаехме, че това не може да се обясни с повърхностни понятия като страх, последна отчаяна надежда или малодушие, или може би точно обратното, изглежда много повече смелост се съдържаше в това, да приемеш мълчаливо смъртта, отколкото да се биеш, имитирайки до последен дъх тевтонско отмъщение. Въпреки това Хирш беше вън от себе си за това отчаяние — старо повече от две хиляди години от времето на Макавеите. Затова той мразеше собствения си народ, но и го разбираше с болезнена любов. Неговата лична война срещу господството нямаше само човешки измерения, това беше и бунт срещу самия себе си.

 

 

Взех вестниците, които ми остави Левин. Разбирах много малко английски и едва четях. На кораба един сириец ми зае английска граматика на френски език и ми преподаваше, макар и за кратко време. След като го пуснаха, той ми подари книгата и аз продължих да я използвам. Произношението, доколкото беше възможно, учех с портативен грамофон, който беше донесен в Елис Айлънд от едно полско семейство. Имаше около дузина плочи, които представляваха курс по английски. Сутрин грамофонът се сваляше от спалните в някоя от залите, цялото семейство се събираше около него и учеше английски. Те следваха упорито и с благоговение ленивия и наситен глас на разказвача, който бавно очертаваше ежедневието на едно измислено английско семейство Браун, което имаше къща, градина и синове и дъщери, които ходеха на училище и решаваха задачи, а пък господин Браун си имаше колело, с което ходеше на работа, госпожа Браун поливаше цветята, приготвяше храната, носеше престилка и беше чернокоса. Отчаяните емигранти страстно съпреживяваха безметежния им живот ден след ден, устните им се отваряха в ритъма на говорителя като в ням филм, а около тях се присламчваха и други, клякаха до тях, искаха и те да се възползват. Понякога при здрач изглеждаха като стари шарани в блато, които бавно изплуваха на повърхността, отваряха усти и очакваха храната.

Естествено имаше и хора, които говореха добре английски. Навремето бащите им предвидливо ги бяха записали в реални гимназии, а не да ги учат на гръцки и латински. Изведнъж те се превърнаха в търсени учители и от време на време повтаряха с останалите, които седяха над вестниците и четяха буква по буква съобщенията за масовото изтребление. Това им служеше да се учат да броят: десет хиляди убити, двайсет хиляди ранени, петдесет хиляди изчезнали, сто хиляди в плен. Така световното страдание, макар и за миг, се превръщаше просто в урок по английски, в който учениците се опитваха да изговорят правилно първия звук на думата „хиляда“. Най-амбициозните не се уморяваха да повтарят този труден звук, който не се срещаше в немския език и по изговарянето му веднага можеше да се познае чужденеца. „Т“ като „таузънд“. Петдесет хиляди убити в Берлин, в Хамбург, докато в един момент осъзнае прочетеното, пребледнее, запъне се и ужасено промърмори: „Хамбург? Но там живее майка ми!“

 

 

Не ми беше ясно какъв акцент усвоявах в Елис Айлънд; но вече не можех да приемам информацията за военните действия като буквар по английски. Предпочитах да се занимавам с идиотизма на граматиката и да научавам как Карл носел зелен каскет, сестра му била дванайсетгодишна и обичала да яде сладкиши, а баба му още карала зимни кънки. Тези дълбокомислени заключения, плод на изкуфелите мозъци на школски даскали, поне създаваха банална идилия сред кръвожадните четива от вестниците.

И без това беше неловко да гледам бегълците, които се срамуваха от родния си език — те предпочитаха възможно по-бързо да започнат да разговарят помежду си на непохватния си разпокъсан английски не само за да се учат, а и за да се освободят и от последното нещо, което бяха донесли със себе си тук с езика на масовите убийци. Два дни преди освобождаването ми изчезна стихосбирката ми с немски стихове. Бях я оставил в залата, а я намерих в тоалетната разкъсана и омърсена. Реших, че така трябва, тази вълшебна лирика тук представляваше отвратително жлъчна ирония към всичко, което тези хора бяха изстрадали от същата тази Германия.

 

 

Уотсън — партньорът на Левин — наистина се появи след няколко дни. Той беше помпозен мъж с едро месесто лице и бели мустаци. Както и предполагах, не беше евреин и не бе нито любопитен, нито интелигентен като Левин. Не говореше нито немски, нито френски, но използваше широки жестове и имаше една спокойна, глуповата усмивка. Разбрахме се, доколкото можахме. Той не попита нищо, само ми направи властен жест да изчакам, докато се запътваше към бюрото на инспекторите.

Изведнъж в женското отделение настъпи паника, която трудно можеше да бъде овладяна. Дойде охраната. Жените образуваха кръг около една друга жена, която лежеше на земята и стенеше.

— Какво става? — попитах един старец, който се бе забързал натам. — Още един нервен пристъп ли?

Човекът поклати глава.

— Изглежда, че жената там ражда.

— Какво? Дете? Тук?

— Така изглежда. Чудно ми е какво ще кажат инспекторите. — Мъжът се засмя с нерадостен смях.

— Преждевременно раждане! — поясни жена с червена копринена блуза. — Един месец по-рано. Нищо чудно, при това напрежение!

— Роди ли се вече? — попитах.

Жената ме погледна с иронично превъзходство.

— Разбира се, че не! Това са първите болки. Може да продължи с часове.

— Детето американче ли ще бъде, след като се роди тук? — попита старецът.

— Ами как иначе? — отвърна жената с червената блуза.

— Имам предвид тук, в Елис Айлънд. Та това тук е изолатор, а не истинската Америка. Истинската Америка е отвъд!

— И това тук е Америка! — разпалено обясни жената. — Нали охраната е американска, и инспекторите!

— Какво щастие би било това за майката! — каза старецът. — Вече би имала американски роднина: детето! По-лесно ще я пуснат. — Човекът се огледа вяло и се замисли.

— Ако не е американец, това ще е първият гражданин на света! — казах аз.

— Вторият — отвърна мъжът. — Първият видях през 1937-а на един мост между Австрия и Чехословакия. Немските емигранти бяха прокудени от полицията на двете държави и стояха на моста. Не можеха да избягат нито наляво, нито надясно. От двете страни на моста имаше полиция. Така преживяха три дни. Тогава една жена роди.

— Какво стана с него? — попита заинтригувана жената с червената блуза.

— Умря преди между двете страни да избухне война заради него — отвърна мъжът. — Това беше през по-човешките години, преди анексирането към Германия — опита се да се извини той. — По-късно и майката, и детето щяха просто да бъдат изтребени като мокри котета.

Видях, че Уотсън излиза от бюрото. В светлия си кариран костюм той се беше изпъчил като исполин над свитите в редици до изхода емигранти. Бързо се запътих към него. Изведнъж сърцето ми заби силно. Уотсън размаха паспорта ми.

— Имахте късмет — поясни той. — Явно някаква жена ражда и това напълно обърка инспекторите. Ето ви визата.

Взех паспорта си. Ръцете ми трепереха.

— За колко време? — попитах.

Уотсън се усмихна.

— Искаха да ви дадат само четири седмици транзитна виза, но сега имате два месеца туристическа. Трябва да сте благодарен на тази жена, че получи болки. Мисля, че искаха да се освободят от вас и от мен възможно по-бързо. Вече извикаха моторна лодка за жената. Ще бъде закарана в болница. Можем да тръгнем с тях. Е, как ви се струва? — Уотсън ме удари силно по рамото.

— Вече свободен ли съм?

— Разбира се! За следващите два месеца. После ще предприемем нещо друго.

— Два месеца! — възкликнах. — Та това е цяла вечност!

Уотсън поклати лъвската си грива.

— Не е вечност! Два месеца! Най-добре скоро да започнем да обмисляме следващите си ходове.

— Щом отида отвъд! Не сега! — казах.

— Добре! Но не чакайте прекалено дълго! Има някои разходи, които трябва да уредим за транспорт, за виза и някои други неща. Общо петдесет долара. Най-добре да уредим нещата веднага. Остатъка от нашия хонорар ще заплатите, щом се уредите.

— Колко остават още?

— Сто долара. Много евтино. Ние не сме чудовища.

Не отговорих. Просто исках възможно по-бързо да се махна от тази зала. Вън от Елис Айлънд! Опасявах се, че вратата на инспекторския офис може да се отвори в последния момент, за да ме върнат обратно. Бързо грабнах тънкия си портфейл и извадих петдесет долара. Сега вече имах деветдесет и девет; а освен това дължах още сто долара.

„Може би ще затъна в робство при тези адвокати само от лихвите“, помислих си за миг. Но сега това ми беше безразлично; всичко беше изместено от вълната на тръпнещо, неистово нетърпение!

— Можем ли вече да тръгваме? — попитах.

Жената с червената блуза се засмя.

— Може да трае часове, докато се появи детето! Часове! Но онези вътре не знаят това. Тези инспектори! Уж всичко знаят, но не и това. Аз ще гледам да не го научат. Всяко малко зверче, което излезе оттук, е надежда за останалите. Не е ли така?

— Така е — отвърнах. Видях как двама подкрепят жената, която щеше да ражда. — Можем ли да тръгнем с тях? — попитах Уотсън.

Той кимна. Жената с червената блуза ми разтърси ръката. Старецът също се приближи и ме поздрави.

Излязохме навън. На изхода се наложи отново да покажа паспорта си. Полицаят бързо ми го върна обратно. Той също каза:

— Късмет! — и ми подаде ръката си. За пръв път в живота ми полицай ми стискаше ръката и ми желаеше късмет. Това по особен начин оказа влияние върху мен; и едва сега повярвах, че наистина съм свободен.

 

 

Наблъскахме се в моторната лодка, която приличаше на баркас. Бременната жена лежеше между двамата пазачи отзад в лодката, Уотсън, аз и още няколко освободени седяхме отпред. Стенанията на жената бяха заглушени от шума на мотора и от сирените на другите кораби около нас. Вятър и слънце хвърляха неспокойни отражения от всички страни на лодката, така че изглеждаше като че плува между небето и водата. Не се оглеждах. Стисках паспорта си и чантата близо до мен. Небостъргачите на Манхатън израстваха като великани в ослепителното небе.

Пътуването продължи само няколко минути. Щом акостирахме, един от освободените избухна в бурен плач. Това беше мъж с тънки крака и старомодна зелена велурена шапка. Мустаците му потръпнаха, той падна на колене и направи безцелен жест с ръце. Изглеждаше трогателен и малко смешен на светлината на силното сутрешно слънце. Жена му — съсухрена, матова като орех дребна старица — ядосана го задърпа да се изправи.

— Ще си изцапаш костюма! Само той ти е!

— Ние сме в Америка! — прошепна той.

— Да, в Америка сме — отвърна тя с писклив глас. — Но къде са Йозеф и Самуел? Къде са? Къде е Мириам? — повтори тя. — Къде са другите? Хайде, стани и си пази костюма! — Тя ни огледа един по един с празни неподвижни очи. — Ние сме в Америка! А къде са останалите? Къде са децата ни?

— Какво приказва? — попита Уотсън.

— Радва се, че е в Америка.

— Вярвам й. Това тук е Обетованата земя. И вие се радвате, нали?

— Много! Благодаря за съдействието.

Огледах се. На улицата сякаш се разиграваше батална сцена между автомобилите. Никога не бях виждал толкова много наведнъж. От началото на войната в Европа колите силно намаляха: почти нямаше бензин.

— Къде са войниците? — попитах.

— Войници ли? Защо?

— Нали и Америка воюва?

Уотсън се усмихна широко.

— Войната е в Европа — поясни той добронамерено. — Не тук. В Америка няма война. Тук цари мир.

За момент бях забравил. Врагът беше на другия край на света. Тук не трябваше да се защитават граници. Тук не се стреляше. Тук нямаше руини. Нито бомби. Нито разрушение.

— Мир — казах замислено.

— Различно е от Европа, нали? — попита гордо Уотсън.

Кимнах.

— Съвсем различно.

Той посочи една странична улица.

— Там има стоянка за таксита. А отсреща спира омнибусът. Нали не искате да ходите пеша?

— Напротив! Иска ми се да повървя. Достатъчно дълго бях затворен.

— Така ли! Е, както желаете. Всъщност не бихте могли да се загубите в Ню Йорк. Всички улици са номерирани. Доста практично.

 

 

Вървях из града като петгодишно момче — дотам се простираха познанията ми по английски. Вървях през блестящия дъжд от шумове, думи, автомобили, смях, викове и възбуждащото движение на живота, който още не ме засягаше, но като буря сляпо проникваше в сетивата ми. Разбирах единствено шума, но не и смисъла, както разбирах светлината, но изобщо не знаех, как се е появила, а камо ли и защо. Вървях през града, в който всеки изглеждаше като непознат Прометей, който правеше познати жестове, но по непознат начин и към тях използваше думи, с които не знаех какво да правя… Всичко можеше да означава различни варианти, които не разбирах, защото не владеех езика. Беше доста по-различно, отколкото в страните от Европа, където нещата бяха еднозначни и ми бяха ясни. Тук ми се струваше, като че ли вървя по огромна кръгла сцена, покрай която минаваха пешеходци, келнери, шофьори и продавачи, и разиграваха помежду си един непонятен спектакъл, а аз си стоях в средата, като същевременно обаче бях изключен от играта, защото не знаех какво да правя. Разбрах, че това е един незабравим миг, който никога няма да се повтори. Още утре ще принадлежа към тях, още днес, щом стигна до хотела, битката ще започне отново — с лукавство, подправеност, пазарлъци и цял куп полулъжи, които са част от ежедневието ми — но днес, в този миг, градът ми показа лицето си — диво, шумно, чуждо и безучастно, без все още да ме е приел, за това пък ясно, обективно, мощно и същевременно проникващо като филигран, блестяща властна дарохранителница.

Струваше ми се, че времето за миг затаи дъх в една непозната цезура, в която всичко беше възможно, всяко решение изведнъж ставаше изпълнимо, всичко изглеждаше безтегловно и неориентирано, като че ли бе предоставено на всеки сам да реши, дали да се провали или не.

 

 

Вървях бавно през шумния град, хем го виждах, хем не. Толкова дълго се бях занимавал с примитивни размисли, като при това се чувствах съвсем удовлетворен, че едновременно с игнорирането на останалия свят намирах и закрила за себе си. Това беше безскрупулен устрем за оцеляване, като паниката на потъващ кораб, с една-единствена цел: да не се умира. Но сега, в този забележителен момент, чувствах, че мога да започна живота отново, отново да се изявя според възможностите си, сякаш за мен отново ще има бъдеще, независимо колко дълго е отредено да продължи то, но и че заедно с бъдещето ще възкръсне отново миналото, с мириса си на кръв и гробове. Смътно усещах, че това беше едно минало, което много лесно можеше да ме убие, но сега не исках и да зная за това, не и в този час с отразяващи стъкла на витрините и дивия мирис на свобода, на чуждата тълпа хора и обедната буря, анонимния шум, жаждата и приказната светлина — в този час, в който се промъквах като нелегален пришълец между два свята, към които в този миг изобщо не принадлежах — нито към един от двата — като че ли участвах във филм, пуснат с грешния звук, от който бликаше повече от изненадващо вълшебство от светлини, цветове, неразбиране и детската сигурност в заблудата на неразбирането. Струваше ми се, че това беше самият живот, който искаше да се разчупи, след като дълго време е бил капсулован от твърдата като черупка на орех нужда, да се превърне във вик и въпрос, поглед и познание, далеч от лепкавото тресавище на спомените, в една плаха, още непонятна надежда.

„Възможно ли бе това?“, помислих си и вперих поглед в един огромен магазин, пълен с блестящи хромирани игрални автомати, които звъняха и светеха с пъстри светлини. Истина ли беше? Не беше ли всичко изсъхнало и измряло, можеше ли оцеляването да се превърне в продължение на живота, в самия живот? Възможно ли бе още веднъж да започнеш да го тълкуваш, също като езика, който срещах — непознат и изпълнен с възможности? Можеше ли това да е истина, без да се превърне в предателство и повторно убийство на мъртвите, които не искат да бъдат забравени?

 

 

Продължих нататък, следвах улици с номера, без имена, които ставаха все по-тесни и мръсни, докато най-сетне открих малко отдалечената къща с името хотел „Рауш“ (опиянение). Вратата беше украсена с фалшиви лайсни от изкуствен мрамор, една от които беше отчупена. Влязох вътре и спрях на вратата. След силната светлина отвън не можех да видя нищо друго, освен нещо като тезгях, няколко червени плюшени мебели и люлеещ се стол, от който се надигна мъж с вид на мечка.

— Вие сте Лудвиг Зомер, нали? — попита мечката на френски.

— Да — отвърнах изненадан. — Откъде знаете за мен?

— Роберт Хирш ни предупреди, че трябва да пристигнете тези дни. Името ми е Владимир Мойков. Тук съм управител, келнер и момче за всичко.

— Добре, че знаете френски, иначе щях да съм ням като риба.

Мойков ми стисна ръката.

— Казват, че рибите много обичат да си говорят под водата.

— Немец ли сте?

— Не, аз съм руина от много революции. Сега съм американец, но съм бил и чех, и руснак, и поляк, и австриец, в зависимост от това кой бе окупирал селото, в което живееше майка ми. Та даже и немец по време на окупацията съм бил. Изглеждате ми жаден. Ще пийнете ли една водка?

Поколебах се за миг, като си помислих за стопилите се пари.

— Колко струва една стая при вас?

— Най-евтината е два долара на нощ. Но е само малка кутийка. — Мойков се отправи към таблото с ключове. — Без никакви луксове. Банята е на същия коридор.

— Ще я наема. А за немец по-евтино ли е?

— Петдесет долара, четирийсет и пет при предварително плащане.

— Добре.

Мойков се усмихна като прастар павиан.

— Водката е за поливане на договора. Хотелът черпи. Всъщност сам си я правя. Добра е.

— В Швейцария си я правехме, като разреждахме едно към едно и заливахме бучка захар с пъпки от касис — отвърнах. — Аптекарят ни доставяше алкохола. Така водката излизаше много по-евтина от най-долнопробната ракия. Щастливи времена бяха в зимата на 42-ра.

— В затвора?

— В затвора на Белинцона. За жалост само една седмица и за незаконно преминаване на границата.

— Пъпки от касис — каза заинтригуван Мойков. — Идеята е добра! Но откъде да взема касис в Ню Йорк?

— И без това почти не се усеща — отвърнах му. — Идеята беше на един белогвардеец. Водката е добра.

— Радвам се. Играете ли шах?

— Затворнически шах. Не майсторски. Шах на беглеца, за да си мисли за нещо друго.

Мойков кимна и каза:

— Има и езиков шах. Тук доста се играе. Шахът концентрира толкова абстрактно, че можеш да тренираш английската граматика. Сега ще ви покажа стаята ви.

 

 

Стаята беше малка, нямаше много светлина и гледаше към задния двор. Платих четирийсет и пет долара и оставих куфара си. Стаята имаше матово като чугун осветление на тавана и малка зелена настолна лампа. Пробвах я; можеше да се оставя да свети и през нощта. Това ме успокои. Откакто излязох от музея в Брюксел, не обичах да спя на абсолютна тъмнина. После преброих парите си. Не знаех колко време можеше да живее човек с четирийсет и девет долара в Ню Йорк, но това не ме притесняваше. Често съм имал и по-малко от това. Докато човек е жив, нищо не е напълно загубено, ми каза умиращият Зомер, чийто паспорт носех със себе си, и странно, колко грешно и вярно едновременно може да бъде това.

— Това е писмо от Роберт Хирш — каза Мойков, след като слязох отново долу. — Не знаеше точно кога ще дойдете. Най-добре отидете привечер. През деня той работи, както почти всеки тук.

„Работа — помислих си. — Законно! Какво щастие! Ако можеше да има и това!“ Познавах само нелегална черна работа, в постоянен страх от полицията.