Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (17)

Глава седемнайсета

— Тези дни ще оперират Джеси Щайн — рече Роберт Хирш.

— Сериозно ли е? Какво й е?

— Още не се знае със сигурност. Има тумор. Босе и Равик са й направили изследвания. Но не казват нищо. Лекарска тайна. Явно операцията ще покаже дали туморът е доброкачествен или не.

— Рак? — попитах.

— Мразя тази дума — отвърна Хирш. — След Гестапо това е най-отвратителната дума, която знам.

Кимнах.

— Джеси подозира ли нещо?

— Казали са й, че това е малка безобидна операция. Но тя е недоверчива като лисица.

— Кой ще я оперира?

— Босе и Равик, с някакъв американски лекар.

Известно време мълчахме.

— Както беше в Париж — казах аз. — Тогава Равик оперираше с някакъв френски лекар. Като хирург на черно.

— Равик казва, че тук вече не е съвсем така. Тук не работи на черно. Ако оперира, няма да го вкарат в затвора.

— Получи ли парите за Босе? — попитах аз. — Тези от наказателната експедиция?

Хирш кимна.

— Беше лесно. Но Босе не искаше да ги приеме. Почти се наложи да го напердаша, за да ги задържи. Смятал, че било изнудване. Неговите собствени пари! Какви представи за честност имат някои емигранти! Направо да се отчаеш! — Той се засмя. — Отиди при Джеси, Лудвиг. Аз вече бях там и не мога да отида пак. Ще заподозре нещо. Страх я е. А мен не ме бива в утешаването. Чуждият страх ме ядосва, прави ме сантиментален и неспокоен. Посети я. Днес е немският й ден. Тя смята, че когато човек е болен, не трябва да се мъчи да говори английски. Нуждае се от помощ. От хора.

— Ще отида довечера, щом свърша при Реджиналд Блек. Как е Кармен, Роберт?

— Прекрасна и непонятна като самата елементарност.

— Има ли наистина елементарни жени? Може би има глупави, но елементарни?

— Елементарност е просто дума. Като глупост или мързел. За мен тя е израз на ценното царство на непонятната антилогика, дори на кича, отвъд всякакви стойности и факти, чиста фантазия, случайност, чувство, без амбиции, инертност без граници, нещо, което ме омагьосва, защото ми е напълно чуждо.

Погледнах Хирш отчаяно.

— Вярваш ли във всичко това, Роберт?

Той се засмя.

— Разбира се, че не. Затова и ме омагьосва така.

— Казвал ли си го някога на Кармен?

— Разбира се, че не. Тя не би го и разбрала.

— Ти току-що употреби доста думи — казах. — Смяташ ли, че е толкова просто?

Хирш вдигна поглед.

— Искаш да кажеш, че не разбирам от жени?

Поклатих глава.

— Нямах предвид това. Въпреки че за героите това е напълно естествено. Победителите обикновено не разбират много от тези неща, за разлика от губещите.

— Защо тогава те, въпреки това, са победители?

— Защото фактът, че разбираш нещата, не те прави победител. Особено при жените. Това е една от нелепостите на живота. Но победителите не остават завинаги победители, Роберт. И не трябва безсмислено да усложняваме нещо, което е съвсем просто. И без това животът е достатъчно сложен.

Роберт Хирш махна на облечения в бяло мъж зад тезгяха в закусвалнята, където бяхме изяли два хамбургера.

— Не мога да свикна — каза той. — Тези продавачи все още ми приличат на лекари. А закусвалните — на аптеки. Дори хамбургерите сякаш имат вкус на хлороформ. Не си ли съгласен?

— Не — казах аз:

Той се засмя.

— Днес изприказвахме куп празни приказки. Ти също. — Погледна ме. — Щастлив ли си?

— Щастие? — отвърнах аз. — Какво е това? Може би някакъв израз от деветнайсети век.

— Да — каза той. — Какво е това? Аз не знам. Дори не се стремя към щастието. Мисля, че не знам какво бих правил с него.

Излязохме на улицата. Изведнъж се уплаших за Хирш. Струваше ми се, че за него няма място в този свят. Най-малко мястото му беше в радиобизнеса. Той беше нещо като конквистадор; но какво можеше да прави един еврейски конквистадор в Ню Йорк, след като и военната наборна комисия го бе обявила за негоден?

 

 

Джеси лежеше в леглото, облечена в червен китайски халат, който сигурно е бил замислен от бруклинския си производител като одеждата на мандарините.

— Идваш точно навреме, Лудвиг — каза тя. — Утре лягам на касапската маса.

Лицето й бе зачервено, очите подпухнали, и излъчваше престорена веселост. От кръглото й лице гледаше страхът, който се опитваше да надделее. Дори косата й изглеждаше уплашена; бе застанала около главата и настръхнала, сякаш обграждаща черепа на ужасена негърка.

— Но, Джеси! — възкликна Равик. — Отново преувеличаваш! Утре ще ти направим малко рутинно изследване. Само от предпазливост.

— Предпазливост от какво? — бързо запита Джеси.

— От много неща — малки и по-големи.

— Какви по-големи?

— Не знам, Джеси. Не съм пророк. Затова ще те оперираме. Но аз ще ти кажа истината.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, Джеси.

Тя дишаше леко. Не му вярваше напълно. Може би вече го е питала за това десетки пъти.

— Добре — каза най-накрая и се обърна към мен. — Какво ще кажеш за Париж?

— Той е свободен, Джеси.

Не знаех какво друго да кажа.

— Поне това доживях — промърмори тя.

Аз кимнах.

— Ще доживееш и освобождаването на Берлин, Джеси.

Тя помълча известно време.

— Хапни нещо, Лудвиг. В Париж винаги беше гладен. Близначките са ни приготвили кафе и сладкиш. Нали не искаме да сме тъжни. Всичко стана толкова бързо. Париж, а после и това. И всичко се събра наведнъж. Сякаш беше вчера. Не мисли за това! Знаеш ли, въпреки всичко, тогава беше хубаво — като се сравни с това сега.

Тя посочи леглото.

— Вземи си кафе, Лудвиг. Прясно е. Равик също отиде там. — Приближи се съзаклятнически към мен. — Не му вярвам! — прошепна. — Нито дума!

— И на мен ли?

— И на теб, Лудвиг. Хайде, върви да хапнеш нещо.

 

 

Имаше около десет души. Босе също беше тук; седеше на прозореца и гледаше навън. Там бе топло и сиво, сякаш всеки миг ще завали, а небето беше с цвят на бяла пепел. Прозорците бяха затворени и на един скрин от орехово дърво като голяма уморена муха бръмчеше вентилатор. Близначките Дал влязоха с кафе и сладкиш със сливи, пристъпвайки грациозно като газели; в първия момент не можах да ги позная. Бяха се изрусили и носеха тесни къси поли и вълнени раирани блузи с къси ръкави.

— Много апетитно, нали? — попита някой зад мен.

Обърнах се. Беше Бах, мъжът, който не можеше да си изясни коя от двете ще понесе да я ощипят по задника.

— Много — казах аз, зарадван, че ми се удава възможност да мисля за нещо друго. — Сигурно е доста сложно да имаш връзка с едната близначка, когато другата толкова прилича на нея, че не можеш да ги различиш.

— Двойно подсигуряване! — Бах се наведе настървено и разряза едно парче щрудел. — Когато едната умре, можеш да се ожениш за другата. Нямаш грижи! Къде ще намериш такова нещо?

— Доста мрачна мисъл. Последният път се чудехте как да стигнете до хубавите задничета на близначките, без да бъдете полят с кафе. А сега вече искате да се жените. Вие сте предпазлив идеалист.

Бах вдигна голото си теме, обградено от малко черна коса, което приличаше на задните части на павиан. Замълча, поглеждайки ме с недоверие.

— Не съм и помислял, че човек може да се ожени и за двете — казах аз. — Не мислех и за ничия смърт.

— Разбира се, че не, вие, безмозъчен неверник. Но за какво друго мисли човек, когато обича? Че единият ще умре преди другия и тогава този, другият, ще остане сам! Това е старият, макар и малко модифициран, първичен страх. Древният, примитивен страх от собствената смърт чрез любовта се превръща в страх за другия. — Бах облиза захарта от пръстите си. — Това е мъчение. Близначките са единственият изход. Особено тези тук.

В този момент двете Дал минаха с грациозната си походка покрай нас. Джеси бе поискала да й занесат медните гравюри от Берлин.

— Бихте ли се оженил за която и да е от двете? — попитах аз. — Нали не се различават; може би имат и един и същ характер. Сигурно е възможно. Или ще хвърляте зарове?

Бах ме изгледа загрижено над пенснето изпод рунтавите си вежди.

— Продължавайте да се шегувате с един плешив, беден евреин, който няма родина — каза той. — Тези момичета са млади за мен. Те са просто храна за Холивуд!

— А вие? Нали и вие сте актьор?

— Аз играя съвсем малки роли. За мое съжаление, на нацисти, нищо друго, освен нацисти. Естествено, с боядисана коса и перука. Странно е: в Холивуд ролите на нацисти се изпълняват почти само от евреи. Можете ли да си представите как се чувстваме? Направо ужасно. За щастие нацистите от време на време ги убиват; иначе не бихме понесли всичко това.

— Нямаше ли да е още по-лошо, ако като евреин играехте евреин, когото нацистите убиват?

Бах замълча и ме погледна.

— За това още не съм мислил — каза след малко. — Какви неща ви хрумват само! Не, ролите на евреите обикновено се изпълняват от звезди. Неевреи. Странен свят!

Огледах се. За щастие авторът на кървавия списък го нямаше тук. Затова пък видях писателя Франке. Той емигрирал с еврейската си жена, когато дошли нацистите. Самият той не бе евреин. Щом пристигнали в Америка, жена му го изоставила. Половин година бе живял в Холивуд. По това време студиата бяха взели на работа няколко известни писатели, за да могат по-лесно да свикнат със страната; но те също така очакваха, че авторите ще напишат нещо за тях. А повечето от тях не бяха способни за това. Между книги и сценарии имаше огромна разлика; а писателите бяха прекалено стари тепърва да се учат. Договорите им не бяха подновени. Те паднаха в тежест на общественото подпомагане и се налагаше да просят или бяха подкрепяни частно.

— Не мога да науча езика — отчаяно каза Франке. — Просто не мога. А и за какво ми е? Между говорене и писане разликата е като между деня и нощта.

— Не творите ли на немски? — попитах. — За по-късни дни?

— Какво? — запита той. — За моята мизерия тук? Кому е нужно? Бях на шейсет, когато напуснах Германия; вече прехвърлям седемдесетте. Аз съм стар човек. Оттатък книгите ми са изгорени и забранени. Смятате ли, че някой още ме помни?

— Да — казах аз.

Франке поклати глава.

— Десет години системно отравяне на съзнанието в Германия не се изчиства лесно. Видяхте ли седмичните прегледи от партийните конгреси? Десетките хиляди радващи се, крещящи лица? Никой не ги е принуждавал. Изморен съм — добави той. — Знаете ли от какво живея? Давам уроци по немски на двама американски офицери за времето, когато ще завладеят Германия. Жена ми ми ги изпрати. Жена ми говори руски, френски и английски перфектно. Аз не говоря никакъв език. Затова пък синът ми, който живее при нея, не говори немски. — Той се усмихна измъчено. — Гражданин на света, а?

Отидох при Джеси, за да се сбогувам с нея. Беше трудно; тя не вярваше не само на лекарите и мен, а и на никой друг. Лежеше затворена в себе си; само очите й блестяха и неспокойно шареха наоколо.

— Не казвай нищо — прошепна тя. — Хубаво е, че дойде. А сега тръгвай, Лудвиг. И не забравяй: нищо не е толкова страшно, докато си здрав. Това научих тези дни.

Минах покрай Босе. Все още седеше до прозореца и гледаше навън. Междувременно бе заваляло. Асфалтът бе мокър и блестеше. Нямаше смисъл да питам Босе за Джеси. Нямаше да ми каже нищо повече от Равик.

— Париж е свободен — казах вместо това.

Той вдигна поглед.

— Да — отвърна. — Но са хвърлили бомби над Берлин. Жена ми е в Берлин.

 

 

Сложих бутилката на масата пред Мойков.

— Господи! — каза той. — Истински нектар на боговете! Оригинална руска. Още една бутилка! Откъде я имаш? От руското посолство?

— От Мария. Изпраща ти я като подарък за осемдесетия рожден ден.

— Да не е днес? — Мойков погледна вестника. — Възможно е. На седемдесет престанах да помня. Освен това руският календар е различен от западния.

— Мария ги познава всичките — казах аз. — Тя знае най-странните неща — а други, съвсем обикновени, не знае.

Мойков ме погледна изпитателно. После по широкото му лице се плъзна усмивка.

— Като рускиня; а всъщност не е. Бог да я благослови.

— Каза, че баба й била рускиня.

— Жените не са длъжни да казват истината, Лудвиг. Би било скучно. Те и не лъжат; но са майсторки в украсяването на нещата. В момента много от тях имат руски баби. След войната това ще свърши; тогава руснаците вече няма да са съюзници, ще бъдат само комунисти. — Мойков разглеждаше бутилката. — Това е всичкото, по което все още имам носталгия. Не страната, в която съм роден; само нейната напитка. Защо вашите евреи вдигат толкова шум около носталгията си по Германия? Те трябва да са свикнали да бъдат без родина. Нали са най-старите емигранти на света — още от разрушаването на Ерусалим от римляните преди две хиляди години.

— От по-рано; още от Вавилон. Но точно заради това. Евреите са непоправими патриоти навсякъде по света. Тъй като нямат родина, непрестанно и навсякъде си търсят нова.

— Няма ли да поумнеят най-накрая?

— Как? Нали все някъде трябва да живеят?

Мойков внимателно отвори бутилката. Тя имаше малка евтина коркова тапа.

— Евреите бяха най-добрите патриоти на Германия — казах аз. — Дори и бившият император знаеше това.

Мойков помириса корка.

— Ще станат ли отново такива? — попита той.

— Не са останали много — отговорих. — Не и в Германия. Това засега решава въпроса.

— Избити ли са?

Кимнах.

— Да говорим за нещо друго, Владимир. Как се чувства човек на осемдесет?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не. Зададох ти неудобен въпрос.

— Слава богу! Много бих се разочаровал. Не трябва нетактично да караш хората да отговарят на неудобни въпроси. Да опитаме водката!

Изведнъж чух откъм коридора характерните стъпки на Лахман.

— Какво търси този тук? — запитах аз. — Нали е намерил някаква касиерка, която обожава.

Голямото лице на Мойков бавно се разтегли в усмивка. Тя започна от очите, премина през цялото му лице и свърши отново с тях.

— Животът не е толкова прост. В него има и нещо като отмъстителност. Ревността не е кран за вода, който можеш да спреш, когато пожелаеш.

Лахман надникна вътре. До него стоеше блондинка, която приличаше на звероукротителка; яка, с изпъкнало чело и дебели, черни вежди.

— Моята годеница! — представи я той. — Мис Макгрег.

Звероукротителката кимна. Лахман разви някакъв пакет от червена копринена хартия.

— За осемдесетия рожден ден, Владимир! — каза той. — При твоята религия не го намерих лесно.

Беше малка руска икона със златен грунд. Мойков я погледна смаяно.

— Но, Лахман! — каза той плахо. — Аз съм атеист!

— Дрън-дрън! — отвърна Лахман. — Всеки човек вярва в нещо! Какво би станало иначе с моите доходи! Пък и това не е Христос или Мадоната. Това е свети Владимир. А в самия себе си вярваш, нали?

— В себе си вярвам най-малко.

— Дрън-дрън! — повтори Лахман, хвърляйки поглед към мен. — Това са парадоксалните приказки на Лудвиг Зомер. Забрави ги!

Погледнах го изненадано. Не бях свикнал да чувам такъв бодър тон от устата на сълзливия Курт; изглежда любовта бе направила чудо — сякаш бе инжектирала в него метал.

— Какво да ви предложа на вас двамата? — попита Мойков и тревожно погледна водката.

— За мен кока-кола — отговори Лахман за наше облекчение.

— А за вас, госпожо?

— Имате ли „Шартрьоз“? — изцвърча за наша изненада лешникотрошачката с висок фалцет.

— Жълт или зелен? — невъзмутимо запита Мойков.

— И жълт ли има?

— Тук да.

Това бе любимата напитка на Раул.

— Тогава жълт, не съм го опитвала. Може ли двоен? Димът в киното много дразни гърлото.

— Може и цяла бутилка — отвърна Мойков галантно и й сипа. На мен и на себе си наля водка.

Лахман и мис Макгрег седяха, хванати за ръце, усмихваха се, гледаха ни и мълчаха в очакване. „Няма нищо по-тъпо от пълното щастие — помислих си. — Особено когато то е поддържано с някакви проблясъци на остроумие.“

За щастие по стълбите слязоха Раул и Джон, и разговорът внезапно се оживи. Те двамата загледаха мис Макгрег с такава погнуса, сякаш виждаха заблудил се тюлен, и тъй като се усетиха веднага, изведнъж ги обзе някакво изключително кавалерство. Минута по-късно по стълбите заситни графинята. С ястребовия си поглед тя веднага съзря бутилката руска водка и на секундата избухна в сълзи.

— Русия! — шепнеше тя. — Голямо, прекрасно царство! Родина на душите. Майко любима!

— Сега ще се свърши с моята водка — прошепна Мойков и си наля една чаша.

— Смени бутилките. И твоята е добра. Тя няма да усети.

Мойков се подсмихна.

— Графинята да не усети? Тя си спомня всеки банкет отпреди четирийсет години. Водката също.

— Но тя пие и от твоята.

— Тя би пила и одеколон, ако нямаше нищо друго. Но не е изгубила вкуса си. Тази вечер няма да можем да изскубнем водката от ноктите на този лешояд. Или трябва да пием страшно бързо. Ще го направим ли?

— Не — поклатих глава.

— Така си и мислех. Да я оставим на графинята.

— Аз и без това не исках да пия от нея. Дай ми от твоята. Тя ми харесва повече.

Мойков ме изгледа изкосо с малките си папагалски очи без клепачи. Забелязах, че мисли за много неща едновременно.

— Добре — съгласи се той. — Ти си кавалер в много отношения, Лудвиг. Бог да те благослови. И да те закриля — добави.

— От какво?

Той изгълта пълната си чаша, преди графинята да го забележи. Изтри уста с огромния си юмрук и внимателно сложи празната чаша отново на масата.

— Само от самия теб — отвърна. — От кой друг?

 

 

— Останете, господин Зомер — опита да ме спре Раул. — За импровизирания рожден ден на Владимир! Може да му е последният — ми прошепна тихо. — Кой живее повече от осемдесет?

— Този, който навършва осемдесет и една.

— Това го има само в библията. Вие искате ли да остареете толкова? Да бъдете по-стар от своите желания, от своя стомах и от своя пол? Какъв жесток свят! Само за самоубийство!

Моите представи за това бяха различни от тези на Раул, но се отказах да му го обяснявам. Исках да тръгвам. Мария Фиола чакаше в наетото си жилище.

— Останете! — настояваше Раул. — Вие никога не сте развалял веселбата. А това е последният рожден ден на Владимир. Нали и вие сте негов приятел.

— Трябва да тръгвам — казах. — Но по-късно ще се върна.

— Наистина ли?

— Наистина, Раул.

Изведнъж се почувствах подтикнат да кажа нещо, което беше като малко предателство. За момент бях объркан; а беше глупаво да мисля за това. Виждах Мойков всеки ден, а и знаех, че изобщо не държи на този празник. Въпреки това казах:

— Аз тръгвам, Владимир. Може би ще се върна, преди да сте свършили.

— Надявам се да не го направиш, Лудвиг. Не ставай глупак.

Той нежно ме потупа по рамото с голямата си длан и ми намигна.

— Последната ти истинска водка си отива — прошепнах аз, — в нежното гърло на графинята. Тя тъкмо си разделя остатъка с приятеля на Раул. Не внимавахме достатъчно.

— Няма значение. Имам още две бутилки.

— От истинската?

Мойков кимна.

— Мария Фиола ги донесе днес следобед. Аз ги скрих. — Той забеляза изумлението ми. — Не знаеше ли? — попита.

— Защо трябва да знам, Владимир?

— Така трябва да бъде. Един господ знае откъде тя намира тази божествена напитка. Сигурен съм, че в Америка не може да се купи отникъде.

— От някой руснак. Това би било най-лесното решение. Все забравяш, че Америка и Русия са съюзници.

— Или от някой американски дипломат, който има източник в Русия. А защо не и от руското посолство във Вашингтон.

— Може би — отговорих. — Важното е, че я има. И добре си я скрил. По-добре да не умуваме за нещо, което имаме.

Мойков се засмя.

— Мъдри думи. Прекалено мъдри за твоята възраст.

— Виновен е проклетият ми живот. В него имаше от всичко твърде рано и от всичко твърде много.

 

 

Свих по Седемдесет и седма улица. Шествието на хомосексуалистите по Второ авеню следваше своя празничен ритъм. Насам-натам безспир летяха поздрави и грациозни ръкомахания, атмосферата се отличаваше с някакъв радостен ексхибиционизъм — ако на една нормална алея за разходки, с нормални любовни разговори, цари по-скоро желанието за прикритост и тайнственост, то тук можеше да се види точно обратното — един парад на безгрижието. Хосе Крузе ме поздрави като стар приятел и ме хвана под ръка.

— Какво ще кажете за един коктейл в приятелско обкръжение, мон шер?

Освободих се внимателно. Усетих, че гледа на мен като на ново завоевание.

— Някой друг път — отвърнах. — Сега трябва да отида на църква. За опелото на моя леля.

Хосе започна да се тресе от смях.

— Не звучи лошо! Една леля! Какъв сте шегаджия! А може би въобще не знаете какво е „леля“?

— Лелята си е леля. Тази беше стара, свадлива и черна.

Хосе се разсмя още по-силно.

— „Леля“ се вика на дъртите хомосексуалисти, скъпи ми приятелю. Приятно прекарване на опелото!

Той ме потупа по рамото. В същия момент видях как пуделът с цвят на шампанско Фифи вдигна едното си краче над вестниците, изкарани пред будката. Продавачът Куновски, който не можеше да го види от мястото си вътре в будката, явно имаше шесто чувство. Той изведнъж скочи, стрелна се през вратата, като събори една купчина „Лайф“, и затича крещейки към другата страна на будката, за да стовари ритника си върху Фифи. Но закъсня, Фифи вече невинно махаше с опашка на десет метра от него.

— Това беше проклетото ви псе! — изрева Куновски на Хосе Крузе. — Гадината изцапа един екземпляр от „Ескуайър“. Плащайте!

Хосе Крузе повдигна вежди.

— Моят пудел? Та аз нямам такъв. Къде е той?

— Там някъде. Измъкнал се е, тарикатът. И разбира се, че псето е ваше! Сто пъти съм ви виждал с него.

— Сто пъти? Но не и днес! Кучето ми лежи болно вкъщи. Болно е, защото вие го ритнахте преди няколко дни. Би трябвало да ви съдя затова. Пуделът струва няколкостотин долара.

Групичка негови съмишленици междувременно се бе събрала около нас.

— Освен това как може да твърдите, че кучето е на този господин? Къде е то? Ако беше негово, щеше да е тук, до него.

Фифи бе изчезнала.

— Това беше бежов пудел — каза Куновски малко по-несигурно. — А този господин има такова куче. Всички останали са сиви, черни, бели или кафяви!

— Какво? — непознатият, който зададе въпроса, се обърна към Петдесет и седма улица. — Погледнете натам!

Явно беше часът, в който всички кучета бяха изведени на улицата да си свършат работата. Като на някаква алея със сфинксове по тротоарите се виждаше двойна редица от клекнали кучета — всичките заели характерната, меланхолично идиотска поза на акащи поклонници на луната.

— Ето! — каза непознатият. — Вторият вдясно е с цвят на шампанско — и онзи отсреща — и още два един след друг, зад онзи, големия, белия — е, какво ще кажете? А от вратата на номер 580 изскачат още два!

Куновски се бе отдръпнал с ругатни.

— Бандата ви е неразделна — измърмори той и се опита да почисти списанието с някакъв парцал, който висеше в кофа с вода. После щеше да го предложи на по-ниска цена като намокрено от дъжда.

Хосе Крузе ме последва до къщата на Мария, където зад вратата го чакаше Фифи.

— Кучето ми е гений — каза Крузе. — Като направи нещо такова, знае, че не трябва да се познаваме. Тогава по заобиколен път се промъква дотук. Куновски може да си го чака там. А ако извика някой полицай, Фифи отдавна ще е горе в „Пентхауз“; вратата винаги е отворена. Ние нямаме тайни.

Той отново се разтресе от смях, удари ме по рамото и ме остави сам.

 

 

Качих се с асансьора до жилището на Мария. Срещата с Крузе бе оставила у мен някакво странно лошо усещане. Нямах нищо против хомосексуалистите, но не ми бяха и кой знае колко симпатични. Знаех, че много от най-великите умове са били такива, но се съмнявах, че са го демонстрирали така натрапчиво като Крузе. Той почти развали трепетното ми очакване, че ще видя Мария, и в един миг дори ми се стори, че ще го омърси с плоската си, евтина повърхностност. Не се почувствах по-добре и когато прочетох името на хазяина на Мария Фиола на вратата; знаех от нея, че и той принадлежи към гилдията. Знаех също, че фотомоделите предпочитат хомосексуалистите, защото с тях не са заплашени от обикновените просташки свалки.

„Дали е така“, помислих си, докато звънях. Бях чувал и други неща от хора, запознати с тези отношения. Тръснах глава, докато чаках да ми отворят, сякаш исках да се отърва от полепнала по мен паяжина. Мислех си, че не е виновен само Крузе. Имаше и нещо друго. Може би отдавна бях отвикнал да звъня на врати, зад които ме очакваше нещо като буржоазно щастие.

Мария Фиола открехна предпазливо вратата.

— Пак ли се къпеш? — попитах аз.

— Да. Това донякъде е част от професията ми. Днес следобед правихме снимки в една фабрика. Какви неща трябва да измислят клетите фотографи! Всичко бе потънало в истинска прах. Влизай! Веднага съм готова. Водката е в хладилника. — Тя се върна в банята и остави вратата отворена. — Празнувахте ли рожден ден у Владимир?

— Празникът тъкмо започва — казах. — Графинята намери водката ти. Тя събуди в нея носталгията по родината. Като си тръгвах, с треперещ глас пееше руски песни.

Мария източваше водата от ваната. Тя гъргореше, а Мария се смееше.

— Искаше ли ти се да останеш там? — попита тя.

— Не, Мария — отговорих и почувствах, че не е истина. В същото време изведнъж разбрах, че точно това ме е карало да се чувствам зле. В този момент то веднага изчезна от съзнанието ми и това, което й казах, отново се превърна в истина.

Тя влезе гола и мокра в дневната.

— Още има време да отидем там — каза тя и ме погледна. — Не искам заради мен да не правиш нещо, което ти се иска.

Засмях се.

— Какви високопарни думи! И, надявам се, каква лъжа!

— Не съвсем — отговори тя. — Не е, както си мислиш.

— Мойков е щастлив с твоята водка — казах аз. — Едната бутилка я видя графинята. Останалите е успял да скрие. Новата любима на Лахман е касиерка в кино и пие „Шартрьоз“.

Мария продължаваше да ме гледа.

— Мисля, че все пак искаш да отидеш.

— За да гледам любовното щастие на Лахман? В еврейските жалейки все още е пълен с идеи — но в любовта е ужасно скучен.

— Не е ли така с всички нас?

Не отговорих.

— На кого пречи това? — казах след малко. — Може би на останалите. Или на някого, който държи на всяка цена да прави впечатление.

Мария се засмя.

— Значи на фотомоделите.

Вдигнах поглед.

— Ти не си фотомодел — казах.

— Не съм ли? А какво съм?

— Какъв глупав въпрос! Ако знаех това…

Замълчах. Тя отново се засмя.

— Щеше да се свърши с любовта, така ли?

— Не знам. Смяташ ли, че когато частицата неизвестност, криеща се във всеки човек, стане близка и позната, изчезва интересът?

— Не чак така. Но нещо подобно.

— И това не знам. Може би тогава започва нещото, което наричат щастие.

Мария Фиола бавно мина през стаята.

— Дали още сме способни да го постигнем? — попита тя.

— Защо не? Ти не си ли?

— Не знам. Мисля, че не. Има нещо, което сме загубили. Може би нашите родители са го имали. Моите не. То е нещо от някакво друго столетие, когато хората още са вярвали в Бога.

Станах и я прегърнах. За момент ми се стори, че тя трепери. После почувствах топлината на кожата й.

— Когато някой започне да говори такива глупави неща, е на път да го постигне — прошепнах в косата й.

— Наистина ли смяташ така?

— Да, Мария. Ние твърде рано сме изпитали всички видове самота, за да не знаем, че не остава нищо, само нещастието, и за да не се съмняваме във всяко щастие. Но има хиляди неща, които сме се научили да наричаме щастие — оцеляването например — или да не бъдем измъчвани или преследвани само защото ни има. Не смяташ ли, че сега може много по-лесно да ни връхлети едно бързо, мимолетно щастие, отколкото преди, когато искахме да задържим за дълго тромавото щастие, ставащо реалност съвсем рядко, защото се уповаваше на една буржоазна илюзия? Нека оставим нещата така! И как, по дяволите, изобщо започнахме този идиотски разговор?

Мария се засмя и ме отблъсна от себе си.

— И аз не знам. Искаш ли водка?

— Има ли още от изгарящата напитка на Мойков?

Тя ме погледна.

— Само от нея има. Останалите му ги пратих за рождения ден.

— Графинята и той бяха много щастливи от това.

— А ти?

— И аз. Защо не?

— Не исках да я връщам — каза тя. — Не обичам формалностите. Възможно е да ми пратят още. Ти не я искаш, нали?

Засмях се.

— Много е странно, но не. Преди няколко дни ми беше все едно. Нещо се е променило. Смяташ ли, че ревнувам?

— Нямам нищо против — каза Мария.

 

 

Тя мърдаше в съня си. Някъде в небето между небостъргачите се святкаше. Беззвучни светкавици летяха из стаята като духове.

— Горкият Владимир — промърмори тя. — Когато си толкова стар, си съвсем близо до смъртта. Дали непрекъснато мисли за това? Колко безутешно! Как можеш да се смееш и да бъдеш весел, като знаеш, че скоро вече няма да те има?

— Знаеш го и не го знаеш — казах аз. — Виждал съм хора, осъдени да умрат след три дни, които бяха щастливи, защото не са сред тези, които ще бъдат убити днес. Те имаха пред себе си още два дни живот. Мисля, че волята за живот се убива по-лесно от самия човек. Познавах един човек, който в деня преди смъртта си спечели първата си игра на шах от друг мъж, който винаги досега го бе побеждавал. Това го направи щастлив. Познавах и хора, които бяха извеждани на разстрел и се връщаха, защото палачът имал хрема и не можел да се цели добре. Някои плачеха, защото щяха да умрат втория път; други бяха благодарни, защото можеха да живеят още един ден. Това са странни неща, Мария, за които никой не знае нищо, преди да сполетят самия него.

— На Мойков случвало ли се е нещо такова?

— Не знам. Мисля, че да. В наше време се е случвало на много хора.

— И на теб ли?

— Не — казах аз. — Не съвсем. Но нещо много близко. Далеч не бе най-лошото. Даже може би бе най-цивилизованото.

Мария потрепери. Сякаш по кожата й премина вятър, като мимолетните вълни по повърхността на спокойна вода.

— Горкият Лудвиг — прошепна тя, все още в просъница. — Това някога може ли да се забрави?

— Има много видове забрава — отговорих, докато немите светкавици летяха около младото й тяло като нереални коси, които я докосваха и я оставяха невредима. — Както има и много видове щастие. Човек само трябва да умее да ги различава.

Тя се протегна и потъна по-дълбоко в тайнствените измерения на съня, където скоро щеше да бъде сама, забравила и мен, с непознатите картини на сънищата си.

— Хубаво е, че не искаш да ме възпитаваш — прошепна тя със затворени очи.

На бледото сияние на светкавиците забелязах, че имаше дълги и нежни мигли, които пърхаха като черни пеперуди над очите й.

— Всички винаги са се опитвали да ме възпитават — продължи тя съвсем сънено. — Ти не…

— Не — отвърнах аз. — Аз не, Мария.

Тя кимна и се притисна към възглавницата. Дишането й се промени. Стана по-спокойно и по-дълбоко.

„Тя ми се изплъзна“, помислих си. Вече не си спомня за мен; аз вече съм само един полъх топлина и позната съпротива, които след няколко минути също ще изчезнат. Тогава тази част от нея, която представлява нейното съзнание и илюзия, ще се носи сама из коридорите на несъзнателното, ужасена и очарована от странните проблясъци на сънищата като от бледите светкавици, идващи от прозореца, един променен човек, чужд на това, което е бил през деня, отдаден на северните сияния на други полюси и на случайността на подземните сили, открит за всякакви въздействия, без задръжките на заучения морал и отношенията със самия себе си. Колко далеч бе вече тя от онзи час преди малко, когато ние вярвахме на нашата бушуваща кръв и сякаш се сляхме в едно в щастливата и тъжна измама на външната близост, под широкото небе на детството, когато още мислехме, че щастието е статуя, а не облак, който непрестанно се променя и често се стапя напълно. Кратките викове без дъх, ръцете, които се държаха, сякаш бе завинаги, страстта, която се наричаше любов, и зад която някъде далеч кипеше неосъзнатият егоизъм на убийството, неподвижността на последния миг, в който се пръсваха всички мисли и човек се превръщаше само в желание и приемане, и вече не познаваше другия до себе си и така се поддаваше на измамата, че се е слял в едно с него и му се е отдал изцяло, като в същото време двамата никога не са били по-чужди един на друг и на самите себе си — и после изнемогата, нежното блаженство на вярата, че е открил себе си в другия, краткото очарование на илюзията, небето, пълно със звезди, които вече бавно избледняваха и отстъпваха мястото си на ежедневието или на изпълнената с мисли нощ.

Спяща душа без спомен за мен, мислех си, прекрасен фрагмент, в който моето име с всеки сън избледнява и изчезва, как можеш да се страхуваш да ми станеш твърде позната и близка, защото зад това би могла да дебне раздялата? Нали ти всяка нощ се изплъзваш и аз не знам какво те е развълнувало, когато ти отново отвориш очи? Ти мислиш, че аз съм скитник, който не може да намери покой; но аз съм само един заблуден буржоа, преживял неприятни неща, в сянката на своя дълг за отмъщение — скитницата си ти, в търсене на своята сянка и своята същност. Любим фрагмент без родина, който се срамува от това, че не може да готви! Никога не трябва да се учиш. Има достатъчно готвачки по света. Дори повече от убийците; даже в Германия.

Някъде отгоре чух приглушен лай. Сигурно беше Фифи, може би Хосе Крузе си бе довел вкъщи утеха за нощта. Изтегнах се до Мария, без да я докосвам. Тя въпреки това ме усети.

— Джон — промърмори, без да се събуди.