Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (16)

Глава шестнайсета

Излязох от къщата много рано сутринта. Мария Фиола още спеше. Виждаше се само главата й; беше завита в одеяло с цвят на кайсия. В спалнята бе много хладно. Климатикът бръмчеше съвсем тихо; завесите бяха спуснати. Навсякъде цареше една и съща мека златна светлина.

Отидох в дневната. Дрехите ми вече бяха сухи и не много смачкани. Облякох ги и погледнах през прозореца. Пред мен се простираше Ню Йорк, градът без минало, градът, израсъл не през годините, а набързо построен от хората, градът от камък, цимент и бетон. Погледът стигаше до Уолстрийт. Не се виждаха хора; само автоматичните пътни знаци и редиците автомобили. Беше един футуристичен град.

Затворих вратата след себе си и зачаках асансьора. Едно сънено джудже ме изпрати до долу. Навън бе още хладно. Бурята бе докарала вятъра от морето и вече нямаше задуха. Купих си от будката за вестници „Ню Йорк Таймс“ и с него отидох в закусвалнята отсреща. Поръчах си кафе и яйца на очи и започнах бавно да ям. Освен мен и продавачката все още нямаше никого. Струваше ми се, че всичко още спи, дори аз самият, толкова бавно и почти без звук бе всичко наоколо — като че ли бях във филм, заснет на забавен каданс. Всяко движение беше удължено и в същото време спокойно, времето се точеше, а не препускаше, аз дишах много по-бавно от обикновено, нещата около мен дишаха също така спокойно, те ставаха по-значими от преди; аз бях свързан с тях, те минаваха покрай мен в същия ритъм, в който дишах, бяха като приятели, които отдавна съм забравил, аз им принадлежах, те вече не бяха чужди и враждебни, а ме обграждаха в странен, празничен танц, в ритъма на който се движех и аз самият, без всъщност да помръдвам.

Това беше спокойствие, каквото много отдавна не бях усещал. Чувствах го във вените си и зад челото си; оловната буца на страха, която всяка сутрин трябваше да бъде изтръгвана оттам, изведнъж се беше разтворила и изчезнала, вместо нея изплуваше картина на слънчева поляна, огласяна от далечните викове на кукувици и блестяща гора. Знаех, че няма да остане дълго, но не исках да прекъсвам това видение и затова почти не помръдвах, докато бавно и внимателно ядях, и самото ядене бе за мен като ритуално действие, което принадлежеше към всичко това и не нарушаваше нежния ритъм. Изглеждаше така естествено, та не си представях, че някога е можело да бъде различно — такъв е бил животът, преди да попадне в неспокойните ръце на човека, разсъждавах аз и усещах нещата като за първи път, сякаш съм забравил всичко и го преживявам едва сега, така, както човек се буди след тежка болест и отново възприема света като дете, интензивно, без да бърза, почти мълчаливо, без да се докосва до изтърканата ерозия на думите, без възможност да го изрази, все още космично, но вече с доверие, по един чужд, див и тих начин, лъч, който пробожда сърцето без болка.

 

 

Няколко шофьори на камиони влязоха с препъване и на висок глас поръчаха кафе и понички. Платих си сметката и бавно тръгнах през града към Сентръл парк. Замислих се за миг дали да не се върна в хотела и да се преоблека; но не исках да загубя спокойното усещане за безметежност и затова продължих да вървя през събуждащия се град към парка, където си потърсих пейка. В езерото усърдно плуваха патиците и се гмуркаха за храна. Случайно погледът ми попадна върху вестника и се вцепених, щом видях заглавието: Париж бе капитулирал. Германците го бяха загубили. Той бе свободен.

Дълго време седях съвсем тихо. Не смеех дори да дишам. Имах чувството, че хоризонтът отстъпва и става по-широк, мълчаливо, без звук, и че става по-светло. Огледах се; помислих си, че светът е станал по-красив. Париж вече не беше в ръцете на варварите. И не бе разрушен. Най-накрая внимателно посегнах към вестника и прочетох статията много внимателно, и после още веднъж. Заповедта на Хитлер Париж да бъде разрушен не е била изпълнена. Генералът, който е трябвало да я осъществи, не го е направил. Не се знаеше защо; може би вече е било късно — може би не е искал безсмислено да пожертва един град и няколко милиона граждани. Във всеки случай: не се е случило. За момент е надделял разумът; стотици други генерали щяха безпощадно да изпълнят заповедта; този не го е направил. Едно изключение и едно щастие. Масовото убийство и унищожение бяха избегнати. Може би само защото германските окупационни войски вече са били слаби и е трябвало да бягат; но това беше без значение. Париж беше жив. Беше свободен. Не бе просто един град, който е бил освободен. Беше нещо повече.

 

 

Помислих да се обадя на Хирш; но усетих в себе си някаква странна съпротива. Още не, казах си. Дори и на Мария Фиола; а също и на Реджиналд Блек, и на Джеси или Равик, или Босе. На Владимир Мойков също няма да се обадя. Смятах, че има време за това. Исках да бъда сам.

Бавно тръгнах през парка покрай езерата и заобиколих това, в което децата пускаха платноходки. Седнах на една пейка и ги загледах. Мислех за езерото в градината на Люксембург и изведнъж Париж вече не беше абстрактно понятие, както преди, а се превърна почти болезнено в стени, улици, къщи, магазини, паркове, кейове, в липи, които шумолят, в кестени, натежали от цветове, в места, които познавах, в Лувъра, в задни дворове, в полицейски участъци без изтезания, в работното място на моя учител Зомер и гробището, в което го погребах. Моето минало изплува на хоризонта, мечтателно, без болка. Моето френско минало, пълно с тъга, но освободено, сребърно в утринта, отърсило се от ботушите на варварите и от техните нечовешки закони за роби, слуги, хора втора ръка и други, които трябваше да бъдат унищожавани в крематориуми и лагери на смъртта.

Станах. Бях близо до музея Метрополитън. През дърветата се процеждаше жълта светлина. Сега знаех къде искам да отида. Досега се бях страхувал от това; не исках напразно да възкреся спомените си за Брюксел; стигаше ми, че се появяваха в моите сънища. Но сега вече не исках да бягам от тях.

 

 

Беше много рано и освен мен имаше съвсем малко посетители. Минах през голямата хладна входна зала като крадец, внимателно и тихо, оглеждайки се от време на време, сякаш ме преследват. Знаех, че е абсурдно, но нищо не можех да направя; чувствах се сякаш ме следваха сенки, които изчезваха, щом се обърнех. Сърцето ми биеше и едва си наложих да се кача по широката стълба, вместо да се плъзгам, долепен до стената. Никога не съм вярвал, че това странно усещане може да бъде толкова силно.

На първия етаж се спрях. В две големи зали висяха старите килими. Някои от тях знаех от книгите, които притежаваше мъртвият Лудвиг Зомер. Бавно вървях през помещенията и имах странното усещане за двойно съществуване. Сякаш бях мъртвият Лудвиг Зомер, за един час отново върнат към живота, и в същото време изчезналият студент, който някога носеше едно далечно име, което принадлежеше на мен. Виждах с очите на Зомер това, което той ми преподаваше, и усещах отмрялата страст на моята младост, изпепелена в убийства и огън. Вслушвах се в двамата, така, както човек се вслушва във вятъра, който носи откъслечни звуци от недостижими разстояния, неясни и пълни с вълшебството на миналото, поносими само в своята разпокъсаност, на части и пасажи без продължителност, долетели тук, в тази вакуумна катедрала на произведения на изкуството, отделени за кратко от неумолимия поток на реалността, безболезнено, сякаш въздухът тук бе пълен с опиум, който упояваше спомена така, че човек можеше да рови в раните си, без да ги усеща.

Колко много се страхувах от тези мигове! А ето, че всичко бе като картинен албум, който разглеждах и който ми принадлежеше, от който обаче по някакъв странен начин бяха ограбили чувствата, като при операция. Погледнах пръстите на ръката си; бяха моите, бяха и тези на Лудвиг Зомер, и тези на някой трети, който сякаш бе отдалечен чрез някаква непозната магия. Продължих бавно, почти като в подарен сън, сън, какъвто не познавах от много години, без страх, без отвращение и без мъчителното чувство за нещо пропуснато, което никога не може да се върне. Бях очаквал връхлитането на миналото, пълно с грехове, разкаяние, безсилие, и тъжното осъзнаване, че си се провалил. Но сега, в този светъл храм на това, на което са способни хората, изключвайки убийствата, грабежите и кървавия егоизъм, всичко това го нямаше, вместо него от стените горяха тихите факли на изкуството, само чрез простото си съществуване те бяха безгласни свидетели, че не всичко може да бъде загубено.

Стигнах до китайските бронзови съдове. В музея имаше бронзов олтар, върху който бяха поставени. Стояха там, в едно дълго помещение, зелени и ъгловати, изровени след хиляди години, окъпани в светлина като джонки в бяло море или като зелени и сини скали от гранит. Нищо не можеше да покаже по-добре техния първоначален метален цвят; целите се бяха превърнали в патина и минало, и от него наново се бяха издигнали в друго свое вълшебно съществуване. „Това, което преди не са били, сега ни кара да ги обичаме“, помислих си и бързо продължих нататък, минавайки покрай тях, сякаш в себе си имаха скрита сила, която можеше да изригне, духове, които не исках да събуждам.

Пред картините на импресионистите отново открих Париж и пейзажите на Франция. Беше странно: и във Франция трябваше да бягам, и бях преследван от полицията и бюрокрацията; затвориха ме и в концентрационен лагер, откъдето бях освободен от внезапното нахлуване на Роберт Хирш. Но въпреки това всичко ми изглеждаше по-скоро като немарливост от страна на правителството, като небрежност, а не като злост, колкото и често да ни арестуваха жандармите. Чак когато се съюзиха с германските главорези от СС, станаха наистина опасни. Не всички; но достатъчно, за да продължат услужливо да разпространяват германския ужас. Въпреки това запазих в себе си една почти нежна симпатия към страната, оцветена от моменти на кръв и безцеремонност, както навсякъде, където участва жандармерията, но също и от почти идилични прекъсвания, които бавно изместваха другите спомени от паметта.

Пред тези картини възраженията изчезваха. Те бяха това, което бе пейзажът, когато хората бяха само фон. Светеха и мълчаха, не крещяха и нямаха крещяща националност. Те бяха и лято, и есен, и зима, и безвременни, страданието на тяхното сътворение се бе изпарило като дим, в тях бе прикована самотата на копнежа по едно сериозно и щастливо днес, те бяха настояще, превъзмогвало миналото, като китайските бронзови съдове. Почувствах как заби сърцето ми! Усещах как неописуемото царство на истинските произведения на изкуството бе уловило живота като в кристален кръг, високо над убиващото, мятащо се, лъжещо и умиращо човечество, творбата бе погълнала и създателя, и убиеца, оставаше само това, което е било сътворено. Изведнъж си спомних един момент в музея в Брюксел, когато при първото си разглеждане на китайския бронз за кратко бях забравил страха си. Този миг на чисто съзерцание бе заседнал дълбоко в мен, почти толкова дълбоко, колкото картините на ужаса от едно по-ранно време, и бе останал, въпреки всичко, като утеха и убежище, което бе неизменно и такова щеше да остане. Той отново беше тук, по-силен от тогава, и аз изведнъж разбрах, че времето, което прекарах тук, в тази страна, бе един непонятен, нечуван и кратък дар, интермецо между убийство и убийство, тишина между две бури, нещо, което досега не бях разбирал правилно и бях използвал погрешно, едно откъсване от всичко, едно ъгълче на спокойствието, на подареното спокойствие, което изпълних с нетърпение, вместо да го приема като това, което беше: интермецо, което нямаше да трае дълго, късче синева между две бури, подарено време.

Излязох от музея. Попаднах във вихъра на уличното движение, слънцето отново бе напекло и приливът на жегата напираше към вратите. Всичко се бе променило. Сякаш се бе разтворила огромна порта. Тази порта бе падането на Париж, тя водеше навън, въображаемото пленничество бе помилвано, и краят, ужасен, заплашителен и неизбежен, изведнъж се показа между облаците, един двоен край, този на варварите и този на моята страна, двата неразделно преплетени. Меч с двойно острие, пронизващ и едните, и другите, а с тях и моята собствена съдба, която се простираше напред като черна стена, пълна с отмъщение и гибел за самия мен.

Слязох по стълбите. Топъл вятър ме лъхна и мина през дрехите ми. „Подарено време“, помислих си. Кратко, ценно, подарено време.

 

 

— Сякаш е разбита врата — каза Реджиналд Блек и погали брадата си. — Врата към свободния свят! И в такъв ден трябва да продам картина на този невежа Купър. И то картина на Дега! Ще дойде след един час!

— Обадете му се и му откажете!

Блек ми отвърна с чаровната си асирийска усмивка.

— Не мога — отговори. — Това противоречи на нещастната ми природа, ала Джекил и Хайд. Трябва да продавам, стискайки зъби. Сърцето ми кърви, като виждам в какви ръце попадат картините. Но трябва да продавам. Така се превръщам в благодетел на човечеството. Изкуството е по-сигурно от всички акции. Цените на картините непрекъснато растат!

— Защо тогава не ги задържите?

— Веднъж вече ме попитахте за това. Такава е природата ми. Трябва винаги да се утвърждавам в нещо ново.

Погледнах го. Бях изненадан, но му вярвах.

— Аз съм играч — каза той. — Играч и бохем. Срещу волята си станах благодетел на милионерите. Продавам им картини, които след една година ще имат двойна цена. И тези хора се пазарят с мен за сто долара. Участта ми е ужасна. Те смятат, че аз съм измамник. А аз ги правя богати.

Засмях се.

— Лесно ви е да се смеете — продължи Блек. — Наистина е така. От миналата година цените на картините са се повишили с двайсет до трийсет процента. Коя акция може да се похвали със същото? Ядосва ме, че само богатите печелят от това. Останалите не могат да купуват картини. А още повече ме дразни, че вече почти няма колекционери, които разбират и обичат картините. Днес купуват, за да инвестират пари, или за да станат притежатели на Реноар или Ван Гог от желание да се издигнат в обществото. Горките картини.

Не бях сигурен дали мога да приема всичко това сериозно. Беше факт само, че казаното от него е вярно.

— Какво ще правим, като дойде Купър? — попитах. — Трябва ли преди това да закачим картини?

— Днес не! Не и в такъв ден! — Блек отпи глътка коняк. — И без това го върша само за собствено удоволствие. Преди беше различно, трябваше да го правим. Но днес? При тези милионери, които купуват картини като чували с картофи? Не смятате ли така?

— Зависи.

Блек махна с ръка.

— Днес не. Купър сигурно е направил блестящи сделки. Въпреки това няма да е доволен, че Париж не е бомбардиран — все не му е достатъчно, този търговец на смърт. Всеки път, когато е имало голяма битка, е купувал малка картина. За около двеста хиляди мъртви — един средно голям Дега като премия за това, че той защитава демокрацията. Дори съвестта на света е на негова страна. Не мислите ли?

Аз кимнах.

— Вие самият трябва да се чувствате странно — продължи Блек. — Щастлив и потиснат едновременно. Щастлив, защото Париж отново е свободен, и потиснат, защото вашата страна беше принудена да се откаже от него.

Поклатих глава.

— Не чувствам нито едно от двете — казах.

Блек ме изгледа изпитателно.

— Е, да оставим това. Да пийнем по един коняк.

Той измъкна бутилката от чекмеджето на една ракла. Погледнах марката.

— Това не е ли конякът за важни клиенти? За Купър?

— Вече не — отвърна Блек. — Не, откакто Париж е свободен. Сега ще го изпием сами. За Купър има „Реми Мартен“. А за нас вече е отлежалият четирийсет години. — Той наля една чаша. — Скоро отново ще получим истински коняк от Франция — каза. — Ако германците преди това не са го конфискували. Смятате ли, че французите са скрили достатъчно?

— Да — отговорих. — Германците не разбират много от коняк.

— Те от какво разбират?

— От война. От работа. И от подчинение.

— Затова ли провъзгласяват своето превъзходство на господстващ народ?

— Да — отвърнах. — Защото не са. Склонността към тирания не ги превръща в господстващ народ. Тиранията не е авторитет.

Конякът бе мек като кадифе. Ароматът му бързо изпълни цялата стая.

— По случай този изключителен ден ще поискам на Купър пет хиляди долара повече — каза Блек. — Времето на униженията свърши. Париж отново е свободен. Няма да трае дълго и ще можем пак да купуваме оттам. Знам няколко картини на Моне и на Сезан. — Очите му блестяха. — И няма да са скъпи — поясни той. — Цените в Европа са много по-ниски от тук. Достатъчно е само да си първият. Най-добре е да вземеш със себе си малко куфарче с долари. Парите в брой имат много по-добро въздействие от всеки чек. И карат хората да омекнат. Особено французите. Какво ще кажете за още един коняк?

— С удоволствие — отвърнах. — Трябва да мине още известно време, за да можем отново да пътуваме за Франция.

— Не се знае. Тя може да падне съвсем неочаквано.

Реджиналд Блек продаде втората картина на Дега без фойерверките, които демонстрирахме при продажбата на първата. Продаде я без петте хиляди долара повишение на цената по случай освобождението на Париж; Купър спечели, обяснявайки, че чрез приятели е намерил връзки с френски търговци на картини. Това явно беше блъф, но Реджиналд Блек продаде картината не защото се хвана, а защото се надяваше, че скоро ще получи попълнение от Париж. Той смяташе, че тогава цените за известно време ще се понижат.

 

 

— Бог все още е жив — каза Александър Силвър, когато в късния следобед се отбих в магазина му. — Отново можем да вярваме в него. Париж е свободен. Варварите няма да завладеят света. Днес, по случай този ден, ще затворим два часа по-рано и ще отидем да вечеряме във „Воазен“. Елате с нас, господин Зомер. Как се чувствате? Като германец, малко натъжен. Но като евреин — освободен, нали?

— Като гражданин на света — още по-освободен — отговорих. Бях забравил, че имам еврейски паспорт.

— Тогава елате с нас. И брат ми ще дойде. Ще доведе и неверницата.

— Какво?

— Тържествено ми обеща да не се ожени за нея. Даде ми честната си дума! Това, разбира се, променя нещата. Не е много по-добре, но изглежда някак по-светски.

— Така ли смятате?

Александър Силвър ме погледна изумено.

— Искате да кажете, че не може да се вярва на човек, който има чувства? Може би е така. Но е по-добре да познаваш опасността. Така по-лесно можеш да я контролираш. Нали?

— Така е — отговорих.

— Значи ще дойдете с нас? Като ордьовър ще хапнем пастет от гъши дроб.

— Не ме затруднявайте. Днес не мога.

Силвър бе учуден.

— Да не сте хлътнали и вие като Арнолд?

Поклатих глава.

— Вече имам уговорка.

— С господин Реджиналд Блек?

Засмях се.

— Не, господин Александър.

— Добре тогава. Между тези два полюса сте на сигурно място. Работа и любов.

 

 

Следобед започнах да чувствам някакво леко притеснение. Стремях се да не мисля за Мария Фиола и забелязах, че не ми е толкова трудно — сякаш несъзнателно потисках мисълта за нея в съзнанието си. Когато тръгнах към хотела, търговецът на зеленчуци от Канобио трескаво ми замаха.

— Господин Зомер! Колко се радвам да ви видя! — Той вдигна букет лилии. — Бели лилии! Почти без пари! Само погледнете!

Поклатих глава.

— Това са цветя за мъртвите, Емилио.

— Не и през лятото! Само през ноември. За задушница. През пролетта това са великденски цветя. През лятото са цветя на чистотата. Много са евтини. — Емилио сигурно беше получил голяма доставка от някое погребално бюро. Имаше също и бели хризантеми и няколко бели орхидеи. Подаде ми един много красив стрък. — С това ще създадете незабравимо впечатление като кавалер и Дон Жуан. Кой в днешно време подарява орхидеи? Само погледнете! Като рой бели пеперуди!

Погледнах изненадано.

— Бяло, каквото имат само гардениите на разсъмване — продължи Емилио.

— Достатъчно — казах. — Ще ме изкушиш, Емилио.

Емилио беше в прекрасно настроение.

— Човек трябва по-често да се поддава на изкушения — отвърна той и сложи още един стрък до първия. — Това го прави по-силен. Прекрасен букет за красивата дама, с която излизате от време на време. На нея й подхождат орхидеи!

— Тя не е в Ню Йорк.

— Жалко! А нямате ли някоя заместничка? Трябва да празнувате! Париж падна!

С цветя за мъртви, си казах. Каква странна идея!

— Вземете един букет за себе си — настояваше Емилио. — Орхидеите издържат от три до четири седмици! През това време цяла Франция ще падне!

— Смятате ли?

— Разбира се! Рим е свободен, а сега и Париж. Ще стане бързо. Много бързо!

„Много бързо“, помислих си и с изненада почувствах болезнено пробождане, което спря дъха ми.

— Да, разбира се — промърморих. — Сега сигурно ще стане много бързо.

 

 

Продължих странно объркан. Струваше ми се, че ми е отнето нещо, което никога не бях притежавал — едно знаме, едно облачно и огряно от слънце небе, което с блясък бе минало покрай мен, преди да успея да посегна към него.

Феликс О’Брайън, портиерът, вяло се бе подпрял на вратата на хотела.

— Очакват ви — съобщи той.

Сърцето ми заби ускорено и бързо влязох вътре. Надявах се да видя Мария Фиола; но беше Лахман, който ме поздрави сияещ.

— Отървах се от пуерториканката — развълнувано заговори той. — Срещнах друга жена. С червеникаворуса коса, от Мисисипи. Прилича на германка, пищна, едра, страхотно парче!

— Германка? — запитах.

Той се засмя малко смутено.

— В любовта националностите нямат значение, Лудвиг. Тя, разбира се, е американка. Може би от немски произход. Но какво значение има? Като няма риба, и ракът е риба.

— За това в Германия щеше да бъдеш изпратен в газова камера.

— Но ние сме в свободна Америка! Това беше спасение за мен! Не мога да живея без любов. Пуерториканката само ме залъгваше. А и със своя сутеньор ми излизаше доста скъпо. В Ню Йорк не можеш да продадеш достатъчно молитвени броеници и икони, за да заситиш мексиканеца, с който тя живееше. Почти бях стигнал до фалит.

— Париж е паднал.

— Какво? — отвърна той разсеяно. — А, Париж, да! Разбира се! Е, ще минат още няколко години, докато германците освободят цяла Франция. И тогава ще продължат да воюват в Германия. Това е единственото, което могат. Знам, че е така. Но не можем да чакаме, Лудвиг! Аз остарявам. Русата валкирия не се пленява лесно. Но поне имам някаква надежда.

— Курт — казах. — Съвземи се! Защо трябва да хареса точно теб, щом е толкова прекрасна?

— Едното й рамо е по-ниско — обясни Лахман. — Има нещо като съвсем малка гърбица. Почти не се вижда, но тя го знае. Много я притеснява. А има гърди от мрамор и задник като захарче. Касиерка е в едно кино на четирийсет и четвърта улица. Ако искаш да отидеш на кино, за теб ще бъде безплатно.

— Благодаря — казах. — Рядко ходя на кино. Значи си щастлив?

Лицето на Лахман се промени. Очите му влажно заблестяха.

— Щастлив? — отговори той. — Каква дума за един емигрант! Емигрантът никога не е щастлив. Ние сме осъдени на вечно неспокойствие. Ние сме чужденци. Никога няма да се върнем обратно, а тук просто ни търпят. Това е ужасно, още повече когато те преследва и демонът на собствените ти пориви.

— Зависи. Ти поне имаш своя демон, Курт. Други нямат абсолютно нищо.

— Не е смешно! — въздъхна Лахман. — И успехът в любовта изморява; също като нещастието. Но какво разбира от тези неща едно безчувствено същество като теб?

— Достатъчно, за да установи, че щастието прави човека по-агресивен от нещастието, добри ми търговецо на дребни религиозни предмети…

Изведнъж млъкнах. Сетих се, че не бях запомнил номера на новото жилище на Мария Фиола. А също и новия и телефонен номер.

— По дяволите! — казах.

— Типично за вас, християните — отвърна Лахман. — Когато не ви хрумва нищо друго, кълнете! Или стреляте!

 

 

На Второ авеню вечер се събираха хомосексуалистите. Те се разхождаха нагоре-надолу ръка за ръка. Имаше и млади, които бяха сами и чакаха някой да ги заговори, и по-възрастни, които гледаха зорко с похотливите си очи. Цареше карнавална атмосфера, нажежена, бавна въртележка, която се въртеше, задвижвана от екзотичен мотор, забранена, но поносима, и затова рискована и напрегната, сякаш въздухът наоколо трептеше.

— Тези гадове! — каза продавачът от будката за вестници, докато си купувах вечерния вестник.

— Защо? Не са ли ваши клиенти? — попитах.

— Нямам предвид хомосексуалистите — отговори той. — Говоря за техните псета. Трябва да бъдат водени на каишка, а обратните, въпреки това, ги пускат сами. Изпитват някаква маймунска любов към тези гадини. Най-напред бяха дакели, после дойде модата на териерите, а сега са пуделите. Само погледнете! Цели орди!

Огледах се. Прав беше. Улицата гъмжеше от мъже, които разхождаха пуделите си.

— Ето я пак тая мърша! — извика продавачът на вестници и се опита да излезе от кръглата си будка. Не успя да го направи веднага. Един пакет списания падна пред краката му. — Изритайте гадното животно! — изкрещя той.

Един малък пудел с цвят на шампанско се бе примъкнал и бе вдигнал едното си краче над вестниците, които висяха отвън под тезгяха. Изгоних го оттам. Той излая по мен и изчезна в тълпата, която се движеше в двете посоки по улицата.

— Това беше Фифи — обясни ми продавачът на вестници и излезе отвън да огледа мрачно и ядосано един мокър екземпляр на вестник „Конфиденшъл“. — Отново успя да го стори! Тази гад винаги избира моята будка, за да се изпикае. И ще ви кажа, има пикочен мехур като на слон! Най-ужасното е, че никога не мога да го хвана.

— Изглежда има вкус — казах аз. — Пикае върху неща, които си го заслужават.

Продавачът отново се напъха вътре.

— Оттук не мога да го видя — продължи. — Фифи знае това, хитрият тарикат. Той се примъква изотзад и започва да действа. Виждам го чак когато си отива — понякога дори изобщо не го виждам, защото се измъква пак отзад. Не може ли да се изпикае на някое дърво, като нормалните псета? Всеки ден заради него губя по няколко списания!

— Тежка съдба — отговорих. — Защо не поръсите долния ред списания с пипер?

Продавачът ме погледна.

— Вие бихте ли чели еротично списание, ако непрекъснато трябва да кихате? А ако ви сълзят очите? Де да можех да отровя всички тези проклети пудели! И аз имам кучета. Но не такива!

Взех си вестника и го разтворих. „Защо се колебая?“, помислих си. Защо е този безпричинен страх? Какво ме задържа? Не можех да кажа. Беше някаква смесица от много чувства, странно усещане за лекота, силно, мимолетно вълнение, нетърпение, колебливо щастие и далечно чувство за незнайна вина. Сгънах вестника и тръгнах към къщата, която бях разпознал.

В асансьора се натъкнах на Фифи, пудела с цвят на шампанско, и неговия господар, който веднага ме заговори.

— Мисля, че отиваме на един и същи етаж — каза. — Не дойдохте ли вчера с госпожица Фиола?

Кимнах изненадано.

— Видях ви да влизате — обясни той. — Аз съм Хосе Крузе.

— Вече познавам кучето ви Фифи. То е любимецът на будката за вестници.

Крузе се засмя. Носеше тежка златна гривна и имаше прекалено много зъби.

— Етажът, на който отиваме, преди е бил бордей от висока класа — каза. — Странно, но някак подходящо, нали?

Не знаех на кой етаж е апартаментът на Мария. Крузе спря асансьора и ме пусна да мина пред него. Приближи се плътно до мен.

— Стигнахме — каза и ме погледна. — Вие отсреща, а аз тук. Може би някой път ще наминете да пийнем по един коктейл. Изгледът оттук е невероятен.

— Да, може би.

Радвах се, че толкова лесно бях намерил апартамента на Мария Фиола. Хосе Крузе се обърна след мен и ми махна.

Мария Фиола открехна леко вратата и надникна навън. Видях едно око и един кичур коса.

— Привет, беглецо — каза тя със смях. — Ти действително си истински бежанец. Още първия ден ме изостави, без да си вземеш довиждане.

Поех дълбоко дъх.

— Привет, прекрасен фрагмент от едно око, едно рамо и един кичур коса — казах. — Може ли да вляза? Нося ти поздрави от кучето Фифи и твоя съсед Хосе Крузе. Без тях сигурно нямаше да намеря апартамента ти.

Тя отвори широко вратата. Беше гола, без да се броят обувките на краката й. На главата й бе вързана накриво кърпа като тюрбан. Беше много красива. Зад нея в ръждивия здрач на вечерта блестяха небостъргачите на Ню Йорк. Прозорците искряха на вечерното слънце като огледални монументи.

— Тъкмо се обличам — каза тя. — Трябва да отида на снимки. Защо не се обади?

— Не знаех телефонния ти номер.

— А защо се измъкна толкова рано сутринта?

— Имах съображения. Не исках да те будя и не исках да те компрометирам, излизайки по-късно, когато всички извеждат кучетата си. Тази къща май е изключително оживена и гостоприемна.

За момент тя ме изгледа критично.

— На твое място не бих приказвала така — каза. — Това едно време май е било…

— Бордей. Но от висока класа, за сто долара или повече. Хосе ме информира.

— Покани ли те и на коктейл?

— Да — отвърнах учуден. — Откъде знаеш?

— Винаги го прави. Недей да ходиш. Той е чаровен и много агресивен. На горните етажи живеят само обратни. Те имат превес в къщата. Трябва да внимаваш.

— Ти също!

— Аз също. Има и доста обратни жени.

Приближих се до прозореца. Пред мен се простираше Ню Йорк, бял и каменен като алжирски град.

— Хомосексуалистите винаги си избират най-красивите части на града — въздъхна тя. — В това отношение са много изискани.

— Това жилище също ли е собственост на такъв?

Мария се засмя. После кимна.

— Успокоява ли те това или те обижда?

— Нито едно от двете — отговорих. — Само ми хрумва, че за първи път сме заедно в апартамент, вместо по кръчми, хотели и ателиета. — Прегърнах я. — Колко си почерняла!

— Лесно почернявам. — Тя се освободи. — Трябва да тръгвам. Само за един час. Ще пробвам шапки. За пролетта. Ще свършим бързо. Остани тук. Не си отивай. Хладилникът е пълен, ако си гладен. Но не си отивай.

Тя се облече. Обичах пълното безгрижие, с което се разхождаше гола наоколо или се обличаше.

— А ако дойде някой? — попитах.

— Не отваряй. Пък и никой няма да дойде.

— Сигурна ли си?

Тя се засмя.

— Мъжете, които познавам, първо се обаждат по телефона.

— Звучи утешително. — Целунах я. — Добре, ще остана. Като твой затворник.

Тя ме погледна.

— Ти не си затворник. Ти си емигрант. Вечен чужденец. Странник. И аз няма да те заключа. Ще ти оставя ключа. Ще трябва после ти да ми отвориш.

Махна ми. Изпратих я до коридора и наблюдавах как в жълтата светлина асансьорът я спусна в града. Тогава отдолу чух кучешки лай. Внимателно затворих вратата и се върнах в чуждата стая.

 

 

„Тя ме улесни“, помислих си. Непрестанно нарастващото кълбо от противоречиви чувства, което ме измъчваше през деня, бе изчезнало непринудено и весело. Разходих се из апартамента. В спалнята видях дрехите й, разпилени по леглото. Това изведнъж ме развълнува повече от всичко. Пред огледалото имаше чифт обувки с високи токчета. Едната бе паднала. Това бе мълчалива картина на приятно безредие. В единия ъгъл висеше снимка в зелена кожена рамка. На нея се виждаше възрастен мъж, който изглеждаше така, сякаш животът му е минал в пълно безгрижие. Стори ми се, че познах в него мъжа, с когото бях видял Мария преди няколко дни.

Отидох в кухнята и сложих бутилката от Мойков, която бях донесъл, в хладилника. Мария имаше право — хладилникът беше пълен. Намерих дори бутилка истинска руска водка — от същата, която тя ми бе изпратила в хотела. И същата, която бях видял в ролс-ройса. За миг се поколебах; после сложих моята до нея, като ги разделих с бутилка зелено „Шартрьоз“.

Седнах до прозореца и се загледах навън. Започваше великото вълшебство на вечерта. Небето се обля в розово, после в синьо, а небостъргачите от обикновени постройки се превърнаха в модерни катедрали. Редиците прозорци пламтяха; знаех, че чистачките сега започваха своята работа в празните офиси. След малко кулите изглеждаха като огромни кошери, облени в светлина. Това ми напомни времето, което прекарах на Елис Айлънд, когато от спалното помещение гледах към недостижимия град, щом нощем се събудех от своите кошмари.

Наблизо някой започна да свири на пиано. Чуваше се приглушено през стената. Може би е Хосе Крузе, помислих; но това, което чувах, някак не подхождаше на Хосе Крузе и Фифи. Някой се упражняваше на лесните части от „Добре темперирано пиано“. Спомних си времето, в което ги свирех самият аз, преди варварите да завладеят Германия. Беше преди столетия. Баща ми бе още жив и бе свободен, а майка ми лежеше в болницата, болна от тиф, и се притесняваше дали ще издържа изпита. Изведнъж почувствах пронизваща болка; сякаш пред мен с невероятна бързина като на филм премина част от живота ми — прекалено бързо, за да го задържа, но въпреки това така болезнено. Лица и картини се появяваха и изчезваха: викащи хора, ужасеното и смело лице на Сибила, коридорите на музея в Брюксел, мъртвата Рут от Париж с мухите, накацали по очите й, мъртви, мъртви, прекалено много мъртви за един живот и черното безпомощно спасение във волята за отмъщение.

Станах. Климатикът бръмчеше и в стаята бе почти студено; но аз бях плувнал в пот. Отворих прозореца и погледнах навън. После взех вестника и прочетох бюлетините за военните действия. Съюзниците бяха стигнали до Париж; те нападаха от всички страни и изглеждаше, че германската армия, която се бе обърнала в бягство, вече не оказваше сериозна съпротива. Жадно се взирах в малките скици на географските карти; много добре познавах тази част на Франция, познавах нейните кафенета, нейните шосета, нейните селища — това беше Виа Долороса, по която бяха бягали емигрантите. Сега по нея бягаха победителите, войниците, СС, инквизиторите, ловците на хора и убийците. Бягаха обратно към Германия — победителите, към които принадлежах и аз, и които ме бяха преследвали. Пуснах вестника и се вторачих пред себе си.

 

 

Чух отварянето на вратата и после гласа на Мария:

— Никой ли няма тук?

В стаята бе станало тъмно.

— Тук съм — отговорих. — Не съм светнал лампата.

Тя влезе.

— Помислих, че пак си избягал.

— Аз не бягам — казах и я притиснах към себе си. Тя изведнъж се превърна в целия живот на света.

— Не — промърмори. — Не мога да бъда сама. Аз съм нищо, когато съм сама.

— Ти си животът на света — казах аз. — И цялата му топлина, Мария. Аз те обожавам. Ти носиш светлината и всички цветове със себе си.

— Защо стоиш на тъмно?

Показах й блестящите небостъргачи.

— Отвън светът гори. Бях забравил да светна лампата. Сега ти си тук; тя вече не ми трябва.

— Но мен — тя се засмя, — тъмните стаи неутешимо ме натъжават. И ми трябва светлина, за да извадя покупките. Донесох вечерята. Само в кутии и консерви. В Америка можеш да купиш всичко готово.

— Аз донесох водка — казах.

— Тук имаше още някаква бутилка.

— Видях. И то истинска, от Русия.

Тя се облегна на мен.

— Знам. Но твоята от Мойков ми харесва повече.

— На мен не. Аз нямам предразсъдъци.

— Аз имам! Вземи руската — каза тя. — Вече не я искам. Дай я на Мойков, той ще се зарадва.

— Добре — отвърнах.

Тя ме целуна. Усетих парфюма й и младата й свежа кожа.

— Трябва да бъдеш внимателен с мен — промърмори. — Няма да понеса повече болка. Много съм уязвима. Иначе не знам какво ще се случи.

— Няма да ти причиня болка — успокоих я. — Не и съзнателно, Мария. За останалото човек никога не знае.

— Прегърни ме. Трябва да ме прегърнеш.

— Ще те прегърна, Мария.

Тя въздъхна доволно като дете. Стоеше слаба и крехка на искрящия фон на небостъргачите, в които хиляди чистачки измиваха мръсотията от един работен ден, изпълвайки небето с магия. Тя каза нещо на италиански. Не я разбрах и отговорих на немски.

— Ти, любим мой живот — казах. — Загубен и отново възкръснал, и неразрушим…

Тя тръсна глава.

— Не те разбирам. И ти не ме разбираш, когато искаме истински да говорим един с друг. Странна любов. Преведена любов.

Целунах я.

— Мисля, че в любовта няма преводи, Мария. А ако ги има, не се страхувам от тях. — Лежахме в леглото. — Трябва ли тази вечер отново да излизаш? — попитах.

Мария поклати глава.

— Не трябва да излизам до утре вечерта.

— Добре. Тогава можем да останем тук. Можем да хапнем още веднъж, пастрами и сирене с черен хляб. И бира — и после остатъка от сладкиша на Сара Лий с кафе. Страхотно приключение!

Тя се засмя.

— Много просто приключение.

— Най-великото, което познавам! Вече не помня откога не съм го преживявал. По време на бягството си бях свикнал само на мизерни хотелски стаи, а и беше цяло щастие, ако успеех да намеря такива. Вечер върху мръсни первази на прозорци бързо ядях от амбалажна хартия и се радвах, ако изобщо имам нещо за ядене. А днес…

— И днес ядеш от амбалажна хартия — каза Мария.

— Днес ядох с теб. В твоето жилище.

— Не е мое — отвърна тя сънено. — Наето е, като всичко при мен — дрехите ми, бижутата ми, диадемите ми, дори сезоните. Днес на снимките вече бяхме в идната пролет.

Погледнах я. Тя лежеше гола и мургава на леглото, и беше много красива. „Идната пролет — помислих си. — Къде ли ще бъда? Все още в Америка? Или войната тъкмо ще е свършила и ще се опитвам да стигна до Европа?“ Не знаех това; но нещо в мен болезнено се сви.

— Какво показвахте на снимките? — попитах.

— Бижута — каза тя. — Шарени, големи, фалшиви и евтини бижута, фалшиви като самата мен.

— Защо казваш това?

— Чувствам го. Мисля, че нямам собствено аз. Не и такова, което да не се променя и което винаги да е на място. Аз съм като нещо, танцуващо между две огледала; тук е, а когато искаш да го докоснеш, вече го няма. Доста отчайващо, нали?

— Не — отговорих. — Опасно. Не за теб. За останалите.

Тя се засмя и стана.

— Искам да ти покажа какво друго снимахме. Съвсем малки шапки. Малки шапчици от велур и брокат, и баски шапки. Донесох две. Взех ги назаем до утре.

Тя тръгна към коридора. Обичах да гледам колко естествено се движеше гола. От професията си бе свикнала да не се притеснява. Климатикът бръмчеше съвсем тихичко пред прозореца. Малкото жилище бе толкова високо, че почти не се чуваше нищо от уличния шум. Изведнъж всичко започна да ми изглежда някак нереално — тъмният, шарен здрач в стаята, без изкуствена светлина, в който проникваше само блясъкът на стъклените стени на небостъргачите отвън. Сякаш летяхме в беззвучен балон, за кратко откъснати от времето, войната, неспокойствието и нарастващия страх, в едно късче покой, което ми бе така непознато, че тишината му караше сърцето ми да бие.

Мария отново влезе. Носеше мека баска шапка, варварско златно украшение на шията, чехли с високи токчета на краката, и нищо друго.

— Това е „Пролет 1945-а“ — каза тя. — Негърски бижута от месинг, който изглежда като злато. И оцветени камъни от стъкло.

„Пролет 1945-а“! Все едно бе казала: „Никога и утре“. Почти ми се струваше, че е утре. Измамният изкуствен хлад на стаята сякаш се сгъсти. Станах и я прегърнах.

— Тръгваш ли си? — попита тя.

Поклатих глава.

— Отивам само до будката да си купя вечерния вестник. Веднага се връщам.

— Ще вкараш войната в стаята — отвърна тя. — Не можеш ли да изчакаш една нощ?

Погледнах я изненадано.

— Няма да вкарам войната в стаята — казах. — Ще сляза долу и ще погледна новините, после ще се върна бавно в тази стая, където знам, че си ти и ме чакаш, и ще почувствам такова щастие, каквото не съм познал досега: че някой ме очаква, една нощ, и една стая с теб. Това е най-великото приключение, за което се сещам: буржоазност без страх, въпреки че за буржоата то носи такова еснафско название. Но не и за нас, странниците, модерните деца на Ахасфер.

Тя ме целуна.

— Който приказва толкова, иска да скрие истината. За какво ми е мъж, който ме изоставя за един вестник?

— И ти си скитница — казах аз. — И то по-голяма от мен. Но аз ще остана тук. Нека времето да спре за един ден.

Мария се смееше. Дръпнах я към себе си. Не исках да й казвам защо изведнъж пожелах да видя вестника. Не беше заради новините. Исках да видя колко време още ми оставаше от това късче покой, което внезапно бе нахлуло в моето съществуване. „Скъп, чужд живот! — помислих си. — Остани при мен! Не ме изоставяй, преди аз да трябва да те изоставя!“ Знаех колко коварно звучеше, с нотка на предателство и измама. Но не можех да продължа да мисля за това, Мария беше до мен, а останалото бе още твърде далеч. Колко неща можеха да се случат дотогава, и кой знаеше кой какво ще изостави пръв? Чувствах устните и кожата на Мария и престанах да мисля. Късно през нощта се събудих и отново чух приглушения звук на пианото. Някой колебливо свиреше една соната на Клементи, която и аз бях свирил в един друг живот. Мария спеше до мен, уморена, и дишаше дълбоко. Мислех за своята забравена младост и гледах през големия прозорец в осветената нощ. После се заслушах отново в дишането на Мария. И отново ми се стори, че висим в балон в центъра на безветрието на едно торнадо. Бъди благодарен, казах си. Ти, късче див покой в нощта.