Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (1)

Глава първа

Три седмици гледах града пред себе си, сякаш беше на далечна планета. Намираше се едва на няколко километра, разделяше ни само един тесен морски проток, който почти можех да преплувам; но за мен бе толкова недостъпен, като че бе обкръжен от армия танкове. Той бе защитен от най-силните бастиони на двайсети век — стени от бумаги, паспортни разпоредби и нечовешки закони на равнодушната бюрокрация. Бях на остров Елис, беше лятото на 1944-та, а пред мен се простираше Ню Йорк.

 

 

Елис Айлънд бе емигрантски лагер с възможно най-лекия режим. Тук не биеха, не изтезаваха, нито пък обгазяваха или съсипваха от работа. Дори храната беше добра и безплатна, както и леглата, в които ни оставяха да спим. Е, наистина, навсякъде имаше охрана, но и тя бе почти дружелюбна. В Елис Айлънд оставаха емигрантите за Америка, чиито документи бяха подозрителни или нередовни. В Америка всъщност не беше достатъчно да имаш валидна входна виза — преди влизането в страната още веднъж се извършваше проверка от емигрантските служби в Ню Йорк и се чакаше потвърждение. Едва след това човек бива допуснат, или пък, ако го сметнат за нежелан, бива връщан със следващия кораб. Но и връщането вече не бе така лесно както преди. В Европа бушуваше война, немските подводници плуваха в Атлантика и много рядко към европейските пристанища се отправяха пътнически кораби. За емигрантите, които бяха връщани обратно, това би трябвало да се счита за щастие — те, които отброяваха живота си само с дни и седмици, се самозалъгваха с надеждата да останат възможно по-дълго в Елис Айлънд. Но вече се носеха и много слухове, и те не можеха да бъдат спокойни — слухове за кораби фантоми, пълни с отчаяни евреи, които от месеци кръстосват океана и навсякъде, където поискат да акостират, им бива отказвано. Някои от емигрантите бяха видели с очите си около Куба и южноамериканските пристанища масата викащи и отчаяни лица, които молеха за милост и се тълпяха на релинга на безпризорните кораби пред затворените пристанища — безутешни съвременни „летящи холандци“, бягащи от подводниците и човешкото равнодушие, товари от живи мъртъвци и анатемосани души, чието единствено престъпление бе, че искат да живеят и да останат хора.

 

 

Срещаха се и обичайните нервни сривове. Странно, но те бяха повече в Елис Айлънд, отколкото във френските емиграционни лагери, където немските войски и Гестапо бяха само на няколко километра. Може би това имаше връзка и с привикването с мисълта за постоянната опасност за живота във Франция. Тя бе толкова реална, че не допускаше сривове, докато тук изтощението и толкова близкото спасение, което отново бе поставено под въпрос, като че ли ги засилваше. Нямаше самоубийства като във Франция; а надеждата, макар и примесена с отчаяние, беше прекалено осезаема. За сметка на това и най-простият разпит от някой безобиден инспектор можеше да доведе до истерия — недоверието и бдителността от годините бягство бяха изчезнали, но появилата се на тяхно място прекалена доверчивост пък водеше до паника, да не би да са допуснали грешка. Обикновено пристъпите при мъжете преобладаваха.

 

 

Градът — тъй близък и така недостижим, се превърна в инквизиция — мъчителна, примамлива, хулеща, обещаваща и измамна. Понякога той беше като чудовище, обвито в мъгла и разкъсани облаци, обругано от шума на корабите като от орда стоманени ихтиозаври, а после, късно през нощта, се превръщаше в отблъскващ бял лунен пейзаж, в хиляди кули, безмълвен и призрачен — вечер, сред водопада от изкуствена светлина, се превръщаше в бляскав килим, висящ над хоризонтите, чужд и омайващ след тъмните военни нощи на Европа. Тогава в спалните често ставаха някои бегълци, събудени от хъркането, ридаенето и виковете на спящите, които дори и в съня си все още бяха преследвани от убийците на Гестапо, жандармерията и СС, събираха се в малки тъмни групички до прозорците, шепнешком или мълчаливо втренчени със светещи очи към възхитителната светлинна панорама на обетованата земя Америка; чувствайки се близки, едно цяло в нещо познато само на мизерията, но не и на щастието.

 

 

Аз притежавах немски паспорт, валиден още четири месеца. Той беше на името на Лудвиг Зомер и беше почти истински. Наследих го от един приятел, умрял преди две години в Бордо; тъй като височината, както и цветът на очите и косата съвпадаха, бившият професор по математика и добър фалшификатор Бауер от Марсилия ме посъветва да не променям паспорта на свое име. Сред емигрантите се намирали наистина добри литографи, които са помогнали на доста бегълци без паспорти да се сдобият с някакъв приложим паспорт; но аз все пак последвах съвета на Бауер и се отказах от собственото си име, което така и така не ми беше особено полезно. Напротив, то седеше в списъците на Гестапо и беше крайно време да изчезне. Така че паспортът ми бе почти истински, само аз и снимката бяхме фалшиви. Специалистът Бауер ми обясни предимствата: фалшифицираният паспорт, колкото и добре да е направен, може да издържи само на граничния паспортен контрол — във всяка полицейска лаборатория тайната му щеше да се разкрие и собственика му го очакваха затвор, изселване или нещо по-лошо. За сметка на това, истински паспорт с фалшив собственик може да се провери доста по-трудно и щеше да отнеме много време. Трябваше да се отправи запитване до инстанцията, която го е издала, което в началото на войната беше невъзможно. Всички връзки с Германия бяха прекъснати. Затова експертите съветваха да се предпочете промяна на идентичността. Печати можеха да се копират по-лесно, отколкото имена. Това, което ме тревожеше в моя паспорт, беше разликата в религията. Зомер беше евреин, а аз — не. За Бауер това бе нещо незначително.

— Ако ви хванат немците, хвърлете паспорта — обясни той, а след като не сте обрязван, имате шанс да се измъкнете с някакво обяснение и да не бъдете обгазен. От друга страна това може да ви помогне при бягството — ще ви считат за евреин. Непознаването на обичаите можете да обясните с това, че вие и баща ви сте свободомислещи.

Три месеца по-късно Бауер беше заловен. Роберт Хирш, по документи испански консул, се опита да го измъкне от затвора, но пристигна много късно. Предната вечер Бауер беше транспортиран за Германия.

 

 

В Елис Айлънд видях двама емигранти, които съвсем бегло познавах отпреди. Бяхме се срещали в различни отсечки от Христовия път на страданието — Виа Долороса. Виа Долороса наричахме пътя на бегълците от Хитлеровия режим. Той започваше от Холандия, минаваше през Белгия и Северна Франция, и стигаше до Париж. Там се разделяше. Единият клон продължаваше през Лион към Средиземноморското крайбрежие, а другият — през Бордо, Марсилия и Пиринеите към Испания, Португалия и пристанището на Лисабон. Името му бяха дали самите емигранти, които бягаха от Германия. Те не се криеха само от хитлеристкото Гестапо, а трябваше да бягат и от жандармериите на страните, в които отиваха. Повечето от тях нямаха нито редовен паспорт, нито виза. Ако ги хванеше жандармерията, бяха тиквани в затворите, осъждани и депортирани. Много от държавите бяха достатъчно хуманни, поне да не ги прекарват през немската граница, където биха загинали в концентрационните лагери. Тъй като малко от бегълците можеха да вземат редовни паспорти, повечето непрекъснато бягаха. Без документи не можеха да намерят и някаква законна работа. Бяха гладни, нещастни и самотни, затова наричаха пътя на своите митарства „път на страданията“. Техните спирки бяха пощенските станции в градовете и белите стени по улиците; в пощенските станции се опитваха да получат информация от близки и приятели, а стените на къщите по шосето бяха техните вестници. Там се четяха, изписани с тебешир или въглен, надписи на изчезнали, които се търсеха едни други, указания, предупреждения, викове в тъмата, в период на безвремие, който скоро щеше да последва епохата на безчовечието: войната, в която Гестапо и жандармерията вече имаха общи дела.

 

 

Един от двамата емигранти в Елис Айлънд бях срещал някога на швейцарската граница. Тогава митничарят на четири пъти ни връщаше обратно във Франция. Оттам пък френските граничари ни отпращаха назад. Беше много студено. Най-сетне Рабиновиц и аз успяхме да убедим швейцарците да ни изпратят в затвора. Швейцарските затвори бяха отоплени; смятаха ги за рай и ние с удоволствие бихме си изкарали там цяла зима. Но швейцарците бяха практични. Скоро те ни прехвърлиха през Тесин в Италия и там се разделихме.

Двамата емигранти имаха роднини в Америка, които гарантираха за прехраната им. Затова много скоро те бяха освободени от Елис Айлънд. На раздяла Рабиновиц ми обеща да потърси в Ню Йорк познати от Виа Долороса. Не очаквах нищо от това. Беше само едно обещание, което се забравяше при първите крачки на свобода.

 

 

Не се чувствах нещастен. Преди няколко години в един музей в Брюксел се научих да стоя неподвижно часове наред, без да изпадам в паника. Тогава успявах да постигна състояние на изкуствена безмисловност, което имаше нещо общо със самовнушението. Така изпадах в състояние на механично съществувание извън себе си, което правеше напрегнатото и дълго очакване по-поносимо, защото и самият аз накрая нямаше да мога да се позная в тази странна шизофренна илюзия. По този начин не се чувствах потиснат от самотата на прекалено тясното помещение без светлина, в което бях принуден да се крия месеци наред. Директорът на музея ме бе подслонил там, в същото време Гестапо преобърна Брюксел с главата надолу да търси емигранти. Виждах го вечер и сутрин само за миг, когато ми носеше нещо за ядене, а вечер, когато музеят беше затворен, той ме пускаше да изляза. През целия ден стаята беше заключена; само директорът имаше ключ оттам. Аз, разбира се, трябваше да потискам кашлица, кихане и всяко шумно движение, когато минаваше някой по коридора. Това беше много просто, но нервната възбуда на страха в началото лесно би могла да премине в безумна паника, ако наистина се появеше опасност. Затова направих повече от необходимото, за да мога да имам духовен запас срещу шока; първоначално започнах да не гледам часовника си дълго време, така че накрая не знаех дали е ден или нощ, особено в неделя, когато директорът не идваше в музея. Но скоро бях принуден да се откажа от това. По този начин прекалено загубих самоориентир и за малко да потъна в блатото на себеотричането. И без това бях на крачка от това. Онова, което ме спаси, беше надеждата за отмъщение, а не вярата в живота.

 

 

Една седмица по-късно ме заговори един съсухрен мъж, подобен на мъртвец. Той носеше куфарче от крокодилска кожа и изглеждаше като онези адвокати, които като гарги прелитаха над голямата зала.

— Вие ли сте Лудвиг Зомер?

Погледнах мъжа с недоверие. Беше ме запитал на немски.

— Защо? — попитах го.

— Не знаете ли дали вие сте Лудвиг Зомер? — Мъжът избухна в креслив смях. Имаше необичайно големи бели зъби върху сбръчкано сиво лице.

Междувременно премислих и реших, че няма нищо за криене в името ми.

— Аз знам това, но защо и вие трябва да го знаете? — отвърнах му.

Мъжът запримига като бухал.

— Идвам по поръчение на Роберт Хирш — обясни най-сетне той.

Погледнах го слисан.

— На Хирш? Роберт Хирш?

Мъжът кимна.

— Ами че кой друг?

— Роберт Хирш е мъртъв — казах аз.

Мъжът срещу мен се ококори, а после каза:

— Роберт Хирш е в Ню Йорк, преди два часа разговарях с него.

Поклатих глава.

— Невъзможно. Сигурно е някой друг. Роберт Хирш бе застрелян в Марсилия.

— Глупости! Хирш ме изпрати да ви помогна да се измъкнете.

Не му вярвах, предполагах, че е някаква клопка на инспекторите.

— А той откъде знае, че съм тук? — попитах.

— Един човек, на име Рабиновиц, му се обади и му каза. — Мъжът извади картичка от джоба си. — Аз съм Левин от „Левин и Уотсън“. Адвокати. Стига ли ви това най-сетне? Страшно сте недоверчив. А защо? Толкова ли имате за криене?

Поех дълбоко въздух. Сега вече му повярвах.

— Цяла Марсилия говореше, че Роберт Хирш е застрелян от гестаповците — обясних аз.

— Марсилия ли? — отвърна Левин с презрение. — Та ние тук сме Америка!

— Така ли? — погледнах към залата с решетките на прозорците и емигрантите.

Левин отново се изхили.

— Е, още не съвсем. Както виждам, не сте изгубили чувството си за хумор. Господин Хирш вече ни даде някаква информация за вас. Били сте заедно в емигрантския лагер във Франция, нали така?

Кимнах. Все още не бях на себе си. Роберт Хирш беше жив. И бе тук, в Ню Йорк.

— Така ли е? — повтори нетърпеливо въпроса си Левин.

Кимнах отново. Не беше съвсем така; Хирш остана в лагера само за около час. Беше преоблечен като СС-офицер и изиска от френския комендант предаването на двама немски политемигранти, търсени от Гестапо. Тогава ме позна. Не знаеше, че съм в лагера. Без дори и да потрепне, поиска и моето отзоваване. Комендантът — един страхлив майор от запаса, на който отдавна всичко това му беше писнало — настоя само за някакво формално писмено разпореждане. Хирш му го даде, той винаги носеше в себе си подправени и истински бланки; поздрави с хитлеристкия поздрав, натъпка ни в колата си и отпраши. Двамата политемигранти бяха заловени след година, попаднаха в клопката на Гестапо в Бордо.

— Да, вярно е — отвърнах. — Мога ли да видя материала, който ви е дал Хирш?

Левин се поколеба за миг.

— Естествено, но защо?

Не му отвърнах. Исках да се уверя, че онова, което декларира Роберт, съвпада с онова, което бях разказвал на инспекторите. Прочетох внимателно ръкописа и го върнах.

— Така ли е? — попита Левин отново.

— Да — отвърнах и се огледах. Изведнъж всичко около мен изглеждаше променено. Вече не бях сам. Роберт Хирш беше жив. Повика ме глас, за който смятах, че е замлъкнал завинаги. Всичко беше различно. Нищо не беше изгубено.

— С колко пари разполагате? — попита адвокатът.

— Сто и петдесет долара — отвърнах предпазливо.

Левин изви плешивото си теме.

— Не са много, дори и за кратка виза за посещение, за да продължите за Мексико или Канада. Но ще може да се уреди. Не разбирате ли?

— Не. Какво ще търся в Мексико или в Канада?

Левин отново показа конските си зъби.

— Нищо, господин Зомер. Важното е първо да ви вкараме в Ню Йорк. Най-лесно се получава краткосрочна транзитна виза. След като веднъж сте влезли в страната, може да се разболеете. Транспортно произшествие. А могат да се подават и други молби. Ситуацията може да се промени. Важното засега е да се прекрачи прага! Сега вече разбрахте ли?

— Да.

Една силно вайкаща се жена мина покрай нас. Левин извади от куфарчето си черни рогови очила и се загледа след нея.

— Сигурно не е приятно да се виси тук.

Повдигнах рамене.

— Можеше да е и по-лошо.

— По-лошо ли? Защо?

— Много по-лошо. Можеше човек да виси тук с рак на стомаха. Или Елис Айлънд да се намира в Германия, на пода пред вас да намушкват баща ви и да изтръгват от него самопризнания.

Левин ме погледна стреснато, после каза:

— Имате страховити фантазии.

Поклатих глава.

— Не, само преживяванията ми са страховити — отвърнах.

Адвокатът извади от джоба си голяма пъстра носна кърпа и се изсекна като в тромпет. После внимателно сгъна кърпичката и я прибра отново.

— На колко години сте?

— На трийсет и две.

— Откога бягате?

— Почти от пет години.

Не беше вярно. Бяха повече, но Лудвиг Зомер, чийто паспорт носех, бягаше от 1939.

— Евреин ли сте?

Кимнах.

— Не приличате на евреин — поясни Левин.

— Възможно е. Но смятате ли, че Хитлер, Гьобелс, Химлер и Хес изглеждат като арийци?

Левин отново избухна в кикот.

— Не, наистина. Но няма значение. И защо ли бихте се представяли за евреин, ако не сте? Особено в днешни дни. Не е ли така?

— Може би.

— Били ли сте в немски концентрационен лагер?

— Да, четири месеца — отвърнах с нежелание.

— Имате ли документи за това? — попита Левин с алчен поглед.

— Там няма документи. Пуснаха ме, а после избягах.

— Жалко, сега можехме да ги използваме.

Погледнах го. Разбирах го, но ми беше противно да правя сделки с това. Беше прекалено отвратително. Толкова отвратително, че самият аз полагах усилия да го изтласкам от съзнанието си. Не да го забравя, а само да го залича до момента, в който ще мога да го използвам. Не в Елис Айлънд, а в Германия.

Левин отвори куфарчето си и извади оттам няколко страници.

— Нося и това, което господин Хирш събра от хора, които ви познават. Всичко е вече нотариално заверено. От моя съдружник Уотсън, в знак на вежливост. Искате ли да ги видите?

Поклатих глава. Знаех за тези информации още от Париж. Роберт Хирш беше майстор на тези неща. Сега не исках да ги гледам. При цялото щастие на днешния ден ми се стори подходящо да оставя нещо и на късмета. Всеки емигрант би ме разбрал. Който винаги залага на шанс сто към едно, би искал веднъж да даде възможност и на щастието. Би било излишно да се опитвам да обясня това на Левин.

Адвокатът доволен прибра документите обратно.

— А сега да намерим някой, който да гарантира за времето на престоя ви в Америка. Познавате ли някого тук?

— Не.

— Но Роберт Хирш може би познава.

— Не знам.

— Ще намери някого — каза Левин с особена увереност. — Много го бива за такива неща. Къде ще живеете в Ню Йорк? Господин Хирш предлага хотел „Рауш“. Той самият преди е живял там.

Замълчах за миг, после казах:

— Господин Левин, наистина ли с това искате да кажете, че ще изляза оттук?

— Защо не? Нали за това съм дошъл.

— Вярвате ли го наистина?

— Разбира се. А вие?

За момент притворих очи, а после казах:

— Да, и аз вярвам.

— Точно така! „Никога не губете надежда“ е стар американски принцип! Разбирате ли?

Кимнах. Нямах желание да обяснявам на това невинно отроче на закона колко пагубна може да се окаже надеждата. Тя може да изсмуче съпротивителните сили на слабото сърце, както пропуснатите удари намаляват резервите на губещия боксьор. Бях срещал повече хора, които загиват от излъгани надежди, отколкото от всеобхватното отчаяние, което кара всичко да се концентрира единствено в едно простичко оцеляване и за това не остава място за нищо друго.

Левин затвори куфарчето си.

— Ще депозирам тези неща при инспекторите. След няколко дни ще дойда отново. Горе главата! Ще се справим! — Той задуши наоколо. — Как само мирише тук! Като в недезинфекцирана болница.

— Мирише на мизерия, власт и отчаяние — отвърнах аз.

Левин свали очилата и си разтърка очите.

— Отчаянието, и то ли мирише? — попита иронично той.

— Вие сте щастливец, щом не го знаете — отвърнах аз.

— Е, доста задълбочено разглеждате понятието щастие.

Не му отговорих; нямаше смисъл да му обяснявам, че никога не можем да разгледаме нещо достатъчно задълбочено и че в това се крие тайната на оцеляването. Левин ми подаде голямата си кокалеста ръка. Искаше ми се да го попитам колко ще струва всичко това, но си замълчах. Човек можеше да попита прекалено много и с това да разруши всичко. Хирш беше изпратил Левин и това ми стигаше.

Станах и се загледах след адвоката. Още не можех да повярвам на уверенията му, че всичко ще се оправи. Имах доста опит в тази насока и често съм бил лъган. Въпреки това усетих, че в мен се надига възбудата, която ставаше все по-силна и неудържима. Не беше само мисълта, че Роберт Хирш е жив и е в Ню Йорк; имаше и още нещо, нещо, срещу което преди няколко минути се бях опълчил и го бях отпратил с арогантността на нещастието си: една отчаяна надежда. Изведнъж се бе появила безмълвна, объркана, непонятна, дива надежда, една анонимна надежда, почти без цел, свързана само с някаква мъглива свобода, но каква? Къде? Защо? Това не знаех. То бе надежда без име, която избуяваше в мен и казваше „аз“ с една така примитивна жажда за живот, като че нямаше вече нищо общо с мен. Къде се бе изгубило моето отчаяние? Моето недоверие? Моето изкуствено и с много труд създадено превъзходство? Вече нищо не знаех.

 

 

Обърнах се и видях пред себе си жената, която преди малко плачеше. На ръцете си държеше рижаво хлапе с банан в ръка.

— Какво ви сториха? — попитах аз.

— Не искаха да пуснат детето ми.

— А защо?

— Казаха, че било… — поколеба се. — Казаха, че е умствено изостанало — обясни набързо. — Но то сега ще си почине след всичко, което преживяхме. Та то не е идиот! Просто е недоразвито! Ще навакса! Просто трябва да му дадат време. Не е душевно болно! Но онези вътре не вярват.

— Вътре имаше ли лекар?

— Не знам.

— Трябва да изискате лекар. Специалист. Той ще ви помогне.

— Как да изискам специалист? — промърмори жената. — Та аз съм бедна.

— Можете да го направите. Имате право.

Момчето внимателно събра обелката от банана, който беше взело и го пъхна в джоба на панталоните си.

— Толкова е прибран! — прошепна майката. — Нали виждате колко е подреден. Може ли такова дете да е лудо?

Погледнах детето. Като че ли не чуваше майка си. Долната му устна висеше, а то се драпаше за светлите коси. Слънцето светеше през очите му, като че ли бяха стъклени.

— Но защо не искат да го пуснат? Та то е още по-бедно от останалите.

За това нямаше отговор.

— Много хора пускат — казах най-сетне. — Почти всички, всеки ден пускат по някого. Просто трябва да имате малко търпение. — Презирах се, когато казвах тези неща. Усетих, че искам да се скрия от тези очи, чиято мъка бликаше към мен, като че наистина можех да дам съвет. Но не можех. Объркан бръкнах в джоба си, извадих няколко монети и ги пъхнах в ръчичката на момчето. — Вземи, купи си нещо с тях!

Това бе старо емигрантско поверие и да се опиташ да подкупиш съдбата е един глупав жест. Веднага се засрамих. Човечност за няколко гроша срещу моята свобода. Какво още? Да не би заедно с надеждата да се появи и нейната корумпирана сестра близначка — боязънта — или нейното още по-омърсено чедо — малодушието?

Тази нощ спах зле. Дълго стоях на прозорците, зад които бляскаво мигаше северното сияние на Ню Йорк и мислех за разбития си живот. Призори един мъж получи пристъп на слабост. Около леглото му се суетяха сенки. Някой потърси нитроглицерин. Старецът бе изгубил кутийката си.

— Не бива да се разболява — шепнеха близките му. — В противен случай всичко е загубено. Утре трябва да е отново на крак. — Те не откриха кутийката, но един меланхоличен турчин с дълги мустаци им услужи. На сутринта старият човек отново успя да се добере до залата.