Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Марч (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jo’s Boys, 1886 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2021)
Издание:
Автор: Луиза Мей Олкът
Заглавие: Синовете на Джоу
Преводач: Ивайла Божанова
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „Пан ’96“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Балкан прес“ АД
Редактор: Любомир Русанов
Художник на илюстрациите: Радослав Илиев
ISBN: 954-657-416-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15277
История
- —Добавяне
Осма глава
Джоуси се прави на русалка
Докато момчетата от семейство Баер приключваха с тревогите си, в Роки Нук Джоуси се забавляваше страхотно — семейство Лорънс знаеше как да превръща лятното безделие в нещо очарователно и същевременно полезно. Бес имаше слабост към малката си братовчедка, а госпожа Ейми смяташе, че независимо дали племенницата й ще стане актриса, или не, тя обезателно трябва да се превърне в дама и я въвеждаше в нормите на доброто поведение, необходимо за всички изискани жени. Чичо Лари пък винаги се чувстваше щастлив да гребе, язди, играе или отдъхва с двете весели момичета наоколо. При този волен живот Джоуси разцъфваше като диво цвете, а страните на Бес поруменяха. Двете бяха любимки на съседите, чиито вили бяха разположени по брега или кацнали по скалите около красивия залив.
Само едно нещо смущаваше спокойствието на Джоуси; едно-единствено изгарящо желание я изпълваше с копнеж и я държеше бдителна и нащрек като детектив, работещ по тежък случай. Известната актриса госпожица Камерон, наела една от вилите, се бе усамотила, за да си почине и да се „вживее“ в новата си роля за следващия сезон. С изключение на двама-трима приятели не се срещаше с никого; разполагаше с частен плаж и можеха да я видят само по време на всекидневните й разходки с карета или когато биноклите на любопитни зяпачи се насочваха към фигурата, плуваща в морето. Семейство Лорънс я познаваха, но уважаваха уединението й. След протоколното посещение я оставиха на спокойствие. Договориха се да се видят отново едва когато тя реши да приема гости. Актрисата оцени жеста и се отблагодари по-късно, както ще видим.
Ала Джоуси бе като лакома муха, бръмчаща над затворено гърне с мед: подобна близост с нейния идол я очароваше и същевременно влудяваше. Копнееше да види, да чуе, да поговори и опознае тази велика и щастлива жена, която умееше да омайва хиляди с изкуството си и да печели приятели. Момичето възнамеряваше да стане именно такава актриса, ако наистина притежава талант, и малцина успяваха да й възразят. Сцената се нуждае точно от такъв тип жени, за да пречистят и възвисят професията. Ако госпожица Камерон бе наясно със страстната любов и копнеж на младото момиче, което съзираше от време на време да подскача по скалите, тя би я ощастливила с поглед или дума. Но преуморена от работата през зимата и ангажирана с новата роля, дамата обръщаше толкова внимание на младата си съседка, колкото и на гларусите в залива. Цветя пред вратите й, серенади пред оградата на двора, погледи, изпълни с възхита, представляваха прекалено позната гледка за нея и тя почти не ги забелязваше. А Джоуси се отчайваше все повече и повече от провала на усилията си.
— Ще се кача на бора и ще падна върху верандата й или ще предизвикам Шелти да ме хвърли точно пред портата й — тогава ще се наложи да ме отнесат във вилата й, защото съм припаднала. Излишно е да симулирам, че се давя, когато тя се къпе. Не мога да потъна, а и най-вероятно ще изпрати някой мъж да ме спаси. Какво да правя? Непременно трябва да я видя. Искам да чуя от нея, че един ден ще стъпя на сцената. Мама би й повярвала.
Така разсъждаваше Джоуси един следобед, докато заедно с Бес се приготвяха да отидат да поплуват.
— Редно е да изчакаш подходящия момент и да не си толкова нетърпелива. Татко обеща да те запознае с нея преди края на сезона, а той винаги урежда всичко. Така би било по-добре, отколкото някой твой странен номер — уверяваше я Бес, докато напъхваше хубавата си коса в бяла мрежичка в тон с банския й.
— Ненавиждам да чакам, но явно се налага. Надявам се, днес следобед да излезе да поплува независимо от надигането на прилива. Пред чичо споменала, че тогава влиза във водата, защото сутрин хората постоянно я зяпали. Хайде да отидем да се погмуркаме при голямата скала. Освен бавачките и бебетата няма да има други хора. Ще можем да пляскаме и да вдигаме пръски на воля.
Наистина в малкия залив не се къпеше никой, а дечицата наоколо се възхищаваха от водните им акробатични изпълнения — и двете бяха отлични плувкини.
Седяха на скалата, а водата се стичаше от тях. Внезапно Джоуси силно сръга Бес и възбудено възкликна:
— Ето я! Виж! Идва да плува. Прекрасно! О, дано започне да се дави, за да я спася! Или да я захапе рак за пръста… Всичко, което би ми дало шанс да поговоря с нея!
— Не се оглежда. Сигурно й се иска всичко да е спокойно и да се позабавлява. Да се направим, че не я виждаме. Това е правилното поведение.
Бес се престори на изцяло погълната от яхтата с бели платна, която минаваше пред тях.
— Хайде да се направим, че отиваме за водорасли при скалите. Какво против би имала, ако лежим по гръб и само носовете ни стърчат над водата? А накрая, когато няма начин да се преструваме повече, ще заплуваме обратно, все едно бързаме да се върнем. Положително ще й направи впечатление и ще се отбие да благодари на възпитаните млади дами, които уважават желанията й.
Живото въображение на Джоуси вече чертаеше всевъзможни драматични обрати.
Канеха се да се плъзнат по скалата и тогава Съдбата най-после се смили: госпожица Камерон, застанала до кръста във водата, започна да маха, без да престава да се взира надолу. Извика на камериерката си — тя сякаш търсеше нещо по плажа, но очевидно не го намери и размаха кърпа към момичетата за помощ.
— Хайде! Бързо! Тя ни вика — изкрещя Джоуси, стовари се във водата като енергична костенурка и заплува в най-добрия си стил към тази така мечтана радост.
Бес я последва, но доста по-бавно. Не след дълго и двете стояха до госпожица Камерон задъхани, ала усмихнати. Актрисата въобще не ги погледна, но промълви с чудесния си глас:
— Гривната ми се изхлузи. Виждам я, но не мога да я стигна. Момченце, би ли намерило пръчка? Ще държа бижуто под око, дано само пясъкът не я зарие.
— С удоволствие ще се гмурна, но не съм момче — отвърна Джоуси.
— Извинявай. Гмурни се, дете. Пясъкът ще я покрие всеки момент, а много я ценя. Никога досега не съм забравяла да я сваля.
— Ще я извадя!
Джоуси се гмурна, но изплува само с няколко камъчета в ръката.
— Загуби се! Е, няма значение. Вината е моя — промърмори госпожица Камерон разочаровано, но се развесели от смайването на момичето, което отри водата от очите си и смело заяви:
— Не, не е. Ще я извадя, дори ако се наложи да остана долу цяла нощ!
Джоуси се гмурна отново и известно време се виждаха пак само размахващите й се крака.
— Опасявам се да не се нарани.
Госпожица Камерон се загледа в Бес; разпозна я заради приликата с майка й.
— О, не. Джоуси е като риба. Това й харесва.
Бес се усмихваше щастливо заради сбъднатото желание на братовчедка си.
— Ти си дъщерята на господин Лорънс, нали? Как си, мила? Кажи на баща си, че скоро ще се видим. Досега се чувствах прекалено уморена и доста напрегната, но сега вече съм по-добре. А, ето я нашата превъзходна гмуркачка. Извади ли късмет? — попита тя, когато петите изчезнаха и на повърхността се появи глава със стичаща се от нея вода.
Джоуси кашляше и не можеше да говори, защото бе полузадавена. Но макар за втори път да не се справи, куражът не я напускаше. Решително тръсна мократа си коса, пое си няколко пъти въздух, за да напълни дробовете си и отправила сияещ поглед към високата дама, обяви спокойно:
— Мотото ми е „Никога не се предавай“. Ще я извадя, ако се наложи да отида дори до Ливърпул. Хайде — хоп!
И русалката отново изчезна във водата, този път за по-дълго.
— Храбро момиче. Харесва ми. Коя е?
Дамата приседна върху стърчащия наблизо камък и започна да наблюдава гмуркинята — от гривната нямаше вече и следа.
— Джоуси копнее да стане актриса. Цял месец търси възможност да ви види. Сегашният момент е изключително щастлив за нея.
— Господ да благослови това дете! Защо не ми се е обадило? Щях да я приема, макар че обикновено избягвам както репортерите, така и момичета, увлекли се по сцената — засмя се госпожица Камерон.
Не остана време за повече приказки: от водата се подаде почерняла от слънцето ръка, сграбчила гривната, последвана от посиняло лице. Джоуси едва намери сили да се вкопчи в Бес. Беше полузадушена, но триумфираща.
Госпожица Камерон я придърпа към себе си на камъка, отметна косите от лицето й и я възнагради с едно сърдечно: „Браво! Браво!“. Девойката вече беше сигурна, че първата й роля е успешна. Джоуси често си бе представяла срещата с великата актриса — как ще се появи достойна и грациозна и ще разкаже за амбициозните си надежди; с каква ефектна рокля ще бъде облечена, какви остроумни думи ще намери; какво дълбоко впечатление ще направи дремещият у нея гений. Дори в най-необузданите си мечти не си бе представяла подобна среща. Зачервена, цялата в пясък, със стичаща се от нея вода и неспособна да говори, тя се облегна на знаменитото рамо. Премигваше и дишаше затруднено като красив тюлен. Най-сетне успя да се усмихне радостно и да възкликне:
— Успях! Толкова се радвам!
— Хайде, сега си поеми въздух, скъпа. Тогава и аз ще се зарадвам. Много мило от твоя страна, че направи това за мен. Как да ти се отблагодаря?
Дамата я наблюдаваше с красивите си очи, които изразяваха толкова много без никакви думи.
Джоуси плесна с мокри ръце и спонтанно заговори:
— Позволете ми да ви посетя един-единствен път. Само веднъж! Искам да прецените мога ли да играя. Вие ще разберете веднага. Ще постъпя както ми кажете. Ако мнението ви е, че след време от мен би излязло актриса, след като съм учила изключително усилено, ще бъда най-щастливото момиче на света. Ще ми позволите ли да дойда?
— Да. Ела утре в единадесет. Славно ще си побъбрим. Ще ми покажеш какво можеш да правиш, а аз ще ти кажа какво мисля, но няма да ти хареса.
— Напротив. Дори да ме прецените като пълна глупачка, искам да го разбера веднъж завинаги. Мама също го желае. Ще понеса всичко, а ако се изкажете положително, никога няма да се предам и ще постигна най-доброто от себе си. Като вас.
— Дете мое, този път е тежък. Сред розите, които предстои да спечелиш, има много тръни. Както те гледам, не ти липсва кураж; значи имаш и упоритост. Възможно е да имаш данни за актриса. Ела и ще преценя.
Говорейки, госпожица Камерон докосна гривната и се усмихна мило. Импулсивната Джоуси едва не се хвърли да я целуне, но все пак прояви съобразителност и се въздържа.
— Пречим на госпожица Камерон да поплува, а приливът скоро ще придойде. Хайде, Джоуси — подкани я Бес.
— Бягайте на плажа да се стоплите. Благодаря ти много, малка русалке. Довиждане, момичета.
Кралицата на драмата махна с ръка и освободи придворните си, но остана на покрития с водорасли трон, загледана след двете стройни фигури — те тичаха към пясъка, докато се скриха. После тя се потопи във водата, мислейки си: „Лицето на това дете е подходящо за сцената — изразително, живо; очите й са прекрасни. Личи си колко е посветена на мечтата си, не се предава лесно и притежава нужната воля. Нищо чудно от нея да излезе актриса. Пък и произходът й е подходящ — в семейството има талант. Ще видим“.
Цяла нощ Джоуси не мигна. На следващото утро бе в трескаво вълнение. Чичо Лари остана силно развеселен от случката, леля Ейми приготви най-красивата й бяла рокля, а Бес й зае най-артистичната си шапка. Джоуси обходи гората, за да набере китка диви цветя.
В десет часа започна съсредоточено да се приготвя; после седна, огледа спретнатите си ръкавици, грижливо закопчаните боти и изчака времето да тръгнат. При мисълта, че предстои съдбата й да се реши съвсем скоро, силно пребледня. Подобно на повечето млади хора, си въобразяваше, че е възможно едно-единствено човешко същество да уреди целия й живот.
— Ще отида сама. Така ще се чувствам по-свободна. Бес, моли се да ме прецени правилно! Толкова много зависи от това! Не се смей, чичо! Моментът наистина е изключително сериозен за мен. Госпожица Камерон е наясно и би ти го потвърдила. Целуни ме вместо мама, лельо Ейми. Щом казваш, че изглеждам хубава, това ми стига. Довиждане.
Джоуси махна с ръка, стараейки се да наподоби максимално на жеста на своя идол. Изглеждаше изключително привлекателна и представляваше трогателна гледка.
Със самочувствието, че ще бъде допусната, звънна смело на вратата, през която минаваха малцина. Въведоха я в притъмнената гостна. В очакване на домакинята, огледа с грейнали очи няколкото чудесни портрета на велики актьори. Беше чела за повечето от тях — знаеше отлично и изпитанията, и триумфите им. Дотолкова се самозабрави, че започна да имитира госпожа Сидонс в ролята на лейди Макбет: тихо редеше монолога от сцената, когато преследваната кралица ходи на сън. Потопила се в играта, не забеляза госпожица Камерон, която я наблюдаваше от няколко минути. После се сепна, защото великата актриса подхвана монолога, който бе сред любимите й изпълнения.
— Никога няма да го изиграя така, но ще продължавам да работя, ако кажете, че в мен има нещо — възкликна Джоуси, напълно забравила за добрите маниери.
— Покажи ми какво умееш да правиш — насърчи я актрисата.
Пристъпи веднага към същността на нещата, защото отлично съзнаваше, че тази така нетърпелива млада госпожица няма да се задоволи с празно бъбрене.
— Позволете ми първо да ви поднеса това. Реших, че дивите цветя биха ви допаднали повече от градинските, а за мен бе щастие да ви ги набера — не ми хрумна как по друг начин да благодаря за добрината ви към мен.
И Джоуси поднесе букетчето с трогателна сърдечност.
— Наистина много ги харесвам. А от известно време някаква добра фея постоянно оставя диви цветя пред портата ми. Виж, стаята е пълна с тях. Но, изглежда, вече се досещам коя е феята… Тази китка толкова прилича на останалите.
Джоуси се изчерви и се усмихна:
— Не можех да се въздържа. Толкова много ви харесвам. Сигурно съм си позволила волност, но ми беше приятно да знам, че след като нямам възможност да вляза в дома ви, поне цветята ми са край вас.
Нещо в това дете и скромният подарък трогнаха жената. Тя притегли Джоуси към себе си и без капчица театралност в гласа каза:
— Наистина ми харесват, скъпа, както и ти. Отегчена съм от хвалебствия. Любовта е сладка, когато е семпла и искрена като тази.
Джоуси се сети за широко коментираната история на госпожица Камерон: преди години загубила любимия си и оттогава живее единствено заради изкуството. По всичко личеше, че отговаря на истината. Стана й жал за бляскавия, но самотен живот. После, сякаш нямаше търпение да загърби миналото, новата й приятелка подкани с леко заповеднически тон:
— Покажи ми какво можеш да правиш. Ще ми предложиш Жулиета, предполагам. Всички започват с нея. Клетото момиче, как го унищожават!
Джоуси наистина се канеше да започне с претърпялата толкова злощастия любима на Ромео, после да се превъплъти в Бианка[1], в Паулин[2] и в още няколко от любимите герои на запленените от сцената момичета. Ала нейната проницателност я подтикна да последва мъдрия съвет на чичо Лари. Вместо бомбастичните слова, които госпожица Камерон очакваше, Джоуси пресъздаде сцената с полудяването на Офелия. Справи се доста добре — беше разучавала монолога с професора в колежа, а и го беше изпълнявала многократно. Независимо от младостта си направи впечатление — бялата рокля, спуснатите коси и живите цветя, които разхвърля по въображаемия гроб, допринесоха за образа. Песните изпя изключително сладко. Накрая се поклони трогателно и хвърляйки поглед през рамо, изчезна зад импровизираната завеса. Изненадана, критичната й зрителка неволно изръкопляска. Окуражена от аплодисментите, Джоуси се превъплъти в добре познат й образ на мъжкарана от един фарс и разказа смешна история: започна с изреждане на куп пакости, но завърши с разкаяние и искрена молба за прошка.
— Много добре. Я да видим още нещо. Бива те повече, отколкото очаквах.
Джоуси се впусна в монолога на Порция[3] и го поднесе удивително добре — наблягаше на всяко изречение. Накрая все пак не се сдържа и убедена в успеха си, подхвана монолога на Жулиета. Завърши с поемането на отровата в гробницата. Смяташе, че е надминала себе си и очакваше ръкопляскания. Звънък смях я накара да трепне от разочарование. Изгледа госпожица Камерон и заяви изненадано, но учтиво:
— Казвали са ми, че изпълнявам този монолог много добре. Вие явно не сте на същото мнение. Съжалявам.
— Скъпа моя, изпълнението ти не струва нищо. И как да не е така? Какво знае дете като теб за любовта, страха и смъртта? Рано ти е да го правиш. Остави трагедиите на мира, докато узрееш за тях.
— Но вие ръкопляскахте на изпълнението ми на Офелия!
— Да, там се справи прилично. Всяко умно момиче би го поднесло добре. Истинският смисъл в творбите на Шекспир обаче засега ти убягва, дете. В комедията си по-добра. Там демонстрираш истински талант. Показваш усет и към комедийното, и към патетичното. Това е изкуството. Не го губи! И монолога на Порция изпълняваш добре. Продължавай с такива образи. Те тренират гласа, учат те на нюансите на изразяването. Имаш хубав глас и естествена грациозност. И двете помагат много, но е трудно човек да ги култивира.
— Е, радвам се, че поне притежавам нещо — въздъхна Джоуси.
Приседна смирено на табуретката съкрушена, но не и уплашена. Имаше какво да каже и твърдо възнамеряваше да го сподели.
— Скъпо мое момиченце, предупредих те, че думите ми няма да ти харесат. Но трябва да съм честна, ако искам да съм ти полезна. Налагало се е да го правя и друг път. Повечето никога не ми простиха въпреки точните ми прогнози и днес те са това, което съм ги съветвала да станат — добри съпруги и щастливи майки в спокойни домове. Няколко продължиха и се справят сравнително добре. За една, струва ми се, ще се чуе съвсем скоро. Тя притежава талант, невероятно търпение и — обърни внимание — красота. Ти си прекалено млада, за да е ясно към коя категория принадлежиш. Гениите са рядкост, а на петнадесет години невинаги демонстрират бъдещите си дарби.
— О, аз не смятам, че съм гениална! — възкликна Джоуси. Докато слушаше мелодичния глас, тя се поуспокои и отрезви. Наблюдавайки лицето, което излъчваше сила, искреност и доброта, тя се изпълни с увереност. — Искам само да разбера дали притежавам талант и, като продължа да уча, след години да играя добре в някоя от хубавите пиеси, които хората никога не престават да гледат. Не очаквам да се превърна в госпожа Сидонс или госпожица Камерон, колкото и да мечтая за това. Но когато играя, съм напълно щастлива; живея в друг свят, а всяка нова роля е като нов приятел. Обичам Шекспир и чудесните му герои никога не ми омръзват. Естествено, не разбирам всичко написано, но ме обзема чувството, че нощем съм с планините и звездите и си представям как ще изглежда всичко, когато слънцето се покаже.
Джоуси говореше силно пребледняла от вълнение; очите й сияеха, устните потреперваха. Госпожица Камерон я разбра; убеди се, че става въпрос за нещо повече от момичешки каприз. В отговора й се доловиха нотки на съчувствие, а лицето й изразяваше интерес. И все пак тя мъдро се въздържа и не сподели докрай мислите си, защото добре знаеше колко склонни са младите хора да градят въздушни кули върху случайно изпусната дума и колко горчива е болката, когато сапунените мехури се спукат.
— Щом наистина се чувстваш така, ще ти дам само един съвет: продължавай да обичаш и да изучаваш големия майстор.
Джоуси долови промяната в тона и с радостна тръпка усети, че новата й приятелка сега говори като на другар.
— Само по себе си това е образование. Един човешки живот не е достатъчен, за да се изучат всичките тайни. Преди да се появи надеждата, че можеш да повтаряш думите му поне като ехо, има да се свърши много работа. Ще ти стигне ли търпението, куражът, силата да започнеш от самото начало и бавно, мъчително да положиш основите на бъдещата си работа? Славата е перла — мнозина се гмуркат, но малцина я намират. А дори когато това стане, започват да ламтят за още и по пътя губят ценни неща.
Последните думи сякаш бяха казани повече за нея, отколкото за слушателката й, но Джоуси бързо се намеси с усмивка и изразителен жест:
— Извадих гривната въпреки всичката солена вода в очите си.
— Вярно е! Не съм го забравила. Това е добър знак. Ще го приемем — отвърна госпожица Камерон с усмивка. — Сега ще те разочаровам. Няма да те поканя да учиш с мен, нито ще те насърча да отидеш в някой второразреден театър, където веднага би получила роля. Ще те посъветвам да се върнеш в училище и да завършиш образованието си. Това е първата стъпка. Ще имаш нужда от много умения; голият талант прави характера незавършен. Култивирай ума и тялото си, сърцето и душата и се превърни в интелигентно, грациозно, красиво и здраво момиче. После — на осемнадесет-двадесет години — започни да се занимаваш с актьорско майсторство и опитай силите си. Води битките една по една — ще си спестиш трудния урок, който всеки неизбежно получава, когато се захване преждевременно с нещо. От време на време геният го прави в обратна последователност, но не се случва често. Трябва да се катерим бавно и да не забравяме, че многократно ще се подхлъзваме и ще падаме. В състояние ли си да чакаш?
— Ще го направя!
— Ще видим дали ще успееш. Би ми било драго да знам, че когато напусна сцената, една добре подготвена, предана, надарена другарка по съдба ще заеме мястото ми. Възможно е ти да си тази актриса. Но помни — само с красота и пищни костюми не се става артистка, а усилията да се играят велики героини не е истинското изкуство. Това само замайва, подвежда и води до срамното състояние, в което се намира театърът сега. За жалост, публиката се задоволява с бутафорни опери или с боклуците, претенциозно наречени пиеси. А цял един свят от истина, красота, поезия и патос чака да бъде интерпретиран и да донесе наслада.
Забравила пред кого говори, госпожица Камерон крачеше напред-назад.
— Същото твърди и чичо Лари. Той и леля Джоу се опитват да пишат пиеси за истинските и прекрасните неща — простички домашни сцени, които да трогват сърцата на зрителите, да ги карат да се смеят или да плачат; да се чувстват по-добре. Според чичо именно такива пиеси са за мен и още не бива да мисля за трагедии. Но колко по-приятно е да се разхождаш с корона на главата и кадифени шлейфове, отколкото във всекидневно облекло да пресъздавам самата себе си.
— И въпреки всичко това е висше изкуство, дете. Нужно ни е време, преди да сме готови за майсторите. Култивирай таланта си. Дарбата да предизвикваш сълзи или смях е рядка. По-приятно е да докоснеш сърцето, отколкото да смразиш кръвта и да възпламениш въображението. Кажи на чичо си, че е прав и помоли леля си да напише пиеса за теб. Ще дойда да я гледам, когато си готова.
— Сериозно? О, наистина ли? По Коледа ще играем няколко сценки. Имам много хубава роля. Простичка е, но ще успея да се справя. Ще бъда невероятно горда и щастлива, ако вие присъствате.
Джоуси се изправи. Бегъл поглед към часовника й подсказа колко много се е заседяла. При цялото си нежелание да прекъсне този тъй важен за нея разговор, съобрази, че наистина е време да си върви. Взе си шапката и застана пред госпожица Камерон. Имаше чувството, че изпитателният поглед на домакинята преминава през нея като през стъкло. Изчерви се, вдигна очи и с леко потреперващ глас каза:
— Никога няма да успея да ви се отблагодаря нито за този час, който ми посветихте, нито за напътствията ви. Ще постъпя точно както ме съветвате. Мама ще бъде доволна да ме види отново над учебниците. Ще се посветя на ученето изцяло. Искам да останете доволна от мен. Така поне отчасти ще ви се отблагодаря.
— Това ме подсеща, че и аз има за какво да ти благодаря. Малка приятелко, носи това за спомен от мен и от първото ти гмуркане. Подходящо е за русалка. Пожелавам ти при следващото спускане към дълбините да намериш още по-хубав скъпоценен камък, а по устните ти да няма горчива вода!
Госпожица Камерон свали от дантелата на шията си красива декоративна игла с аквамарин и я закачи върху гордо изпъчените гърди на Джоуси. Обви с ръце щастливото лице и го целуна нежно; после проследи как гостенката й се отдалечава с очи, загледани в бъдещето.
Бес очакваше Джоуси да връхлети окрилена, възторжена и развълнувана или обляна от сълзи на разочарование. Истински се изненада от спокойното задоволство и решителност, изписани по лицето й. Разказа как е преминала срещата. Изслушаха я с голям интерес; всички одобриха съветите и напътствията на госпожица Камерон. Ейми прие с облекчение препоръката за отлагане, защото не желаеше племенничката й да става актриса и се надяваше приумицата й да отмре.
Чичо Лари написа една очарователна благодарност до съседката за проявената от нея добрина. Бес, самата тя поклонник на всякакъв вид изкуство, изцяло споделяше надеждите на братовчедка си. Чудеше се само на едно: защо предпочита да изиграе своите видения, вместо да ги пресъздаде от мрамор.
Тази среща не остана единствена. Госпожица Камерон проведе няколко разговора със семейство Лорънс. Двете братовчедки седяха кротко и попиваха с наслада всяка дума. Всеки творец изпитва такава радост, когато се говори за красивия му свят. Момичетата започваха да схващат какво е талантът, колко всеотдайно и предано трябва да му се служи и колко много той възвисява човека.
Джоуси изписа тонове хартия под формата на писма до майка си. В края на ваканцията тя сякаш бе променена. Залегна над ненавижданите книги, а търпението и енергията й изненадаха всички. Сега вниманието към облеклото, маниерите и добрите навици се превърнаха в интересно занимание, защото „умът и тялото, сърцето и душата трябва да бъдат култивирани“ и докато се превръщаше в „интелигентно, грациозно и здраво момиче“, младата Джоуси несъзнателно се подготвяше за ролята си в живота.