Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (7)

Седма глава
Лъва и агнето

Момчетата заминаха и Плъмфийлд сякаш поутихна. Другите се разпръснаха за кратък отдих — беше август и всички изпитваха потребност от промяна.

Професорът заведе госпожа Джоу в планината; семейство Лорънс замина за морския бряг; госпожа Мег и момчетата им гостуваха по ред — нали все някой трябваше да остане у дома, за да наглежда имота.

Когато се случиха събитията, за които ще ви разкажем, това задължение изпълняваха госпожа Мег и Дейзи. Роб и Тед току-що се бяха върнали от Роки Нук, а Нан замина за седмица с приятелка. Деми и Том отпътуваха. Мъжът в къщата се оказа Роб, а Сайлъс — нещо като общ надзирател. Морският въздух, изглежда, бе повлиял на Тед: той капризничеше и направо издевателстваше върху леля си и Роб с безкрайните си номера. Окто бе напълно изтощен от постоянната езда, а Дон категорично отказа да демонстрира скокове въпреки многократните подвиквания.

Най-сетне една случка отрезви Тед и силно впечатли двете момчета. Внезапно явилата се опасност превърна Лъва в Агне, а Агнето в Лъв.

На първи септември — момчетата никога нямаше да забравят тази дата — след приятна разходка и късмет в риболова братята безделничеха в плевнята. Дейзи имаше гости и момчетата не желаеха да й се пречкат.

— Ще ти кажа какъв е проблемът, Боби. Това куче е болно. Няма желание да играе, не яде, не пие и се държи странно. Дан ще ни убие, ако му се случи нещо.

Тед наблюдаваше легналия близо до колибката си Дон.

— Вероятно е от горещината. Но от време на време ми се струва, че страда от отсъствието на Дан. Понякога кучетата се държат така, да знаеш, а това тук не е в настроение, откакто момчетата заминаха. Дали пък нещо не се е случило на Дан? Снощи Дон доста ви и определено беше неспокоен. Чувал съм за такива неща — сподели Роб замислено.

— Ха! Няма откъде да знае! Просто капризничи. Ще го заведа да потича, та да се пораздвижа и аз. Винаги след това се чувствам по-добре. Хайде, момчето ми, събуди се и се развесели.

Тед щракна с пръсти към кучето, но то само го погледна с безразличие.

— По-добре го остави на мира. Ако и утре не се оправи, ще го заведем при доктор Уоткинс да видим какво ще каже той — предложи Роб и продължи да нанася поправки върху съчинените от него стихове на латински.

Вместо да послуша, Тед продължи да дразни Дон под предлог, че е заради доброто на кучето. Дон не обръщаше никакво внимание на милувките, заповедите, упреците и обидите. Ала търпението на Тед се изчерпа. Зърна наблизо някаква сопа и реши да покаже кой е господарят. Той върза Дон, защото всеки удар, освен от ръката на господаря му, го озверяваше. Кучето добре помнеше многобройните експерименти на Тед в тази посока. Разгневен от унижението, Дон се разсърди и се изправи ръмжейки. Роб го чу, видя вдигнатата сопа в ръката на Тед и се втурна да го възпре:

— Не го докосвай! Дан забрани! Остави животното на мира! Няма да ти позволя!

Роб рядко командваше, но направеше ли го, се налагаше Тед да се подчини. Сега обаче беше ядосан, а заповедническият тон на Роб буквално го възпламени. Докато нанасяше удара, кучето се хвърли към Тед с ръмжене, и Роб, озовал се между двамата, усети как животното впи острите си зъби в крака му. Краткият вик на Роб накара Дон да отпусне хватката и да легне разкаян в краката му, защото го обичаше. Роб го потупа дружелюбно по главата и закуцука към плевнята. Тед, забелязал червените капчици по чорапа на брат си, го последва; гневът му отстъпи пред срама.

— Страшно съжалявам. Но защо се изпречи на пътя ми? Хайде, измий се, а аз ще намеря парцал да те превържем. — Той намокри гъба с вода, върху която постави доста изцапаната си носна кърпа.

Роб обикновено обръщаше на шега сполетелите го злополуки и винаги прощаваше на виновните. Ала сега седеше притихнал и наблюдаваше лилавите белези със странно изражение на пребледнялото си лице. Тед се разтревожи, макар че подвикна през смях:

— Хайде, хайде! Нали не се страхуваш от такава драскотина, Боби?

— Страх ме е от бяс.

Въпреки усмивката си Роб потрепери.

При тази ужасна догадка Тед пребледня по-силно от брат си; остави гъбата и носната кърпа и вторачен в него, с изплашено лице, отчаяно зашепна:

— О, Роб, не говори така! Какво да правим? Какво?

— Извикай Нан. Тя ще измисли нещо. Не плаши леля и не дрънкай много. Кажи само на Нан. Тя е на задната веранда. Доведи я бързо. Междувременно аз ще измия раната. Нищо чудно да е съвсем безобидна. Не ме гледай толкова притеснено, Тед. Просто споменах за бяс, защото Дон се държи странно.

Роб се стараеше да говори храбро, но Тед едва се държеше на дългите си крака, докато бързаше към верандата. Извади късмет — никой не го видя, иначе лицето му щеше да го издаде. Нан се люлееше блажено в хамака и се забавляваше с някаква медицинска монография. Теди я сграбчи и почти събори на земята:

— Ела при Роб в плевнята! Дон има бяс и го ухапа. Не знаем какво да правим. Аз съм виновен. Никой не бива да разбере. Хайде, побързай!

Нан се сепна, но не изгуби самообладание. Двамата поеха бързо без повече приказки, заобиколиха къщата, където нищо неподозиращата Дейзи бъбреше с приятелки в гостната, а леля Мег се наслаждаваше на спокойна следобедна дрямка на горния етаж.

Посъвзелият се Роб ги посрещна спокойно. Откриха го в отделението за впрягане, където се бе оттеглил, за да не го видят от къщата. Той незабавно преразказа историята. Нан хвърли бърз поглед към Дон и бавно промълви, вперила очи в легена с вода:

— Роб, в името на безопасността ти можем да направим само едно, и то веднага. Нито има време да проверяваме дали Дон е болен, нито да викаме лекар. Знам какво и как да го направя, но е болезнено, а ми е страшно неприятно да те наранявам, скъпи.

В тона на Нан се долови твърде непрофесионално потреперване. Очите й помръкнаха при вида на двете посърнали лица, обърнати към нея за помощ.

— Наясно съм. Налага се да обгориш мястото. Добре. Моля те, направи го. Ще го понеса. Но по-добре Тед да не присъства.

Роб решително сви устни и кимна към брат си.

— Няма да се махна! Щом ти можеш, ще издържа и аз. Ще си мисля, че аз трябва да съм на твоето място — извика Тед, стараейки се да не заплаче.

— Нека остане да помага. Ще му се отрази добре — отвърна строго Нан. — Стойте тихо. След минута се връщам.

Беше ден за гладене. В празната кухня лумтеше голям огън — прислужничките си почиваха горе. Нан пъхна тънък ръжен в пламъците. Докато чакаше да се нажежи, покри лице с ръце. Откъде да намери помощ за така възникналата ситуация? Молеше се за сила, кураж и мъдрост. Нямаше към кого друг да се обърне. Въпреки младостта си знаеше точно какво да направи — стига да има твърдостта да го стори. Всеки друг пациент щеше да й бъде интересен за изучаване, но скъпият, добрият Робин… Гордостта на баща си, утехата на майка си, всеобщият любимец и приятел. Беше ужасно, че именно той е в опасност. Няколко сълзи капнаха върху добре излъсканата маса. Нан се опита да се поуспокои: повтаряше си колко голям е шансът да грешат и че всичко най-вероятно е естествена, но напразна тревога.

— Трябва да се държа естествено, иначе момчетата ще рухнат и ще настъпи паника. Защо да тревожа и плаша всички? Има голяма вероятност положението да не е така бедствено. Няма да го направя. Незабавно ще заведа Роб при доктор Морисън и ще извикам кучкаря да погледне Дон. После, като свърши всичко, или ще се посмеем колко изплашени сме били, или ще се подготвим за онова, което ще последва. А сега да се погрижа за бедното момче.

Въоръжена с нажежения до червено ръжен, кана с леденостудена вода и няколко кърпи от простора, Нан се върна в плевнята. Момчетата стояха като истукани; едното от отчаяние, другото — от примирение със съдбата си. Наложи се Нан да мобилизира цялото си самообладание.

— Хайде, Роб, ще трае по-малко от минутка. После ще бъдеш в безопасност. Стой наблизо, Тед. Не е изключено да му прималее.

Роб затвори очи, стисна юмруци и застана като герой. Тед приклекна до него, блед като платно и малодушен като момиче. Изтерзан от угризения, усещаше лудите удари на сърцето си, като си представяше каква болка ще изпита брат му заради неговото вироглавство.

Всичко свърши за секунди. Чу се само едно-единствено стенание. Ала когато Нан поиска от асистента си да й подаде водата, се оказа, че точно Тед има нужда от нея — той лежеше безпомощно на пода.

Роб се засмя. Неочакваните весели нотки поуспокоиха Нан и тя бързо превърза раната — ръцете й не трепнаха нито веднъж, макар по челото й да бяха избили едри капки пот. Подаде вода на пациент номер едно и се обърна към пациент номер две. Тед, силно засрамен, започна да ги моли да запазят в тайна провала му. После, за да изпие докрай чашата на унижението, избухна в истерични сълзи.

— Няма значение. Наистина няма. Всичко вече е наред — нареждаше Нан, докато бедният Тед хълцаше върху рамото на Роб.

Изгубил всякакъв контрол, той се смееше и плачеше. Брат му го утешаваше, а младата докторка вееше и на двамата със старата сламена шапка на Сайлъс.

— Момчета, чуйте и запомнете добре какво ще ви кажа. Засега няма да тревожим никого. Според мен уплахата ни е напразна. Когато идвах насам, Дон лочеше вода. Затова смятам, че е толкова заразен от бяс, колкото и аз. Все пак, за да сме съвсем спокойни, ще отидем до града при стария ми приятел доктор Морисън. Искам да види какво съм направила и да ни предпише успокоително. И тримата сме превъзбудени от случилото се. Стой спокойно, Роб, а ти, Тед, впрегни кабриолета. Аз ще изтичам да си взема шапката и да помоля леля да ме извини пред Дейзи. Не познавам момичетата от семейство Пениман, а тя ще е доволна да не й се пречкаме. По-късно ще хапнем и ще пием чай у дома.

Нан говореше забързано, за да прикрие чувствата си. Момчетата не възразиха. Преди да впрегне коня, Тед отиде до помпата да си измие лицето и да позачерви бузите. Роб полежа кротко върху сламата. Загледан в лястовичките, преживяваше повторно току-що случилото се. Доста го притесняваше, че макар и момче, може да умре внезапно, и то по такъв нелеп начин. Всъщност Роб не се страхуваше и дори не беше тъжен. По-скоро се тревожеше за баща си.

Знаеше колко е скъп на професора. Загубата на първородния син би била страшен удар за родителя му. „Татко“, бе прошепнал, докато нажеженият ръжен го гореше. Сега се чувстваше спокоен и силен. Твърдо реши от този миг нататък да бъде храбър и весел, да мълчи и да се надява, че нещата ще се подредят по най-добрия начин.

Нан взе шапката си крадешком, забоде бележка върху игленика на Дейзи — съобщаваше й, че извежда момчетата с кабриолета и ще се върнат вкъщи чак след чая — и изтича до плевнята. Завари пациентите си в несравнимо по-добро състояние: единият работеше усилено, а другият почиваше. Настаниха се — поставиха Роб на задната седалка — и поеха, сякаш нищо не се бе случило.

Доктор Морисън не отдаде особено значение на инцидента, но увери Нан, че е постъпила правилно. Успокоените момчета поеха надолу, а той й прошепна дискретно:

— За известно време изпратете кучето някъде и наблюдавай момчето. Не го тревожи излишно, но ми съобщи веднага, ако забележиш нещо нередно. Човек никога не знае какво може да излезе при подобни случаи. Не боли глава да проявим предпазливост.

Нан кимна. От плещите й падна огромно бреме и тя изпита облекчение. Заведе момчетата и при доктор Уоткинс, който обеща да намине по-късно да прегледа Дон. Чаят в къщата на Нан им се отрази добре. Когато се прибираха към дома в прохладната привечер нямаше и следа от паниката, ако не смятаме натежалите клепачи на Тед и лекото накуцване на Роб. Гостенките още бъбреха на предната веранда. Тримата се разположиха зад къщата: Тед люлееше Роб в хамака, а Нан им разказваше разни истории в очакване да дойде кучкарят.

След като прегледа Дон, той каза, че е толкова болен от бяс, колкото и сивото котенце, което се умилкваше около него по време на прегледа.

— Тъгува по господаря си и душата му е свита. Може пък и да го храните прекалено много. Ще го взема при мен за няколко седмици. После ще ви го върна жив и здрав — обеща доктор Уоткинс.

Дон търкаше едрата си глава в ръката му, без да откъсва интелигентните си очи от лицето му, сякаш изпитваше чувството, че този мъж разбира изпитанията му и е наясно какво трябва да направи за него.

Дон тръгна кротко с лекаря, а нашите трима конспиратори започнаха да обмислят как да спестят тревогите на семейството, като същевременно осигурят нужната почивка за крака на Роб. За щастие, той често прекарваше дълги часове в малкия си кабинет, затова щеше да бъде естествено да лежи на дивана с книга в ръка, без да направи някому впечатление. Поради спокойния си нрав не обезпокои нито себе си, нито другите. Повярва на онова, което му казаха, и изключи всякакви мрачни възможности. Весело прие всичко и съвсем скоро се оправи от шока, който започнаха да наричат „нашият страх“.

Тед обаче се оказа труден за контролиране. Нан употреби цялата си находчивост, за да му попречи да издаде тайната. Предпазливостта налагаше да си мълчат и заради Роб да спестят всякакви дискусии. Терзанията обаче не напускаха Тед и понеже „мама“ я нямаше, за да се изповяда, беше злощастен. През деня се посвещаваше на Роб: грижеше се за него, говореше му, гледаше го втренчено и доста го притесняваше. Роб понасяше безропотно изтощителното донякъде глезене, защото разбираше, че така брат му се утешава. Нощите бяха непоносими за Тед — той или лежеше буден, или ходеше насън. Нан го следеше зорко; на няколко пъти му даваше успокоителни, за да му осигури покой, четеше му, мъмреше го, а когато посред нощ го хванеше да блуждае из къщата, го заплашваше, че ще го заключи в стаята.

След време това премина, но чудноватото момче се промени. Всички го забелязаха още преди майка му да се върне. Беше все така весел, но вече не толкова безотговорен; често, обзет от някогашното вироглавство, полагаше усилия да го превъзмогне. Поглеждаше Роб и се отказваше от поредната пакост или се цупеше насаме. Спря да се присмива на старомодните нрави на брат си и на увлечението му по книгите; напротив — вече се отнасяше към това по нов и уважителен начин, който трогваше и радваше Роб. Сякаш му дължеше компенсация заради глупавата си постъпка, която за малко да коства живота на брат му. И понеже любовта е по-силна от волята, Тед преглътна гордостта си и плати дълга си честно.

— Нищо не разбирам — сподели госпожа Джоу седмица, след като се върна вкъщи, силно впечатлена от доброто поведение на по-малкия си син. — Тед се държи като светец. Започвам да се опасявам да не го загубим. Чудя се от какво е: от благотворното влияние на Мег, от превъзходното готвене на Дейзи или от хапчетата на Нан, която мисли, че не я виждам как му ги дава? В мое отсъствие тук е станала магия. Този немирник е толкова покорен, тих и послушен, че не съм в състояние да го позная.

— Просто расте, скъпа, и понеже е ранозрейка, разцъфтява преждевременно. Забелязвам промяна и в моя Робин. Възмъжава и е станал необичайно сериозен. Рядко се отделя от мен, сякаш любовта към стария му баща расте успоредно с неговото съзряване. Нашите момчета често ще ни изненадват по този начин, Джоу, и на нас ни остава само да им се радваме и да гледаме как ще им се случи онова, което Господ им е предопределил.

Професорът говореше, вперил пълни с гордост очи в братята, които в момента заедно изкачваха стълбите. Тед, прегърнал Роб през раменете, слушаше внимателно обясненията на Роб — Роб държеше камък и обясняваше нещо от геологията. Обикновено Тед се присмиваше на подобни приказки и се забавляваше за сметка на учения: слагаше парчета от тухла под възглавницата му, чакъл в обувките му или изпращаше колети с пръст, адресирани до „Професор Р. М. Баер“. Напоследък се отнасяше почтително към хобито на Роб и започна да го цени. Винаги го беше обичал, но все го подценяваше. Проявеният обаче неотдавна кураж предизвика възхищението на Тед и вече му беше невъзможно да забрави вината си, чиито последствия можеха да се окажат ужасни. Кракът на Роб още не бе заздравял напълно, макар да се оправяше. Тед не пропускаше да му протегне ръка, взираше се напрегнато в брат си и се опитваше да предусети желанията му. Бяха щастливи от споделената тайна.

— Говорим за вас, момчета. Елате и ни кажете коя добра фея е работила тук в наше отсъствие. Или просто раздялата прави погледа по-остър и затова сега откриваме такава промяна?

Госпожа Джоу потупа дивана от двете си страни, а професорът забрави купчината писма. Усмихваха се, но бяха някак гузни, защото досега мама и татко знаеха всичко от момчешкия им живот.

— Просто с Боби бяхме сами толкова дълго. Станахме нещо като близнаци. Аз го подтиквам леко, а той ме прави по-уравновесен. И при вас с татко е така. Добре е всеки да си намери мястото. Харесва ми — завърши Тед.

Роб замълча от страх да не каже нещо излишно, ала Тед не успя да се въздържи. Оказа се невъзможно да не сподели:

— Наистина започнах да откривам какъв първокласен тип е Боби. Опитвам се да наваксам за всички грижи, които съм му причинявал. Винаги съм знаел, че е страхотно умен, но го смятах за мекушав, защото харесва книгите повече от шегите. Но вече разбирам, че не онези, които говорят най-високо и постоянно се перчат, са най-мъжествените. Нищо подобно. Скромният стар Боби е истински герой и щяхте да се гордеете с него, ако знаехте цялата история.

Косият поглед от Роб отрезви Тед. Той млъкна внезапно, поруменя и неволно постави ръка върху устата си.

— Нима се очаква да „не знаем цялата история“? — намеси се госпожа Джоу светкавично. Острият й поглед забеляза признаци на опасност, а майчиното й сърце долови, че между двамата й синове се е случило нещо. — Момчета — продължи тя бавно, — явно промяната, за която стана дума, не се дължи единствено на това, че съзрявате, както се казва обикновено. Тед, предполагам е направил беля, а Роб го е измъкнал от кашата.

Роб, поруменял вече колкото и Тед, вдигна очи и след миг колебание отговори облекчено:

— Да, мамо, точно така е, но всичко приключи и никой не пострада особено. Мисля си, че за известно време е най-добре да оставим нещата така. Наистина се чувствах неловко да крия нещо от теб, но сега, когато научих толкова много, няма да се притеснявам, а не се налага и ти да го правиш. Тед съжалява, аз не се разстроих особено, а случката се отрази добре и на двама ни.

Госпожа Джоу се обърна към премигващия усилено Тед, но той понесе мъжествено изпитателния й поглед. Извърна глава към Роб и получи такава сърцата усмивка, че се успокои.

— Роб, скъпи, нещо да си пострадал, да си бил болен, Тед да те е обезпокоил сериозно? Веднага ми кажи! Няма да търпя никакви тайни. Понякога момчетата страдат цял живот заради премеждия, на които не е обърнато внимание на време или е проявена небрежност. Фриц, накарай ги да проговорят!

Господин Баер остави книжата, пристъпи и застана между тях. С тон, който укроти госпожа Джоу и вдъхна кураж на момчетата, подхвана:

— Момчета, кажете ни истината. Ще я понесем. Не се опитвайте да ни пощадите. Тед е наясно, че прощаваме много неща, защото го обичаме. Затова и двамата бъдете откровени.

Тед зарови глава сред възглавниците на дивана, а Роб пестеливо разказа историята. Без да спестява истината, той я поднесе възможно най-внимателно и побърза да успокои разтревожените родители, че Дон не е бесен, раната почти е заздравяла и не се очакват никакви фатални последствия.

Въпреки всичко госпожа Джоу пребледня силно, та се наложи да я прегърне. Баща му въздъхна облекчено. След минута всички се съвзеха. Подобни новини обаче винаги шокират, дори премеждието да е отминало. Госпожа Джоу здраво прегърна момчето си, а баща му се намеси с потреперващ от вълнение глас:

— Да се страхуваш за нечий живот, който е в опасност, калява характера на мъжа, а ти си го понесъл добре. Но все още не мога да се успокоя. Слава на Бога, че го е спасил!

Изпод възглавниците се разнесе сподавен звук — нещо средно между задавяне и стенание. Размяталите се дълги крака на Тед красноречиво показваха дълбокото му отчаяние. Майка му заровичка да намери рошавата му глава; изтегли я и започна да я гали, като през цялото време говореше, неспособна да потисне смеха си:

— Ела да получиш опрощение, нещастни грешнико! Давам си сметка колко си страдал и няма да пророня дума повече, но държа да знаеш, че ако с Роб се бе случило нещо лошо, щях да бъда несравнимо по-нещастна от теб в момента. О, Теди, Теди!

— Мамо, никога няма да забравя тази случка. Много искам да се променя. В противен случай се опасявам, че няма защо да държите на мен.

— Ще успееш, момчето ми. Чувствах се по същия начин на петнадесет години, когато Ейми за малко не се удави. Тогава Марми ми помогна. Сега искам да ти помогна и аз. Когато те обсебва дивото, идвай при мен, Теди, и заедно ще го прогоним. Ха, какво да говорим за мен! Толкова пъти съм се сражавала, но рядко съм побеждавала. Ела зад моя щит и ще се борим, докато победим.

Няколко минути никой не проговори. Тед и майка му се смееха и плачеха и бършеха сълзите с една и съща кърпичка; професорът бе прегърнал Роб през раменете. Всички разбраха, че нещата отново са наред, че случилото се е простено, макар никога да не бъде забравено. Договориха се да не казват на никого освен на Нан, на която щяха да благодарят за куража и дискретността.

— Винаги съм подозирала, че у това момиче дреме страхотна жена, а сега съм сигурна. Не е проявила паника, не се е вайкала, не е припадала и не се е суетила безсмислено. Скъпо дете, какво да направя, за да изразя своята благодарност? — попита госпожа Джоу.

— Направи нещо, та Том да я остави на мира — предложи Тед, почти възвърнал обичайния си дух.

— Да, точно така! Преследва я като комар. Тя му забрани да идва тук, докато ни гостува, и го накара да замине с Деми. Харесвам Том, но той е истински глупак по отношение на Нан — добави Роб.

— Така ще постъпя! — отсече госпожа Джоу решително. — Фантазиите на едно момче не бива да й пречат на кариерата. Когато Нан си отвоюва мястото в живота, може да потърси достоен мъж за себе си.

Не се наложи обаче госпожа Джоу да предлага помощта си. Любовта е в състояние да сътвори чудеса, а когато добавим младост, красота, случайност и фотография, успехът е в кърпа вързан. Така се случи и с нищо неподозиращия, но твърде впечатлителен Томас.