Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (6)

Шеста глава
Последни напътствия

На следващия ден, неделя, към черквата се отправи живописна група от млади и стари. Едни се возеха, други вървяха пеша, но всички се наслаждаваха на прекрасното време, обзети от щастливо спокойствие. Така се чувства човек, приключил с работата и седмичните грижи.

Поради главоболието на Дейзи леля Джоу остана у дома да й прави компания. Съзнаваше отлично, че всъщност най-голямата болка е в нежното й сърце.

— Дейзи знае какво е желанието ми и напълно й вярвам. Дръж Нат под око и му дай да разбере ясно, че няма да допусна никакви любовни излияния. В противен случай ще забраня всякакви писма. Неприятно ми е да се представям в жестока светлина, но е прекалено рано скъпото ми момиче да се обвързва по какъвто и да е начин — заяви госпожа Мег, а полите на най-хубавата й сива копринена рокля шумоляха, докато крачеше наоколо в очакване на Деми.

Той винаги съпровождаше набожната си майка до черквата.

— Непременно, скъпа. Цял ден ще дебна като паяк трите момчета и добре ще си поговоря с тях. Знаят, че ги разбирам и рано или късно ще споделят какво им е на сърцето. Приличаш на хубава пълна квакерка, Мег, и никой не би взел това голямо момче за твой син — добави госпожа Джоу при появата на сияещия и спретнат Деми.

— Ласкаеш ме, за да смекчиш сърцето ми за твоето момче. Знам ти подхода, Джоу, и няма да се поддам. Бъди твърда. Така ще ми спестиш разправията. Колкото до Джон — не ме интересува какво ще си мислят хората; стига той да е доволен от старата си майка.

Тя закопча внимателно гълъбовосивите ръкавици, хвана сина си под ръка и гордо пое към каретата, където чакаха Ейми и Бес, а Джоу се провикна след тях точно както правеше навремето майка им:

— Момичета, взехте ли си чисти носни кърпички?

Познатите думи предизвикаха усмивки и три бели кърпички се размахаха. Потеглиха и оставиха паякът да дебне първата муха. Не се наложи да чака дълго. Дейзи седеше, долепила влажна буза до малката песнопойка, от която тя и Нат си избираха песни.

Дан бе тръгнал на петнадесеткилометров поход и се предполагаше, че Нат го придружава, но той скоро се върна крадешком. Не понасяше мисълта да се отдалечи дори за миг от любимата си през този последен ден. Госпожа Джоу мигом го съзря и му направи знак да иде при нея на дървената пейка под стария бряст. Там никой не би ги обезпокоил, а и двамата щяха да имат възможността да наблюдават прозореца с бели дантелени пердета, наполовина скрит от клоните.

— Приятно и хладно е тук. Не ми се ходи на поход с Дан днес.

— Радвам се, че постъпи така. Постой при мен и ще си поговорим както някога. Двамата бяхме доста заети напоследък. Така и не научих и половината от планове ти. Искам да ги чуя.

Госпожа Джоу бе уверена, че започват от Лайпциг, но ще свършат в Плъмфийлд.

— Ще ти кажа, разбира се, макар да не знам още колко далеч ще ходя. Вероятно ще разбера, когато отплаваме. Началото е великолепно. Не знам как да се отблагодаря на господин Лари за всичко, което стори, а и на теб.

Гласът на Нат леко трепереше.

— Би ни се отблагодарил чудесно, като постигнеш всичко, на което се надяваме и очакваме от теб, скъпи. В новия си живот ще срещнеш хиляди изпитания и изкушения. Ще се наложи да разчиташ единствено на ума и мъдростта си. Ще бъде истинска проверка на принципите, които се опитахме да ти внушим; ще се разбере колко са устойчиви. Е, несъмнено ще допускаш и грешки. Всички го правим. Но не забравяй съвестта си и не се носи по течението като слепец.

— Ще опитам да дам най-доброто от себе си, мамо Баер. Искам да сте доволни от мен. Колкото до сърцето ми, знаеш, че го оставям тук, в сигурни ръце.

Нат, приковал очи в прозореца, говореше с неизразима любов и копнеж; спокойното му лице изглеждаше мъжествено и тъжно и съвсем ясно показваше колко силно е младежкото му увлечение.

— Искам да си поговорим за това. Знам, че ще ми простиш думите, но аз искрено ти съчувствам.

Госпожа Джоу с облекчение се хвана за предоставената й възможност.

— Добре. Да поговорим за Дейзи. От главата не ми излиза мисълта, как ще замина и ще я загубя. Не храня никаква надежда, а и сигурно е прекалено да го желая, но не мога да не я обичам където и да се намирам! — възкликна Нат. Появилата се на лицето му странна смесица от предизвикателство и отчаяние стресна госпожа Джоу.

— Изслушай ме. Искам да те утеша, но и да ти дам добър съвет. Всички знаем колко е привързана Дейзи към теб, майка й обаче има възражения, а като добро момиче тя е готова да й се подчини. Младите хора си въобразяват, че никога няма да се променят, но всъщност го правят, и то по възхитителен начин. Малцина умират заради разбито от любов сърце. — Госпожа Джоу се усмихна при спомена за едно друго момче, което някога се опита да утеши. Продължи със сериозен тон, а Нат я слушаше, сякаш съдбата му зависеше от думите й. — Ще се случат някои неща: или ще обикнеш друга, или музиката така ще те обсеби и ще те направи толкова щастлив, че ще си склонен да изчакаш времето да уреди въпроса и за двама ви. Не е изключено Дейзи да те забрави, след като заминеш, и да бъде доволна, че сте само приятели. Във всеки случай е най-добре да не си давате никакви обещания. Тогава и двамата ще бъдете свободни след година-две да се срещнете и да се посмеете на сегашното си увлечение.

— Наистина ли мислиш така?

Нат я изгледа изпитателно.

Налагаше се да му каже истината, защото от ясните му сини очи гледаше сякаш самото му сърце.

— Не! Ни най-малко!

— Как би постъпила на мое място?

За пръв път в гласа му прозвучаха настойчиви заповеднически нотки.

„За бога, това момче е абсолютно искрено“, помисли си госпожа Джоу, изненадана и същевременно доволна от неочакваната твърдост на Нат.

— Ето как бих постъпила. Бих си казала: „Ще докажа колко силна и предана е любовта ми, като стана не само добър музикант, но и истински мъж; ще заслужа уважение и доверие и ще накарам майката на Дейзи да се гордее, че ми дава ръката й. Ще се стремя към това и ако се проваля, няма да съжалявам за усилието, а ще намеря утеха в мисълта, че с всички сили съм се старал да го постигна“.

— Точно така възнамерявам да постъпя, но исках да чуя поне една дума за кураж — възкликна Нат. — Други хора, по-бедни и по-глупави от мен, са постигали велики цели и са печелили слава. Защо да не успея и аз, макар в момента да съм нищо? Госпожа Брук помни откъде дойдох, съзнавам го, но баща ми беше честен човек, макар всичко да се провали. И няма защо да се срамувам, че съм момче, израснало от подаяния. Никога няма да се срамувам заради родителите си или от себе си. Ще направя всичко, за да накарам хората да ме уважават.

— Браво! Браво на духа ти, Нат! Нека този дух никога не те напуска. Стани мъж! Първият човек, който ще го забележи и ще се възхити, ще бъде сестра ми Мег. Тя не се отнася презрително нито към бедността, нито към миналото ти. Но майките са изключително внимателни спрямо дъщерите си. Ние от семейство Марч също сме били бедни, но — признавам — сме и много горди. Не сме придавали особено значение на парите, но се гордеем с поколенията достойни предци.

— Хората от рода Блейк са честни. Направих справка и открих, че никой от тях не е попадал в затвора, не е бил обесен, не е опетнил името си по никакъв начин. Преди години нашият род е бил богат и тачен, но сме позападнали и обеднели. Татко стана уличен музикант, вместо да проси. Ако се наложи, и аз ще стана такъв, но няма да постъпя нечестно.

Госпожа Джоу се усмихна на превъзбудата, обзела Нат. Искаше да го успокои и продължи с по-умерен тон:

— Съобщих на сестра си всичко това и тя остана доволна. Ако се справиш добре през следващите няколко години, убедена съм, че тя ще отстъпи и всичко ще се уреди благоприятно, освен ако не настъпи онази невъзможна, както ти смяташ, промяна. Хайде, погледни по-ведро сега! Не бъди толкова унил и мрачен. Кажи весело и смело „довиждане“, покажи мъжко поведение и остави приятен спомен. Всички ти желаем доброто и таим надежди за теб. Пиши ми всяка седмица, а аз ще ти изпращам отговори, пълни с клюки. Внимавай какво пишеш на Дейзи. Въздържай се от излияния и недей да хленчиш. Сестра ми Мег непременно ще види писмата. Ще помогнеш много на каузата си, ако изпращаш разумни, весели отчети за живота си до всички нас.

— Непременно ще постъпя така. Непременно. Нещата изглеждат по-добри още отсега. Няма да пропилея единствената си утеха. Много ти благодаря, задето застана на моя страна, мамо Баер. Чувствах се така неблагодарен, жесток и съкрушен, защото смятах, че всички ме смятате за подлец, който няма никакво право да обича момиче като Дейзи. Никой нищо не ми е казал, но си мислех, че господин Лари ме изпраща да пътувам, за да ме отстрани.

Нат стисна главата си с ръце, сякаш го болеше от обърканите надежди, опасения, страсти и планове.

— Опитахме се да смекчим някои неща за теб, но никой не е в състояние да направи всичко. Сега сам трябва да поемеш греблата на кануто си и да се научиш да избягваш бързеите, за да стигнеш до набелязаното пристанище. Представа нямам какви изкушения ще се изправят пред теб, но ти нямаш лоши навици, а явно обичаш музиката много и едва ли нещо ще те отклони от нея. Надявам се единствено да не се преуморяваш прекомерно.

— Имам усещането, че мога да работя като кон — толкова ми се иска да започна! Но обещавам да бъда внимателен.

Тя го погледна съучастнически.

— Искам да разменя няколко думи с Командоре, а ти иди да посвириш на Дейзи. Това ще я успокои и ще бъде добре за двама ви. Седнете на верандата, за да ви виждам, защото обещах.

С майчинско потупване по рамото госпожа Джоу остави Нат и бързо се качи на покрива при Емил, но не по дървената решетка, както правеше някога, а по вътрешното стълбище.

Завари Емил да дълбае за пореден път инициалите си по гредата и да си пее песента на старите моряци „Поеми към брега“.

— Качвай се на борда и се чувствай у дома, леличко — покани я той и шеговито й козирува. — Оставям свой знак, та когато нахълташ тук, търсейки убежище, да си спомниш за мен.

— О, скъпи, едва ли бих могла да те забравя. Не е нужно да дълбаеш Е. Б. Х. по всички дървета и греди, за да ми напомняш за нашия моряк.

Госпожа Джоу седна възможно най-близо до облечения в синьо младеж, възседнал напряко перилата. Никак не беше сигурна какво точно иска да му каже.

— Е, очите ти сега не се насълзяват и не изглеждаш притеснена както някога, когато се отправях на път. Това вече е утеха. Обичам да отплавам от пристанището в хубаво време, а изпращачите ми да са весели. Особено този път. Ще мине цяла година, преди пак да хвърлим котва тук.

Емил бутна баретата си назад и се огледа наоколо, сякаш показваше колко ще му бъде жал, ако никога повече не види стария обичан Плъмфийлд.

— Ще те заобикаля достатъчно солена вода, не е нужно да добавям още. Ще постъпя като спартанска майка — ще изпратя момчетата си в бой, без да плача. Само едно ще кажа: „Нека щитът ти да те закриля“ — влезе в тона му госпожа Джоу. И след малко добави: — Често ми се иска и аз да тръгна на път. И някой ден ще го направя. Само чакам да станеш капитан и да управляваш собствен кораб. Сигурна съм, че ще бъде скоро, ако чичо Херман даде едно рамо.

— Тогава ще кръстя кораба „Славната Джоу“ и ще те взема за помощник-капитан. Ще бъде наистина славно да си на борда, а аз ще съм горд да ти дам възможност да обиколиш света, както мечтаеш от толкова години.

— Първото си пътешествие ще предприема с теб и страшно ще се наслаждавам независимо от морската болест и всички буйни ветрове. Винаги съм искала да видя корабокрушение. Е, някое малко и безопасно, при което всички се спасяват, но след големи премеждия и героични дела. Всички се държим за плаващите отломъци.

— Никакви корабокрушения засега, мадам, но се грижим за желанията на пътниците. Според капитана аз съм куче късметлия и привличам хубавото време. Така че ще запазим цялото мръсно време за теб, щом искаш — засмя се Емил, като си представяше как крачи по палубата на кораб с издути платна.

— Благодаря. Надявам се капитанът да е прав. Вече си офицер и ще имаш нови задължения. Готов ли си да ги поемеш? Приемаш всичко така лековато. Питам се дали осъзнаваш какво точно ти предстои: сега не само ще трябва да изпълняваш нареждания, но и да командваш, а властта е нещо опасно. Внимавай да не злоупотребиш с нея, не й позволявай да те превърне в тиранин.

— Права си, мадам. Доста често съм го виждал да се случва. Надявам се да не го допусна при мен. Под командването на Питърс няма да разполагам с кой знае колко правомощия, но ще се погрижа да не обижда моряците, когато се е натряскал до козирката. Преди нямах право да се обаждам, но сега няма да го търпя.

— Звучи страшно мистериозно, но и ужасно. Би ли ми обяснил какво точно означава „да се натряскаш до козирката“? — не скри интереса си госпожа Джоу.

— Да се напиеш. Питърс изпива повече грог от всеки, когото познавам, и почти не му личи, но става свиреп като северняк и нещата наоколо доста се оживяват. Виждал съм го да поваля човек, но нямах никаква възможност да помогна на пострадалия. Е, този път се надявам на късмет.

Емил свъси вежди, сякаш вече кръстосваше палубата.

— Не се забърквай в каши. Дори чичо Херман не търпи неподчинение, както ти е добре известно. Доказа, че си добър моряк. Сега бъди и добър офицер. Задачата, предполагам, е по-трудна. Нужен е характер, за да управляваш справедливо и мъдро. Ще се наложи да се откажеш от момчешките си навици и да не забравяш, че имаш достойнство. Това ще бъде отличен урок за теб, Емил, и малко ще те поотрезви. Никакви шумни забавления повече, освен когато си тук. Внимавай как се държиш и не излагай униформата. — Джоу потупа новата дреха, с която Емил толкова се гордееше.

— Ще направя всичко възможно. Годините ми на чиракуване приключиха. Не се притеснявай. На брега Емил е съвсем различен. Снощи дълго говорих с чичо и получих нарежданията му. Няма да ги забравя, нито ще забравя какво му дължа. А колкото до теб — вече ти казах: на теб ще кръстя първия си кораб, ще видиш.

Госпожа Джоу слезе засмяна, а Емил, свирукайки, продължи да дълбае инициалите си. В този момент нито единият, нито другият имаха представа кога и къде разговорът им на покрива ще изплува в съзнанието и на двамата.

По-трудно бе да се улови Дан. Едва надвечер в живота на заетото семейство настъпи по-спокоен момент. Другите излязоха да се пошляят, а госпожа Джоу се настани да чете в кабинета. Не след дълго Дан подаде глава през прозореца.

— Ела да си починеш след дългия поход. Сигурно си уморен.

Тя кимна към големия диван, където беше канила толкова много момчета за отдих през годините.

— Само да не те безпокоя — отвърна Дан, но имаше вид на човек, който иска да се отпусне.

— Ни най-малко. Винаги съм готова да разговарям. Не бих била жена, ако тази потребност ми е чужда.

Смехът на госпожа Джоу подкани Дан да прескочи прозореца и да седне с доволен вид до нея.

— И последният ден свършва, но не знам защо не чакам с нетърпение да си замина. Не е ли странно? — попита Дан, докато чистеше стръкчета трева и листа от косата и брадата си — беше лежал по поляните, а в тази спокойна лятна вечер доста мисли се въртяха из главата му.

— Не. Просто означава, че започваш да се цивилизоваш. Добър знак е и съм доволна да го забележа — отвърна госпожа Джоу. — Почина си и копнееш за промяна. Надявам се фермерството да ти го осигури, макар на мен лично повече да ми допада идеята да помагаш на индианците. Много по-хубаво е да работиш за другите, отколкото за себе си.

— Точно така — съгласи се Дан искрено. — Вече ми се иска да пусна корени и да се грижа за някого. След като видях толкова различни хора, разбирам, че собствената ми компания ми е омръзнала. Грубоват съм, доста съм невеж. Вероятно съм такъв, защото непрекъснато бродя. Мисля си дали да не залегна над книгите.

Погледна с очакване госпожа Джоу, а тя се постара да прикрие изненадата си от това неочаквано признание. Досега Дан презираше книгите и се опияняваше от свободата си.

— Е, твоят случай не ми се вижда такъв. Според мен волният живот ти се отрази положително. Сега вече си мъж и си в състояние да се контролираш много по-добре. Като момче все се забъркваше в големи неприятности. Времето започва да опитомява моето жребче, ако ме разбираш какво имам предвид. Тепърва ми предстои да се гордея с теб.

Дан се усмихна и се отпусна на дивана. По очите му личеше, че се е замислил по съвършено нов начин.

— Радвам се да го чуя. Всъщност ми трябва опитомяване, за да се справя добре с ралото. Добре че досега никой не е пострадал…

— Защо говориш така, Дан? Да не си преживял някакви опасни приключения по време на последното пътуване? Допусках, че е възможно, но не те питах, защото очаквах сам да ми кажеш, ако смяташ, че бих ти помогнала по някакъв начин.

Госпожа Джоу го погледна — внезапната сянка, преминала през лицето му, я разтревожи; а той се наведе напред, сякаш да я прикрие.

— Е, нищо чак толкова лошо. Но Сан Франциско не е Раят на земята, както е известно. Там е доста по-трудно да си светец, отколкото тук — отвърна той предпазливо. После, сякаш взел решение да си „плизнае“, както казваха като деца, продължи забързано, леко предизвикателно, но и смутено: — Играх комар, но не ми се отрази добре.

— Така ли спечели парите?

— Нито цент от тях! Всичко натрупах по честен път, ако не смятаме спекулацията за още по-голям хазарт. Доста изкарах, но после го загубих или раздадох. Зарязах цялата тази работа, преди да ме завладее напълно.

— Слава богу! Никога повече не го прави. Има опасност да те повлече, както се е случвало с мнозина. Ходи по планините и прериите и избягвай градовете, ако такива неща те изкушават, Дан. По-добре да загубиш живота си, отколкото душата, а страстта към хазарта води до по-лоши неща, както добре знаеш.

Дан кимна. Като видя колко е разстроена, подхвана с по-безгрижен тон, макар сянката от миналото все още да се мяркаше по лицето му:

— Няма страшно. В момента съм добре. Както казват: „Парен, каша духа“. Не пия и не се занимавам с нищо, от което да се опасявате. Но се паля и тогава не се владея. Страхувам се един ден да не убия някого.

Дан стовари юмрук по масата — лампата се разклати, а книгите се разпиляха.

— Тъкмо това винаги е било изпитание за теб, Дан, и затова ти съчувствам. Самата аз цял живот се опитвам да овладея своя нрав и още не съм се научила как да го постигна — сподели с въздишка госпожа Джоу. — За бога, дръж дяволите си под око и не допускай момент на гняв да провали живота ти.

В очите на госпожа Джоу напираха сълзи. Тя твърдо вярваше в думите си, а и добре знаеше колко е трудно да удържиш напиращите демони.

— Не знам защо, но с дивите зверове се разбирам повече, отколкото с хората. Изглежда ще е най-добре да поема към Скалистите планини и да се позадържа известно време там. Дано се опитомя достатъчно и тогава да дойда сред почтените хора. Ако въобще стане някога.

Дан подпря с ръце рошавата си глава. Имаше направо съкрушен вид.

— Ще ти кажа нещо. Чети повече, учи по малко и се постарай да се срещаш с по-добри хора, които да не те дразнят, а да те успокояват и да те правят по-силен. Ние тук, убедена съм, не провокираме дяволите ти. Ти се държа по-кротко от агне и ни направи истински щастливи.

— Радвам се. И все пак се чувствах като ястреб в кокошарник. Няколко пъти ме налиташе да скоча и да разкъсам някого. Е, по-рядко, отколкото ставаше преди, но трябва да призная, че и сега ми се случи. — При вида на смаяното лице на госпожа Джоу, Дан леко се засмя. — Ще положа усилия да следвам съветите ти. Човек обаче невинаги има избор, особено ако не се заседява на едно място като мен.

— Този път трябва да успееш. Нагърбваш се със сериозна и отговорна задача. Постарай се да се опазиш от изкушения. Вземи книги със себе си и ги прочети. Винаги помага и са добри съветници, ако са подходящи. Ще ти подбера някои.

Госпожа Джоу отиде до претъпканите с книги лавици — радостта на сърцето й и утехата на живота й.

— Предпочитам истории за пътешествия и приказки. Никога не съм си падал по религиозните теми. Не мога да се преструвам, че ми харесват.

Дан я последва, за да огледа отблизо дългите редици с оръфани от четене томове.

Госпожа Джоу се извърна и постави ръце върху широките му рамене, погледна го право в очите и каза кротко:

— Чуй ме, Дан. Не се присмивай на стойностните неща и не се преструвай на по-лош, отколкото си. Не позволявай поради фалшив срам да пренебрегнеш религията. Никой не може да живее без вяра. Ако не желаеш, не говори, но не затваряй сърцето си за нея, независимо в каква форма ще ти се яви. В момента твоят Бог е природата. Направила е много за теб. Позволи й да направи още и да те отведе да научиш още повече. Обичай своята мъдра и нежна учителка, приятелка и утешителка. Именно това за теб е природата. В това е единствената надежда за теб. Не я подценявай и не губи време.

Дан мълчеше. Беше неспособен да го изрази с думи, но от време на време се мярваше божествената искрица, която тлее или гори във всяка човешка душа. Не пророни дума. Беше доволен, че не се налага да говори и да изразява истинските си чувства. Госпожа Джоу побърза да отбележи с майчинска усмивка:

— В стаята ти видях малката библия, която ти подарих преди време. Отвън изглежда износена, но не и вътре, сякаш не е била разтваряна често. Ще ми обещаеш ли да четеш по малко от нея всяка седмица, скъпи, заради мен? Неделята е спокоен ден навсякъде, а тази книга никога не остарява; винаги е подходяща. Започни с историите, които толкова обичаше, когато ви ги разказвах, като бяхте деца. Давид ти беше любимец, помниш ли? Пак прочети за него. Сега ще ти хареса още повече. Ще откриеш, че греховете и разкаянието му са полезно четиво за теб. Ще го направиш ли заради любовта на мама Баер, която винаги е обичала своята „луда глава“ и се е надявала да те спаси?

— Да.

Госпожа Джоу бързо се обърна към книгите и заговори за тях, защото добре съзнаваше, че Дан не е в състояние да слуша повече проповедите й. Той изглеждаше облекчен — винаги му беше трудно да разкрива същността си, а и се гордееше с умението си да я крие, както индианец прикрива болката и страха си.

— Ха, ето го стария Синтрам. Помня го. Навремето го харесваше заради внезапните му избухвания. Четеше ги на Тед. Ето го как язди редом със Смъртта и Дявола.

Дан се загледа в малката илюстрация: млад мъж на кон, следван от куче по стръмно скалисто дефиле; компаньони му бяха същите, които са редом с всички хора на този свят.

Обзета от странен импулс, госпожа Джоу обяви внезапно:

— Това си ти, Дан. В живота, който водиш, опасността и грехът са близо до теб. Раздират те настроения и страсти. Лошият ти баща те е изоставил да се бориш сам, а в търсенето на спокойствие и самоконтрол дивата ти природа те тласка да пътуваш постоянно и да воюваш със света. Дори конят и кучето ти са тук — Окто и Дон. Предани приятели, не се страхуват от странните другари, с които се събираш. Все още не си се въоръжил, но се опитвам да ти покажа къде да намериш оръжието си. Спомни си за майката, която Синтрам е обичал, за неговия копнеж да я намери и как я открива след смела битка. И каква е наградата му. Ти помниш своята майка. Винаги съм смятала, че си наследил всичките си добри качества от нея. Изиграй тази прекрасна стара история по местата, където бродиш, и се опитай да я възнаградиш с един добър син, та да има с какво да се гордее.

Погълната изцяло от приликата между стародавната история и потребностите на Дан, госпожа Джоу продължи да показва илюстрации. В един момент вдигна глава и се изненада да види колко поразен и заинтересуван беше той. Подобно на всички хора с неговия темперамент, Дан бе изключително впечатлителен, а животът му сред ловците и индианците го бе направил суеверен. Вярваше в сънища, както се вярва на причудливи приказки. Всичко, което влияеше върху очите и ума, го впечатляваше по-живо и от най-красноречивите думи. Докато наблюдаваше и я слушаше, историята на бедния изтерзан Синтрам бе възкръснала в съзнанието му. Тайнствените лутания на героя бяха по-истински, отколкото госпожа Джоу подозираше. И точно в този момент това оказа върху него въздействие, което Дан никога не забрави. Ала на глас се задоволи да каже:

— Няма особен шанс да се получи така. Не вярвам особено, че хората се срещат в Рая. Мама едва ли ще си спомни малкото отроче, зарязано толкова отдавна. А и защо ли й трябва?

— Защото истинските майки никога не забравят децата си, а знам, че е била такава. Защо иначе ще избяга от жестокия си съпруг, ако не, за да спаси малкия си син? Ако беше останала жива, щеше да се отнася нежно с теб, да ти бъде приятел, готов да ти помогне и утеши. Никога не забравяй, че е рискувала всичко заради теб — да ти е добре. Не допускай жертвата й да бъде напразна.

Госпожа Джоу говореше съвсем искрено. Добре знаеше, че това е единственият приятен спомен от ранния живот на Дан. Хубаво беше, че му го припомни точно в този момент. Неочаквано една голяма сълза се отрони върху илюстрацията, където раненият Синтрам е коленичил пред майка си, но вече победил Греха и Смъртта. Вдигна глава доволна, че е трогнала Дан до дълбините на сърцето. И тогава видя как той бързо изтрива издайническата втора сълза, плъзнала се по брадата му. Дан затвори книгата и промълви с леко разтреперан глас:

— Ще взема тази книга, стига да не трябва на някой друг. Ще я прочета. Може би ще ми е от полза. Бих искал да се срещна с майка си, където и да е, но не вярвам някога да се случи.

— Задръж книгата. Навремето ми я даде майка ми. Когато я четеш, помни, че никоя от майките ти няма да те изостави.

Госпожа Джоу притисна книгата към гърдите си.

— Благодаря ти и лека нощ.

Дан пъхна книгата в джоба си и тръгна към реката, за да се отърси от този свой непривичен израз на нежност и доверие.

На следващия ден всички пътешественици заминаха. Цялата компания бе в добро настроение, поеха към автобуса и размахаха шапки. Бяха целунали мама Баер, която отбеляза с пророчески тон:

— Имам чувството, че с някои от тях ще се случи нещо. Възможно е някой никога да не се върне при мен или да се върне напълно променен. Но ще ви кажа едно: Господ да е с вас, момчетата ми!

И Той наистина не ги остави.