Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (5)

Пета глава
Ваканция

Когато се разбра, че следващият ден ще е свободен, всички се задържаха по-дълго от обикновено край масата със закуска. Госпожа Джоу внезапно възкликна:

— Ха, та това е куче!

На прага внезапно се бе появила голяма хрътка за лов на елени. Стоеше неподвижно, вторачена в Дан.

— Ей, момче! Не можа ли да изчакаш да дойда да те взема? Защо си избягал? Хайде навън. Иди да понесеш наказанието си като мъж. — Дан стана да посрещне кучето, а то се изправи на задните си крака, за да погледне господаря си в лицето. После залая, сякаш отричаше да е извършило някакво неподчинение. — Добре, добре. Дон никога не стои на едно място. — И Дан сърдечно прегърна едрото животно, хвърляйки поглед през прозореца; видя, че приближава мъж на кон. — За през нощта оставих плячката си в хотела, защото не знаех как ще ви заваря. Елате да видите Окто, моя мустанг. Истински красавец е.

Дан хукна, последван от цялото семейство — всички искаха да посрещнат новопристигналия.

Завариха коня да изкачва стъпалата — толкова нетърпелив беше да стигне при господаря си. Смаян, мъжът се опитваше да го възпре.

— Пусни го — нареди Дан. — Катери се като котка и подскача като сърничка. Да, да, момчето ми… Искаш ли да препуснем в галоп? — попита той приближаващото се красиво същество.

Жребецът изцвили от удоволствие, когато той отърка носа си в неговия и го погали по лъскавата грива.

— Ето такъв кон си заслужава да притежава човек — обяви Тед, изпълнен с възхищение и радост; нему бе отредена честта да се грижи за коня в отсъствието на Дан.

— Какви интелигентни очи! Имам чувството, че всеки миг ще проговори! — отбеляза госпожа Джоу.

— По свой начин говори като човек. Много малко неща не знае. Хей, как си момчето ми?

Дан опря буза до муцуната на коня. Пролича колко му е скъп черният кон.

— Какво означава „Окто“? — попита Роб.

— Светкавица. Напълно си заслужава името. Ще се убедите. Черния Ястреб ми го даде в замяна на пушката ми. В онези отдалечени места сме прекарали заедно доста славни моменти. Спасявал ми е живота няколко пъти. Виждате ли това тук? — Дан показа малък белег, наполовина скрит от дългата грива. — Веднъж Черния Ястреб и аз излязохме на лов за бизони, но не ги открихме толкова бързо, колкото очаквахме. Междувременно храната свърши, а се намирахме на стотици километри от река Червените Елени, където бе разположен лагерът ни. Мислех, че с нас е свършено, но приятелят ми заяви: „Сега ще ти покажа как ще живеем, докато намерим стадата“. Свалихме седлата и се готвехме да се настаним за нощта до малко поточе. Наоколо нямаше и следа от живо същество. Не се виждаше дори птичка; само прерията. И какво мислите, направихме?

Дан огледа лицата около себе си.

— Ядохте червеи като австралийците — обади се Роб.

— Варили сте трева или шума — опита се да отгатне госпожа Джоу.

— Не. Източихме кръв от единия кон. Резнахме го ей тук. Напълнихме тенекиена чаша, сложихме вътре листа от диви храсти, прибавихме вода и затоплихме течността върху огъня от съчки. Оказа се дори вкусно и спахме добре.

— Същото, предполагам, едва ли може да се каже за Окто — обади се Джоуси и погали мустанга с видимо съчувствие.

— Конят въобще не обърна внимание. Черния Ястреб каза, че може да правим така няколко дни подред — конят няма да се почувства зле. На по-следващия ден попаднахме на бизона, чиято глава е в сандъка ми. Страшно свиреп екземпляр беше, уверявам ви.

— А този ремък за какво е?

Тед посочи метнатата през врата кожена каишка. Любопитно разглеждаше необичайните такъми по жребеца: индианското седло, единичната юзда, въжето за връзване на коня, докато пасе.

— За този ремък се държим, когато се притискаме към хълбока на коня, за да се прикрием от врага от другата страна и стреляме изпод врата, докато галопираме в кръг. Ще ти покажа.

Дан се метна на седлото и се понесе по моравата с шеметна скорост — ту седеше върху гърба на Окто, ту увисваше отстрани и стискаше юздата, ту скачаше от гърба на коня и тичаше редом с него, което очевидно доставяше огромно удоволствие на животното. Дон ги следваше по петите, преливащ от радост, че е отново сред приятелите си.

Представляваха наистина забележителна гледка — три диви същества, преливащи от енергия, се бяха впуснали в игра с изящни движения и се радваха на свободата си. За миг добре поддържаната морава се превърна в прерия, а зрителите почувстваха собственото си съществувание скучно и безцветно.

— Та това е по-хубаво дори от цирка! — възкликна госпожа Джоу. Не я напускаха мечтите да е отново момиче, та да се метне върху гърба на препускащия като вихър кон. — Виждам, че Нан ще бъде претоварена с наместването на стави, защото Тед ще си изпочупи всички кости.

— От няколко изтърсвания няма да му стане нищо, но се опасявам от друго: Дан никога няма да пристъпва след рало, след като е яздил такъв Пегас — изкоментира господин Баер, проследявайки с поглед как черният кон прескочи портата и се устреми по алеята.

Там се закова при кратката команда на Дан, който скочи от гърба му и вдигна глава в очакване на аплодисменти.

Получи ги в изобилие. Изглеждаше по-доволен заради любимеца си, отколкото заради себе си. Тед настоя веднага да опита и съвсем скоро седеше доста уверено върху странното седло. Откри, че Окто е кротък като агне и пое в тръс да се изфука в колежа. Бес се спусна запъхтяна по хълма, успяла все пак да види ездата. Всички се струпаха на верандата и Дан със замах отметна покривалото от големия сандък, „стоварен“ — по неговите думи — от влака пред вратата.

Дан обикновено пътуваше с оскъден багаж — ненавиждаше да носи повече от това, което събираше износеният му куфар. Ала сега, спечелил известна сума, бе донесъл у дома куп трофеи, повалени от собствения му лък и копие, за да ги раздаде на приятелите си.

„Ще ни нападнат молци“ — помисли си госпожа Джоу при вида на рунтавата глава, последвана от вълча кожа, предназначена за краката й, от меча кожа за кабинета на професора и индиански дрехи, украсени с лисичи опашки за момчетата.

Тед и Джоуси тутакси се преоблякоха, научиха се да издават индиански бойни викове и устроиха истинско зрелище: гонеха се из къщата и навън, размахваха томахавки, лъкове и стрели. Известно затишие настъпи чак когато се умориха.

Радост на момичетата доставиха крилете на екзотичните птици, месестите стръкове прерийна трева, нанизите мъниста, красивите фигури от кора на дървета, украсени с пера. Професорът прояви голям интерес към минералите, остриетата на стрели и някакви груби скици. Най-после сандъкът се изпразни. Последен подаръка си получи господин Лари. Дан му поднесе няколко индиански песни, записани върху брезова кора.

— Липсва ни само палатката над главите, за да оформим картината. За вечеря, изглежда, трябва да ви поднеса печена царевица и сушено месо, храбреци мои. Едва ли някой ще иска агнешко с грах след чудесата, поднесени от този индиански шаман — подхвърли госпожа Джоу при вида на живописната неразбория във всекидневната: момчетата лежаха върху килимите, издокарани с пера, мокасини и мъниста.

— Зурли от лосове, бизонски езици, мечешки пържоли и печени кости с мозък е по-подходящо, но признавам: промяната ще ми се отрази добре. Поднеси блеещото агънце и зелените топченца — произнесе се Дан, седнал върху сандъка като вожд пред племето си; едрият пес лежеше покорно в краката му.

Момичетата се заловиха да разчистят, но никак не им спореше, защото всеки докоснат предмет имаше история — вълнуваща, комична или страховита. Наложи се господин Лари да отведе Дан, та да приключат работата си.

Така започна лятната ваканция. Изпитваха удоволствие от преобразяването на спокойния живот след завръщането на Дан и Емил. Двамата сякаш донесоха свеж повей, който оживи всички.

Доста от колежаните останаха за през лятото. И в Плъмфийлд, и в „Парнас“ се стараеха да направят престоя им възможно по-приятен. Повече от питомците живееха в далечни щати, бяха от бедни семейства и нямаха почти никакви други възможности за срещи и развлечения. Емил се чувстваше в свои води. И момчетата, и момичетата го приемаха добре. Ала Дан сякаш се страхуваше от „завършващите хубавици“. Често, озовал се сред тях, ги дебнеше мълчаливо — така орел дебне ято гургулици. Справяше се несравнимо по-лесно с порасналите юноши и веднага се превърна в техен герой. Тяхното възхищение от мъжествените му постижения подхранваше самолюбието му. Добре осъзнаваше пропуските в образованието си, но често се питаше в коя книга би открил онова, което да го задоволи така пълно, както уроците, получени от великолепно илюстрираната книга на Природата. Независимо от мълчанието му момичетата скоро откриха добрите му качества и гледаха на „Испанеца“, както го наричаха, с добро око.

Той разбираше отлично, че е добре приет и полагаше усилия да го заслужи: стремеше се да овладее пиперливия си език, да смекчи грубоватите си маниери. Внимателно следеше ефекта от думите и действията си — наистина желаеше да остави добро впечатление. Задушевната атмосфера сгряваше самотното му сърце, а културните обноски го стимулираха да дава най-доброто от себе си. Промените, настъпили по време на отсъствието му — и у него, и у другите — превръщаха стария дом в нов свят. След живота в Калифорния тук, заобиколен от познати лица, се чувстваше приятно. Спокойствието му помагаше да забрави онова, за което съжаляваше, и да прояви повече решителност, за да спечели доверието на тези добри хора.

Дните се изпълниха с безброй забавления: езда, гребане, пикници, музика, танци, вечерни представления. Всички в един глас повтаряха, че от години не е имало по-весела ваканция.

Бес спази обещанието си и остави върху любимата си глина за моделиране да се натрупа прах. Забавляваше се с младежите или учеше музика с баща си, а той се радваше, че отново появилата се руменина върху страните й и смеха прогонват обичайното й замечтано изражение.

Джоуси се караше по-малко с Тед. Един особен поглед на Дан мигом я усмиряваше и действаше почти по същия начин върху бунтарски настроения й братовчед. Но още по-голямо въздействие върху буйното момче имаше Окто, защото очарованието на коня напълно засенчи колелото, за което така страстно мечтаеше доскоро. Сутрин и вечер яздеше неуморимото животно и започна да понапълнява, за огромна радост на майка си, която се опасяваше, че „върлината“ й расте прекалено бързо.

Деми, открил, че бизнесът не върви, запълваше свободното време, като фотографираше всеки, когото успееше да уговори да му позира седнал или прав. Сред множеството снимки някои се оказаха доста добри, понеже имаше безкрайно търпение. Би могло да се каже, че наблюдаваше света през обектива на апарата и безкрайно се забавляваше да гледа с премрежени очи себеподобните си, скрит под черното покривало. В Дан той намери истинска съкровищница — безропотно му позираше в мексиканските си одежди, с коня или с кучето, а всички желаеха да получат копие от тези фотографии.

Друг любим обект беше Бес. Деми дори получи награда от Аматьорската фотографска изложба за снимка на братовчедка си: лицето й под пухкавите коси се подаваше от облак бяла дантела, метнат върху раменете й. Гордият творец щедро раздаваше този фотос на всички. А с едно от копията бе свързана трогателна история, която тепърва ще разкажем.

Нат крадеше всяка възможна минута, за да прекарва по-дълго с Дейзи преди дългата раздяла. Госпожа Мег поомекна малко — не се съмняваше, че отсъствието ще го излекува. Дейзи не говореше много, но останала насаме, по нежното й тъжно личице се стичаше някоя и друга сълза, докато старателно бродираше кърпички за него. Не допускаше Нат да я забрави, но животът изглеждаше така пуст без скъпото момче, неин приятел от дните, когато правеха торти от кал или си доверяваха детински тайни под върбата. Тя определено бе старомодна дъщеря — покорна и изпълнителна; силно обичаше и уважаваше майка си — възприемаше като закон нейните желания. И щом любовното увлечение бе забранено, налагаше се да се задоволи с приятелството. Таеше мъката у себе си, усмихваше се весело на Нат, превръщаше последните му дни у дома в щастливи преживявания и се стараеше да му създаде уют.

Том и Нан отделяха цялото време извън ученето да общуват с приятелите си в Плъмфийлд. С пълни шепи гребяха наслада от тяхното присъствие. Следващото плаване на Емил се очертаваше дълго, не се знаеше колко време ще отсъства Нат, а никой не се наемаше да прогнозира кога отново ще се появи Дан. Всички започваха да проумяват, че животът е нещо сериозно. Дори в прегръдката на радостта от прекрасните летни дни, прекарани заедно, си даваха сметка, че вече не са деца и често по време на развлеченията подхващаха сериозни разговори за плановете и надеждите си, сякаш нямаха търпение да си помогнат взаимно, преди всеки да поеме пътя си.

В чест на пътниците „Парнас“ организира прощален бал с танци. Всички се явиха с най-официалните си дрехи и в най-доброто си настроение. Джордж и Доли демонстрираха най-новите маниери и поведение от Харвард; представляваха чудесна жизнерадостна гледка в официалните костюми и „смачканите“ шапки, както Джоуси нарече обекта на невероятна гордост в момчешките им души. Джак и Нед изпратиха благопожелания и съжаление за отсъствието си, но никой не скърбеше, че не са дошли, защото госпожа Джоу ги наричаше „своя провал“. Клетият Том се забърка в каша както обикновено — в отчаян опит да приглади къдриците си според ширещата се мода, обля главата си със силно ароматизирана смес. За жалост, упоритите кичури само се заплетоха, а ароматът на бръснарница се носеше около него въпреки всички напразни усилия да се отърве от нея. Нан не го допускаше близо до себе си и енергично размахваше ветрилото си, колчем го видеше наоколо. Поведението й късаше сърцето му и го караше да се чувства като прогонен от Рая. Приятелите му, естествено, му се смееха и само неизчерпаемата му склонност към шегите го спасяваше да не изпадне в отчаяние.

Емил, бляскав в новата униформа, танцуваше с унеса, характерен единствено за моряците. Ботушите му стъпваха бързо-бързо и партньорките му скоро губеха дъх в старанието си да не изостават.

Дан не разполагаше с официален костюм. Облече мексиканските си дрехи и се чувстваше съвсем удобно в обсипания с копчета панталон и свободното яке. Метнатият на рамото му разноцветен шал допълваше тоалета.

Майките седяха в нишата, готови да поднесат карфица, усмивка или нежна дума на всеки — особено на недодяланите младежи, непривикнали с ролята на кавалери, или на срамежливите момичета, облечени в поизбелели муселинови рокли и с прани многократно ръкавици. Приятна гледка представляваха величествената госпожа Ейми, разхождаща се под ръка с високо селско момче в груби ботуши и широко чело, и госпожа Джоу, танцуваща като момиче, водена от срамежлив юноша с едри ръце, чието лице руменееше от смущение и гордост, че има честта да кавалерства на професорската съпруга. Госпожа Мег винаги намираше място на дивана си за две-три момичета. Господин Лари посвети цялото си внимание на тези обикновени, бедно облечени девойки. Добрият професор обикаляше и даряваше с весела усмивка всички, а господин Марч обсъждаше гръцката комедия в кабинета със сериозни млади господа, които никога не насочваха умните си глави към фриволни радости.

Облечени в бяло момичета, следвани от предани сенки, изпълваха продълговатия музикален салон, гостната, коридора и верандата. Във въздуха се носеха оживени разговори, сърцата и краката се чувстваха леки, домашният оркестър свиреше сърцато, а дружелюбната луна се постара да допринесе за вълшебството на сцената.

— Помогни ми да забодем роклята с карфица, Мег. Милото момче Дънбар едва не я разкъса, докато се блъскаше в приятелите си. В такива случаи откривам, че нито съм така млада, както някога, нито така подвижна. След още десет години ще бъдем като обемисти чували, сестро. Трябва да се примирим.

След тези думи госпожа Джоу се настани в ъгъла, доста разчорлена и зачервена.

— Аз несъмнено ще наедрея, но ти никога не стоиш на едно място повече от пет минути и няма да натрупаш нищо по костите си, скъпа. И Ейми ще запази великолепната си фигура. Тази вечер в бялата рокля и розите прилича на осемнадесетгодишна.

Мег старателно прикрепваше с карфици пострадалите волани, като гледаше изящната фигура на сестра им; продължаваше да се възхищава от Ейми както някога.

Беше стара семейна закачка: Джоу напълнявала, а Мег продължавала да се поддържа. Всъщност засега бе придобила само по-меки очертания, които много й отиваха. Смееха се как ще пуснат двойни брадички.

В един момент Лари заряза за малко дежурството си.

— Както обикновено оправяш пораженията ли, Джоу? Никога не успяваш да направиш и най-лекото движение и нещо по теб да не се скъса. Ела да се поразходиш кротко с мен и да се поохладиш преди вечеря. Искам да ти покажа няколко красиви платна. Остави Мег да изслуша възторжените брътвежи на госпожица Кар — направих я щастлива, като й осигурих Деми за партньор.

Лари отведе Джоу в салона за музика, сега полупразен. Спря пред първия от четирите високи прозореца, обърнати към широката веранда, и посочи една групичка навън:

— Тази се нарича „Моряк на брега“.

От обраслия с растителност покрив на верандата висяха два дълги крака в сини панталони; наскоро набрани рози лежаха в скута на няколко момичета, скупчени като ято бели птици при перваза. Пред изпълнената с възхищение публика Емил пееше с ясен глас романтична балада за мечтите на младо момиче.

— Неизчерпаемото веселие на това момче е истинско богатство за него. Никога няма да закъса в живота, защото никога не пада духом — заключи госпожа Джоу, когато розите полетяха към момчето.

— Така е. Трябва да е благодарен за тази дарба. Ние, склонните към размисъл, най-добре знаем стойността й, нали? Радвам се, че хареса първата ми картина. Ела сега да видиш втората. Надявам се да не се е развалила. Преди малко беше чудесна. Нарича се „Отело разказва приключенията си на Дездемона“.

Рамката на втория прозорец очертаваше живописна група от трима. Господин Марч се беше разположил във фотьойл, а Бес, приседнала на възглавничка в краката му, слушаше Дан, който говореше необичайно оживено. Старият човек оставаше в сянка, но малката Дездемона бе вдигнала огрятото си от лунната светлина лице към младия Отело. Екзотичният шал върху рамото на Дан, тъмните му черти и жестовете, придружаващи думите, му придаваха поразителен вид; двамата му слушатели се възхищаваха мълчаливо. Госпожа Джоу прошепна припряно:

— Радвам се, че ще замине. Той е прекалено колоритен за тук, сред тези толкова романтични девойки. Страхувам се, че неговият величествен, мрачен и особен стил е прекалено сложен за бедните ни момичета.

— Няма подобна опасност. Дан е още недодялан и такъв ще си остане, предполагам, но признавам, че има напредък в много отношения. Колко добре изглежда Принцесата на тази мека светлина!

— Скъпата Златокоска изглежда добре навсякъде.

Тази сцена щеше да се появи отново в съзнанието й по-късно, както и пророческите й думи.

Номер три се оказа трагична картина и господин Лари едва се въздържа да не прихне, докато прошепна:

— Раненият рицар.

Том, обвил глава с голяма носна кърпа, стоеше коленичил пред Нан, а тя вадеше трън или треска от дланта му, и то доста умело, ако се съди по блаженото изражение на задоволство върху лицето на пациента.

— Боли ли те?

Тя изви ръката му към лунната светлина, за да вижда по-добре.

— Никак. Дълбай, колкото искаш. Харесва ми — увери я Том, без да обръща внимание на болките в коленете и пораженията върху най-официалните му панталони.

— Няма да продължи дълго.

— Ако трябва, чопли цял час. Винаги съм щастлив, когато съм тук.

Пренебрегвайки нежната изповед, Нан надяна големи кръгли очила и отбеляза делово:

— Сега вече я виждам. Малка тресчица и ето че я извадих.

— Ръката ми кърви. Няма ли да я превържеш? — попита Том в желанието си да удължи момента.

— Глупости. Изсмучи го. Но утре погледни мястото да не се е инфектирало. Не искам нови случаи на отравяне на кръвта.

— Това бе единственият път, когато се държа мило с мен. Ще ми се да бях загубил ръката си.

— А на мен ми се ще да беше загубил главата си. Мирише на терпентин и керосин. Защо не отидеш да потичаш в градината, за да проветриш косата си?

От страх да не издадат присъствието си с напушилия ги смях, зрителите оставиха „рицаря“ да хукне отчаяно, а „дамата“ да вдиша аромата на лилията, която поднесе към носа си, за да се освежи.

— Бедният Том. Съдбата му е трудна, а той си губи времето. Посъветвай го да престане да се лута и да се захване за работа, Джоу.

— Правила съм го, Теди, и то често. За да помъдрее това момче, ще му трябва голям шок. Чакам с любопитство да видя какъв ще бъде. Господи! Какво е това?

Имаше пълно основание да пита — Тед се опитваше да се задържи на един крак върху малко трикрако столче. Бе протегнал назад другия и размахваше усилено ръце във въздуха. Джоуси наблюдаваше с няколко приятелки кривенията му с дълбок интерес и разговаряха за „крила“, „усукани метални жици“ и „предпазна каска на главата“.

— Тази може да се нарече „Меркурий се опитва да лети“ — уточни господин Лари, докато надничаха иззад дантелената завеса.

— Господи, колко дълги крака има това момче! Как ли ги командва?

Госпожа Джоу се наслаждаваше неимоверно на сцената.

— Хей, успя!

— Чудесно!

— Виж колко дълго издържа! — викаха момичетата.

Тед бе успял да запази равновесие, вкопчвайки палец в дървената решетка. По този начин обаче прехвърли цялата си тежест върху другия крак, сламената седалка на столчето поддаде и „летящият Меркурий“ се стовари с пълна сила сред смеха на момичетата. Окопити се бързо и чевръсто заподскача в импровизиран танц с все още нахлузеното на крака си столче.

— Благодаря ти за четирите хубави картини. Подсказа ми идея. Смятам скоро да разходим някои от питомците ни пред такива живи картини. Тази новост ще ги впечатли, а и ще има какво да научат. Ще го предложа на нашия управител. Няма да забравя, разбира се, да ти припиша цялата слава — завърши госпожа Джоу.

Двамата се отправиха към съседното помещение, откъдето долиташе подрънкване на стъклени и порцеланови чаши и се мяркаха млади мъже в официално облекло.

След като се погрижиха за дамите, които придружаваха, Джордж и Доли отидоха до бюфета. Сега стояха в ъгъла с препълнени чинии и зад привидно елегантно безразличие се опитваха изкусно да прикрият вълчия си апетит.

— Бива си я храната. Лорънс наистина прави нещата стилно. Първокласно кафе, но няма вино. А това е грешка — обяви Кръглия.

Прякорът продължаваше да му пасва съвсем точно — вече се бе превърнал в едър млад мъж с натежали очи и жълтеникав тен.

— Било лошо за момчетата — така твърди. Господи! Да можеше да ни види на някоя от сбирките ни. И как си „даваме допълнителна дажба питие“, както би казал Емил — подкрепи го Доли.

Както обикновено се държеше като денди: внимателно разгъна салфетката и я втъкна в яката. Така закри блестящия като самотна звезда върху ризата си диамант. Почти бе преодолял заекването си, но подобно на Джордж и той говореше със снизходителен тон и силно префърцунени маниери, което смешно контрастираше с младежките им лица и глупавите им забележки. При цялото си добродушие и двамата прекалено се големееха, че са горнокурсници.

— Малката Джоуси се превръща в дяволски хубаво момиче, не смяташ ли? — попита Джордж и въздъхна блажено, когато първата хапка сладолед бавно се плъзна в гърлото му.

— Горе-долу… Принцесата много повече отговаря на моя вкус. Предпочитам ги руси, царствени и елегантни. Казвал съм ти го.

— Да. Джоуси е прекалено жизнена. Все едно танцуваш със скакалец. Опитвал съм с нея и ми идва малко в повече. Виж, госпожица Пери е симпатично, спокойно момиче.

— От теб никога няма да излезе истински танцьор. Прекалено мързелив си. Виж, аз мога да поканя всяко момиче и ще надтанцувам всеки тип. Танцуването е стихията ми.

Доли погледна елегантните си обувки, вдигна поглед към блестящия скъпоценен камък и застана с предизвикателния вид на пуяк, готов да се разходи наоколо.

— Госпожица Грей гледа към теб. Сигурно иска още нещо за ядене. Би ли погледнал дали чинията на госпожица Нелсън е празна? Това се казва приятел — завърши Джордж и остана в безопасния ъгъл, докато Доли си пробиваше път през тълпата, за да изпълни дълга си.

Върна се обаче напушен — върху маншета на сакото му „грееше“ петно от салатен сос.

— Дяволите да ги вземат тези селски момчета. Врат се навсякъде и нямат представа как да се държат. По-добре да залягат над книгите, а не да се опитват да се правят на светски мъже. И без това няма да го постигнат. Отвратително леке. Искам да хапна нещо. Умирам от глад. Никога не съм виждал момичета да ядат толкова много. Което само доказва, че не бива да учат толкова усилено. Не ми се нравят образованите жени — промърмори Доли все още в лошо настроение.

— Прав си. Не им прилича да се тъпчат така. Редно е да се задоволят с малко сладолед и парче торта; при това да си гребват елегантни хапки. Не обичам да гледам момиче да се тъпче. Ние, мъжете, се трудим, храната ни е по-нужна. Възнамерявам да си взема още от целувките, ако са останали. Ей, прислужник, донеси онзи поднос тук, и то по-живо — разпореди се Кръглия и сръга млад мъж в доста опърпан костюм, който минаваше наблизо с поднос с чаши.

Заповедта му бе изпълнена незабавно, но в следващия момент апетитът на Джордж изчезна напълно. Доли откъсна поглед от пострадалото си сако и обяви със скандализиран тон:

— Сега вече я закъса, старче! Това е Мортън, любимият ученик на господин Баер. Знае всичко и най-вероятно ще завърши с всички почести. Няма да ти се размине.

Доли се засмя чистосърдечно, ала изпусна лъжичката със сладолед върху главата на дамата, седнала на дивана пред него. Така той попадна в беда.

Да ги оставим в отчаянието им и да се заслушаме какво си шепнеха двете момичета, настанили се удобно в една от нишите, докато партньорите им се хранеха.

— Според мен семейство Лорънс правят чудесни тържества. Не ти ли харесват? — попита по-младата и се огледа наоколо с вид на човек, несвикнал с подобни удоволствия.

— Много ми харесват. Но никога не се чувствам подходящо облечена. Вкъщи ми се струваше, че съм елегантна, дори се опасявах да не съм се престарала. А какво излиза! Тук изглеждам като неугледна провинциалистка. Но нямам нито време, нито пари, дори да бях наясно какво да направя.

Другото момиче огледа тревожно ярката си розова рокля, украсена с евтина дантела.

— Помоли госпожа Брук да ти подскаже как да се погрижиш за дрехите си. С мен се държа изключително мило. Разполагах с една ужасно евтина на вид зелена коприна. Изглеждаше направо отвратителна в сравнение с всички хубави тоалети тук. Попитах я колко ли струва някоя от роклите на госпожа Лорънс. След като са така семпли и елегантни, не допусках да са много скъпи. Оказа се, че муселинът е от Индия, а дантелите от Венеция. Е, как да се сдобия с такава? Именно тогава госпожа Брук каза: „Покрий зелената коприна с малко муселин, а в косите си втъкни хмел или бели цветя, вместо розови. Положително ще се получи добър резултат“. Не намираш ли, че ми отива?

При тези думи госпожица Бъртън се огледа с момичешко самодоволство — гарнитурата смекчаваше силния зелен цвят, а цветовете на хмела подхождаха на червеникавите й коси много повече от розите.

— Много е сладко. И аз ще я попитам как да преправя лилавата си рокля. Госпожа Брук ме научи как да се отърва от главоболието, а лошото храносмилане на Мери Клей изчезна напълно, откакто я послуша да се откаже от кафето и топлия хляб.

— Госпожа Лорънс ме посъветва да се разхождам, да тичам и да правя упражнения в гимнастическия салон, за да се отърва от закръглените си рамене и да разтворя дробовете си. Сега фигурата ми е много по-добра отпреди.

— Господин Лорънс плаща всички сметки на Амелия Мерил, знаеш ли? Баща й се разори и тя бе съкрушена, че ще се наложи да напусне колежа, но този прекрасен мъж се намеси и оправи нещата.

— Така е. А професор Баер събира вечер някои момчета в дома си и им помага да наваксат с уроците. Спомням си също как миналата година госпожа Баер лично се погрижи за Чарлс Макей, когато го втресе. Според мен това са най-добрите и мили хора на света.

— И аз мисля така. Времето, прекарано тук, сигурно ще се окаже най-щастливото през живота ми.

В това време Емил, който никога не седеше, ако има възможност да се катери или да възседне перилата, бе кацнал върху колоната в дъното на стълбището. Том, Нат, Деми и Дан седяха на стълбите и усърдно се хранеха. Добре се бяха погрижили за дамите си и сега им се полагаше кратък отдих. Гледаха красивата гледка над главите си и се наслаждаваха.

— Страшно съжалявам, че момчетата заминават. Без тях тук ще бъде ужасно скучно. Вече не ни погаждат номера и са толкова любезни; наистина ми харесват — сподели Нан.

Тази вечер тя бе изключително благоразположена, защото злополуката на Том му пречеше да й досажда.

— И с мен е така. Дори Бес страда, макар по принцип да не обича момчетата. Захванала се е да моделира главата на Дан. Не се знае кога ще свърши. Никога не съм я виждала така отдадена на работата си, а резултатът наистина е чудесен. Наистина е привлекателен. И като го гледам колко е снажен, си мисля за Умиращия Гладиатор или за друг герой от древността. А, ето я и Бес. Милото дете. Колко е сладка тази вечер! — възкликна Дейзи и махна на приятелката си, когато Принцесата мина край тях, хванала дядо си под ръка.

— Не съм допускала, че ще се окаже толкова добър. Нали помниш как го наричахме „лошото момче“. Гледаше ни свирепо, дори кълнеше понякога. Очаквахме да стане пират или нещо ужасно. А сега е най-привлекателният сред момчетата. И колко е забавен с тези негови истории и планове! Много го харесвам. Едър, силен и независим. Омръзнаха ми мамините детенца и книжните плъхове — обяви Нан.

— Не е по-привлекателен от Нат! — възрази предано Дейзи, съпоставяйки двете лица долу: едното — неизменно весело, а другото — трогателно сериозно дори докато дъвчеше торта. — Харесвам Дан и се радвам, защото се справя така добре. Но той ме изморява, а и все още малко ме е страх от него. Предпочитам тихите хора.

— Животът е битка, а аз обичам добрите войници. Момчетата приемат нещата прекалено лековато, не обръщат сериозно внимание на нищо и не се захващат истински за работа. Погледни само колко е абсурден Том — направо си губи времето. И защо? Защото не получава каквото желае. Същинско бебе: плаче да му дадат луната. Не приемам подобни глупости — тросна се Нан, загледана как жизнерадостният Томас пуска макарони върху обувките на Емил, като се опитва да не го забележат.

— Повечето момичета биха били трогнати от такава преданост. Според мен това е нещо прелестно — отвърна Дейзи и прикри лице зад ветрилото, защото другите момичета седяха съвсем наблизо.

— Ти си сантиментална гъска, а не добър съдия. Нат ще бъде два пъти по-мъжествен, когато се върне от пътуването. Ще ми се и Том да замине с него. Според мен, ако имаме влияние върху момчетата, редно е да го използваме за тяхно добро, а не да ги глезим. Да не говоря, че се превръщаме в робини, а от тях излизат тирани. Нека първо докажат на какво са способни и преди да искат нещо от нас, самите те да постигнат успех, както ни оставят шанс и ние да сторим същото.

— Точно така! — възкликна Алис Хийт. Тя харесваше Нан и по неин пример бе избрала да се захване с кариера. — Сега от нас се очаква да сме мъдри като мъжете. Но поколения наред те са получавали каква ли не подкрепа, а ние — почти нищо. Нека ни дадат равни възможности и след няколко поколения ще видим какъв е резултатът. Обичам справедливостта, но рядко я получаваме.

— Все още ли надаваш бойния вик за свободата? — надникна през перилата Деми точно в този момент. — Развей знамето. Ще застана до теб и ще помагам, ако искаш. Но на вас двете с Нан май не ви трябва кой знае колко помощ.

— Ти си голяма утеха, Деми. Ще се обърна към теб при нужда. Честно момче си и не забравяш колко много дължиш на майка си, на сестрите и лелите си — каза Нан. — Обичам мъжете, които откровено признават, че не са богове. А и как да ги приемаме за такива, когато през цялото време тези велики същества допускат толкова ужасни грешки? Човек би ги опознал истински, ако ги види болни, както ми се случва на мен.

— Не вдигай ръка срещу нас, когато сме повалени. Прояви милосърдие и ни помогни да се изправим, та да ви благословим и да повишим още повече мнението си за вас — издекламира иззад перилата Деми.

— Ще бъдем добри към вас, ако се отнасяте справедливо към нас. Не става въпрос за великодушие, а за справедливост. Миналата зима присъствах на дискусия за избирателното право с представители на законодателната власт. Не съм чувала по-немощни, по-вулгарни и по-ужасни бръщолевения. И тези мъже са наши представители! Изчервих се от срам заради тях, заради съпругите и майките им. Искам да ме представлява интелигентен мъж, а не глупак, ако нямам възможност сама да го сторя.

— Нан държи предизборни речи. Сега ще си получим заслуженото — провикна се Том и вдигна чадър, за да предпази злощастната си глава от очевидно искрения тон на Нан.

— Продължавай! Продължавай! Ще си водя бележки и няма да се поскъпя после да наслагам из текста „бурни ръкопляскания“.

Деми извади бележник и молив с вид на сериозен журналист.

Дейзи го ощипа по носа през перилата, Емил се провикна: „Всички на борда! Да се спасяваме!“, Том заръкопляска диво, Дан погледна към тях, окрилен от перспективата от битка — дори само словесна — а Нат се присъедини към Деми, преценил добрата позиция на приятеля си. В този сюблимен момент, когато всички се смееха и говореха едновременно, на горната стълбищна площадка се появи Бес. Погледна към шумната група като ангел умиротворител и попита учудена, с усмивка на уста:

— Какво става?

— Изразяваме възмущението си. Нан и Алис са се развилнели. Ще ни съдят, задето сме живи. Ще благоволи ли Ваше Височество да отсъди кой е прав? — отекна гласът на Деми във възцарилата се мигом тишина, защото никой не създаваше суматоха в присъствието на Принцесата.

— Не съм достатъчно мъдра. Ще поседя тук и ще ви послушам. Моля, продължавайте.

Овладяна и спокойна като малка статуя на справедливостта, с ветрило и букетче в ръце, вместо меч и везни, Бес зае място над всички.

— И така, дами, освободете съзнанието си, но ни пощадете до сутринта. Веднага след като всички се нахраним, ни чака танц, а в „Парнас“ е прието мъжете да изпълняват задълженията си. Давам думата на председателката, госпожа Празноглавка — обяви Деми.

Той харесваше тези весели закачки много повече от позволените леки флиртове в Плъмфийлд. Тук никой не забраняваше остроумните словесни престрелки, още повече че бяха част от добрия тон.

— Имам да кажа нещо — подхвана Нан сериозно, въпреки веселите пламъчета в очите й. — Нека всяко от момчетата сподели искрено какво мисли по един въпрос. Дан и Емил са обиколили света. Трябва да имат мнение. През изминалите години Том и Нат станаха свидетели на пет примера. Деми е един от нас и ние се гордеем с него. Същото се отнася до Роб. Тед е като ветропоказател, Доли и Джордж естествено са старомодни. Командоре, готов ли си за въпроса?

— Тъй вярно, капитане.

— Вярваш ли в правото на жените да гласуват?

— В името на красивото ти личице — разбира се! И ще ти докарам цял кораб свободомислещи момичета, стига да пожелаеш. Положително ще водят отлично моряците при акостиране. Всички се нуждаем от лодка пилот, която да ни отведе в безопасно пристанище. Защо да се оставяме на несгоди — и на борда, и на сушата — след като е сигурно, че ще се провалим без тях?

— Браво на теб, Емил! Нан ще те направи заместник-капитан заради ласкавите ти думи — обяви Деми.

Момичетата ръкопляскаха, а Том гледаше свирепо.

— А ти, Дан, дето така обичаш свободата, съгласен ли си, че ни се полага право на глас?

— Напълно и съм готов да се изправя пред всеки мъж, който твърди, че не го заслужавате.

Краткият и убедителен отговор възхити енергичната председателка и тя дари с усмивка представителя на Калифорния, а после продължи:

— Нат няма да посмее да признае, че е от другата страна, дори такова да е мнението му. Но дано вече е взел решението си и да свири за нас, когато се появим на бойното поле, а не да чака битката да свърши и чак тогава да удари барабаните.

Опасенията на госпожа Празноглавка получиха опровержение и тя съжали за острите си думи. Нат вдигна поруменялото си лице, но сега по него бе изписана мъжествена решителност, а тонът му трогна всички:

— Ще бъда най-неблагодарният човек на тази земя, ако не обичам, не уважавам и не съм готов да служа на жените с цялото си сърце и сили, защото на тях дължа всичко, което представлявам или някога ще бъда.

Дейзи започна да пляска с ръце, Бес хвърли букетчето си на Нат, а другите момичета си вееха с ветрилата, видимо доволни от отговора. Краткото красноречиво изказване бе изпълнено с най-искрени чувства.

— Томас Б. Бангс, яви се пред съда и кажи истината, цялата истина и нищо, освен истината. Ако си в състояние.

Острият тон на Нан възцари ред. Том затвори чадъра, изправи се, тържествено вдигна ръка и обяви:

— Вярвам във всички форми на правото да се гласува. Обожавам всички жени и съм готов да умра за тях всеки момент, ако това ще помогне на каузата.

— Да живееш и да работиш за тази кауза е по-трудно и следователно по-благородно. Мъжете винаги са готови да умрат за нас, но не и да превърнат живота ни в нещо наистина стойностно. Евтини сантименти и грешна логика. Все пак ще те помилвам, Том, но престани да говориш празни приказки. Сега вече здравият разум надделя. Закривам събранието.