Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (20)

Двадесета глава
Рицарят на Аслауга

След разговора Дан се промени. Стана по-смирен и почтителен.

Професорът и господин Лари, осведомени от госпожа Джоу за събитията, се въздържаха от коментар. Задоволиха се с по едно сърдечно ръкостискане с момчето, съчувствен поглед и няколко бодри думи. Господин Лари незабавно запозна няколко влиятелни личности със случая на Дан и задейства „машината“, която се нуждае от толкова много смазване, стане ли въпрос правителството да вземе отношение. Господин Баер предостави на жадния мозък на Дан подходящи занимания и му помогна да започне да разбира по-добре сам себе си. Момчетата го извеждаха на разходка с кабриолета и го развличаха с шегите и плановете си, а жените се грижеха за него и го глезеха. Накрая той се почувства като султан, заобиколен от тълпа верни слуги, готови да изпълнят и най-малкото му желание.

Цялата тази обстановка малко го притесняваше. Изпитваше мъжки ужас от „женско суетене“, а боледуването бе нещо непознато за него. Обяснимо е защо не прие лекарската препоръка да лежи спокойно и да почива. Наложи се госпожа Джоу да използва целия си авторитет, а момичетата да впрегнат цялата си изобретателност, за да му попречат да става от дивана, преди натъртеният му гръбнак и наранената глава да се оправят. Дейзи готвеше, Нан предписваше лекарства, а Джоуси му четеше на глас, та дългите часове на бездействие, които толкова му тежаха, да минават по-бързо. Бес донесе всичките си картини и гипсови модели, за да го развлича; дори започна да пресътворява подарената й бизонска глава.

За него тези следобеди се превърнаха в най-приятната част от деня. От разположения наблизо кабинет госпожа Джоу наблюдаваше приятелската тройка и се наслаждаваше на компанията. Когато Дан беше весел, в стаята кънтеше смях; когато беше мрачен, те четяха или работеха в тишина. Тогава трогателното им търпение го развеселяваше. Често наричаше Джоуси „малка майчица“, но Бес винаги бе „принцесата“ — имаше съвършено различно отношение към двете братовчедки. Понякога суетенето на Джоуси го дразнеше: тя обичаше да му чете дълги пиеси и загрижено го мъмреше, когато той нарушаваше правилата. Никога обаче не се отегчаваше от Бес: нейните по-меки маниери не провокираха търпението му, подчиняваше се на всяка нейна дума, в нейно присъствие се стараеше да изглежда добре, проявяваше огромен интерес към работата й — беше в състояние часове наред да лежи и да я наблюдава как моделира статуетките си.

Параванът между стаите обикновено бе дръпнат настрана и тя ясно виждаше малката компания в нишата при прозореца. Бес — в сив блузон, заета с инструментите — стоеше от едната страна; от другата стоеше Джоуси с неизменната книга. А между тях, на дивана, подпрян с множество възглавници, лежеше Дан в пъстър ориенталски халат, подарък от господин Лари. Болният го носеше, за да достави удоволствие на момичетата, макар да предпочиташе старото си сако „без пешове, които постоянно да ти се пречкат“. Независимо че лицето му бе обърнато към стаята на госпожа Джоу, той почти не я забелязваше: очите му бяха постоянно насочени към стройната фигура пред него — бледите зимни слънчеви лъчи се отразяваха в златистата й главица, а деликатните й ръце неспирно оформяха глината с невероятна сръчност. Джоуси, открояваща се съвсем ясно, се люлееше малко нервно на стола до дивана и единствено напевният й момичешки глас нарушаваше тишината в стаята. Само понякога започваше внезапна дискусия около прочетеното или около бизонската глава.

Нещо в огромните му тъмни очи опияни по странен начин госпожа Джоу и тя с любопитство наблюдаваше какви промени настъпват. Дан определено не следеше четенето — често пропускаше да реагира адекватно на нещо смешно, вълнуващо или драматично в историята. Понякога гледаше нежно и замислено — госпожа Джоу изпитваше задоволство, че девойките не улавят прокрадващия се на моменти опасен поглед. Но най-често очите му бяха тъмни, тъжни и строги — като на човек, заловен да наблюдава забранена светлина. Честата поява на това изражение разтревожи госпожа Джоу; обзе я непреодолимо желание да го попита какъв горчив спомен хвърля сянка над спокойните часове у дома. Знаеше, че престъплението и наказанието тежат на сърцето му, но се надяваше младостта, времето и новите надежди да му донесат утеха, да заличат острите ръбове, нанесени от живота в затвора. Понякога изражението изчезваше и докато се шегуваше с другите момчета, говореше със стари приятели или се радваше на първия сняг, сякаш забравяше всичко. Защо именно в компанията на невинните и дружелюбно настроени момичета се спускаше най-тъмната сянка? Те като че ли никога не забелязваха странното изражение, а ако случайно поглеждаха към Дан или го заговореха, на устните му бързо разцъфваше усмивка, все едно слънцето е пробило облаците. Госпожа Джоу продължи да наблюдава, да се чуди и да се опитва да открие какво става. Накрая случайността потвърди опасенията й.

Един ден Джоуси я нямаше и Бес, уморена от работата си, предложи тя да му почете.

— О, с удоволствие. Много ми харесва как четеш. Джоуси така бърза, че глупавата ми глава се разбърква и скоро ме заболява. Не й го казвай. Толкова е мила; трогателно е да седи тук и да понася мечка като мен.

Бес се усмихна и отиде да избере нова книга.

— Не си мечка. Всички те смятаме за добър и търпелив. Трудно е за един мъж да стои затворен — така казваше мама — а за теб вероятно е ужасно, защото винаги си бил на свобода.

Ако Бес не се бе съсредоточила да подбира заглавие, щеше да забележи как Дан трепна, сякаш последните й думи го нараниха. Не каза нищо, ала друг чифт очи видяха и разбраха защо едва не скочи и не хукна на една от безкрайните си разходки по хълмовете, както правеше някога, когато не успяваше да овладее копнежа си по свободата.

Подтикната от внезапен импулс, госпожа Джоу взе кошничката с ръкоделието и отиде в съседната стая — прецени, че сигурно ще е необходим гръмоотвод, защото Дан приличаше на буреносен облак, зареден с електричество.

— Какво да четем, лельо? Дан май няма особени предпочитания. Познаваш вкуса му. Препоръчай ми нещо спокойно, приятно и кратко. Джоуси скоро ще се появи.

Бес още гледаше купчината книги върху масата. Преди госпожа Джоу да отговори, Дан измъкна оръфано томче изпод възглавницата и й го подаде:

— Прочети ми третата история. Къса е и хубава. Много я харесвам.

Книгата се отвори на желаното място, сякаш многократно е била четена тъкмо там. Бес видя заглавието и се усмихна:

— Боже, Дан, никога не бих допуснала, че си падаш по тази романтична немска приказка. Разправя се и за битки наистина, но доколкото си спомням, тя е и много сантиментална.

— Така е, но съм чел малко приказки, а определено ми допадат по-простичките. На моменти нямаше какво друго да чета. Сигурно я знам наизуст и въпреки това не ми омръзва да чета за битките им, за враговете, ангелите и прекрасните дами. Прочети „Рицарят на Аслауга“ — ще ти хареса. Едуард е малко мекушав за моя вкус, но Фрода е първокласен, а духът с русите коси винаги ми е напомнял за теб.

Докато Дан говореше, госпожа Джоу се настани така, че да го вижда в огледалото; Бес седна в голям стол насреща му. Вдигна ръце да завърже разхлабилата се панделка, която придържаше гъстите меки къдрици на тила, и подхвърли:

— Косата на Аслауга положително не му е създавала толкова проблеми, колкото моята; постоянно се разпилява. Ще бъда готова след минутка.

— Не я връзвай. Остави я разпусната. Обожавам да я гледам как лъщи. Така и главата ти ще почине, а прическата ще бъде съвсем подходяща за приказката, Златокоске.

Дан я нарече с името от детството й и в момента приличаше на истинско момче.

Бес се засмя, тръсна красивата си коса и започна да чете. Изпита известно облекчение, защото лицето й оставаше скрито — тя се притесняваше от комплименти, независимо кой й ги прави. Дан слушаше внимателно, а госпожа Джоу често хвърляше поглед към огледалото; без да се обръща, виждаше как той се наслаждава на всяка дума, сякаш за него означава нещо повече, отколкото за другите слушатели. Лицето му засия приветливо. Такова изражение придобиваше, когато нещо смело и красиво вдъхновяваше и трогваше доброто му сърце. Бес четеше очарователния разказ на Фуке за рицаря Фрода и красивата дъщеря на Зигард, която бе нещо като дух: появяваше се пред любимия си в часове на опасност, изпитания, триумф и радост, а накрая се превръща в негов водач и го вдъхновява да проявява смелост, благородство и доблест; насърчава го да извърши велики дела и саможертви в името на онези, които обича. Ден и нощ, вдъхновяван от златните й коси, които сияят над него в битки, сънища и изпитания, той удържа победа дори над самия себе си, а след смъртта открива прекрасния дух, готов да го приеме и възнагради.

От всички приказки в книгата човек най-малко би допуснал, че тъкмо тази ще хареса на Дан. Но докато наблюдаваше и слушаше, тя си припомни колко много финес се крие у Дан — точно както златната жилка се провира през скала. Това именно го правеше чувствителен и беше причина той да се радва и на багрите на цветето, и на изяществото у животното, и на сладостта на жените, и на героизма у мъжете, и на всички нежни връзки, които обвързват сърцата, независимо че не го показваше открито. Страданията на душата и тялото бяха опитомили по-силните му страсти, а заобикалящата го сега атмосферата на любов и състрадание пречистваше и сгряваше сърцето му. И ето — сега то вече копнееше за храната, отказвана или отнемана му от толкова дълго. Промяната ясно личеше върху изразителното му лице, макар той да си въобразяваше, че остава незабелязана; стремежът му към красота, спокойствие и щастие сякаш се фокусираха в момичето пред него.

Този неочакван, но напълно естествен факт порази госпожа Джоу, защото знаеше колко безплоден е неговият копнеж. Дори светлината и мракът не са така противоположни, колкото снежнобялата Бес и тъмния като греха Дан. През ума на младото момиче не се мяркаше никаква обезпокоителна мисъл. Съвсем очевидно беше, че тя дори не подозира подобно нещо. Ала колко време щеше да мине, преди красноречивите очи на младия мъж да издадат истината? И какво разочарование очакваше Дан после? Какво смайване щеше да застигне Бес, чиста и хладнокръвна като мрамора, с който работеше; Бес, отпъждаща всяка мисъл за любов?

„Колко трудно е всичко за горкото ми момче! Как да разруша малката му мечта и да го лиша от духа на доброто, който започва да харесва и да желае? Веднъж само всичките ми скъпи момчета да се задомят, и няма да се намесвам повече. Тези неща наистина разбиват сърцето ми. Не издържам повече“ — мислеше си госпожа Джоу, докато обръщаше подплатата на Тединото сако.

Скоро приказката свърши, Бес разтърси глава, а Дан я погледна с момчешки копнеж и попита:

— Не ти ли хареса?

— Да, много е красива. И поуката е ясна, но аз винаги съм харесвала Ундайн.

— Съвсем в твоя стил — лилии, перли, свети души и чиста вода. Аз харесвах най-много Синтрам, но започнах да харесвам и тази, докато бях в… в момент, когато късметът съвсем ми изневери. Отразяваше ми се добре — весела е и някак въздушна.

Сините очи на Бес се разшириха от учудване: за пръв път чуваше Дан да говори за нещо „духовно“, но само кимна и отбеляза:

— Някои от песните са хубави. Към тях може да се напише музика.

Дан се засмя.

— Понякога при залез-слънце пеех последния куплет към мелодия, съчинена от мен:

Заслушан как по своя път вървят звездите

пред твоя взор нетрепващ,

и оживен в сияйна светлина,

благословен си ти, о, рицарю на Аслауга!

— И бях такъв — добави той тихо, загледан в играещата по стената слънчева светлина.

— Сега този стих е по-подходящ за теб.

Бес се радваше, че е привлякла интереса му и зачете със звучен глас:

Бързо оздравявай, бързо,

рицарю,

и своите сили върни!

Грабни оръжието

за чест и слава!

Бързо, недей се бави.

— Никога не съм бил герой и никога няма да бъда, а „чест и слава“ едва ли се отнасят за мен. Няма значение. Почети ми малко от вестника, ако обичаш. Ударът по главата ме превърна в пълен глупак.

Независимо от нежния тон на Дан лицето му посърна и той се раздвижи неспокойно, все едно копринените възглавници бяха пълни с тръни. Уловила промяната в настроението му, Бес остави книгата и затърси из вестникарските колони нещо интригуващо за него.

— Паричният пазар не те интересува, знам, нито музикалните новини. А, ето някакво убийство. Някога обичаше такава информация. Да ти прочета ли? Мъж убил друг и…

— Не!

Госпожа Джоу изтръпна от тази единствена дума; дори не посмя да вдигне очи към огледалото шпионин. След малко все пак погледна: Дан лежеше неподвижен, отпуснал ръка върху лицето. Бес четеше въодушевено литературната страница, но до ушите на човека, за когото се трудеше, не стигна и думичка. Обзета от чувството, че е откраднала нещо изключително ценно, госпожа Джоу тихо се оттегли в кабинета си. Не след дълго Бес я последва, за да й съобщи, че Дан е заспал.

Мама Баер я изпрати вкъщи с твърдото намерение да намери начин племенничката й да остане там колкото е възможно повече. Огряна от червения залез, тя прекара час в дълбок размисъл съвсем сама. Чу звук от съседната стая. Отиде там и видя, че симулираният сън се е превърнал в истински: излегнат, Дан дишаше равномерно; бузите му се бяха зачервили, а едната му ръка покриваше широките му гърди. Госпожа Джоу изпита невероятно дълбоко съжаление към него. Седна на стола наблизо и се опита да измисли начин как да се излезе от тази заплетена история. По едно време ръката му неволно се плъзна надолу и скъса дългия ширит, увесен на врата му, при което на пода падна медальон.

Дан не се събуди. Госпожа Джоу вдигна медальона и го заоглежда, питайки се разсеяно какъв ли талисман има в него — беше определено индианска изработка, а ширитът от стегнато сплетени бледожълти треви издаваше приятен аромат.

— Няма да надничам повече в тайните на клетото момче. Ще го оправя, ще го закача на врата му и никога няма да му кажа, че съм видяла талисмана му.

Докато си мърмореше под нос, тя завъртя медальона, за да оправи ширита и в скута й падна нещо. Оказа се изрязана по формата на бижуто снимка, а под образа се четяха две думи: „Моята Аслауга“. За миг на госпожа Джоу й се стори, че това е нейният лик — всички момчета имаха нейна снимка — но когато се взря, видя, че е снимката на Бес, направена от Деми през онзи щастлив летен ден. Сега вече нямаше никакво съмнение. Тя въздъхна и понечи да постави медальона върху гърдите на Дан, та той да не разбере, че е узнала тайната му. Наведе се над него, ала той гледаше право в нея. Каквито и промени да бе улавяла по лицето му, нищо досега не я бе изненадвало така, както я порази изражението му в момента.

— Ръката ти се плъзна и той падна. Точно го поставях на място.

Госпожа Джоу говореше като непослушно дете, хванато на местопрестъплението.

— Видя ли снимката?

— Да.

— Вече знаеш какъв глупак съм, нали?

— Да, Дан, и ми е така мъчно…

— Не се притеснявай за мен. Добре съм… Доволен съм, че узна, макар да нямах намерение да ти го казвам. Това е моя налудничава мечта и от нея няма да излезе нищо. Никога и не съм очаквал друго. Боже Господи! Какво друго може да бъде този малък ангел за мен освен онова, което е: сладък и прекрасен сън.

Госпожа Джоу едва намери сили да промълви съчувствено:

— Много е трудно, скъпи, но няма как да се гледа на нея по друг начин. Ти си достатъчно смел и мъдър да го разбереш. Нека тази тайна остане между нас.

— Точно така ще постъпя, кълна ти се. Няма да отроня дума и ще се постарая да не се издам и с поглед. Разчитам никой да не се досети. Но мога ли да задържа това — за да намирам утеха в хубавия образ, който ми помогна да запазя разсъдъка си, докато бях в онова пъклено място?

С озарено лице Дан скри малкия протрит медальон, сякаш готов да се бори, ако някой дръзне да му го отнеме. Нетърпелива да узнае всичко, преди да даде съвет или да предложи утеха, госпожа Джоу кимна:

— Запази го и ми сподели тази своя мечта. Понеже неволно попаднах на тайната ти, разкрий ми я докрай. Ще помислим и как да ти помогна да понесеш бремето по-леко.

— Ще ми се смееш, но не ми пука. Винаги си разкривала тайните ни и си ни помагала. Е, никога не съм се интересувал особено от книгите, както знаеш, но когато там дяволът започваше да ме тормози, трябваше да предприема нещо — иначе щях да полудея. Затова изчетох и двете книги, които ми даде. От едната направо не разбирах нищо, докато добрият стар човек не ми показа как да я чета. Но другата — тази — ми беше истинска утеха. Говоря сериозно. Забавляваше ме и ми звучеше красиво като поезия. Всички истории ми харесват, но най-често четях за Синтрам. Виж колко са изпомачкани страниците там. После попаднах на това и то някак съвпадна с онзи щастлив период от живота ми миналото лято тук. — Дан замълча за момент. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Не можех да спя, трябваше да мисля за нещо. Започнах да си представям, че съм Фолко: виждах как при залез върху стената блестят косите на Аслауга. Това видение продължаваше и под мъждукащата светлина на надзирателската лампа, чак до зазоряване. Килията беше висока — откриваше се и къс небе. Понякога там блестеше звезда. Беше толкова приятно, колкото да видиш лице. Много обичах онова синьо петно. Белите облаци, които го прекосяваха, бяха за мен най-привлекателното нещо на този свят. Погледнато отстрани, вероятно изглеждам пълен глупак, ала тези мисли и неща ми помогнаха да преживея; за мен те са свята истина и никога не бих се разделил с тях. Скъпата сияеща глава, бялата рокля, очите като звезди — това е само една мечта. И все пак мъжът има потребност да обича нещо. По-добре да обичам дух като нея, отколкото някое обикновено момиче, проявяващо внимание към мен.

Тихото отчаяние в гласа на Дан пронизваше сърцето на госпожа Джоу, но нямаше никаква надежда и тя не го окуражи. Същевременно съзнаваше, че той е прав. Сега малко жени биха били склонни да се омъжат за Дан, а и те биха го възпирали, вместо да му помагат в борбата с живота, която вечно щеше да води. Сигурно беше по-добре да отиде в гроба самотен, но да не се превърне в копие на баща си: привлекателен, но опасен мъж, с не едно и две разбити сърца зад себе си.

— Да, Дан, хубаво е да задържиш тази невинна мечта, щом ти помага и те утешава в очакване да се появи нещо по-истинско и реално, което да те направи щастлив. Бих искала да ти дам надежда, но и двамата сме наясно каква радост представлява милото дете за двамата си родители и каква слабост имат към нея. Дори най-съвършеният младеж едва ли ще им се стори достоен за скъпоценната им дъщеря. Нека тя остане за теб високата ярка звезда, която те води нагоре и те кара да вярваш.

Госпожа Джоу се разстрои дълбоко — стори й се ужасно жестоко да унищожи плахата надежда, появила се в очите на Дан. Не намери сили да продължи с наставленията, защото си представяше тежкия му живот и самотно бъдеще. И въпреки всичко нямаше как иначе да постъпи.

Говориха дълго — чак до здрачаване. Тази нова тайна ги свърза много по-силно от първата: в споделянето й нямаше нито грях, нито позор, а само нежната болка и търпение, които са превръщали в светци и герои хора, несравнимо по-лоши от нашия Дан.