Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (19)

Деветнадесета глава
Жажда за живот

Настъпиха летни дни, изпълнени със спокойствие и приятни забавления и за млади, и за стари — Плъмфийлд тържествено посрещаше щастливите си гости. Франц и Емил се занимаваха с делата на чичо Херман и капитан Харди, а Мери и Людмила се сприятеляваха с обитателите на дома. Макар и твърде различни и двете бяха прекрасни, очарователни момичета. Госпожа Мег и Дейзи намериха нещо много близко в младата германка. Напълно отговаряше на техния вкус. Запленени от нея, с часове слушаха нови рецепти, разкази за грандиозното пране на всичко в къщата два пъти годишно, за тъй удобното помещение, където в Хамбург съхраняват цялото спално бельо, за всевъзможни подробности от домашния бит. Людмила не само донесе новости — самата тя напълни русокосата си глава с куп полезни идеи и се върна вкъщи доволна.

Необичайно темпераментната за английско момиче Мери, видяла толкова много от света, се превърна в желана събеседничка заради разнообразните си умения. Здравият й разум придаваше тежест на поведението, а сполетелите я напоследък опасности и щастие изваждаха на преден план една привлекателна съсредоточеност, тъй добре контрастираща с вродената й веселост. Госпожа Джоу, абсолютно доволна от избора на Емил, не се съмняваше, че като истински грижовен пилот той ще се прибира здрав и читав в пристанището и при хубаво, и при бурно време. Не се оправдаха опасенията й, че Франц ще се превърне в бюргер и ще се задоволи с доходоносен занаят. Любовта му към музиката и уравновесената Людмила внасяха поезия в изпълненото му с ангажименти всекидневие и го предпазваха от прозаичния живот. Чувстваше се спокойна за двете момчета и се наслаждаваше на посещенията им с искрено майчинско удовлетворение. През септември се раздели с тях неохотно, обзета от обяснима тъга. Изпрати ги в далечното плаване към новия живот, който ги очакваше.

Само най-тесен кръг от семейството знаеше за годежа на Деми. Намираха влюбените за твърде млади — на този етап можеха само да се обичат и да чакат. Опиянени от щастие, двамата се сърдеха на времето, че е спряло. Ала след блажената седмица, прекарана заедно, се разделиха храбро: Алис се посвети на домашните си задължения — упованието в светлите дни я крепеше и държеше весела въпреки изпречилите се на пътя й изпитания. Джон се посвети на новия си бизнес с хъс, решен да направи всички неща възможни, щом го очаква такава награда.

Дейзи се радваше за тях; не й омръзваше да слуша плановете на брат си за бъдещето. А нейните надежди скоро я направиха пак някогашното момиче: весела, дейна, винаги готова да се усмихне, да намери добра дума и да подаде ръка на човек в нужда. Сновеше из къщата с песен на уста, а майка й се тешеше, че е намерен правилният лек срещу тъгата. Тя все още изпитваше известни притеснения и замисляше да подложи Нат на някои изпитания и проверки, когато се прибере у дома.

Дейзи знаеше за дребните му грехове и искреното му разкаяние, затова се усмихваше снизходително на смесицата от любов и философия, с която я заливаше в писмата си. Намираше за естествено млад мъж, който живее в Германия, да придобие част от немския дух.

— Със сърцето му всичко е наред, а щом излезе от мъглата на тютюневия дим, бирата и метафизиката, сред която живя напоследък, и главата му ще се избистри. Англия ще пробуди здравия му разум, свежият морски въздух ще продуха дребните му безразсъдства.

Госпожа Джоу не криеше задоволството си от насърчителните перспективи пред цигуларя й. За негово огромно съжаление завръщането му се отложи за пролетта, но от това щеше да спечели професионалният му напредък.

Заедно с госпожица Камерон, Джоуси прекара на морето месец, отдадена изцяло и единствено на уроците при голямата актриса. Неизчерпаемата й енергия, обещаващите данни и търпението сложиха основите на приятелство, което изигра изключителна роля през по-нататъшните години от живота й, изпълнени с ангажименти и бляскави прояви. Вярната интуиция на младата Джоуси и драматичният талант, заложен у семейство Марч, щяха да разцъфтят и да я превърнат във впечатляваща, обичана от всички актриса.

Том и неговата Дора кротко вървяха към олтара. Бангс старши, обзет от тревожни опасения да не би синът му пак да промени решението си и да се захване с трета професия, с удоволствие склони на ранната женитба — гледаше на нея като на котва, която ще възпре търсещия дух на неговия син. Въпросният Томас нямаше от какво да се оплаква — вече не беше отблъскван, а Дора се оказа изключително предана и привързана; съумя да направи живота му приятен и дарбата му да се забърква в каши, сякаш изчезна. Той посвети усилия да реализира безспорния си талант в избрания от него бизнес и постигна действително голям успех.

По онова време той често повтаряше: „Ще се оженим през есента и известно време ще живеем при баща ми. Годините на татко напредват, както знаеш, и е редно заедно със съпругата ми да се грижим за него. По-късно ще си устроим свой дом“. Идеята Томи Бангс да оглави дом будеше смях у всички, които го познаваха.

Госпожа Джоу тъкмо започна да си мисли, че изпитанията й за тази година са приключили, защото нещата вече се подреждаха от благоприятно по-благоприятно, когато възникнаха причини за нови вълнения. През големи интервали Дан изпрати няколко пощенски картички, с посочен адрес „чрез посредничеството на М. Мейсън“. Последната, пристигнала през септември от Монтана, гласеше:

Най-после пристигнах тук. Отново ще се захвана с работа в мините, но няма да остана дълго. Пожелайте ми късмет. Отказах се от идеята за ферма. Скоро ще ви съобщя плановете си. Здрав, зает и изключително щастлив:

Д. К.

У дома обаче не знаеха какво означава дебелата черта под „изключително щастлив“. Иначе картичката би била възприета като красноречиво съобщение, че Дан е свободен и бодро крачи към просторите, за които мечтаеше. Срещна случайно стар приятел и веднага прие работата на надзирател за известно време. Компанията дори на грубите миньори му се струваше изключително приятна, а усилената физическа работа — страхотно задоволителна след продължителното стоене затворен. Не се поколеба нито да хване кирката, нито да се бори със скалите и пръстта до пълно изтощение. А изтощението настъпваше бързо — годината, прекарана в затвора, си бе казала думата върху великолепната му физика. Копнееше да се прибере вкъщи, но седмица след седмица изчакваше: и за да измие позорното петно на затвора от себе си, и за да заличи измъчения вид на лицето. Междувременно се сприятели и с господарите, и с работниците, а понеже никой не знаеше какво е миналото му, с благодарност и удоволствие отново зае мястото си в живота. Сега плановете му се свеждаха до едно: да направи някъде добро и така да изкупи миналото.

В един дъждовен октомврийски ден, сред тишината и спокойствието на дома, госпожа Джоу се залови да разчисти бюрото си. Попадна на картичките, прочете ги отново замислено и ги прибра в чекмеджето с надпис „Писма от момчетата“. Докато изхвърляше в кошчето единадесет молби за автографи, си рече: „Време е за нова картичка, освен ако не се прибере вкъщи лично да ни разкаже какви са намеренията му. Наистина съм любопитна да узная какво е правил цяла година и как я кара сега“.

Последното й желание се сбъдна до час. Тед връхлетя с вестник в едната ръка и чадър в другата, а по лицето му се четеше огромно вълнение. Останал почти без дъх, забързано обясняваше:

— В мината има срутване… Вътре са затрупани двадесет мъже… Няма начин да излязат… Жените им плачат… Водата се покачва… Дан познавал старата шахта… Рискувал живота си… Измъкнал ги… Повечето били загинали… Вестникът само за това пише… Знаех си, че ще стане герой…

— Какво? Къде? Престани да крещиш и ме остави да го прочета! — настоя майка му, напълно смаяна.

Тед й подаде вестника, но не престана да я прекъсва. Скоро дойде и Роб, силно заинтересован да чуе историята. Не бе нещо неочаквано, но смелостта и саможертвата винаги трогват благородните сърца и печелят възхищение.

В историята, разказана емоционално и впечатляващо, често се споменаваше името на Дан Кейн. Храбрият мъж бе рискувал собствения си живот, за да спаси живота на другите. Неслучайно през този ден устните на много хора повтаряха името му. Сърцата на приятелите му се пълнеха с гордост, докато четяха как след първата паника от нещастието техният Дан единствен се сетил за старата шахта към мината. Вярно — била зазидана, но само оттам имало надежда да се влезе и да бъдат измъкнати мъжете, преди надигащата се вода да ги удави. Спуснал се сам — казал на останалите да изчакат да провери дали е безопасно. Чул как окаяните мъже удрят отчаяно по стената от другата страна; с потропвания и викове ги насочил в правилна посока. Лично оглавил спасителния отряд; проявил истински героизъм, докато измъквал мъжете навреме. Най-сетне започнали да го теглят нагоре, но протритото вече въже се скъсало и той паднал лошо, наранил се сериозно, ала бил жив.

— Трябва да живее! Трябва! И веднага щом е в състояние да се придвижи, да се прибере вкъщи, за да се грижим за него. Чудя се дали да не отида лично да го прибера. Винаги съм знаела, че един ден ще направи нещо добро и храбро, ако преди това не го застрелят или обесят заради някоя от лудориите му — възкликна развълнуваната госпожа Джоу.

— Хайде, мамо. И аз ще дойда. Дан е толкова привързан към мен, а и аз към него.

Тед предусещаше експедиция по свой вкус.

Майка му не успя да отговори. Влезе господин Лари, не по-малко шумен и превъзбуден от Теди. И той размахваше вестник:

— Прочете ли новината, Джоу? Какво мислиш? Добре е да замина веднага да се погрижа за това храбро момче.

— Одобрявам, но се опасявам да не би да не отговаря на истината. Слуховете и мълвите понякога подвеждат. Не е изключено след някой час да чуем съвършено нова версия.

— Помолих Деми да събере всички възможни сведения. Ако информацията се потвърди, тръгвам незабавно. Пътуването не ме плаши. Ако Дан е в сравнително добро състояние, направо ще го доведа вкъщи. В противен случай ще остана да се грижа за него. Ще се съвземе. Дан никога няма да умре от един удар по главата. Той има девет живота, а засега не е изразходвал и половината.

— Чичо, нека дойда с теб. Страшно ми се пътува. С теб ще бъде толкова забавно, а ще видя мините и Дан, ще разбера какво точно се е случило и ще помогна. Умея да се грижа за болен. Нали така, Роб?

Теди говореше с най-сговорчивия си тон.

— Относително добре, вярно. Но ако мама не иска да се раздели с теб в момента, готов съм да замина аз, в случай че чичо се нуждае от придружител — намеси се Роб с характерната си деликатност, далеч по-подходяща за случая от неизменната възбуда на Тед.

— Не желая да се разделям нито с единия, нито с другия. Не държа ли момчетата си близо до дома, винаги се забъркват в каши. Нямам право, разбира се, да възпирам другите, но вас двамата няма да изпусна от очи, иначе положително ще се случи нещо. Никога не съм преживявала подобна година: корабокрушения, сватби, наводнения, годежи и всевъзможни други катастрофи! — възкликна госпожа Джоу.

— Като си имаш работа с момичета и момчета, такива неща трябва да очакваш, госпожо. Надявам се най-лошото да е минало и скоро момчетата да стъпят на крака. Тогава ще застана до теб, защото ще имаш нужда от много подкрепа и утеха, особено ако Тед поеме по пътя си по-рано от очакваното — засмя се господин Лари, развеселен от вайканията й.

— Не допускам нещо оттук нататък да ме изненада, но се притеснявам за Дан. Редно е някой да отиде да го види. Там мястото е твърде нецивилизовано, а е възможно да са му необходими по-специални грижи. Горкото момче, доста удари го сполетяха! Но какво пък! Всяко зло за добро — така казваше Хана навремето.

— Деми ще ни се обади скоро и веднага поемам.

След това обещание господин Лари си тръгна, а Тед го последва, като го увещаваше да го вземе.

Новата информация потвърди и добави интересни подробности към известното дотук. Господин Лари замина незабавно. Тед го придружи до града, като неспирно, но напразно молеше да го заведат при любимия му Дан. През целия ден на отсъствието му майка му спокойно повтаряше:

— Цупи се, защото не стана неговото. Довечера ще се върне гладен и смирен. Познавам го.

Но съвсем скоро откри, че е изненадана. Вечерта настъпи, ала от Тед нямаше и следа — никой не го беше виждал. Господин Баер вече тръгваше да търси изгубения си син, когато пристигна телеграма с клеймо от междинна гара по маршрута на господин Лари.

Открих Тед скрит в един от вагоните. Взимам го с мен. Ще ви пиша утре.

Т. Лорънс

— Тед пое по пътя си по-рано, отколкото очакваше, мамо. Няма значение. Чичо добре ще се грижи за него, а Дан много ще се радва да го види — успокояваше Роб притихналата госпожа Джоу, която не искаше да повярва, че малкият й син всъщност е на път към Дивия запад.

— Непокорно момче! Само да ми се мерне отново — ще бъде сурово наказан. Лари му е съучастник в това безумие. Сигурна съм! Съвсем типично за него. Как славно ще си прекарат двамата немирници! Ще ми се да съм с тях. Онова лудо момче положително не си е взело нито нощница, нито палто. Е, ще имаме да се грижим за двама пациенти, когато се върнат. Ако изобщо някога се приберат. Експресните влакове постоянно падат в пропасти, възпламеняват се или се преобръщат. О, моят Тед! Скъпото ми момче, как можах да те пусна да отидеш толкова далеч без мен?

Обзета от тревога, госпожа Джоу забрави за заканите; занарежда кротки вайкания по адрес на щастливия пакостник, който в момента прекосяваше континента, опиянен от успеха на първия си бунт. Господин Лари беше почти сигурен, че думите му „когато Тед поеме по пътя си“ са породили в главата на момчето идеята и следователно сега отговорността за детето лежеше изцяло на неговите рамене. Прие задълженията си без никакъв ропот от мига, когато в един от вагоните попадна на заспалия беглец, очевидно без никакъв видим багаж освен бутилка вино за Дан и четка за лъскане на собствените му ботуши.

И точно както предположи госпожа Джоу, „двамата немирници“ си изкараха чудесно. Скоро ядосаните родители забравиха укорите; сега се притесняваха за Дан, оказал се сериозно болен. Няколко дни не можеше да разпознае дори приятелите си. После започна да се посъвзема и всички простиха на лошото момче, когато то с гордост съобщи, че първите съзнателни думи на Дан били: „Здравей, Тед!“.

— Добре е, че замина. Няма да му се карам. Хайде сега — какво да сложим в кашона за Дан?

Госпожа Джоу нямаше търпение пострадалият да й падне в ръцете, за да поеме грижата за него, но засега се ограничи да напълни кашона с лакомства, достатъчни за цяла болница.

Скоро започнаха да пристигат по-обнадеждаващи съобщения и най-накрая дойде известието, че Дан е в състояние да пътува. Кой знае защо обаче не бързал да се прибере вкъщи, макар никога да не се уморявал да слуша за близките си.

„Дан е странно променен — писа господин Лари на Джоу. — И причина е не само злополуката. Нещо очевидно се е случило преди това. Нямам представа какво е, оставям ти да го попиташ. Брътвежите му, докато беше в безсъзнание, обаче ме карат да мисля, че през последната година е преживял сериозно изпитание. Изглежда с десет години по-стар, но е някак облагороден, по-тих и изпитва дълбока признателност към нас. В Канзас бил претърпял пълен провал, но не му е приятно да говори за това. Засега изчаквам и не го притеснявам. Хората тук го обичат много, а той вече държи на такива неща. Желанието му хората да имат добро мнение за него е неприкрито. Мисля, че е спечелил уважението им. Не е изключено, разбира се, и да греша. Но ти скоро сама ще разбереш истината. Тед си живее живота и пътуването му се отрази невероятно положително. Позволи ми да го заведа в Европа, когато заминем. Не се чувства вързан за дома, точно като мен, когато някъде преди около век ти предложих да избягаме заедно във Вашингтон. Не съжаляваш ли, че не се съгласи?“

Това лично писмо отприщи живото въображение на госпожа Джоу и тя си представи как всяко известно престъпление, бедствие и усложнение е връхлетяло Дан. Още бе прекалено немощен да го тормози с въпроси, но си обеща да изтръгне интересни разкрития, само веднъж той да се озове отново в безопасния й дом. „Лудата глава“ наистина бе любимото й момче. Затова дълго мисли над писмото, което му изпрати.

Единствен Дан прочете това писмо, но то наистина си свърши работата — през един ноемврийски ден господин Лари помогна на немощен млад мъж да слезе от каретата при портата на Плъмфийлд и мама Баер прие скиталника като завърнал се син. Междувременно Тед, с неугледна шапка и странни ботуши, изпълни нещо като боен танц пред наблюдаващите го с интерес посрещачи.

— Качваш се право горе да си починеш. Сега аз ще се грижа за теб. Този призрак трябва да се нахрани, преди да говори с когото и да било — разпореди се госпожа Джоу, опитвайки се да прикрие шока си от подстриганата, избръсната, отслабнала и бледа сянка на якия мъж, когото бе изпратила преди време от същата тази порта.

Дан се подчини без възражения и легна на дивана в приготвената за него стая. Оглеждаше се като болно дете, успокоено, че ръцете на майка му най-после го настаняват в позната обстановка. Госпожа Джоу го нахрани, но се въздържа да зададе някои от напиращите на езика й въпроси. Понеже беше отслабнал и изнемощял, Дан скоро заспа. Едва тогава тя се откъсна от леглото му и отиде да се порадва на „немирниците“, които неудържимо гълчеше и ненаситно галеше, разпитваше подробно и хвалеше без мярка.

— Джоу, според мен Дан е извършил престъпление и е пострадал заради него — предположи господин Лари, когато Тед отиде да покаже новите си ботуши и да разказва на приятелите си впечатляващи истории за опасностите и рисковете на миньорския живот. — Момъкът е преживял нещо ужасно и то е прекършило духа му. Не беше на себе си, когато пристигнахме. Първо аз дежурих до леглото му и чух за тъжните му скитания повече от всеки друг. Бълнуваше за надзирател, за процес, за някакъв мъртвец. Викаше в несвяст Блеър и Мейсън и постоянно ми предлагаше ръката си, като питаше дали ще я поема и ще му простя. Веднъж — беше направо обезумял — го хванах за раменете; мигом се усмири и започна да ме моли „да не му слагам белезниците“. Честна дума ти казвам — понякога посред нощ бе направо ужасно да го слушаш как говори за стария Плъмфийлд и теб; молеше да го пусна, за да се прибере у дома и там да умре.

— Няма да умре. Ще живее, но ще се разкайва каквото и да е направил. Не ме мъчи с подобни мрачни намеци, Теди. Ако ще да е нарушил и десетте Божи заповеди, ще бъда на негова страна. Ти също. Двамата с теб ще го изправим на крака. Тепърва ни предстои да го превърнем в чудесен мъж. По израза на нещастното му лице разбирам, че не е провален. Не казвай никому думичка. Съвсем скоро ще измъкна истината — завърши госпожа Джоу все така предана към лошото си момче, макар и твърде разстроена от чутото.

В продължение на няколко дни Дан си почиваше и не се виждаше много-много с хора. Доброто отношение и грижи, веселото обкръжение и утехата, че най-после си е у дома започнаха да си казват думата и той все повече заприличваше на себе си. Изпълняваше и лекарското предписание да не говори много. По този начин продължаваше да мълчи относно преживяното. Всички искаха да го видят, но той се срещаше единствено със старите си приятели и „ни най-малко не се държеше като забележителност“, както отбеляза Тед, разочарован, че не може да се изфука със своя смел Дан.

— Всеки мъж там би постъпил по този начин. За какво да вдигам врява около себе си? — казваше той и изглеждаше по-скоро засрамен, отколкото горд със счупената си ръка.

— Но не ти ли е приятно да си мислиш, че си спасил живота на двадесет души, Дан, че си върнал съпрузи, синове и бащи на жените, които ги обичат? — попита госпожа Джоу една вечер, когато останаха сами.

— Приятно ли? Само това ми помогна да остана жив. Да, да. Не бих се поколебал пак да постъпя така. Предпочитам хиляди пъти да направя това, отколкото да стана президент или друга голяма клечка. Никой не подозира каква утеха за мен е, че спасих двадесет живота и по този начин заплатих за…

Дан млъкна внезапно. Под въздействие на бушуващите у него емоции явно бе изрекъл нещо повече.

— И аз си мисля, че се чувстваш така. Прекрасно е да спасиш нечий живот, рискувайки собствения си, както си постъпил ти — окуражи го госпожа Джоу.

Искаше й се, разбира се, той да бе продължил — така отново щеше да заприлича на някогашното момче.

— Който е загубил живот, ще се сдобие с такъв — промърмори Дан, загледан във веселия огън, който сгряваше стаята и хвърляше червеникави отблясъци върху отслабналото му лице.

Смаяна да чуе подобни думи от него, госпожа Джоу възкликна радостно:

— Значи все пак изпълни обещанието си! Прочел си книжката, която ти дадох!

— Доста пъти четох от нея. Още не съм научил много, но съм готов да се уча, а това вече е нещо.

— То е всичко. О, скъпи, разкажи ми как стана. Кажи ми какво ти тежи на сърцето. Позволи ми да ти помогна да го понесеш. Така товарът ти ще стане по-лек.

— Знам. Искам да го споделя с теб, но има неща, които дори ти няма да простиш, а ако ти се отречеш от мен, няма да се справя.

— Майките са в състояние да простят всичко! Разкажи ми всичко от край до край. Бъди сигурен, че никога няма да те изоставя, дори целият свят да се отвърне от теб.

Госпожа Джоу обгърна загрубялата му ръка и я стисна; мълчаливо изчака топлината на думите й да проникне и да стигне до сърцето на Дан. И успя. Окуражен, той зае любимата си поза от детството — с глава между ръцете — заговори бавно и й разказа всичко. Нито веднъж не вдигна глава, докато и последните думи не се отрониха от устните му.

— Е, сега вече знаеш. Ще простиш ли на убиец, ще приютиш ли под покрива си бивш затворник?

Единственият й отговор бе да го обгърне с ръце и да притисне остриганата му глава към гърдите си.

Беше по-красноречива от всякакви думи. Бедният Дан, вкопчил се с безмълвна благодарност в нея, изпитваше блаженството от майчината любов — божествения дар, носещ утеха, пречистване и сили на всички, които я търсят. Две-три едри горчиви сълзи се отрониха скришом върху малкото вълнено шалче, където почиваше бузата на Дан. Никой никога не разбра колко меко и удобно му се стори то след твърдите възглавници, съпътствали го толкова дълго, физическите и душевните страдания бяха пречупили гордостта му, бяха уязвили волята му. Сега отхвърленото бреме му позволи да изпита чувство на огромно облекчение. И за един миг той си позволи да се потопи изцяло в тази наслада.

— Клетото ми момче, как само си страдал през тази година! А ние си мислехме, че си свободен като въздуха. Защо не ни съобщи, Дан, защо не ни позволи да ти помогнем? Нима си се съмнявал в приятелите си?

Госпожа Джоу забрави всички други емоции. Обзета от дълбоко съчувствие, вдигна сведената глава и погледна с укор големите му очи — от тях струеше искреност и прямота.

— Срамувах се. Предпочетох да го преживея сам, а не да те шокирам и разочаровам.

— Наистина съм шокирана, но съм доволна, горда и благодарна, че моят грешник се е разкаял, изкупил е прегрешението и е готов да се възползва от горчивия урок. Не е нужно други освен Фриц и Лари да научат истината. Длъжни сме им, а и те ще проявят същото отношение като мен.

Госпожа Джоу прецени, че крайната откровеност е по-добър стимул от всякакво съчувствие.

— Не, няма. Мъжете никога не прощават като жените. Но е редно да постъпим така. Само едно те моля — ти им го разкажи и да се приключи. Господин Лорънс е наясно, предполагам. Докато бях в безсъзнание, кой знае какво съм бръщолевил. И въпреки това се отнесе много мило. Ще понеса те да узнаят, но в никакъв случай не искам да стигне до Тед и момичетата!

Дан силно стисна ръката й, а по лицето му се появи няма молба. Тя побърза да го увери, че никой друг, освен двамата стари приятели не ще узнаят тайната му. Обещанието й го поуспокои и той се засрами от внезапно обзелата го паника.

— Все пак не беше убийство, така да знаеш. Беше самозащита. Той се нахвърли пръв, наложи се да върна удара — нямах никакво намерение да го убивам. Друго обаче ме мъчи: опасявам се, че не се тревожа, колкото би било редно. Платих скъпо и прескъпо за постъпката си, а за света е по-добре, че негодник като него вече го няма — тласкаше момчето направо към ада. Сигурно си мислиш колко е лошо от моя страна да разсъждавам така, но не мога да се променя. Ненавиждам негодниците и винаги съм готов да се разправям с тях. Вероятно би било по-добре той да ме беше убил. Сега животът ми вече е провален.

Цялата скръб, натрупана в затвора, го обгърна като черен облак и се изписа върху лицето му. Госпожа Джоу се изплаши — зърна пламъците, през които бе минал, за да оцелее, но те го бяха обгорили завинаги. В желанието си да измести темата към по-весели неща, отбеляза жизнерадостно:

— Не е така. Изпитанието те е научило да цениш живота повече и да проявяваш повече разум. Тази година не е загубена. Напротив — тя вероятно ще ти помогне най-много. Опитай се да гледаш на нещата по този начин и започни отначало. Ние ще ти помагаме. На всекиго може да се случи. Трябва да продължаваме да се борим.

— Никога няма да съм онова, което бях. Чувствам се като шестдесетгодишен. Вече нищо не ме интересува. Позволи ми да остана, докато отново стъпя на крака. После ще изчезна и никога повече няма да ви безпокоя — тихо каза Дан.

— Слаб си и затова говориш така. Но скоро ще се оправиш. Разкажи ми по-подробно за добрия свещеник, Мери Мейсън и дамата, чиито случайни думи са ти помогнали толкова много. Искам да чуя за всички изпитания на клетото си момче.

Дан се пооживи и се разприказва — описа всичко, случило се през годината. Когато свърши, се почувства по-добре. Не усети как затвори очи и заспа. А госпожа Джоу разказа историята му на мъжете, които щяха да го разберат.