Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (18)

Осемнадесета глава
Бели рози

Пътниците си почиваха, госпожа Джоу се напъха в най-официалната си рокля, а Джоуси изтича в градината да набере цветя за булките. Внезапната поява на интересните й нови роднини омая романтичното момиче: главата й се изпълни с героични спасителни операции, нежно възхищение, драматични ситуации и чисто женско любопитство, дали прекрасните същества ще носят воали. Режеше от голям храст най-красивите бели рози — възнамеряваше да завърже с панделки букетите и да ги постави върху тоалетките на новите си братовчедки като израз на внимание. Нечии стъпки я сепнаха. Вдигна поглед и видя брат си да пристъпва по алеята със събрани на гърба ръце, сведена глава и разсеяния вид на човек, потънал в дълбоки мисли.

— Глупчо-Глупав!

Усмихна му се снизходително, докато смучеше току-що убодения си на трън палец.

— Какво правиш тук, пакостнице?

Деми се сепна: видя края на замечтаното си състояние.

— Приготвям рози за „нашите“ булки. Не ти ли се иска и ти да имаше такава?

От обръщението „пакостнице“ Джоуси разбра, че ще стане весело.

— Роза или булка? — уточни Деми спокойно, взрян в разцъфналия храст, сякаш откри неподозирана прелест.

— И двете. Ти осигури едното, аз ще се погрижа за другото.

— Де да беше толкова лесно.

Деми откъсна розова пъпка с такава въздишка, че сърцето на Джоуси трепна.

— Е, какво толкова! Прекрасно е да виждаш щастливи хора. Сега е подходящият момент да го направиш, защото тя скоро ще си тръгне завинаги.

— Кой?

Деми внезапно се изчерви, което очарова Джоуси.

— Не бъди лицемер. Знаеш, че говоря за Алис. Хайде, обичам те и искам да ти помогна. Толкова е интересно: навсякъде влюбени, сватби и какво ли не. Редно е и ние да получим своя дял. Вслушай се в съвета ми: поговори с Алис като мъж, преди да си тръгне.

Думите й разсмяха Деми, но и го накараха да се замисли:

— Като си толкова умна, защо не ми подскажеш как да „поговоря като мъж“, както елегантно се изрази?

— Има различни начини. В пиесите влюбените падат на колене, но не е особено изящно, когато си с дълги крака. Тед никога не го прави добре, макар да го карам да репетира с часове. Кажи й: „Бъди моя! Само моя!“ или й напиши стихотворение — правил си го, държа да напомня.

— Сериозно, Джоуси: обичам Алис и мисля, че тя знае. Искам да й го кажа, но при всеки опит губя ума и дума, а не ми се ще да изглеждам глупак. Очаквах да ми предложиш някакъв начин — чела си толкова поезия и си така романтична.

Деми се опитваше да говори ясно, но замислен за любовта си, забрави и достойнството, и характерната си резервираност. Затова поиска съвет от малката си сестра как да постъпи. Присъствието на щастливите му братовчеди разби всичките му мъдри планове и храбри намерения да изчака още известно време. Коледната пиеса го обнадежди, а днешната реч на Алис го изпълни с нежна гордост. Ала „цъфтящите“ булки и сияещите младоженци се оказаха направо непоносима картина. Вече нямаше търпение да се обясни на своята любима, без да губи час повече. Дейзи обикновено му бе довереница във всичко, но братското му чувство този път го възпираше да сподели надеждите си, защото те бяха забранени за нея. Майка му ревнуваше всяко момиче, от което той се възхищаваше, но знаеше, че тя харесва Алис. Той дълго се бе наслаждавал сам на тайната си, ала възнамеряваше в най-скоро време да я сподели с любимата си.

И сега внезапно Джоуси и розовият храст му предложиха бърз завършек на нежните му трепети. Бе склонен да приеме съвета й.

— Май ще й пиша — подхвана той бавно след паузата, докато и двамата се напрягаха да измислят нова бляскава идея.

— Сетих се! Направо е прекрасно! Ще й хареса, а и ти ще се справиш, защото си поет!

Джоуси заподскача от радост.

— Какво? Не се дръж като глупачка!

Срамежливият влюбен се опитваше да прикрие нетърпението си, но устатата му сестричка малко го изплаши.

— Четох някъде как един мъж поднесъл три рози на любимата си — пъпка, полуотворена и напълно разцъфнала. Не помня коя избрала тя, но е елегантно. Алис ще се досети, защото го четохме заедно. Тук имам всякакви. Вече откъсна пъпката. Сега избери другите две рози, а аз ще ги завържа с панделка и ще ги оставя в стаята й. Тя ще дойде да се облече при Дейзи, така че ще се справя.

Деми погледна замислен храста и се усмихна, както никога не бе го правил. Силно впечатлена, Джоуси извърна поглед, сякаш нямаше право да наблюдава тази страст, която — докато продължава — прави младия човек щастлив като бог.

— Направи го — съгласи се той и й подаде розите.

Очарована от това, че ще участва в романтична история, Джоуси завърза розите с изящна панделка и подреди другите два букета. Деми написа на картичка:

Скъпа Алис,

Знаеш какво означават цветята. Довечера ще носиш ли едно от тях или всичките, за да се почувствам още по-горд, обвързан и щастлив с теб?

Изцяло твой:

Джон

Подаде картичката на сестра си. По тона му тя разбра значението на мисията си.

— Вярвам в теб, Джоуси. Това значи много за мен. Никакви шеги, ако ме обичаш.

В отговор Джоуси го дари с целувка, която му обещаваше всичко. После хукна към „нежните създания“ и остави Деми да мечтае сред розите.

Мери и Людмила останаха очаровани от букетите и позволиха на малката лудетина да втъкне по няколко в тъмните и в светлите коси на булките, което заличи разочарованието й, че няма да са с воали.

Никой не помагаше на Алис да се облече, защото Дейзи бе в съседната стая с майка си. Не видяха нито с какъв трепет бяха приети трите рози, нито сълзите, нито редуващите се усмивки и поруменяването, докато препрочиташе бележката и се питаше как да отговори. Нямаше съмнение какво желае да отговори, но дългът я възпираше: далеч, в родния й дом, я чакаха майка инвалид и стар баща. Те имаха нужда от нейната помощ след четири години старателно учене. Любовта й се струваше нещо прекрасно, а собствен дом с Джон — направо малък рай, но не сега. Седнала пред огледалото, внимателно извади разцъфналата роза, замислена над големия въпрос за живота си.

Беше ли разумно да го помоли да я чака, да го обвърже с обещание или да опише любовта и уважението, което изпитва към него? Не. По-великодушно е сама да понесе саможертвата и да му спести болката от отложените надежди. Млад е; ще забрави. А тя вероятно ще се справи по-добре със задълженията си, ако не я чака никой. Със замъглени очи и ръка върху стеблото, което той бе очистил от тръните, положи полуразцъфналата роза до първата и се запита има ли право да носи поне пъпката. Изглеждаше малка и бледа до другите. Но обзета от мислите си, тя чувстваше, че не бива да дава дори малка надежда, ако не е в състояние да обещае повече.

Седеше и тъжно гледаше символите на една привързаност, като несъзнателно слушаше приглушеното бъбрене в съседната стая. А нямаше как да не чува думите — прозорците бяха отворени, стените — тънки, лятната привечер — спокойна. След няколко минути съвсем не успя да се въздържи: говореха за Джон.

— Толкова мило от страна на Людмила да донесе на всички ни истински немски одеколон! Точно това ни е нужно след днешния уморителен ден. Непременно да дадеш на Джон неговия. Толкова го харесва.

— Да, мамо. Видя ли го как скочи, когато Алис свърши словото си? Щеше да я прегърне, ако не го бях спряла. Никак не се учудвам, че бе толкова доволен и горд. Едва не скъсах ръкавиците си от ръкопляскане. Съвсем забравих колко не харесвам да гледам жени по трибуните. Но тя бе толкова искрена, непринудена и сладка!

— Споделял ли ти е нещо за нея, скъпа?

— Не. И се досещам защо. Той смята, че ще ме натъжи. А не е така. Но знаеш какъв е и затова го изчаквам. От все сърце му желая нещата да вървят добре за него.

— И е редно да бъде така. Никое момиче със здрав разум не би отказало на нашия Джон, макар да не е богат, а и никога няма да бъде. Дейзи, отдавна искам да ти кажа какво е направил с парите си. Снощи ми призна, но не намерих кога да ти го кажа. Изпратил младия Бартон в болница, за да му спасят очите. Струвало е доста, но сега човекът е в състояние да работи и да се грижи за старите си родители. А беше толкова отчаян, болен и беден, но прекалено горд, за да проси. А нашето мило момче разбрало, изтеглило всичките си пари и дори не казало на майка си, докато не го принудих.

Заета със собствените си емоции, Алис не чу отговора на Дейзи. Вече преливаше от щастие, ако се съди по усмихнатите й очи и решителния жест, с който прикрепи розовата пъпка върху гърдите си, сякаш си казваше: „Заслужава награда за това добро дело и ще я получи“.

Когато Алис отново бе в състояние да слуша разговора в другата стая, госпожа Мег пак обсъждаше постъпката на Джон:

— Според някои е неразумно и необмислено, след като Джон притежава толкова малко, но аз мисля друго: първото му вложение е безопасно и добро, защото „който дава на бедните, дава на Господ“. Много съм доволна и горда и няма да разруша всичко, като му предложа пари.

— Мен ако питаш, мълчи именно защото няма какво да предложи. Честен е, но едва ли ще разкрие сърцето си, преди да има какво да даде. Забравя обаче едно — любовта е всичко. В това отношение е богат, знам го. Виждам го и го усещам. Всяка жена би била доволна да го получи.

— Правилно, скъпа. И аз изпитвах същото и бях готова да работя и да чакам своя Джон.

— Така ще постъпи и тя. Надявам се да открият какви богатства са в състояние да им дадат чувствата. Но тя е толкова предана на дълга и тъй смирена. Опасявам се, че няма да си позволи да бъде щастлива. Харесваш ли я, мамо?

— Много. Не се е раждало по-добро и по-благородно момиче. Нищо друго не желая за сина си и няма да загубя милото, храбро същество, ако зависи от мен. Сърцето й е достатъчно голямо — има място и за любов, и за чувството за синовен дълг. Двамата ще бъдат по-щастливи, ако чакат заедно, защото все пак се налага да изчакат.

— Радвам се, че харесваш избора му, мамо. Така му спестяваш най-тъжното разочарование.

Тук гласът на Дейзи й изневери, а шумоленето на дрехи и тихото мърморене подсказаха, че търси утеха в прегръдките на майка си.

Алис не чу повече. С чувство за вина, но със сияещо лице затвори прозореца. Научи повече, отколкото бе дръзвала да се надява. Нещата внезапно се промениха. Наистина чувстваше сърцето си достатъчно голямо и за любовта, и за дълга. Вече знаеше, че и майката, и сестрата я приемат. Припомни си колко далеч от щастието е самата Дейзи, на какви тежки изпитания е подложен Нат; дългото отлагане на собственото й щастие и евентуалната раздяла завинаги изпъкнаха живо в съзнанието й — стори й се жестоко да проявява благоразумие. Видя саможертвата си като сантиментална глупост и почувства, че ако не каже цялата истина на любимия си, би постъпила нечестно към него. Обзета от тези мисли, неволно постави полуразтворената роза до пъпката. След кратко колебание целуна напълно разцъфтелия стрък и го забоде до другите два. Промърмори тихо, сякаш изричаше обет:

— Ще обичам, ще се трудя и ще чакам своя Джон.

За нея бе добре, че когато слезе и се смеси с прииждащите като поток към къщата гости, Деми го нямаше долу. Сиянието, озарило обикновено замисленото й лице, лесно се обясняваше с поздравленията, които получаваше за ораторското си майсторство. Развълнуваната й душа се поуспокои — младежите, поднасящи почитанията си, се отдалечиха. Никой не обърна внимание на цветята, закичени върху щастливото й сърце.

Междувременно Деми съпровождаше из колежа някои гости и помагаше на дядо си да ги развлича с дискусия за Сократовия метод на преподаване. Ала умът и сърцето му бяха пълни с любов и рози, надежди и опасения. Най-сетне намери повод да отведе гостите в Плъмфийлд и да ги предаде в ръцете на чичо си и леля Баер. Професорът ги приемаше с искрена радост, а госпожа Джоу понасяше изпитанието с усмивка на мъченица: стискаше десница след десница и се стараеше да забрави, че професор Плок настъпи и отпра шлейфа на официалната й кадифена рокля.

С въздишка на облекчение Деми се озърна за любимото момиче. Сред облечените в бяло девойки в гостната, салона и кабинета мнозина биха търсили известно време с поглед определен „ангел“. Ала неговите очи мигом се стрелнаха към ъгъла: главата с тъмни пригладени коси се издигаше като на кралица, както реши той. Да, на гърдите си носеше цвете; не, не едно, а две. О, каква блажена гледка! Не видя третото, прикрито от диплите на дантелата. Но така беше дори по-добре — щеше да получи блаженството на части. Иначе сигурно би съборил насъбралите се хора, докато се отправяше към идола си, защото Дейзи я нямаше до него да го възпре. Точно в този вълнуващ момент обаче го залови едра възрастна дама, жадна за информация. Наложи се да й посочи изтъкнатите знаменитости с търпението на светец. Благоприличието му заслужаваше по-добра награда, отколкото получи. Моментната му разсеяност и обърканият му говор станаха причина неблагодарната гостенка да прошепне на първата срещната приятелка, след като той успя да се измъкне:

— Странно. Не видях да предлагат вино по масите, но очевидно младият Брук си е пийнал добре. Държи се възпитано, а е леко замаян, мила моя.

Наистина беше така. Но от далеч по-божествено вино в сравнение с това, което искри в чашите при официален обяд. Щом се спаси от старата дама, той решително се насочи към дамата на сърцето си, твърдо решен да й каже няколко думи. Видя я застанала до пианото — небрежно разлистваше партитури, разговаряйки с неколцина господа. С едва сдържано нетърпение Деми ги приближи. Изчакваше да настъпи удобният щастлив момент и се чудеше защо възрастните мъже така настойчиво окупират младите дами вместо благоразумно да седят по ъглите с връстничките си. Най-накрая въпросните господа се оттеглиха, но двама нахални младежи тутакси заеха мястото им: започнаха да умоляват госпожица Хийт да ги придружи до „Парнас“ и да се включи в танците там. Деми жадуваше за кръвта им, но се поуспокои, когато чу какво казват Джордж и Доли малко след като получиха отказа й.

— Сериозно съжалявам, че не останах да уча тук. Дори в гръцкия щях да открия наслада при толкова чаровни момичета наоколо — отбеляза Кръглия.

— Така е. Ние, мъжете, трябва да сме нащрек, иначе жените ще заемат всички челни места. Днес беше страхотна и прикова вниманието ни като с магия.

Доли се стараеше, както обикновено, да е галантен. Беше трогателно, като се има предвид колко пот проля под слънцето, как се навлажниха къдриците му и едва не съсипа ръкавиците си.

— Има място за всички. Оставете книгите на нас и с удоволствие ще ви отстъпим бейзбола, гребането, танците и флиртуването. Май предпочитате именно тези дисциплини? — любезно отвърна Алис.

— Прекалено строго ни съдиш! Не може да се учи през цялото време, а и вие, момичетата, понякога участвате във въпросните дисциплини.

Доли изгледа победоносно Джордж, сякаш казваше: „Този път я притиснах“.

— Някои от нас го правят през първата година, но бързо се отказваме от подобни детински занимания. Хайде, да не ви задържам. Тръгвайте към вашия „Парнас“.

С усмивка и кимване ги осведоми, че са свободни.

— Получи си го, Доли. По-добре не се опитвай да се надприказваш с умни момичета — промърмори Кръглия, докато се отдалечаваха.

— Какъв сарказъм! А не вярвам да е по-голяма от нас. Всеки знае, че момичетата съзряват по-бързо; не е необходимо да си придава важност и да говори като баба — негодуваше Доли.

— Да потърсим нещо за хапване. Прималя ми от толкова приказки. Старият Плок ме сгащи и ми се зави свят от лекцията му за Кант, Хегел и кой ли не.

— Обещах на Дора Уест да танцуваме. Ще отида да я намеря. Тя е весело същество и се тревожи единствено дали спазва такта.

Момчетата се отдалечиха и оставиха Алис съсредоточена в партитурите, сякаш обществото наистина не криеше никакъв чар за нея. Понечи да обърне страницата и тогава младият мъж зад пианото видя третата роза. Занемя от радост. За миг замръзна на място. После бързо зае освободеното пространство, преди да й налетят нови натрапници.

— Алис… Не вярвам на очите си! Разбра ли смисъла…? Как да ти се отблагодаря? — шепнеше Деми, наведен сякаш и той иска да прочете нотите, но всъщност не виждаше нито една.

— Ш-ш-ш-т… Не сега. Разбрах. Не го заслужавам… Прекалено млади сме, трябва да изчакаме, но съм страшно горда и щастлива, Джон!

Страх ме е да си представя какво щеше да стане след това нежно нашепване, ако Том Бангс не се бе появил изневиделица.

— Музика, така ли? — весело се намеси той. — Точно това ни трябва. Хората започват да се разотиват, а на всички ни ще се отрази добре нещо свежо. Главата ми бучи от дискусиите, които изслушах тази вечер. Посвири ни, Алис. Шотландските песни са така приятни.

Деми сияеше, но натрапникът въобще не го забеляза. Алис прецени, че така ще се измъкнат безопасно от неконтролируемите емоции, седна веднага зад пианото и запя. Песента говореше по-красноречиво, отколкото ако се бе опитала да се изрази с думи.

У дома ме чакат

болна майка, стар баща…

Още след първия куплет стаята притихна. Алис се притесняваше дали ще успее да довърши песента: Джон я гледаше втренчено — явно разбираше, че тя пее за него, че му отговаря посредством простичката старинна балада. Прие посланието й и се усмихна щастливо. Сърцето й трепна, тя стана рязко и промърмори нещо в смисъл, че е доста горещо.

— Да. Уморена си. Ела навън да си починеш.

С уверен жест Деми я поведе под осеяното със звезди небе. Зад тях Том зяпна, все едно фойерверк избухна пред носа му.

— Боже милостиви! Деми е хлътнал още миналото лято, но не ми е казал нищо! Дора ще остане смаяна.

И бързо изчезна да сподели откритието си.

Какво точно си казаха в градината, никога няма да разберем, но цялото семейство Брук будува до късно. Всяко любопитно око щеше да види как Деми печели уважението на наобиколилите го близки жени, докато им разказваше за любовта си. Джоуси си приписа големи заслуги за случилото се — твърдеше, че е допринесла двамата да се съберат. Дейзи изрази радостното си съпричастие; госпожа Мег преливаше от щастие. Когато Джоуси се оттегли да сънува булчински рокли и воали, а Деми засвири блажено в стаята си „Почакай време да мине“, тя проведе своя разговор за Нат. Накрая прегърна послушната си дъщеря, а думите й прозвучаха като награда за момичето:

— Почакай Нат да се върне у дома. Тогава и моето мило дете ще носи бели рози.