Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (14)

Четиринадесета глава
Пиеси в Плъмфийлд

Още при строителството на колежа господин Лари се погрижи за очарователния салон, пригоден не само за театрални пиеси, но и за рецитали, лекции и концерти. Върху завесата за сцената бе изобразен Аполон, заобиколен от музите, а за да направи комплимент на дарителя на залата, художникът придаде на бога известна прилика с нашия приятел. Всички го възприемаха като шега. Имаше постоянни членове на театралната трупа, оркестър и дори сценограф. Върху хубавата малка сцена се изнасяха интересни постановки.

От известно време госпожа Джоу се трудеше над пиеса, усъвършенстван вариант на модните в момента драматургични произведения — странна смесица от изящни тоалети, фалшиви сантименти и плитки умове, лишени от естественост. Лесно бе да се поставят пиеси, пълни с благородни монолози и секващи дъха ситуации, но такива трудно се пишеха. Затова тя се съсредоточи върху няколко сценки от домашния живот, където комичното и патетичното се преплитаха. Нагаждаше героите си към актьорите с надежда експериментът й да докаже, че истината и простотата не са загубили напълно възможността си да очароват. Господин Лари й помагаше — двамата страшно се забавляваха и допълваха.

Всичко вече беше готово. Последните репетиции, тревогата на по-плахите актьори, тичането нагоре-надолу да се набави някой забравен реквизит и да се дооформи сценографията оживиха Коледния ден. Вечнозелени клонки и самодивски чемшир от гората, разцъфнали цветя от оранжерията на „Парнас“, знамената на всички нации превърнаха вечерта в нещо доста весело в чест на очакваните гости. Главната сред тях бе госпожица Камерон, която спази обещанието си. Оркестрантите настройваха инструментите с необичайно внимание; помощниците подреждаха сцената старателно; суфльорът зае място в предназначената за целта ниша; актьорите се обличаха с треперещи ръце, често изпускайки карфици, а по челата им се лееше пот, която пудрата не успяваше да попие. Обзети от чувството, че литературната им репутация е изправена пред изпитание, господин Лари и госпожа Джоу бяха сякаш при всички едновременно. Присъстваха няколко дружелюбно настроени критици и репортери, които, подобно на комарите, жужат навсякъде.

— Тя дойде ли?

Този въпрос не слизаше от устните на участниците в постановката, струпали се зад завесата.

По едно време Том (играеше ролята на стар мъж) едва не нарани краката си в подовите прожектори, докато надничаше иззад завесата. Обяви, че е видял красивата глава на госпожица Камерон, заела почетното място. През цялата трупа премина радостна тръпка; със секнал дъх Джоуси призна, че за пръв път през живота си ще преживее сценична треска.

— Ще се окопитиш, докато изиграем нашия номер. Ние сме ветерани на сцената и сме съвсем спокойни.

Деми кимна към Алис, готова да се появи пред публиката с красивата си рокля и целия си реквизит.

И двамата обаче очевидно също се вълнуваха, ако се съди по зачервените им лица. Те щяха да открият представлението с малка комична сценка — бяха я играли и преди това и се справяха изключително добре. Интелигентността и щастието правеха красиво лицето на Алис — високо момиче с тъмни коси. В ролята на маркиза тя изглеждаше изключително добре — броката и перата по роклята страшно й отиваха. Военният костюм, сабята, триъгълната шапка и бялата перука превръщаха Деми в галантния барон, който предстоеше да пресъздаде. Джоуси играеше доста убедително образа на прислужницата, защото беше хубава, жизнена и любопитна, както подобава на ролята. Тримата изчерпваха героите на сценката; успехът й зависеше от духа и умението им да предават бързо менящите се настроения на готовите да се скарат влюбени, начинът, по който поднасяха остроумните реплики и се потапяха в характерната атмосфера.

Малцина биха познали сериозния Джон и ученолюбивата Алис в представителния джентълмен и кокетната дама, които постоянно разсмиваха публиката с капризите си. Джоуси бе важна фигура в сценката: подслушваше през ключалките, четеше разменяните бележки и се появяваше в най-неочаквани моменти с вирнат нос, ръце в джобовете на престилката, изтъкана цялата от любопитство. Всичко течеше гладко и капризната маркиза, след като изтормози влюбения барон до смърт, призна, че е запленена от остроумието му и тъкмо щеше да му предложи ръката си, честно спечелена, когато ги стресна трясък — тежък страничен параван се наклони заплашително и всеки момент щеше да се стовари върху Алис. Деми го забеляза и се втурна напред да го подпре. Опасността бе предотвратена. Вече отвори уста да произнесе последната реплика, но го изпревари развълнуван млад сценичен работник. От върха на стълбата, където оправи белята, се наведе напред, за да извести Деми, че го освобождава от бремето му. Докато прошепваше „Всичко вече е наред“, изхлузилият се от джоба му чук се стовари върху извърнатото нагоре към него лице и буквално повали барона със зашеметяващ удар.

Бързо спуснатата завеса лиши публиката от последния епизод, който нямаше нищо общо със сценария. Маркизата се спусна да спре кръвта с разтревожен вик: „О, Джон, наранен си! Облегни се на мен“. Джон се подчини. Чувстваше се леко замаян, но все пак изпита наслада от нежния допир на ръцете. Бе готов да понесе цял водопад от чукове по главата.

Нан се появи незабавно с чантата си и бързо превърза раната. Появи се и госпожа Джоу:

— Колко зле е наранен! Ще успее ли да продължи? В противен случай пиесата ми е провалена.

— Нищо страшно няма, лельо. Сега имам истинска, а не камуфлажна рана. Всичко ще бъде наред.

— Как са нервите, Джоу? — попита господин Лари, застанал до нея, преди да бие звънецът за началото на представлението.

— Опънати като твоите — отвърна госпожа Джоу, отчаяно жестикулирайки към госпожа Мег да оправи бонето си.

— Дръж се, партньоре. До теб съм, каквото и да стане!

— Добре ще се получи, ще видиш. Пиеската е незначителна, но вложихме доста труд и истина в нея. Мег е прекрасна като мила стара провинциалистка.

Мег наистина се стараеше. Сивата коса, старателно изписаните бръчки по челото и семплата рокля я превръщаха в майчински симпатично създание. Публиката я хареса с вдигането на завесата — на сцената тя люлееше детето, кърпеше го и пееше стара песничка. Пиесата вървеше чудесно, чуха се и първите аплодисменти. Особено когато изнесоха истинско бебе на сцената. От задоволство господин Лари забрави елегантните си маниери и прошепна:

— Бях сигурен, че бебето ще ги спечели.

— Ако милото създание не писне на неподходящо място, всичко ще е наред. Но все пак е рисковано. — После, когато едно изпито лице се появи на прозореца, госпожа Джоу стисна ръката на господин Лари: — Ето го Деми. Надявам се никой да не го разпознае, когато се появи като сина. Няма да ти простя, че не се съгласи ти да изиграеш злодея.

— Не мога да наглеждам нещата и същевременно да играя. Гримиран е чудесно, а и обича мелодрамата.

— Тази сцена трябваше да се развие по-късно, но исках възможно по-скоро да покажа, че майката е героинята. Омръзнаха ми поболели се от любов момичета и забягнали съпруги. Ще докажем, че и старите жени са романтични. А, ето го. Идва.

На сцената се появи брадясал, занемарен на вид мъж с износени дрехи и зъл поглед; опитваше се да внуши господарски респект и настойчиво искаше от смаяната старица да си получи детето. В бурната сцена госпожа Мег изненада дори добрите си познати: първо посрещна мъжа, от когото се страхуваше, с овладяно достойнство; после, след като той брутално повтори искането си, тя започна да го умолява с разтреперан глас и протегнати към малкото същество ръце. При опита му да й го отнеме насилствено, старата жена скочи, грабна детето от люлката и го притисна в обятията си. Публиката гледаше със затаен дъх.

Втората сцена представяше Джоуси като хубаво провинциално момиче — подреждаше масата за вечеря в очевидно лошо настроение. Страхотно се справи с детайлите. Госпожа Джоу държеше госпожица Камерон под око и забеляза как тя няколко пъти кимна одобрително при някои естествени интонации и жестове.

Когато пиесата свърши, публиката зае местата за вечеря в трапезарията. Зад кулисите се появи госпожица Камерон и застана до госпожа Мег, която гледаше гордо към своята малка Джоуси. Деми се въртеше около майка си и сестра си. Думите на госпожица Камерон не оставиха съмнение в искреността й:

— Госпожо Брук, вече не се чудя откъде е талантът на децата ви. Моите комплименти за „барона“, а следващото лято, докато сме на плажа, искам да ми дадете малката Джоуси за ученичка.

Не е трудно да си представим как бе прието това предложение. Приятелската похвала към работата на госпожа Джоу и господин Лари ги накара да обяснят, че пиеската е само опит да свържат живота и изкуството — когато вървят ръка за ръка, няма нужда от високопарни думи и импозантна сценография. Всички бяха в приповдигнато настроение, особено Джоуси — „малката Доли“, която танцуваше и увличаше всички участници.

Двете сценки и самата пиеса бяха успешни. Въпросната весела Коледна вечер се оказа паметна за семейство Марч. Деми получи отговор на незададен въпрос, най-съкровената мечта на Джоуси се сбъдна, а няколко дни по-късно се получи и писмо от Дан. То успокои всичките тревоги на Джоу и я направи много, много щастлива, макар да нямаше начин да му го съобщи, защото той не изпращаше адрес, на който да му пише.