Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (13)

Тринадесета глава
Как Нат прекара Нова година

— Не очаквам засега да чуя вест от Емил, Нат пише редовно, но къде е Дан? Откакто замина, са пристигнали само две-три картички. Момче като него досега да е купило всички ферми в Канзас.

С тези думи госпожа Джоу прегледа сутрешната поща. Пак нямаше известие от Дан.

— Както ти е известно, той не пише често. Месеците и годините нямат значение за него. Вероятно броди из пустошта напълно забравил за времето — подхвърли господин Баер, зачел се в поредното дълго писмо на Нат от Лайпциг.

— Но той обеща да ме държи в течение как се справя. Момчето си спазва обещанията, ако може. Опасявам се да не му се е случило нещо.

— Тогава рано или късно ще чуем за него. Лошите новини се разпространяват бързо. Не предизвиквай неприятните събития, Джоу, а по-добре чуй колко добре се справя Нат.

Професорът прочете част от писмото: беше посетил няколко литературни и музикални събирания; описваше прелестите на операта, благородството на новите си приятели, радостта да учи при майстор като Бергман, надеждите си за бързо забогатяване; изразяваше благодарност към всички, които разкриваха този прелестен нов свят пред него.

— Е, поне това звучи утешително. Долавях, че у Нат дреме неподозирана сила още преди да замине. Държа се храбро и бе изпълнен с отлични намерения — отбеляза госпожа Джоу доволно.

Имаше право. Нат бързо усвояваше житейските уроци. Приятелите му щяха да се изненадат, ако го знаеха. Храбростта му, която така радваше госпожа Джоу, го водеше по новите пътища. Тихият Нат се бе впуснал в по-безобидните развлечения на града с целия плам на неподготвен младеж, готов да поеме първата си глътка наслада. Пълната свобода и усещането за независимост бяха прекрасни. Благодарение на приятелите на професор Баер, безупречния немски, скромните маниери и безспорния талант, скоро той бе въведен в кръгове, недостъпни за мнозина.

Всичко това доста завъртя главата на Нат. Имаше предано сърце, добри стимули и високи амбиции. Ала тук се проявиха слабите страни на характера му. Суетата го поведе по лош път, удоволствията го опияняваха и за известно време той забрави всичко, запленен от насладите на новия, очарователен живот. Нямаше намерение да заблуждава никого, но остави у хората впечатлението, че е млад човек от добро семейство и с перспективи. Не пропускаше случай да се похвали с богатството и влиянието на господин Лари, с известността на професор Баер и с преуспяващия колеж, където бе учил. Разказваше за госпожа Джоу на сантименталните госпожици, които четяха книгите й, а на внимателно слушащите го по-възрастни дами описваше колко очарователна и добродетелна е майка му. Всички тези приказки, плод на момчешки перчения и невинна суета, скоро станаха широкоизвестни из кръговете, в които се движеше; за негова изненада и радост той бързо се превърна в център на внимание, но същевременно започна да изпитва и известно чувство за срам.

Горчивите плодове не закъсняха — понеже вече го третираха като човек от висшето общество, стана невъзможно да живее повече в наетата невзрачна квартира и да се посвети единствено на учене и скромен живот, както възнамеряваше. Запозна се с други студенти, с млади офицери и всякакви веселяци; ласкаеше се, че го приемат добре. Удоволствията обаче се оказаха скъпички. Изкуши се да наеме по-добра квартира на модна улица. Старата му хазайка, госпожа Тетзел, скърбеше, задето я напуска, а артистичната му съседка, госпожица Вогелстейн, само поклати сивите си къдрици и предрече, че рано или късо той ще се завърне по-тъжен, но помъдрял.

Нат смяташе сумата, определена му за джобни пари и дребни удоволствия, за цяло състояние, макар да беше по-малка, отколкото щедрият господин Лари предложи първоначално. Професор Баер мъдро призова към предпазливост — Нат нямаше опит в боравенето с пари. Нат се наслаждаваше на новия си уютен апартамент и неразумно допусна вътре необичаен лукс. Обожаваше музиката и не пропусна нито един урок, но вместо с часове да свири търпеливо и да учи, често прахосваше ценно време и пари по театри, балове, бирарии или клубове. Нямаше осъдителни пороци и засега се държеше като джентълмен. Ала постепенно нещата започнаха да взимат лош обрат и той го забеляза. Първите стъпки по самостоятелния му път се оказаха надолу, не нагоре. Нат започна да се терзае от постоянно чувство за нелоялност; през малкото часове, когато оставаше насаме, си даваше сметка, че не всичко е наред, независимо от веселия водовъртеж, в който се вихреше.

— Още един месец и ще променя програмата си — често си повтаряше той в опит да извини отлагането: нали всичко бе така ново за него, а приятелите му у дома искаха да е щастлив.

С всеки изминал месец обаче ставаше все по-трудно да се откопчи. Забавленията го влачеха неусетно и не беше никак лесно да се обърне против течението. След зимните балове дойдоха летните развлечения. Нат установи, че те са още по-приятни и по-скъпи. Младите дами очакваха твърде много от всеки кавалер. Каретите, букетите, билетите за театър и всички други дребни разходи бяха неизбежни за младия мъж, чиято кесия отначало му се струваше бездънна. Приел господин Лари като образец за подражание, Нат се превърна в галантен млад човек. Всички го харесваха заради красивите му маниери, честността и прямотата.

Сред обожателките му се открояваше възрастна дама с музикална дъщеря. Изтънчената жена, изпаднала в бедност без време, копнееше да види дъщеря си, омъжена за богат съпруг. Тя остана очарована не само от музиката на Нат, но и от непреднамерените му измишльотини за неговите перспективи и приказките за приятелите му у дома. Изисканите му маниери направо омаяха сантименталната Мина. В уютната им гостна Нат се чувстваше приятно и спокойно особено след умората от по-бурните развлечения. Допадаше му майчинската заинтересованост на дамата; нежните сини очи на хубавото момиче го гледаха с неизменно възхищение при всяка поява и се натъжаваха, когато си тръгваше. Скоро откри, че не му е възможно да страни от това привлекателно място. Намеренията му не бяха лоши и не се опасяваше от нищо — беше споделил пред майката, че е сгоден. Продължи да се отбива в дома им, без да има ни най-малки подозрения относно амбициозните планове на възрастната дама. Когато схвана същността на положението, вече беше прекалено късно — нямаше начин болката и огромното огорчение да му бъдат спестени.

Част от новите и приятни за него събития намираха място в изчерпателните му ежеседмични писма — за тях никога не бе прекалено зает или уморен. Дейзи тържествуваше заради щастието и успехите му, момчетата се подсмиваха при мисълта как „неуморният музикант се превръща в светски мъж“, възрастните коментираха загрижено помежду си: „Движи се прекалено бързо. Налага се да получи някоя и друга предупредителна дума, преди да стане късно“, ала господин Лари възрази:

— Нека си поживее. Бил е зависим и потиснат толкова дълго. Едва ли може да направи някоя пакост с джобните си пари, а положително не би затънал в дългове. Прекалено плах и честен е, за да прояви безразсъдство. За пръв път вкусва свободата. Нека й се наслади. Така само ще напредне повече в кариерата.

Затова му отправяха съвсем умерени предупреждения; добрите хора чакаха с нетърпение да чуят отново, че здраво е залегнал над книгите и по-малко прекарва „славни дни“. Понякога Дейзи се питаше със свито и предано сърце дали някоя очарователна Мина, Хилдегард или Лотхен, за които се споменаваше в писмата, не се готви да й задигне Нат. Никога обаче не го попита.

Изнизваха се месец след месец. Дойдоха празниците с подаръци, пожелания и веселби. Нат очакваше забавленията с нетърпение. В началото всичко вървеше чудесно — заслужаваше си да се преживее Коледа в Германия. Ала той плати скъпо и прескъпо за унеса, с който се втурна във веселбите през тази запомняща се седмица. На Нова година дойде разплатата. Сякаш недобронамерена фея бе подготвила изненадващия прелом. Настъпиха крайно нежелани промени и преобърнаха коренно нещата — щастливият му свят се срина изцяло, изместен от отчаяние и опустошение.

Започна се от сутринта: подобаващо натоварен със скъпи букети и бонбони, отиде да благодари на Мина за извезаните с незабравки тиранти и на майка й за сръчно изплетените копринени чорапи. Завари старата дама на масата. Посрещна го сърдечно, но в отговор на въпроса къде е дъщеря й, тя поиска недвусмислено обяснение какви са намеренията му — някои слухове, стигнали до нея, я принуждават да изяснят отношението му или да не ги посещава в бъдеще, защото душевното спокойствие на Мина не бива да бъде нарушавано повече.

При това неочаквано искане Нат се паникьоса, както рядко се е паникьосвал млад мъж. Прекалено късно той прозря колко зле се е подвело момичето от неговата американска галантност. Спасението си той видя единствено в истината; прояви храброст и честно разказа всичко. Последва тъжна сценка: наложи се Нат да разбули измислиците за великолепието си, да признае, че е само беден студент и смирено да поиска прошка за неразумната свобода, с която се е възползвал от доверчивото им гостоприемство. Ако бе имал някакви съмнения относно кроежите на госпожа Шомбург, те бързо се разсеяха: тя направи презрителна физиономия и му държа дълга надменна реч.

Искреното разкаяние на Нат я умилостиви донякъде и тя даде съгласие той да се сбогува с Мина. Подслушвала през ключалката до момента, девойката се появи обляна в сълзи, хвърли се на гърдите му и простена:

— О, скъпи, никога няма да те забравя, макар сърцето ми да е разбито!

Това се оказа по-лошо дори от мъмренето — едрата възрастна жена също се разплака и едва след много изблици на чувства и бръщолевения Нат успя да си тръгне. Намираше се в положението на Вертер, изоставената Лоте се утеши с бонбоните, а майка й — с по-ценните подаръци.

Втората изненада настъпи на обеда у професор Баумгартен. Поради сутрешната сцена съвсем нямаше апетит, но настроението му спадна окончателно от жизнерадостното съобщение на негов състудент — заминавал за Америка и смятал за свой дълг да навести „скъпия хер професор Баер“, за да го осведоми колко весело си прекарва неговото протеже в Лайпциг. Нат си представи какво ще настъпи в Плъмфийлд. Сърцето му замря; не ги беше подвеждал съзнателно, но в писмата си им спестяваше доста подробности. Точно в този момент Карлсън добави с приятелско намигване, че само ще загатне за предстоящия годеж между хубавата Мина и „сърдечния му приятел“. Нат изпита искрено желание да види приятеля си потънал на морското дъно, преди да стигне Плъмфийлд и да разбие всичките му надежди. Събра мислите си и започна да дава объркани и заплетени указания на Карлсън. Би било истинско чудо, ако пътешественикът открие някога професор Баер. Така или иначе обядът се оказа провал за Нат и той си тръгна при първа възможност. Искаше да поброди необезпокояван по улиците; нямаше никакво желание да ходи нито на театър, нито на вечерята, уговорена с весели другари за по-късно. Намери малка утеха като раздаде милостиня на просяци, зарадва две деца — купи им сладки хлебчета — и самотен изпи чаша бира. Вдигна мълчалив тост за Дейзи и си пожела по-добра година от току-що преживяната.

Най-сетне се прибра. И тук го чакаше трета изненада под формата на куп сметки, връхлетели го като виелица. Застигна го лавина от угризения, отчаяние и отвращение от самия него. Сумите го смаяха. Остана потресен. Пророчески звучаха думите на господин Баер, че момчето няма представа за стойността на парите. За да изплати всичко, се налагаше да изтегли и последния долар от банката. През следващите шест месеца оставаше без грош, освен ако не пише до вкъщи за още пари. Предпочиташе да умре от глад, но не и да постъпи по този начин. Първият му импулс бе да потърси помощ на масите за залагане — новите приятели често му бяха говорили колко е лесно и сигурно. Но бе дал дума на господин Баер да не се поддава. Не можеше нито да заема пари, нито да проси. Какво да прави? Трябваше да плати ужасяващите сметки и да продължи да взема уроци, иначе цялото пътуване би било невероятен провал. А междувременно имаше нужда и от средства да преживява. Но откъде да ги вземе? Отпуснал рамене, се разкайваше за глупаво преживените последни месеци; твърде късно осъзнаваше накъде всъщност е поел. Часове наред крачи напред-назад из красиво мебелирания си апартамент сякаш газеше из блатото на отчаянието. Така поне си мислеше, но ето че пристигна пощата и сред новите сметки зърна пооръфан плик с американска марка в ъгъла.

О, как се зарадва! Жадно изчете дългите страници, изпълнени със сърдечни пожелания от всички у дома. Всеки му бе драснал по няколко реда — при всяко познато име очите му се замъгляваха все повече и повече. Когато прочете последното „Бог да те благослови, милото ми момче! Мама Баер“, не издържа и се разплака. Сведе глава; сълзи на облекчение обляха листа и измиха момчешките прегрешения.

— Милите! Колко ме обичат и колко ми вярват. Как ли ще се разочароват, ако узнаят какъв глупак се оказах? По-скоро отново ще свиря по улиците, отколкото да потърся помощ от тях — възкликна Нат и избърса сълзите си.

Сега вече ясно виждаше какво ще предприеме. Препрочете писмото, а ъгълчето с нарисуваната маргаритка целуна страстно. Почувства се достатъчно силен да се изправи лице в лице с най-лошото и да го победи. Ще плати всички сметки; всичко годно за продан — ще продаде; ще се откаже от скъпата квартира и ще се върне при госпожа Тетзел; ще намери работа, за да се издържа, както правеха мнозина други студенти; ще се откаже от новите си приятели и ще обърне гръб на безгрижния живот. Това бе единственият честен начин, по който трябваше да постъпи.

— Приятелите ми няма да страдат заради мен, а аз няма да се държа като подлец, нищо че се проявих като глупак. Ще отида и ще разкажа на професор Баумгартен всичко; ще поискам съвета му.

Въпреки всичките си несгоди Нат се усмихна неволно, огледа красивата мебелировка и си припомни откъде е дошъл.

Мъжествено удържа на думата си. Утеши се, че случилото се с него е съвсем позната история за професора. Той одобри плановете му и подчерта колко добре ще му се отрази дисциплината. Прояви благородство, като му предложи помощ и обеща да не споменава пред приятеля си Баер какви глупости е направил.

Първата седмица от новата година Нат имаше рожден ден. Посрещна го сам в малката таванска стая на госпожа Тетзел. Приятелите му се подиграваха, съжаляваха го, но накрая го оставиха на мира. Само един-двама щедро предложиха да развържат кесиите си и обещаха да останат до него. Седнал замислен пред малкия огън в камината се чувстваше самотен, със сломено сърце; спомняше си последната Нова година в Плъмфийлд, когато точно в този час танцуваше с Дейзи.

Потропване по вратата го сепна и след едно нехайно „Влез“ изчака да види кой се е качил толкова високо заради него. Добрата хазяйка носеше поднос с бутилка вино и домашен сливов кейк, украсен със свещички. Госпожица Вогелстейн държеше розов храст, над който под сивите къдрици сияеше лицето й.

— Скъпи господин Блейк, носим ти дребни подаръци и много обич. Честит рожден ден!

— Хапни и пийни за здравето на приятелите ти, които са далеч в момента — добави госпожа Тетзел.

Трогнат от добрината на двете жени, Нат ги помоли да споделят скромната трапеза с него. Приеха с удоволствие.

Госпожа Тетзел спомена за свой приятел, който напуснал оркестъра на второстепенен театър и предлагал мястото на Нат. Вогелстейн попита дали в свободното си време би преподавал английски в училището, където тя е учителка по рисуване; щял ще получава малка, но редовна заплата.

Нат прие с благодарност и двете предложения. Беше му по-леко да приеме помощта от истински приятелки. Така щеше да се издържа скромно, а като преподава музика на по-малките, както обеща да уреди неговият професор, щеше да подсигури собственото си обучение. Съседките му си тръгнаха с окуражителни думи. Нат ги разцелува сърдечно по повехналите бузи — нямаше друг начин как да благодари за проявената доброта. Лицата им засияха от женско задоволство, а за Нат светът изглеждаше вече ведър и пълен с надежди.