Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (12)

Дванадесета глава
Как Дан прекара Коледа

Къде се намираше Дан?

В затвора.

Горката госпожа Джоу! Как щеше да се стегне сърцето й, ако знаеше, че докато старият Плъмфийлд свети в коледна украса, нейното момче е само в килията и се опитва да чете малката книжка, която тя му даде. Горещи сълзи, каквито никакви физически страдания не бяха изтръгвали от него, премрежваха от време на време очите му, а изпълнената му с копнеж по дома душа се устремяваше към всичко, което бе загубил.

Историята на неговото падение е кратка. Всичко се случи — както често става — в момент, когато се чувстваше необичайно преизпълнен с големи надежди, добри намерения и мечти за по-добър живот. По време на пътуването срещна приятен млад мъж и естествено прояви интерес към него — Блеър отиваше при братята си в едно канзаско ранчо. Във вагона за пушачи играеха усилено карти. Момъкът — едва на двадесет — поуморен от дългото пътуване, прекарваше сред случайни хора; оказаха се преливащи от добро настроение и поопиянени от свободата на Запада. Дан, верен на обещанието си, дори не помисли да се присъедини към някоя компания, но с интерес наблюдаваше картоиграчите. Скоро прецени двама като мошеници, твърдо решени да оберат на комар момчето. В сърцето на Дан винаги имаше място за всяко по-младо и по-беззащитно същество. Нещо у този момък му напомняше за Теди, затова държеше Блеър под око и го предупреди що за типове са новите му приятели.

Напразно, както се оказа. Бяха спрели да пренощуват в един голям град. Дан установи, че младежът е изчезнал от хотела. Узна с кого е излязъл и тръгна да го търси. Хем се ругаеше мислено какъв глупак е, като полага тези усилия, хем нямаше сърце да остави доверчивото момче в ръцете на тези мошеници.

Откри го в долнопробна игрална зала заедно с картоиграчите. Щом се появи, Дан видя какво облекчение изпита момчето и се досети, че нещата отиват на зле. Беше пристигнал обаче прекалено късно.

— Няма как да си тръгна. Загубих доста, а парите не са мои. Трябва да си ги върна, иначе няма да мога да погледна братята си в очите — прошепна момчето.

Отчаян, младежът продължи да играе убеден, че ще успее да си върне поверените на грижите му пари. Намръщеното лице на Дан и видът му на пътувал и опитен човек поставиха мъжете нащрек. Започнаха да играят честно и позволиха на момчето да спечели малко. Нямаха обаче никакво намерение да се откажат от плячката. Разбрали, че Дан няма да изостави жертвата им, си размениха многозначителен поглед, който гласеше: „Този трябва да го разкараме“.

Дан то забеляза и също застана нащрек. Двамата с Блеър бяха непознати по тези места, а на такива лесно се случваха неприятности. Въпреки това не възнамеряваше да се оттегли. Внимателно наблюдаваше играта, забеляза измама и се обади. Последва размяна на остри думи и възмущението на Дан надскочи предпазливостта. Единият мошеник отказа да върне ограбеното и извади пистолет. Дан пламна и събори мъжа с удар. Човекът удари главата си в печката и окървавен остана в безсъзнание на пода. Дан успя да прошепне на момчето:

— Бягай и си дръж езика зад зъбите. Не се тревожи за мен.

Изплашен и смаян, Блеър мигом напусна града, а Дан прекара нощта в ареста. След няколко дни го изправиха пред съда по обвинение в убийство — мъжът беше починал. Тук Дан нямаше приятели; разказа какво се е случило само веднъж, защото не желаеше близките му у дома да научат за станалото. Дори скри името си — представи се за Дейвид Кент — няколко пъти при трудни положения бе постъпвал така. Всичко приключи бързо. Поради смекчаващи вината обстоятелства получи присъда от една година затвор с упражняване на тежък физически труд.

Замаян от скоростта, с която настъпи тази отвратителна промяна в живота му, Дан дори не я осъзна изцяло, докато желязната врата не тропна зад него. Озова се в тясна, студена и тиха като гробница килия. Знаеше, че при една негова дума господин Лари щеше да пристигне и да го утеши, но нямаше сили нито да разкаже за позора си, нито да види каква тъга и срам ще причини на приятелите си.

— Не — промълви той и стисна юмруци, — предпочитам да ме мислят за мъртъв! А и нищо чудно да умра, ако ме държат дълго тук.

Скочи и започна да се разхожда напред-назад по каменния под като уловен в клетка лъв. Започна да бие с ръце по стените, отделящи го от свободата, която за него бе равна на живот. В продължение на дни страда ужасно. Накрая изпадна в мрачна меланхолия, още по-тъжна за гледане от вилнеенето му.

Надзирателят на затвора, суров човек, имаше лошо име заради постоянните си издевателства, но свещеникът беше състрадателен и изпълняваше трудната си мисия всеотдайно. Продължително се занимава с бедния Дан, но сякаш думите му не стигаха до момъка. Наложи се да изчака физическият труд да поуспокои възбудените нерви, а пленничеството да обуздае духа му.

Изпратиха Дан в работилницата за четки. Понеже съзнаваше, че работата ще бъде единственото му спасение, се трудеше с трескава енергия. Скоро спечели одобрението на началството и завистта на не толкова сръчните свои събратя по съдба. Ден след ден изпълняваше задълженията си под зоркия поглед на въоръжен надзирател — имаше забрана да изрича излишни думи и да говори с мъжете до него. Виждаше единствено работилницата и килията. Разходките му се свеждаха до отиването и връщането от работа. Мълчалив, мрачен и измършавял, Дан се въртеше в тесния кръг на затворническото всекидневие. Ядеше горчивия хляб и се подчиняваше на заповедите с бунтовно пламъче в очите, което караше надзирателят да повтаря:

— Този е опасен. Наблюдавайте го. Някой ден ще избяга.

Имаше други, много по-опасни от него — отдавна вършеха престъпления и бяха готови на всякакъв отчаян опит за бягство, стига да пречупят дългата монотонна скука на пленничеството си. Те бързо се досетиха за настроението на Дан и след месец му съобщиха плановете си за подготвяния при първа възможност бунт. Денят на благодарността бе един от малкото, когато им позволяваха да си поговорят — полагаше им се час разходка из двора на затвора. Дотогава всичко щеше да е готово; щяха да предприемат отчаян опит, който вероятно за повечето щеше да завърши с кръвопролитие и поражение, но щеше да осигури свобода на неколцина. Дан вече сам планираше бягството си. Само изчакваше подходящия момент. Ставаше все по-мрачен, все по-свиреп и се настройваше все по-бунтарски. Липсата на свобода терзаеше и душата, и тялото му.

Размишляваше върху проваления си живот, отказа се от всички надежди за щастие, изостави всякакви планове, прости се с мисълта някога отново да види стария Плъмфийлд или да докосне приятелски протегнатите ръце, след като неговите вече са изцапани с кръв. Не му пукаше за негодника, когото уби, защото такива като него е по-добре да са мъртви, смяташе Дан. Но позорът от времето, прекарано в затвора, никога нямаше да се заличи, макар късо остриганата му коса да израсне отново, да смени сивата униформа, решетките и ключалките да останат далеч зад гърба му.

— Свършено е с мен. Провалих живота си и нищо не може да се промени. Те ме мислят за умрял и все така ще държат на мен, но никога няма да узнаят какво съм направил. Горката мама Баер — толкова се стараеше да ми помогне.

В работилницата имаше един окаяник с още по-тежка съдба от участта на Дан. Присъдата му изтичаше на пролет, но нямаше надежда да доживее този момент. Дори най-коравосърдечните съчувстваха на злощастния Мейсън, докато той кашляше със сетни сили в затвореното пространство и броеше тежките дни, които му оставаха да преседи тук, преди евентуално да види съпругата и малкото си дете. Мяркаше се бледа надежда да го освободят, но поради липса на приятели, които да задвижат въпроса, ставаше все по-очевидно, че болестта скоро ще сложи край на търпеливите му мъки.

Дан го съжаляваше повече, отколкото показваше. Помагаше на Мейсън, когато бе прекалено немощен да свърши работата си, а останеше ли сам в килията си, благодарственият поглед на клетника му действаше като слънчев лъч. Със свито сърце Мейсън наблюдаваше как великолепното здраве на Дан вехне зад решетките. Миролюбив по душа, той се опитваше с нашепната дума или предупредителен поглед да възпира Дан от връзки с „лошите момчета“, както наричаха бунтовниците. Но Дан неусетно се плъзгаше по наклонената плоскост и с мрачно удовлетворение очакваше масов бунт, та да си отмъсти на надзирателя и да направи опит да си възвърне свободата. Необузданата му природа тръпнеше в очакване на метежа. Бе укротил не едно и две диви животни, ала не успяваше да овладее собствения си опърничав нрав. И все пак най-сетне откри с каква юзда да стане господар на себе си.

Неделята преди Деня на благодарността Дан седеше в параклиса. Забеляза неколцината гости, скупчени на запазените за тях места. Изпълнен със смъртен страх ги огледа трепетно, да не би да зърне позната физиономия, да не би някой от вкъщи изведнъж да се озове пред него. Не. Всички се оказаха непознати. Скоро ги забрави, заслушан във ведрите думи на свещеника и тъжната песен на богомолците с натъжени сърца. Хората често говореха на затворниците, затова никой не се изненада от поканата днес да кажат по нещо. Една дама стана и обяви, че ще им разкаже кратка приказка. По-младите слушатели наостриха уши, но дори и по-възрастните изглеждаха заинтригувани — приемаха като добре дошла всяка промяна в монотонния си живот.

Дамата, облечена в черно жена на средна възраст, имаше пълни със състрадание очи, лицето й изразяваше съчувствие, а гласът й сгряваше сърцето с майчинските си нотки. Дан си спомни за госпожа Джоу и внимателно се заслуша в думите й. Те сякаш се отнасяха за него — по стечение на обстоятелствата идваха съвсем навреме, за да разчупят леденото му отчаяние.

Простичката приказка тутакси прикова вниманието на мъжете: ставаше въпрос за двама войници, попаднали в болница по време на последната война. И двамата, зле ранени в дясната ръка, искали на всяка цена да запазят ръцете си — нали с тях изкарвали прехраната си — и да се приберат вкъщи здрави и читави. Лечението било бавно и трудно. Единият проявил търпение — изпълнявал всички нареждания дори когато възникнала опасност да му отрежат ръката. След доста страдания се възстановил. Бил благодарен, че не е загубил живота си, макар и да не бил вече в състояние да се сражава. Другият се противял и прекалено дълго не се вслушвал в никакви съвети; накрая починал от бавна смърт. В последните си мигове горчиво съжалявал за проявената глупост, ала било твърде късно.

— И понеже във всички приказки има някаква макар и дребна поука, ще ви кажа каква си вадя аз — добави дамата с усмивка, докато оглеждаше редицата млади мъже пред себе си. — Тук е болница за войници, ранени в битката на живота. Тук са събрани болни души, слаби воли, налудничави страсти, сляпа съвест, всички нещастия, които идват от нарушаването на законите; носят със себе си неизбежната болка и наказанието. За всеки един от вас има надежда и помощ, защото благосклонността на Господ е безкрайна, а великодушието на човек — огромно. Но разкаянието и примирението трябва да се проявят, преди да е станало късно. Платете цената мъжествено — тя е справедлива — а от страданието и позора извлечете нови сили за по-благороден живот. Белегът ще остане. По-добре обаче е човек да загуби и двете си ръце, вместо душата си. От вас зависи дали близките ви ще се гордеят после с вас, или ще се срамуват. И помнете — най-скъпи за всички са блудните синове, които един ден се завръщат.

Кратката проповед свърши, но жената вярваше, че простичките й, ала сърдечни думи не са отишли напразно: едно момче сведе глава, върху няколко лица се забелязваше мекота, подсказваща за докосната нежна струна. Дан стисна устни и сведе очи, защото думите за чакащите, изпълнени с надежда близки, станаха причина да усети внезапна влага по миглите си. Имаше потребност да остане сам в килията си. Вместо да се опита да заспи, се замисли дълбоко. Имаше нужда именно от тези думи, за да разбере къде точно се намира, колко съдбоносни ще се окажат за него следващите дни и как да постъпи. Дали да се присъедини към метежа и да удължи и без това труднопоносимото наказание, или да се примири и да понесе справедливата присъда. Вярно, белегът ще остане, но ще спаси душата си въпреки опетнената невинност. Тогава не би се притеснявал да се върне у дома и дори да си признае всичко. Щяха да го разберат.

През тази нощ у Дан се бореха доброто и злото, както се бореха Ангелът и Дяволът за Синтрам. Трудно бе да се прецени кой ще победи. На бойното поле, каквото представляваше тясната килия, се срещнаха угризения и съжаление, срам и позор, гордост и страст. Клетото момче имаше чувството, че се налага да се сражава с несравнимо по-свирепи врагове, отколкото всички други, срещнати по време на безкрайните му пътувания. На везните натежа нещо дребно — често именно така става в тайнствените ни сърца — и едно проявено съчувствие помогна на Дан да реши: дали да спаси, или унищожи личността си.

В тъмните часове преди зазоряване, докато лежеше буден на одъра, през решетките се прокрадна лъч светлина; пантите леко изскърцаха и в килията влезе мъж. Добрият свещеник, натрупал дългогодишен опит като помощник на човешките души, идеше тук, воден от същия инстинкт, който кара майката да пристъпи до възглавницата на болното си дете. Той се бе научил да различава знаците на надежда върху закоравелите лица, да разпознава кога е настъпил моментът за насърчителна дума за наранените сърца. И преди бе посещавал Дан, ала винаги го заварваше навъсен и безразличен. Тогава се оттегляше, за да изчака търпеливо подходящия момент. И сега този заветен миг бе настъпил. Облекченото изражение на затворническото лице бе озарено от незабелязвана досега светлина, а след тъй дългото изкусително нашепване на страсти, съмнения и опасения, които преследваха Дан в килията от часове, звукът на човешкия говор успокоиха младежа по странен начин. Объркан от силата на злото, Дан изпитваше потребност от помощ, защото не разполагаше с никакво оръжие, а искаше да поведе битката за своето спасение.

— Кент, горкият Мейсън си отиде. Остави съобщение за теб. Почувствах се длъжен да ти го предам незабавно.

Свещеникът седна на единственото свободно място.

— Благодаря, сър. Бих искал да го чуя.

Дан се натъжи дълбоко за клетия човек, починал в затвора, без да види за последен път съпругата и детето си.

— Отиде си внезапно, но дори в последните си мигове мислеше за теб и ми поръча следното: „Кажи му да не го прави. Да стисне зъби, да даде най-доброто от себе си и когато излежи присъдата, да отиде направо при Мери; тя ще го посрещне все едно съм аз. По тези места той няма приятели и ще се чувства самотен, но жената винаги е добра утеха за мъж, комуто късметът е изневерил. Предайте му моята любов и моето сбогом. Той беше така добър с мен“. После угасна тихо. Утре ще получи Божието опрощение.

Дан не отрони нито дума; само покри лице с ръце и остана неподвижен. Забелязал, че краткото съобщение изигра ролята си по-добре, отколкото се надяваше, свещеникът продължи, без дори да съзнава колко утешително действа бащинският глас на окаяния затворник — той копнееше да се прибере у дома, но се опасяваше, че е пропуснал шанса.

— Няма да разочароваш приятеля си, надявам се. Последната му мисъл бе за теб. Знам, че назряват неприятности. Тревожа се, да не би да се изкушиш да поемеш в погрешна посока. Не го прави. Замисълът няма да успее — тези неща никога не успяват. Би било жалко да опетниш доброто си досие тук. Имай кураж, синко. В края на годината ще излезеш. И нека тогава бъдеш по-добър след тежкото изпитание. Не забравяй: една благодарна жена чака да те посрещне и да ти благодари, ако нямаш приятели. А ако имаш — заради тях дай най-доброто от себе си.

След тази нощ у Дан настъпи промяна. Само добрият свещеник я забеляза. За всички останали той продължаваше да бъде същият мълчалив, суров, неразговорлив млад мъж, който обръща гръб и на доброто, и на лошото. Намираше удоволствие единствено в книгите — носеше му ги неговият нов приятел. Старата година отиваше към своя край, а с настъпването на новата се очакваше да започне нова страница — труден урок, който той учеше в момента.

По Коледа, силно закопнял за Плъмфийлд, измисли начин да изпрати няколко реда, за да зарадва разтревожените им сърца и да утеши своето. Писа на Мери Мейсън, която живееше в друг щат, с молба да препрати писмото му. Сбито и кратко съобщаваше, че е добре и е зает, отказал се е от фермата и има други планове, но ще им разкаже по-нататък; вероятно няма да се прибере преди есента, не е в състояние да пише често, но всичко е наред и изпраща обичта си и коледните си благопожелания до всички.

После отново се затвори в себе си. Имаше да плаща голяма цена.