Еманюел Роблес
Гневен сезон (10)

V

С приближаването на общинските избори градът изпадна в треска, защото Латинският съюз, антисемитска партия, засилваше всеки ден пропагандата си. Въоръжени с тояги със забити на края гвоздеи, ние тичахме след училище по улиците и късахме афишите. Тази дейност ни забавляваше, още повече че — тези наши похождения понякога се съпровождаха от весели и пикантни случки. Така Тони, преследван от един агент, се укрил в някаква пералня, където се къпела полугола и твърде снажна жена. За да не започне тя да вика, той, останал скрит и присъствувал, въпреки желанието си, до края на къпането й, както и при почистване космите от различни части на тялото й.

Прибрах се у госпожа Кенсон в осем часа вечерта, така както тя ми бе определила веднъж завинаги. Някои вечери я намирах в компанията на брат й Дени, дебел човек, със същите дебнещи очички като на моята благодетелка. Той никога не ми обръщаше ни най-малко внимание. За него като че ли аз бях безплътно прозрачно същество. Ясмина и Долорес се страхуваха от него, най-вече Ясмина, защото когато идваше вкъщи той все гледаше да я опипа по гърдите и задника. Разбира се, той се въздържаше от подобни действия, когато го придружаваше Мирей, жена му. Спомням си отлично тази Мирей, дебелия й задник, кожените й палта, кичура коса върху слепоочието й, бенката на бузата й, тежките и златни гривни, гневния й поглед, слабостта й към баници и кремове. Ако се вярва на Долорес, тя била ревнива „като тигрица“ и следяла изкъсо мъжа си. Когато Дени сам или не, идваше на обяд или вечеря, госпожа Кенсон ме изпращаше да се храня в кухнята с Ясмина и Долорес, което бе много удобно за мене. Предпочитах компанията на двете жени пред тази дебелачка, която докато се хранеше пушеше на масата. Пепелника беше сложен до нейната чиния и от дима на цигарата й ми се повдигаше.

През този период моите отношения с госпожа Кенсон все повече се влошаваха. Неприятните и даже оскърбителни забележки станаха двойно повече. Една сутрин например тя влезе в стаята ми. Аз учех. Още с влизането й станах, както се прави в клас при пристигането на учителя. Видях добре иронията в погледа й. С престорено равнодушие разгледа училищните ми тетрадки и другите пособия.

— Наистина ли — каза тя — тези неща те интересуват?

— Да, госпожо.

— И всичко разбираш?

— Доста добре, госпожо.

— И си винаги пръв по френски език?

— Невинаги.

От госпожа Кенсон се изтръгна въздишка. Някаква вълна повдигна едрата й гръд.

— Наистина, в страната на слепците…^[1]

Тя излезе и аз стигнах до извода, че и този силен характер си имаше своите слабости, някаква дребнавост, детинщина. Но в него имаше и много други страни. Така веднъж тя се приготвяше да излиза. Току-що бе сложила грижливо една шапка с пера върху накъдрената си на маша коса. Обърна се и като ме видя, каза ми:

— Какъв си мургав! Истински циганин! Сигурен ли си, че твоят баща, твоят истински баща не е циганин?

Тя познаваше нашата строга нравственост. Лесно бе да се разбере в каква отрова е избрала да натопи своята стрела. И това, че тя наблегна върху „истински“ подчертаваше нейното намерение да ме оскърби. Всичко това обаче бе казано с такъв престорено добродушен тон, който не ми позволяваше да възразя, ако не исках да ме сметнат за прекалено мнителен. Премълчах, а госпожа Кенсон се закиска от удоволствие. Щом замина започнах да се проклинам, да се презирам, че не съм намерил веднага някакъв остър отговор — нещо, което тя заслужаваше. Упрекнах се за мълчанието си като за истинско предателство към паметта на моя баща, към достойнството на нашето семейство. Дълго обмислях всевъзможни начини за отплата и се чувствувах твърде зле.

 

 

Настъпиха първите дни на март, морето ставаше виолетово и по протежение на железния път, който води към флотата, склоновете се покриваха с киселец. Така ни липсваше зеленина, че често ходехме да се търкаляме по тези кадифеномеки морави, осеяни с жълти камбанки, чийто стебла с вкуса на киселец ние дъвчехме. Играехме също на топка зад укреплението, където по това време идваха да стануват цигани. Между фургоните минаваха много мургави девойки и тяхната горда и свободна походка ни очароваше. По това време имах случай да установя, че госпожа Кенсон се ровеше из моите неща и се питах какво я караше да бъде толкова безочлива. Какво именно се надяваше да намери там? За да установя по-добре какво е търсила, използувах различни начини на проверка и така установих, че тя проверява един бележник, в който си правех бележки за прочетени книги и новонаучени думи. В него вписвах също така — но по начин известен само на мен — датите на моите срещи с Вероник. Веднъж я срещнах случайно по стълбището — „Най-сетне те виждам отново, любов моя“ — и самата тя ми бе посочила деня и часа на своите посещения при лекаря, който се грижеше за нея. Всяка сряда към четири часа се срещах с Вероник на една пейка на площада зад катедралата. Винаги идвах преди нея и я очаквах, като се оглеждах наоколо. Когато тя се появяваше и минаваше покрай будката в която продаваха музикална литература, нещо в мен напираше да се хвърля към нея. Прекарвахме заедно едва половин час, разговаряйки за дреболии, като най-често тя беше тази, която ме разпитваше по нейния толкова смущаващ начин. Присъствието й внасяше в душата ми затихване на някаква неудовлетвореност, някакво безпокойство. А и тя изглежда също изпитваше нужда от нежност. В момента когато се разделяхме, тя ме целуваше, което означава, че подаваше към мен раменете и гърдите си, приближаваше към моята уста сухите си устни, докосваше ме бързо, след което ме гледаше весело и си тръгваше със своята танцуваща походка. Понякога се обръщаше, вдигаше ръка и след това изчезваше зад будката. Бях опиянен! Познавах любовта! Чувствувах, че след такива минути, толкова пълни, толкова съвършени, човек може спокойно да умре!

Веднъж валеше дъжд, истински потоп; потекоха буйни порои. Понеже знаех, че моята Вероник е с крехко здраве, заведох я до най-близкия подслон: катедралата, до която стигнахме през страничната врата откъм площада.

Вътре Вероник наблюдаваше всичко с любопитство, малкото й лице бе напрегнато от внимание, спираше се пред олтара и ме разпитваше за този или онзи светец. Накрая, за моя изненада, ми разкри, че е хугенотка и че влиза за пръв път в католическо светилище.

— А тази тук? Коя е тази?

— Жан д’Арк, нима не я знаеш?

Това, че тя не разпозна Жан по нейното знаме, сабята й и прочутата й късо подстригана коса, ме изненада. Какво тогава я учеше нейната учителка?

— Изглежда грозничка.

— Била е обаче храбро момиче!

Вероник веднага отправи към мен светлия си поглед:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е била смела като мъж.

— А защо една жена да не е смела като мъж?

Ние си шепнехме в подножието на статуята.

— Наистина, така е — казах аз. — Така е.

— Трябва да знаеш, например че когато една жена защищава своето дете, тя не познава страха. А тази колко деца е имала?

— Нито едно. Тя е била… Трудно е да ти обясня.

— Била е девственица?

Споменът за тези вълнения, за тези разговори, аз вписвах на испански, съкращавайки думите и като допълнителна предпазна мярка, именувах моята приятелка Дездемона. Това име и подхождаше добре, защото към нея аз бях почти така ревнив, както Мавъра. Бих бил много нещастен, например, ако научех, че тя се целува с друго момче. Във всеки случай, благодарение на Вероник, моите чувства претърпяха известна еволюция. Започнах по-добре да разбирам мама и нейното желание да се омъжи повторно. Започнах да схващам, че ако две същества вървят едно към друго, ако всяко от тях забравя себе си, за да мисли по-добре за другото, загадката на живота може действително да стане по-малко непрогледна, по-малко безнадеждна.

 

 

Госпожа Кенсон изглежда беше дълбоко разочарована от своите десетседмични грижи и от своята система на възпитание, понеже започна да ме упреква за моя акцент, да подражава подигравателно моя начин на произнасяне някои думи и даже си позволи да каже: „Всичко е напразно. Ти си и ще си останеш винаги един петдесетпроцентов“. Наричаха ни още „караколи“ или „мига“ по името на нашите бедняшки ястия, но колкото и презрителни да бяха, тези изрази едва ми одраскваха кожата. Напротив, „петдесетпроцентов“ дълбоко ме засягаше, до такава степен в моето съзнание този израз отразяваше волята да ме оставят зад вратата, да ми попречат да вляза в „царството“.

Действително, аз съзнавах напълно ясно своята двойна принадлежност — и към Франция, и към Испания, обаче на този бряг Испания беше само една издънка без цвят. Съществуваха още традиции, повече или по-малко изродени, освен в религията, но самият език се израждаше под влиянието на френския и арабския, а и липсата на книги, невъзможността за езиков обмен и даже в известна степен забраната да се говори на испански в първоначалното училище, с напредването на възрастта все повече ме откъсваха от някои корени. В замяна на това обаче тези обстоятелства ме правеха открит, предразположен, възприемчив към френската култура. Аз поглъщах всичко, Луи XIV и Робеспиер, Расин и Мишле, Лоара и Бос, Молиер, Балзак, Юго! Страданията на Жан д’Арк предизвикваха в мен възмущение, а сбогуването във Фонтенбло^[2] пълнеше очите ми със сълзи. Аз петдесетпроцентов! Аз — половин чужденец! Възможно ли е това? Знаех какво ме отличава от другите, но знаех също така и дълбочината на моето приобщаване. Не бях на вратата, а вътре, не бях на границата, а на самата територия на тази културна родина, към която се присъединявах с целия си разум и с всичките си чувства.

Пет години по-късно започнах системно изучаване на испански език, литература и история, подтикван през този смутен период на моето юношество от нуждата да утвърдя в пълнота своята личност, да преодолея някои задръжки, да изградя своето вътрешно единство, но по време на пребиваването си у госпожа Кенсон не изпитвах в това отношение никакво неудобство — чувствувах се французин и желаех да бъда такъв във всичките си измерения. Може би така ще стане по-ясно, че нанасяйки ми тази обида, госпожа Кенсон попадаше точно в целта и ми нанасяше болка.

 

 

С вечерите, които ставаха все по-дълги и по-приятни, у мен отново се възвърна желанието да поскитам след вечеря, както правех по времето, когато живеех с мама, но госпожа Кенсон ми забраняваше всяко излизане след осем часа. От своя страна мускетарите можеха без никакви трудности да се отдават на блажено скитане. Понякога те идваха под балкона на госпожа Кенсон и свиреха, за да ме извикат. Отгоре аз им правех знаци, че ми е невъзможно да изляза. Това затворничество ме вбесяваше. Обикновено моята благодетелка си лягаше рано и след като сложеше на лицето си козметична маска, четеше в кревата, с гръб опрян на грамада от възглавници. Стаята й беше разположена на другия край на апартамента, което бе благоприятно за мене. Можех лесно да се измъкна навън, но Долорес отказваше да ми помогне. Тя бе прекалено боязлива, изцяло във властта на своята господарка и само при мисълта, че може да загуби мястото си започваше да трепери. Добре разбирах, че самотна и без подкрепа, Долорес намираше сигурност в тази къща, станала в течение на годините целият неин свят. Всъщност тя не излизаше никога, освен сутрин за някои покупки при търговците на ъгъла, макар че с това се занимаваше главно Ясмина. Това доброволно уединение намаляваше още повече нейната увереност в себе си и за нея отвъд стената на този дом сякаш започваше една опасна свобода, простираше се един безпощаден свят, в който не би и помислила да живее. Долорес бе превърната в робиня, с притеснен, осакатен, атрофиран дух! Тя упорито ми напомняше птичката, която Фред бе пуснал на свобода, но след кратък полет се бе върнала зад пръчките на кафеза, при хранилката си, при затвора си, като че обезумяла от разточителството на пространство и на светлина. Долорес желаеше за себе си само спокойствие и се задоволяваше с това елементарно съществувание. Никакви вълнения, никакви рискове, никакви силни чувства, нищо, което би я накарало да излезе от това състояние на отпуснатост, да отвори очи, да погледне света. Подчинението й на госпожа Кенсон бе безусловно, доброволно, желано. Затова и нямах никаква възможност да я убедя и все пак една вечер, когато моята благодетелка отиде на театър, аз се опитах. Госпожа Кенсон щеше да се върне към полунощ, аз щях да се върна по-рано, така че защо да не изляза? Долорес ме изслуша, гледайки ме съсредоточено с големите си черни очи. Беше по риза, разкриваща бялата й гръд, върху която се поклащаше муска, с камфор против тифус, украсена с медно кръстче. Носеше я винаги.

— Какво искаш да правиш навън? — попита ме тя, вече нащрек.

Бях измислил една сериозна история за някаква задача по алгебра, която трябваше да реша за утре сутринта, но затова ми бе необходима помощта на мой съученик, по-силен от мене по тоя предмет. При това той ми е съсед, живее съвсем наблизо, през три къщи от тука. Аз говорех с мек глас, който се стремях да звучи убедително, завладяващо, даже очарователно, което я накара да каже:

— Вие мъжете говорите любезно на жените само когато имате нужда от тях.

Точно в този момент и дълбоко в себе си аз смятах това изказване за уместно и подходящо за случая. Но напразно, колкото и да я уговарях, каквито и доводи да изтъквах, както и да я увещавах, че всичко ще остане в тайна между нея и мен, цялото ми красноречие се разби в нейния страх.

Аз бих могъл да изляза и на своя глава, да я поставя пред свършен факт, да се измъкна, да отида при моите приятели и да се върна навреме, но ако тази глупачка се паникьоса и както е покорна на господарката си, вземе че ме издаде?

Следователно трябваше да се примиря, да се въздържам по необходимост. Пъхнах се в леглото, като се съблякох под одеялото и забих нос в една книга. Долорес отдалеч ми каза:

— Ти май се ядоса? Сърдиш ли ми се?

Не отговорих нищо, само си помислих: „Ами, не, как бих могъл да ти се сърдя?“

А тя нещастната, смутена от мълчанието ми, отново настоя:

— Знам, че ми се сърдиш.

Изкушението да избягам някоя вечер накрая се превърна в натрапчива мисъл, която се подсилваше от разказите на другарите ми за това как те прекарват тези вечери. Най-сетне не устоях. Бях проучил подробно условията за едно тайно излизане. След като се уверих, че Долорес спи и нагласих изкусно възглавницата под одеялото, аз се покатерих на един стол и минах през прозореца, като само отместих малко щорите. Стъпих от другата страна, върху корниза, който беше широк и здрав. С корем, прилепнал към стената, високо над двора — под мен същински кладенец, — аз напредвах към съседната стена. Там имаше друг прозорец към стълбището, което през деня се осветяваше от него. През този сезон оставяха прозореца отворен, за да се проветрява стълбището. Няколко лампи под мен още повече подсилваха мрачната дълбочина на двора, но аз лесно преодолях препятствието, въпреки една непредвидена трудност: в ъгъла между двете стени беше прекарана дебела канализационна тръба, която слизаше от терасата. Надхитрих госпожа Кенсон! Свободата имаше мириса на тази пролетна нощ, мириса на анасон и мента. Заедно с мускетарите и Калфон, който се беше присъединил към нашата група, аз тръгнах из града. Той ни принадлежеше целият. Обичах големите осветени бирарии, мавританските кафенета, горещите улици, изпълнени по това време с моряци и войници, блестящо осветени модни витрини, чиито манекени със странна женственост караха кръвта ми да кипи. През нощта улиците принадлежаха само на мъжете. Много рядко срещахме жени. В този средиземноморски град нощният празник си остава чисто мъжки, но всички песни, които се чуваха от грамофоните, бяха песни за любов. Така жените все пак незримо присъствуваха и всички тези френски, арабски и испански гласове, ту блеещи, ту сладникави, разливаха по време на цялото ни скитане някаква сладостна нежност, някаква сантименталност, обагрена с носталгия и желания.

 

 

След всяко завръщане намирах отново Долорес потънала в сън. Грижливо дръпвах щорите, но не и крилата на прозорците, които след затоплянето на времето не затваряхме. Събличах се набързо и се пъхах в леглото, където свит на кълбо, се отдавах на мечти. И изведнъж, след толкова вълнения, след толкова шум, светът ставаше неподвижен.

Аз се наслаждавах на тази свобода, която си бях извоювал и в същото време си казвах, че ако се случи някакво нещастие, ако при преминаването ми през корниза на ъгъла на стената падна и се убия, мама ще страда. Представях си нейните сълзи, нейната скръб. И мисълта за тази скръб, както и мисълта за моята смърт не знам защо не можеха да ме развълнуват. Давах си сметка за странността на това безразличие. Дали съм хладнокръвен, или безразличен? Впрочем и госпожа Кенсон ми казваше същото. Питах се дали съм способен да обичам, дали някога бих могъл да обичам. Долорес спеше, аз чувах нейното равномерно дишане и отново се връщах към моя вътрешен свят. В някои моменти се упреквах, обвинявах се в егоизъм, ненавиждах се. В други моменти с възторг се приемах такъв какъвто съм, чувствувах се способен на великодушие и самопожертвувание. Понякога си мислех, че душата ми е болнава, дребнава, грешна, безсилна срещу изкушенията на злото, а друг път, напротив, я чувствувах издигната до прекрасното в живота. Тогава ми се струваше, че съм изпълнен със звезди, че всичко в мен трепти и блести.

В дните след такива бягства, на закуска госпожа Кенсон, с лъснало от крем лице, с коси стегнати в копринена кърпа, ме гледаше под око, със смътна подозрителност, като че ли подушваше у мен някакво създание на нощта, способно на още по-обезпокоителни превращения.