Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saison violente, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Karel(2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin(2021)

Издание:

Автор: Еманюел Роблес

Заглавие: Гневен сезон

Преводач: Никола Колев

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: март 1980

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Дамян Николов

Художник на илюстрациите: Дамян Николов

Коректор: Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4467

История

  1. —Добавяне

IV

От своите родители госпожа Кенсон бе наследила обширно имение в областта Айн-Темушен, едно имение от лозя, което управляваше нейният брат Дени. Доходите й даваха възможност не само да живее на широко, но и да пренебрегва някои обществени условности. Първо тя пушеше, което на времето си в нашите среди на суров морал минаваше за безсрамие. Тя се присмиваше на това схващане или може би даже се радваше на скандалното впечатление, което правеше. Между другите своенравности, аз си спомням за нейните рокли и нейното бельо, които тя поръчваше на високи цени от Париж. Живееше винаги заобиколена с модни каталози и най-важното нещо в живота й беше да си избере модел, да направи поръчка. Често искаше мнението на своите прислужнички, които я подтикваха в една или друга насока. Изненадвах я понякога, когато размисляше, потънала в някой фотьойл, с цигара в уста.

Тя обичаше добрата кухня (разбира се и аз се възползувах от това), но понеже се страхуваше, че още повече ще напълнее — беше много пълна, с розова и месеста двойна брада — три пъти в седмицата наемаше масажистка. Сеансите ставаха в банята и тя излизаше от нея зачервена и отпаднала, като вървеше със съвсем дребни крачки, загъната в дебел халат, с коси стегнати в някаква копринена кърпа.

Имаше страшна слабост към парфюмите. У Лоренци-Паланка, на Оръжейния площад, тя избираше най-редките, в изящни флакони. Пръскаше се обилно с тях, особено когато се приготовляваше за театър или концерт и аз ценях този аромат, който дълго след излизането й се носеше из целия апартамент.

Във вторник, приемния й ден, тя посрещаше в китайския салон половин дузина дами и всички те говореха за незначителни сплетни. Долорес сервираше кафе, чай и сладки. Ако се занимавах с нещо в моята стая, госпожа Кенсон нареждаше да ме повикат, за да ме представи със суетно самодоволство на своите приятелки:

— Това е синът на моята бивша перачка, за когото съм ви говорила. Какво да се прави, трябва да проявяваме милосърдие!

Хвалеха нейното добро сърце, нейното великодушие, нейните християнски чувства.

— Признателен ли ви е поне?

Тя правеше гримаса и ме поглеждаше с ирония. Един ден някаква посетителка не без състрадание я бе запитала:

— Мила моя, вие сте възхитителна, но не сте ли се нагърбили с много тежък товар?

— Хайде, хайде, мила! Още от първата минута показах юмрука си!

А аз прав, с ръце зад гърба, заемах равнодушна поза.

Друг път чух такова умозаключение, че съвсем се обърках. Млада жена, прекалено наконтена, прекалено гримирана, малко наивна на вид, каза сладникаво на моята благодетелка:

— Тринайсет години и половина! Нима? Но той изглежда на много повече! Жалко, че изглежда толкова глупав!

За тези вторници госпожа Кенсон обличаше често една рокля от черно кадифе. Като сега виждам как с румен тен и подсенени клепки, тя важно заема мястото си в своя фотьойл, заобиколена от всичките си китайски дреболии, украсена с огърлици, пръстени, обеци и гривни. Блести като витрина на бижутериен магазин, държи бюста си изправен, шията изопната, в поза, която сигурно смята за особено достойна и величествена, докато всъщност прилича на порцелановите фигури от своите витрини — с увиснали бузи и очи потънали в гънките на тлъстините.

Още щом приятелките й си заминат, тя се обръща към Долорес като свидетелка и започва да злослови по техен адрес със сдържана жестокост. Долорес усърдно одобрява казаното от госпожата, намира, че госпожата е напълно права. Че е права, права е — госпожата не е изтървала нито една подробност, нито едно изказване, никоя чудатост, никаква езикова грешка, повтаря ги до втръсване с особено самодоволство и предполагам, че вижда в посредствеността и недостатъците на другите утвърждаване на своите собствени достойнства.

Тази черта забавляваше Ясмина, която на арабски ми каза: „Госпожата има език като люта чушка“. Но на мен не ми беше така весело, когато госпожа Кенсон, разбрала, че Калфон е мой приятел, възкликна гневно:

— Евреин? Но ти си полудял!

Не намирах в това нищо ненормално, напротив, считах го за съвсем обикновено.

— Ти какво? Не можеш ли да избираш приятели „комифо“?

Възразих, че Калфон е добро момче, може би най-доброто сред нас, във всеки случай най-разумният и пр., но нямах възможност да се изкажа до край, защото тя се разгорещи:

— Забранявам ти да ми възразяваш! Няма да се събираш повече с това момче и точка! Разбрано?

Mierda y mierda[1]! Ще се събирам с когото си искам!

Но ако по отношение на Калфон беше лесно да спазвам тази линия на поведение, по-иначе стоеше въпросът с Вероник. Тя живееше на последния етаж в същата сграда. Беше дъщеря на висш чиновник в префектурата и аз я срещах на терасата, където обичах да уча. Долорес често ми пречеше в стаята, която деляхме с нея, влизаше и излизаше, видимо без никаква причина и всеки път ме питаше „върви ли“?

Вероник не учеше. Ако времето беше хубаво, тя се качваше на терасата, за да подиша чист въздух. Всъщност даже не ходеше и на училище. Защо? Загадка. Въпреки нейната мършавост и бледия цвят на лицето й, намирах я за красива. Харесваха ми сивите й очи, с извити мигли и сенки под тях. Бях просто покорен от нея и когато разговаряхме там, горе, сърцето ми винаги се вълнуваше. Дебнех всяко нейно появяване, търсех я. Не говорех на никого за това приятелство, като съзнавах, че колкото и да е невинно, то е в разрез с много предразсъдъци и ще бъде погубено, стига да разберат някак за него.

Тези срещи — нещо толкова ново за мен и тъй деликатно, не само че ме очароваха, но и създаваха в моя живот едно скрито кътче, в което моята душа търсеше убежище и облекчение в горчиви часове. Вероник беше на моята възраст, но изглеждаше по-зряла, по-разумна. Пред нея бях плах, боязлив. Понякога преставах да я срещам, изминаваха няколко дни, после тя отново се появяваше, усмихната, с искрящ поглед.

За младите момичета аз знаех само от книгите. Представях си ги винаги замислени, свенливи, мечтателни; най-лекото движение към тях и най-незначителната дума, съдържаща макар и малко дързост, ги плаши, цвета на лицето им бързо се мени, те са прелестни, с трептящи гърди, готови да припаднат всеки момент, но способни и на възвишена нежност, на абсолютна вярност. Вероник бе първата девойка, с която се сближавах. Всъщност тя беше тази, която непрекъснато ме разпитваше за самия мене, за семейството ми, за учението ми, за игрите ми и всеки път изразяваше учудване, сякаш бе Дездемона, която слуша как Отело разказва за своята вълшебна кърпичка: „Боже мой, възможно ли е?“, „Вярно ли е, наистина?“ Но тя задаваше и по-трудни въпроси. Така например когато узна, че абат Портено ми е роднина, ме попита:

— А ти? И ти ли ще станеш свещеник?

— Ами, не…

— А защо не?

Какво да отговоря?

Не смеех въобще да я докосна. Самият допир на ръката й ме зашеметяваше. Аз бях Мариус пред Козет. Веднъж тя ми каза:

— Не ме ли намираш много слаба?

— Не.

— Виж, на моята възраст даже нямам още гърди.

С естествено движение тя взе ръката ми, сложи я върху своята гръд и ме насърчи да проверя. Почувствувах малка изпъкналост, съвсем малка, съвсем нежна. Измънках:

— Според мен е добре. Много добре.

— Ами! Истински яйца на очи!

Тя често сменяше роклите си. Ако й опишех тази, която бе носила при предишната наша среща, тя изглеждаше твърде изненадана и същевременно доволна. Усмихваше се и за мене това бе една чудесна усмивка. Влюбен ли съм? Нима ще изгоря от страст, както в книгите?

Случваше ми се и аз да й задавам въпроси. Не ходела на училище, защото била болна. От дълго време я лекували. Една учителка й давала уроци вкъщи. И тя като родителите си била родена в Хавър. Аз познавах Хавър. Исках да кажа, че макар и да не бях стъпвал там, знаех за този град много неща. Съвсем очевидно беше, че тези срещи — защото накрая ние започнахме да си определяме срещи на откритата за течението тераса — биха били невъзможни в един квартал като моя, където принципите, наследени от най-строгите иберийски традиции, забраняваха на момичетата и на момчетата да си говорят или да играят заедно. По този въпрос у нас никой не правеше компромис и при най-малкото нарушение бащите и братята бързаха да се намесят.

razdiala.png

 

 

След раздялата с мама аз се бях затворил в себе си, бях станал свое собствено убежище, своя цитадела. Към това ме подтикваше госпожа Кенсон. Заради нея, всичко извън това вътрешно убежище се бе превърнало в нападки, рани, обиди. Първоначалната ми доверчивост се бе заменила с едно постоянно състояние на напрегнатост. Госпожа Кенсон сама по себе си бе една разнищваща и разрушаваща сила и когато тя изпращаше Долорес да ме повика, всичко в мен се стягаше. Превръщах се на крепост, поставена в бойна готовност.

Една сутрин госпожа Кенсон, която се намираше в своя будоар и Долорес я фризираше на маша, ме повика. Беше в своя полуотворен халат, от който се показваха дантелите на комбинезона й. Без да се обърне, тя ме изгледа в голямото огледало и ме запита сухо:

— Срещаш ли се с малката от четвъртия етаж?

Хванат на тясно, аз замълчах.

— Не казвай „не“. Знам.

Отговорих с известна предпазливост:

— Срещам я понякога.

— Добре. От сега нататък ще я избягваш. Разбрано?

— Да, госпожо.

— Това е всичко.

И с кратко движение на ръката ме отпрати.

Щом се върнах отново в стаята си, започнах да размислям върху това грубо предупреждение. Какво се бе случило? Кой ни беше изненадал? Какво лошо правехме? Стоя пред своята крепост, вглеждам се не без изумление и безпокойство в тази непозната опасност, която ме обсажда и атакува защитните ми линии.

Нарушил съм, изглежда, някакво табу. Но този път не се срамувах от това. Не се чувствувах виновен. Нима трябва да се откажа от Вероник? При тази мисъл изведнъж разбирам, че имам нужда от нея, че искам да знам какво мисли тя, че трябва да я видя, да й говоря. И пет дни непрекъснато я дебнех. Напразно. Ясно ми беше, че и нея са я мъмрили строго, че са й забранили да излиза на терасата. Защо? Бях отчаян. Не можех да спя по цели нощи.

Попитах Долорес, която бе довереница на господарката, но почувствувах, че се колебаеше да ми разкрие истината.

— Ех — казва тя накрая, — ти добре виждаш, че това момиче не е за тебе. Нейното семейство, както казва госпожата, е прекалено „комифо“.

— Не разбирам.

— Нейната майка се оплакала на госпожата…

И тъй — не трябваше да се срещам с Калфон, понеже е евреин, а Вероник не трябваше да се среща с мене, защото съм беден. У госпожа Кенсон аз всеки ден попълвах моите познания за живота, което ставаше не без огорчения. Всеки ден действителността покриваше с нови пукнатини стените на моята утопия. Станах недоверчив и за да не забравя никога да бъда нащрек, всяка сутрин рисувах върху бележника си едно малко око, символ на бистър ум, на бдителност.

 

 

Следващата неделя мама дойде да ме вземе. Още при появата й, госпожа Кенсон, от дълбочината на своя фотьойл, като от засада, взе да се оплаква от мен. Все така съм възразявал. Мама, седнала на края на един тръстиков стол, се обърна към мене:

— Виждаш ли? Дори не съзнаваш доброто, което ти правят!

Искаше ми се да възразя, че отдавна се бях отказал да „отговарям“, но нали ако го направех това би означавало, че пак „отговарям“ и сам да си сложа клопка? Отказах се и приех смирено изражение, подходящо за случая, като вътре в себе си проклинах и пращах всичко по дяволите. Тогава госпожа Кенсон, снизходителна и добра, ми дойде на помощ, като каза, че нямам вина за това, а — какво да се прави — аз съм жертва на своята среда и своето възпитание. (Тук мама не възрази). И по този повод… (Почувствувах, че сега идва главният удар, но как да го избегна?) по този повод, мила, трябва да ви кажа, че това момче, на тая възраст, вече задиря момичетата. Да, да, точно така. Обезпокоително преждевременно развитие. И не налита на когото и да е вашият Дон Жуан. Коя мислите иска да съблазни? Не друга, а дъщерята на висш чиновник! На началника на канцеларията на префекта! Представете си моето положение! Майката дойде да изкаже недоволството си пред мен. И аз бях принудена да се извиня! Ах, мила моя, това момче трябва здраво да се държи!

— Истина ли е? — попита ме мама със сподавен глас.

— Не съвсем — казах аз, съзнавайки, че този път съм хванат в „клопката“.

Госпожа Кенсон стана величествено, като обидена кралица, оправи гънките на халата си и каза:

— Ти твърдиш, че лъжа?

— Не, но искам да кажа…

— Няма какво да казваш. Ти трябва само да мълчиш. И като се обърна към мама: — Виждате ли как отговаря? И винаги е така, винаги! Ех, аз няма да го търпя дълго, но вие, бедничката, съжалявам ви! Което си е право, съжалявам ви!

Puta! Cabrona! Basural![2] Ругатните се редяха в ума ми и макар че не излизаха от устата ми, сигурно са изскачали от очите ми, защото госпожа Кенсон изглежда ги улови.

— Вижте го! Вижте изражението му! Ще ме убие, ако може! Сигурно ще ме убие!

— О, не госпожо, уверявам ви! — възрази слабо мама и на свой ред стана.

Аз исках поне да възразя, че като нямам право да говоря, не мога да се защитя и че ролята на прелъстител никак не ми подхожда, но каква полза? Бях едновременно възмутен, обезкуражен, сигурен, че всяка моя дума щеше да влоши положението ми, да притесни мама, да я постави в неудобно положение. Може би и тя самата щеше да възнегодува, както пред полицейския инспектор, мъжа с шапката, с риск тогава да обърка всичко.

— Предполагам, че няма да вземете да го поддържате, нали? — каза високомерно госпожа Кенсон и ужасните й очички на влечуго изведнъж придобиха някакъв зъл израз.

— О, не — каза мама почти беззвучно, като че ли правеше задължително отстъпление.

Госпожа Кенсон, както и аз, добре разбра това и поклати глава:

— Мила моя, ако той продължава по този начин, уверявам ви, че ще ми бъде невъзможно да го оставя при себе си. Той е труден по характер и няма да се оправи като скита по улиците. Аз правя каквото мога. Сега той трябва да направи необходимото.

Този път мама кимна с глава, но тя изглеждаше унизена и стискаше с пръсти чантата си, една мъничка стара чанта от черни мъниста, каквито вплитат в погребалните венци, и тези пръсти трепереха — аз виждах това треперене и отгатвах неговата причина. Като мен тя се чувствуваше безсилна, напълно зависима от другите. Представих си картината от един господарски лов: елен, подгонен от ловците, обкръжен от множество подострени колове и копия. Така е! Точно така е! Цял живот трябваше да търпя това преследване, да се боря против него като едрия елен, но безнадеждно и само с една-единствена опора — гордостта на победените, които не са заслужили поражението си.

Обаче през цялото време на тази сцена аз чувствувах със сигурност, че мама е с мене, че ако за момента заставаше на страната на моята благодетелка, това бе чиста дипломация. Както и пред полицаите, тя бе на моя страна. И винаги ще бъде на моя страна и ще ме поддържа без да се огъне! По-рано аз не я разбирах добре. Тя никога няма да ме изостави! Няма да ме предаде! Никога! Дали съм прав или виновен, тя винаги в себе си ще бъде с мен. Сегашното й поведение го доказваше, както и нейният поглед! Въпреки обстоятелствата, това което изпитвах, много приличаше на радост!

— Разбира се, вие сте негова майка и сте склонна към снизхождение — продължи госпожа Кенсон, — но не бъдете много отстъпчива, иначе той ще свърши зле.

И този път мама кимна с глава, което можеше да се приеме за съгласие, но фактически това не означаваше нищо. Госпожа Кенсон добави:

— Всъщност аз ви казвам всичко това за негово добро, сами разбирате.

— Благодаря ви — промълви мама.

Тогава, по обичая си, госпожа Кенсон й подаде двата си пръста.

На улицата, когато отивахме към трамвайната спирка, казах на мама:

— Тя изопачава всичко! Вероник е само една добра приятелка, нищо повече! Много хубаво момиче! Между нас няма нищо лошо!

Без да ме погледне, мама отговори бързо и с известно вълнение:

— Знам. Мълчи.

Бележки

[1] Испанска ругатня.

[2] Проститутка! Сводница! Боклук! (исп.). — Б.пр.