Еманюел Роблес
Гневен сезон (3)

III

Горещината беше толкова силна, че обух платнените си обувки, за да не си изгоря краката. Понеже не знаех дали ще се върна преди, или след мама, оставих ключа у една от нашите съседки, както се бяхме уговорили. Тя бе суха, слаба жена без женственост, с костеливи ръце, с бузи покрити с мъх. В действителност това беше мъж, но нито „тя“, нито някой друг подозираше, че е така. Двайсет и пет години по-късно аз щях да разбера истината. Понеже мъжът й, работник на каменна кариера, се отнасял грубо с нея, защото не му раждала дете и искал да се разведе, а през това време я лъжел с развратници, тя се решила да последва съвета на майка ми и надделявайки свенливостта си, се прегледала. Още при първия преглед, лекарят открил жестоката прищявка на природата: в дъното на една гънка на срамната кост, гънка, която можела да заблуди само един недодялан човек като мъжа й, имало зародиш на мъжки пол. И това жалко създание изпълняваше предано всички задължения на истинска жена, пребиваше се от работа да поддържа къщата чиста, като добра и вярна съпруга и плачеше от унижение, ако разбереше, че има някоя съперница.

Започнах да скитам из арабския квартал, чиито будки с миризма на подправки, кафенетата с тяхната музика, най-често цигулки и флейти в съзвучие, и особено вехтошарите с техните неизброими богатства, аз толкова много обичах! (И при тях също ние можехме да се снабдим със сачмени лагери). И както си вървях, с прилепнала към тялото си лява ръка, за да не събуждам отново болката в рамото, мисълта ми летеше към Фред и другарите, които вече бяха заели позиция долу при разрушената къща. Не беше трудно да си представя тяхното нервно напрежение, погледа им, пресеченото им дишане и даже стискането на прашката в пръстите. Жалко! Напразни съжаления!… Слязох отново към европейската част на града, която изглеждаше изоставена, като че опразнена от някаква епидемия, и звънчетата по редките впрягове, които преминаваха, сякаш идваха от самото сърце на пожара, обхванал земята.

Обзе ме повелително желание да говоря за моя баща с някой, който го е познавал. Защото думите „ако се оженя отново“, казани снощи от мама, не бяха само думи, но една пукнатина у мене, едно пречупване, което изсушаваше доверието ми, изчерпваше бликащата дълбоко свежест.

 

 

След като направих малък завой, слязох към постройката, където работеше Франциско Перес, наречен Пако, за когото казваха, че страдал от умствено разстройство от деня, в които го затрупала срутила се стена, при опит да бъде укрепена от подпорна греда.

Катерейки се по стълбата, аз поздравих Кадер и двама работници араби, който подготвяха хоросана, и в същото време си мислех, че наказателната акция срещу агента Ортега няма много да закъснее. Понеже използувах само едната си ръка, аз се изкачвах трудно, но когато стигнах на последната платформа, Пако ме забеляза и извести за моето пристигане, подражавайки на муезините^[1]: „Ето Синът на Мануел ел Рохо^[2]“, като крайният звук бе удължен съзнателно, с ръка на устата като рупор. Възклицания, поздравления и въпреки този прием на Пако, малко прекалено шумен по мой адрес, аз съм щастлив, аз се разтапям от гордост. Значи аз, да, аз имам баща, за когото си спомнят, въпреки изминалите години. Щом ме приемат със симпатии, значи повечето от тези хора са го познавали, обичали, ценели са го и са се възхищавали от него. Върху обгорелите от слънцето лица аз отново откривам все така непокътната легендата за Мануел ел Рохо, моя баща, този за когото казват, че е бил смел, весел, прекрасен другар и който отишъл в Мароко, в Казабланка, за да умре от тифус на края на света, жертва на едно време на мизерия.

След като ми стисна ръката, Пако хваща отново мистрията, докато аз стоя недалеч от него, съвсем в края на скелето, в потока от луда светлина, която ме заслепява. В тази трептяща мъгла едва различавам солниците на Мисергин, Санта-Крус с неговия форт и призрачния полуостров на Мерс-ел-Кебир. Но колкото и гъста да е, тази светлина не образува някакъв неподвижен блок върху града и залива. Тя трепти, тя се вълнува, сякаш изтича от някакъв огромен небесен кратер. Светът е съвсем близък, но изпълнен с тайни, в които аз не мога да проникна и чувството за тази безпомощност е примесено с леко опиянение. Преливащ с глъчката на пристанището, от което тук се вижда само краят на вълнолома, някакъв монотонен шум ми напомня за равномерната стъпка на полицейския агент Ортега, който под тази слънчева буря поема по улица „Азов“.

Изведнъж Пако, нахлупил над очите си своята стара сламена шапка, ме заговаря, без да престава да работи:

— Как са работите при тебе?

— Добре.

— А майка ти?

— Добре е.

— Не мисли ли вече да се омъжи?

— Не…

— Би трябвало да се реши. Още е млада.

Другите зидари — бяха трима, познавах ги всички — не обръщаха особено внимание на нашия разговор, но Пако се обърна към тях:

— Да! Защото майка му е една от най-красивите жени на Оран!

Последваха потвърждения и аз даже получих поздравления. Как да приема една такава чест? Стараех се да изглеждам спокоен. От етаж на етаж работниците качваха с макара тухли и техните викове, с които съгласуваха усилията си, отекваха у мене като призив към най-голяма бдителност. Да не отговарям нищо, да не дам нищо да разберат. Значи другарите на моя баща, мъже, които го обичаха, които го бяха познавали, приемаха една мисъл, която от своя страна аз считах за предателство към неговата памет. Особено от Пако очаквах съвсем друго нещо. (Когато се навеждаше да взема с мистрията цимент, човек би казал, че потапя лицето си в слънчеви вълни…) Аз му се сърдех. А той с гръб към мене добави:

— Ти ще я оставиш един ден и ще имаш свой живот. Така става обикновено. А тя ще остане сама.

И този път не казах нищо, само смътно подозирах нещо, сякаш се чувствувах жертва на някакъв заговор.

От края на скелето гледах стръмната улица, малките фигури на минувачите по протежение на тесните ивици сянка край основите на зданията и трамвай номер 9, който слизаше към Флотата. Всеки път, когато го виждах, той ми напомняше за онзи европеец, който гневно ме беше наругал, понеже бях отстъпил мястото си на една арабска жена. (Една жена, забулена по обичая на мюсюлманите в Оран, чийто загадъчен поглед ме преследваше по време на цялото ми пътуване). След този случай аз вече не се отделях от прашката си. Ако тя тогава беше у мене, щях да отмъстя на непознатия, щях да сляза заедно с него, да го проследя, да го изненадам и да го „застрелям“, както се следва в някоя пуста улица. Със скърцане на завоя, жълто-черният трамвай номер 9 изчезна, отнасяйки и съжалението от тази ненаказана обида. Изведнъж моята мисъл ме отнесе на улица „Азов“! Колкото и силно да бе любопитството ми, трябваше да чакам до вечерта, за да узная как се е развила работата, всичките нейни перипетии.

Но аз бях дошъл да говоря за моя баща с Пако, а той си тананикаше, като същевременно изграждаше стената си, със запретнати ръкави, под които се виждаха сухите му кафяви ръце, подобни на парчета дърво.

— Това е една мелодия, която той много обичаше, — каза Пако.

Да, аз знаех това, знаех, че моят баща е имал хубав глас на баритон и е имал богат репертоар от народни песни.

Пако ни разказа и няколко случки от войнишкия живот. В една от тях ставаше дума за някакво провинение на баща ми, за което бил наказан със затвор. Той останал в неизменно добро настроение и се подигравал със своите тъмничари. Аз ценях тези анекдоти, които ми помагаха да уточня твърде неясния за мене портрет на един пъргав тялом и духом мъж, смел, блестящ в разговора, весел, без да прекалява, с хумор, който ме очароваше. На маневри близо до Бужѝ, някакъв свадлив ефрейтор се скарал с него. Той го изненадал, когато ефрейторът се къпел съвсем гол в един басейн за напояване и му отмъкнал всичките дрехи. Веднага след това един невидим тръбач засвирил сбор. Самият аз бих могъл да бъда автор на една такава шега. Няма значение дали тя е прилична или неприлична. Така аз откривах общи черти с покойния ми баща. Чувствувах се свързан, приобщен. Принадлежах към едно родословие, към една и съща брънка от живота! Пако добре знаеше, че ми прави удоволствие. Той не беше толкова смахнат, колкото го представяха, макар че на моменти имаше малко чудноват смях в три такта, който винаги ме изненадваше. Вярно е, че този смях подхождаше на неговата глава на индианец от Андите, с издадени скули, с опърлена от открития въздух кожа. Бях се приближил към него и чаках други истории. Понеже говореше, като същевременно и работеше, случваше се да остави мисълта си недовършена и после пак да заговори отново. Разказа как баща ми, още ерген, избегнал срутването на една постройка на булевард Сеген. Твърде придирчив към себе си, обикновено в края на работния ден той закъснявал, за да се облече по-грижливо. Дали е бързал за някаква среща, или е бил обезпокоен от някакво предчувствие, но тази вечер, по изключение, той се задоволил да се измие набързо. Едва напуснал сградата и цялата постройка рухнала (по-късно анкетата установила подземно свличане), като затрупала осем души.

— Насмалко и ти нямаше да се появиш на бял свят — заключи Пако.

Да, разбира се, ако баща ми бе убит при този случай или ако мама бе последвала своето религиозно призвание, аз нямаше да бъда тук, сред тази величествена вихрушка от слънце, в средата на света, като главина на едно колело с безкрайно дълги спици.

Спомням си за всичко, което последва, сякаш съм се надвесил над стари избледнели снимки. Най-напред, слизайки по една стълба от третия етаж, аз за малко не паднах, тъй като ранената ръка ми беше изневерила и Кадер, който ме бе видял отдолу в това опасно положение, ми каза съвсем развълнуван, че трябва да благодаря на бога. Градът отново се раздвижваше, оживяваше се след спадането на горещината, отново се съживяваше сред една по-поносима светлина. И когато малко след това стигнах до търговските улици, срещнах първите просяци слезли в своите парцаливи наметала от крайните бедняшки квартали. Едни ходеха от врата на врата, други седяха направо на края на тротоара и монотонно произнасяха някакви религиозни песни. Очите на много от тези нещастници бяха разядени от конюнктивит или глаукома. Вървях бързо с намерение да потърся Фред, като същевременно не преставах да мисля за историята със срутилата се постройка. До тогава бях слушал толкова ориенталски легенди, че бях склонен да сравнявам смъртта на баща ми в Казабланка със срещата в Самарканд. Съдбата го бе пощадила един път, за да го улучи в определения ден и то след, да, след като ми бе дал живот.

Разбира се, това беше само един от миражите на моето въображение, още обременено от митове. По-точно драмата започнала в 1913 година, когато баща ми поел задължението да работи заедно с цяла група зидари на строежа на една военна болница в Мароко. Какво го е накарало да отиде там? Без никакво съмнение, известно влечение към приключенията. А освен това в Оран го застрашавала безработица. Той поръчал жена му да отиде при него в началото на следващата година. Поради военните действия в Централно Мароко, тя трябвало да извърши пътуването по море, което траяло осем дни! Самата тя ми беше разказвала как при пристигането си, поради липса на пристанище, прехвърлили пътниците от парахода на големи лодки. На известно разстояние от брега и поради силното вълнение, мароканските моряци вземали хората, яхали ги на рамене и ги отнасяли на плажа. Често си представях това зрелище: мама, вече бременна, с голям корем, прилепнал към тила на мароканеца, който я държи за бедрата, за да премине над гребена на вълните. И веднага последвало отчаянието. Никой не я очаквал. Стаята, приготвена за нея, била празна. Едва на другия ден, след безкрайни молби пред военните власти, мобилизирани срещу тифусната епидемия, тя могла да открие мъжа си в една стая на същата тази болница, на строежа на която той работил. Вече агонизирал. Все пак два дни по-късно той дошъл за момент в съзнание, заговорил за детето, което щяло да се роди и заплакал. Тази черта у един мъж, за когото знаех колко е твърд и енергичен, ме трогваше повече от всичко друго.

Често размишлявах за тези седмици на безнадеждност, които бяха предшествували моето идване на света. Случваше ми се също така да мисля, че в деня на моето раждане съм бил заобиколен от плачещи жени. Всъщност тези обстоятелства ме опечаляваха, без обаче да ми правят прекалено голямо впечатление, толкова бях сигурен, че целият свят няма да бъде достатъчно широк, за да утоли моята жажда за живот.

 

 

Приближих към нашия квартал и се насочих право към дюкянчето на Саркос, предпочитано място, където по всяко време можеше да се научат новини относно нашата банда. Ако атентатът на Фред бе извършен, там щях да науча всички подробности. Бивш зидар, Саркос бе загубил единия си крак при Вердюн, бе изоставил строежите и държеше едно магазинче за продажба на цигари и вестници. Бе пълен, понеже малко се движеше, но умееше да ходи пъргаво, въпреки дървения си крак, като си помагаше с една патерица, чиято облегалка под ръката бе направена по-мека, благодарение на няколко дебели каучукови ленти. Увисналите му бузи, твърдата му чорлава коса, сплеснатият му нос, огромните му очи, на пръв поглед никак не предразполагаха хората към него. Но мен тази грозота ме очароваше. Добре го познавах и се възхищавах от неговото великодушие, от неговата смелост. Освен местните вестници, той продаваше, но под тезгяха, вестници, издавани в Париж и забранени от колониалната администрация. Това че ги продаваше нелегално, с истински риск за себе си, ми вдъхваше известно задоволство и потвърждаваше моята представа за него, като силна и непристъпна за страха личност.

Тази вечер, още щом пристъпих в неговата будка, Саркос се спусна от високата табуретка, върху която седеше винаги, кацнал зад своя тезгях, и ме посрещна, като си помагаше с патерицата. Видях в очите му необичайни светлинки.

— Ето те и тебе! Знаеш ли, че те търсят навсякъде?

— Кой ме търси?

— Ченгетата!

— Защо? Какво съм направил?

— Не беше ли на улица „Азов“ днес рано следобед?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно!

— Толкова по-добре. Защото те са у вас.

— Защо у нас?

— Иди да видиш. Извикаха майка ти да дойде.

— И тя е трябвало да напусне пералнята?

— И още как!

Аз бях смаян, а Саркос, с издадена напред муцуна ме наблюдаваше хванал се с две ръце за патерицата.

— Иди да видиш — ми каза той най-сетне.

— Мама сама ли е с тях?

— Да. И внимавай. Мисли добре, преди да отговаряш!