Еманюел Роблес
Гневен сезон (17)

VI

Болницата. Зала с двадесетина легла в две редици. Във всяко легло по един болен, с лице обрасло с брада. Точно срещу мене прозорецът, отворен поради горещината, е ограден с жив венец от бугенвилеи и аз го гледам в течение на часове като безкраен пейзаж.

Пренесли ме тук с линейка заедно с други жертви — десетина — на кавалерийското нападение. Разбрах обаче, че някои манифестиращи са задържани, въпреки че са били контузени или ранени и са изпратени на лечение в болницата на полицейското комендантство. Между тях бил и Саркос, с черепна травма.

Моята болногледачка беше калугерка, на име сестра Орелѝ. Учудвах се, че при тази горещина тя търпеливо носеше своята калугерска шапка и колосаната си яка. Сестра Орели като че не чувствуваше ни най-малко неудобство и работеше без по лицето й да има никаква следа от пот. Тя се разсърди и строго ми заповяда да мълча, когато настоявах да ми разреши да изляза. Без ни най-малка представа за времето, което бе изтекло, аз исках да отида при Вероник. После разбрах, че беше понеделник. Следователно „Сиди Брахим“ вече пътуваше в открито море. Дълго време ме преследваше мисълта за стария черен параход, люлеещ се върху вълните като погребален ковчег. Но мисълта за Вероник напомняше на топка при игра на рулетка, която подскача от килийка на килийка, преди да се спре. Колкото повече излизах от моето вегетативно съществувание, толкова повече се опитвах преди всичко да изровя от дъното на моето съзнание заровените там истини и първата, която улових блестеше като перла, като диамант — жив съм! Тази очевидност хвърляше ослепителна светлина, ярки лъчи вътре в мене, осветляваше най-тъмните кътчета в моята душа — оголена, пречистена, освободена от хиляди дребни, мръсни или безполезни неща.

Веднага щом позволиха свиждания, при мене дойдоха освен мама, абат Портено, г-н Мозер, Ясмина, госпожа Байи и разбира се, мускетарите в пълен състав.

Абат Портено ми съобщи, че по думите на сестрата цялата първа нощ в бълнуванията си аз съм произнасял името „Вероник“. Според абата сигурно съм мислил за света Вероника, която изтрила с кърпа лицето на Исуса, тази, на която Христос бе казал: „Аз съм животът“, или пък съм мислил за нападението на бикоборците, което предшествува смъртоносния удар. Той шеговито клонеше към второто обяснение. Аз не казах нищо, толкова бях изненадан, поразен, че моята тайна бе излязла така неволно от мен, като струя кръв. Мама обаче ме погледна по-особено, без да се усмихва, после леко ме погали по челото.

Когато се върнах вкъщи, трябваше известно време да почивам. Разбрах, че излизайки от болницата, аз бях излязъл и от моето детство и то от също такава врата, на която от всички страни бяха написани многото имена на страданието. Не, аз не бях вече същество чудесно покровителствувано от някого, знаех, че един ден и аз ще умра и понякога нощем чувах силния галоп на конете, които опустошаваха моето слънчево царство. Струваше ми се обаче, че всичко най-човешко у мене се стремеше към една любов, в която тялото ни най-малко нямаше да участвува и че именно чрез любовта ще успея може би да разреша загадката, която потискаше съзнанието ми. Бях разбрал също така от каква болест щях да страдам цял живот и че бях изоставил зад себе си щастието, малка подвижна фигурка, моят двойник с тъжна усмивка.

Често излизах на терасата и започвах да мечтая за Вероник. Ако се опитвах да чета на шезлонга, който ни бяха заели (и всички котки наоколо ме наблюдаваха), представях си, че Вероник ме чака сама в градинката на площада или че ме търси на пристанището. Четенето малко ме интересуваше, защото изцяло бях обхванат от спомена за някое нейно движение, фраза или интонация на гласа. С трескаво чувство дебнех раздавача. Той минаваше сутрин с голяма чанта през рамо. На два пъти спря пред нас и на два пъти сърцето ми спря на гърлото, но това бяха писма за мама, изпратени от Колон-Бешар. Вечерта аз я гледах как ги чете и й завиждах. Тя ми казваше: „Виждаш ли, той пише и за тебе“.

 

 

Моето тяло оздравяваше, но духът ми не можеше да се излекува от мисълта за Вероник. Търсех причините за нейното мълчание. Може би тя не беше свободна в действията и постъпките си? Или я наблюдаваха много строго? Или е болна, неспособна да пише или да отиде сама до пощата? Или е забравила адреса ми? Нали когато един-единствен път беше у дома, аз й показах, без други указания, мястото на къщата, по фирмата на склада? Така че си блъсках главата да намеря някакво обяснение и мисълта ми подскачаше от едно предположение на друго, като през огнени обръчи. Понякога Вероник идваше в съня ми, тичаше срещу мене и викаше: „Ето ме!“, като че ли се бе скрила някъде, на шега или за да ме изпита, а после се учудваше и възкликваше: „О, ти плачеш!“

Даже и през ум не ми минаваше, че Вероник може да е сърдита, да е оскърбена, понеже не отидох на последните две срещи. Нали знаех колко е великодушна и нежна, способна всичко да разбере, всичко да прости? След толкова разсъждения, стотици пъти прехвърляни в ума, започнах да мисля, че тя е умряла, че болестта се е развила много бързо и я е отнесла скоро след нейното пристигане във Франция. Когато тази мисъл ме завладя, аз сякаш заплавах върху странствуващ леден блок.

Припомних си всички думи, които Вероник употребяваше, за да ми опише грижите си, спомнях си, че забраняваше да се говори пред нея за смърт и така изградих цяла система, за да се убедя, че тя бе изчезнала завинаги. Най-накрая се затворих в тази тъмница, която сам си бях построил и изпаднах в отчаяние.

 

 

Моите приятели идваха след работа да ме видят, сядаха върху парапета на терасата и си разменяхме новини. Саркос бе излязъл от затвора. Арсилас отново бе влязъл в него. Господин Мозер щеше да се върне през септември от Тирол и да отвори отново спортната зала. В Мерс-ел-Кебир каменарят и неговата жена щели да осиновят едно сираче. Благодарение на абат Портено, слепият и неговото семейство напуснали пералнята и влезли в прилично жилище.

Но най-шумното събитие, според думите на Фред, ни бе съобщено от Ясмина. В първите дни на юли, Дени, братът на госпожа Кенсон, умрял от сърдечна криза, но не във Виши, където смятаха, че се намира на лечение, а в Париж. В Париж и то у някаква жена, която не била неговата. (През лятото Мирей предпочиташе своята вила и плажа при Айин-ел-Тюрк).

Голямо вълнение в цялото „висше общество“.

Наскърбена, Мирей отказала да се занимае с покойника. Неговите останки чакали две седмици в моргата, докато семейството реши най-сетне да ги прибере.

— Да умре така, два месеца преди гроздобера!

С това госпожа Кенсон изразявала точните граници на своята скръб. Уморена да моли напразно своята снаха да я придружи до Париж, тя заминала сама, много разсърдена от това. Ако вярваме на Долорес, въпросите за наследството на имението щели да бъдат трудно разрешими и пълни със спорове.

Що се отнася до Мирей, тя не се и помръднала. Организирала от своя страна своеобразна погребална церемония, на която присъствували само много близки хора. Открила в едно тайно чекмедже любовни писма на мъжа си, накъсала ги на парчета, потопила ги във восък и вечерта ги изгорила на сребърни свещници пред увеличения портрет на покойника, обвит в траурна лента.

На мама направи дълбоко впечатление този разказ на Ясмина и този път тя на място употреби своя обичаен израз, наричайки това дело на Мирей „мрачна идея“.

А аз все още нямах никаква вест от Вероник, като че ли тя въобще не беше съществувала, а беше само измислица на моето сърце, само една много стара болка, една зараснала рана.

 

 

Аз напълно се възстанових. Отново започнах да ходя до Белия Нос. Един ден Марко ми довери, че иска да осъществи един стар проект: да извади от потъналия кораб скулптурата, макар че тя бе силно повредена и според мен не представляваше никакъв интерес. Но той държеше на идеята си и неговата упоритост ме накара да се реша.

Понеже бях пропуснал да получа по време на ваканцията каквато и да е дребна помощна работа, работех по липса на нещо по-добро у вуйчо, като обедът беше моето възнаграждение. Вуйчо се отнасяше към мен добре, но без истинска симпатия, убеден, че с възпитанието, което бях получил и моите съмнителни познанства, рано или късно ще тръгна по лош път. Междувременно и като че ли за да оправдая това пророчество, аз взех скришно от него две длета, необходими за нашето начинание.

Бяхме се уговорили с Марко да се срещнем при потъналия кораб рано в неделя, за да избегнем къпещите се, които по-късно щяха да дойдат и да ни пречат. И наистина, при пукването на зората бяхме вече готови за работа.

С още косите си лъчи, слънцето хвърляше кратки отблясъци върху морето, което имаше цвят на прясно излято олово. Съвсем на върха на Санта-Крус, испанският форт приличаше на медена баница. Градът и пристанището бяха обгърнати от тишина. Нямаше никакъв шум, освен плисъка на водата срещу потъналия параход. Като че целият свят, очертан със строги, чисти линии, се включваше между полуостров Мерс-ел-Кебир и крайморските скали на Канастел и можеше да се обхване с един-единствен поглед. Изпитвахме истинско блаженство, нищо не ни пречеше, бяхме свободни, голи, озарени от лъчите на новия ден, който се раждаше на изток.

 

 

Бях предложил на Марко да се гмуркаме по ред в щурманската кабина (или в това, което ние самите бяхме нарекли така). Този, който се върне, ще съобщи на другия как върви работата, защото бяхме решили да изнесем скулптурата на отделни части от подпалубното пространство, където се намираше тя.

Колкото до маршрута, който бяхме разузнали заедно миналото лято, той имаше очертанията на едно W, чийто първи клон бе по-дълъг, отколкото другите три. Аз спокойно гледах как Марко се спуща по дължината на борда и изчезва през пролуката. Малко след това той се появи отново на повърхността, но видимо неспокоен, недоволен. Не, операцията не била толкова трудна. Попитах го:

— А какво тогава?

— Сам ще видиш.

Невъзможно бе да изтръгна от него и дума повече. Стоеше и разтриваше ръцете си, за да сгрее настръхналата си кожа. Сега пък той започна да става нетърпелив:

— Иди да видиш, казвам ти!

Заинтригуван, аз се хвърлих във водата. Моето длето бе закрепено в калъф на колана ми, като ловджийски нож. Ето и пролуката. Издигнах се покрай разрушената преградна стена. Плъзнах се с ръце напред през малко злокобна зона, осеяна с железа. Един лакът към синкавия правоъгълник и достигнах кабината. Нищо не беше се променило от миналия юли, сякаш времето се бе разтворило в тази неподвижна вода. Същото стрелкане на мънички рибки, същото искрене в мрака и там — вдясно — косо осветена, стоеше скулптурата. Веднага разбрах нервниченето на Марко. Под ударите на длетото, овъглената й част се пукаше, разпадаше се на малки частички. Истинско разлагане.

Изплувах бързо. Клекнал, с ръце на коленете, Марко ме чакаше.

— Какво става?

— За да предпазим главата, трябва да направим прореза отгоре.

Той се съгласи и тръгна. Една тънка рибка, блестяща като острие на нож, изскочи под кила, прекоси като стрела следите оставени от Марко и аз почувствувах, че тя прилича на тази година, която аз бях изживял от едното лято до другото.

Марко отново се върна, но за да съобщи за злощастието. Проядена, изгнила от много дългия престой във водата, горната част на скулптурата, привидно незасегната, също се разрушаваше на малки продълговати късове. Какво да правим? Какво да правим? Сега аз напълно споделях разочарованието, огорчението на моя приятел, но все още не се примирявах. Предложих да спасим поне очите (тези сини очи), широко отворени към нещо, което ние самите не можехме да видим. Не без тревога, Марко прие. Ще издълбаем около главата нещо като ореол, така че ще я извадим с една част от основата й.

— Не трябва да бързаме — каза той. — Ако е нужно, сантиметър по сантиметър.

— Да опитаме…

Тази деликатна работа изискваше по-голям брой гмуркания, така че след един час при излизането ни на брега, въпреки силното слънце, ние треперехме, устните ни бяха посинели, а клепките ни подути, като на болни от блатна треска.

В това състояние на преумора, по време на един от моите кратки периоди на работа, ми се стори, че не скулптурата, а Вероник ме гледа с нейните светли очи. Трогателна илюзия! Ах, това си ти! Най-сетне това си ти! — казваше този поглед. Но аз трябваше да изплувам отново сред поток от малки трески, влачени от някакво тайнствено течение. Съвсем задъхан, аз преминах през вратата. „Спаси ме“ — умоляваше Вероник, потънала завинаги в тази водна маса. „Спаси ме!“ Но аз не можех да направя нищо за нея, абсолютно нищо и плавах над опасните железарии, насочени с остриетата си към мен като саби, със смазани тъпанчета, с бучаща от шумове глава.

От този момент нататък аз престанах да се гмуркам, още повече че и мускулите ми се бяха вдървили. По-упорит, Марко удържа до край, докато изчерпи всички възможности.

Наистина, към девет часа и половина, когато в основата на крайморските скали каменният плаж започна да се покрива с къпещи се, Марко излезе от водата задъхан и се излегна уморено върху горната палуба, аз бях принуден да се примиря, че жената от бездните, непознатата от дълбините е мъртва завинаги.

И двамата бяхме изтощени, измръзнали до костите. Но малко по малко слънцето проникна в нас и размрази кръвта ни.

Морето димеше, мъглите обгръщаха Санта-Крус и закриваха линията на хоризонта. Спомням си, че целият свят изглеждаше вкаменен зад тези па̀ри, но през светлината в него се чувствуваше някакъв порив, някаква сила на движение, на преобразяване, на постоянно съзидание. Никак не се съмнявах, че Марко беше нещастен, но не знаех каква мечта умираше у него заедно с гибелта на тази статуя. Той лежеше гол и обгорял от слънцето, със затворени очи, на ръба на трюма, в който морето се плискаше и аз отгатвах откъде идва разочарованието му. Тази сутрин, в пустинята на това горещо лято, аз разбрах, че ние си приличаме и че в известен смисъл той се стремеше като мен да притежава нещо, което не съществуваше, нещо много чисто, безкрайно съвършено, което не принадлежеше и никога нямаше да принадлежи на този свят.