Еманюел Роблес
Гневен сезон (15)

IV

Следващата неделя, една душна юнска неделя, мама събра своите приятели по случай настаняването ни в новото жилище. (Ние не познаваме израза „освещаване на жилището“). Тази идея съответствуваше едновременно на желанието й да благодари на онези, които я бяха подпомогнали и на чисто ориенталската грижа „да се отсрамим“. Майка ми направи много неща, похарчи по-голямата част от заплатата си, прекара нощта на съботата в правене на сладки и плодови банички, взе на заем стъклени и порцеланови чаши и накрая прие поканените облечена в светлата си рокля, която аз много харесвах и в която добре изпъкваше нейната талия, а понеже беше без ръкави, ясно се виждаха възхитителните й ръце. Бях много доволен, че мама изглеждаше така добре, без да употребява никакъв грим с изключение на съвсем леко червило на устните.

Освен семействата на Фернандес, на Саркос, на Перес, бяха дошли и Кадер, Италианецът, а също така и леля Мари-Роз, но не и чичо Антоан, който се страхувал да не скучае.

Мускетарите бяха решили да отидат този ден на арената, но не за да присъствуват на борбата с бикове, тъй като местата струваха много скъпо, а за да приветствуват пристигането на конниците, придружаващи тореадорите.

(Веднъж застанал в края на тротоара, докато преминаваха каляските, аз приветствувах някакъв матадор, той бавно извърна към мен глава и със своя студен поглед толкова ме смути, сякаш ме гледаше самата смърт, облечена като за подигравка в злато и розов сатен).

Понеже беше много топло, оставихме отворени вратите и прозорците, за да става течение. Жените си вееха с ветрила, а мъжете бяха свалили саката си. (Те бяха свежо обръснати и страните им бяха бели, тъй като през седмицата бързо растящите им бради ги предпазваха от загар). Скоро започнаха да говорят за събитието, което бе станало предната вечер. Митингът на Латинския съюз, с оратор дошъл специално от Париж да говори за „еврейската опасност“, бе завършил с изстъпления. След събранието, банди от крайни елементи нахлули в еврейския квартал, който по това време заспивал, започнали да разбиват витрини и да стрелят. Имало ранени и един убит. Ударено в челото от заблуден куршум, едно момче на осем години било убито на място. Отпуските в частите били прекратени, а подвижна охрана патрулирала непрекъснато. Сутринта бяхме видели две патрулни двойки да се движат по нашите улици, с пушки на рамо, с блестящи каски и гамаши. Бяха млади, силни здравеняци, с израз едновременно строг и тъжен, като черни ангели на някаква сила, способна да наказва.

Разбрах защо вуйчо Антоан, антисемит, се бе въздържал да дойде днес вкъщи, съвсем сигурен, че няма да се чувствува много удобно сред нас.

Италианецът каза:

— Властта няма да предприеме нищо срещу тези, които снощи извършиха нападенията.

Той изглеждаше много развълнуван от тази драма, от смъртта на момчето. (Сутрешният вестник бе публикувал снимката му на първата си страница: тясно момчешко лице на недохранено дете, огромни очи, криещи някакъв непознат страх, сякаш виждаха злото, от което щеше да умре). Стори ми се, че мама, от мястото, където бе седнала — близо до вратата на кухнята, слушаше Италианеца по-внимателно от другите. Погледът й ставаше тогава наистина необичайно сериозен, като че ли тя го преценяваше, размисляше върху казаното от него, възприемаше го в своя скрит вътрешен свят.

Но в убитото дете, в тази невинна жертва, Саркос виждаше един символ и той заговори върху тази своя мисъл. Поради топлината, той бе снел протезата си и заедно с патерицата я бе сложил зад себе си, цялата черна, във формата на гигантска чаша, подобна на погребален прибор!

— Важното е — каза той — да накараме хората да разберат, че те трябва да се обединят и да преодолеят расовите предразсъдъци, в противен случай един ден те ще се избият един друг.

Изказаха се одобрения, заговори се за манифестацията на солидарност с жертвите на нападението, предвидена за средата на седмицата, която трябваше да бъде проведена въпреки всички заплахи и евентуална официална забрана. Така тази атмосфера, отпусната в началото, с аромат на кафе и анасон, малко по малко се промени, стана по-шумна, по-оживена. Мама, сияеща и доволна, че е заобиколена от приятели ставаше от време на време, подаваше чинии, предлагаше наред сладки от грис, поръсени с канела или дълги плодови банички, намазани с мед. Може би само аз забелязвах отношението й към Италианеца, когато се обръщаше към него. Долавях у нея малко сдържано вълнение. Колкото и скрито, колкото и тайно да бе то, отгатвах източниците му в моето собствено сърце. Бях зрител и в същото време откликвах на всичко, което виждах и чувах. Наистина, не знаех какво значение да отдам на този кръг, в който се чувствувах обхванат заедно с мама и Италианеца, но моят вътрешен поглед виждаше как той бавно се стесняваше. До невъзмутимия Пако Перес, с лице на индианец — изпъкнали скули, дълги бръчки, орлов нос — Италианецът контрастираше с костеливото си лице, дълбоки орбити и преди всичко с бързата промяна на изражението си, която разкриваше дейна възприемчивост. Какво знаех за него? Че е участвувал във войната (имаше рана в бедрото, в която, както казваше Саркос, можеш да си пъхнеш юмрука), че имаше вкус към странствувания, приемаше работа на далечни строежи — Бу Саада, Ужда, Тиарет и че бе загубил жена си, отнесена в края на 1918 г. от една епидемия на испански грип. У него се чувствуваше постоянен и дисциплиниран характер, способен обаче и на разгорещеност и избухливост. Предишната неделя, когато поправяше тавана на моята стая, а аз му помагах, разбрах, че не след дълго ще заминава отново, този път за Колон-Бешар. Познаваше вече пустинята и противно на моите илюзии, не влагаше в представите за нея никакво поетично чувство. Той казваше: „Там хората спят малко. Нощите са студени“, и аз трябваше да разбера, че всъщност в тези необятни пространства от пясъци и звезди, за него имаше значение единствено студът и безсънието.

След безредиците в събота, из града се виждаха въоръжени полицаи и някои магазини — в повечето случаи бижутерийни и за луксозни стоки — бяха с полуспуснати рулетки. В залата Джом-Рол правилникът, закачен на входа, забраняваше да се говори за политика и призоваваше да се зачитат убежденията на всеки, но в понеделник вечерта имаше много дълги разговори в коридорите, на душовете и в съблекалните.

Във вторник се срещнахме с Вероник, не у нас, а в обичайната градинка на площада. Тя дойде с малко закъснение, като леко влачеше крака си, защото, както ми обясни, й правили серия инжекции. И за да ми покаже по-нагледно, там, насред площада (по това време всъщност нямаше никой друг освен нас), по най-естествен начин вдигна роклята и ми показа бедрата си, белязани наистина с малки кафяви точки. Виждаш ли? Виждаш ли? (А аз виждах също така и бродерията на комбинезона й, някаква твърде изящна бродерия). Попитах се изведнъж какво може да означава за нея понятието грях, което толкова ми бяха втълпявали през изтеклите години. Но това любопитство отстъпи място на едно по-непосредствено безпокойство. — „Но какво ти е? От каква болест те лекуват?“ Тя вижда колко съм разтревожен и прокарва върха на пръстите си по бузата ми, без да отговори. Аз настоявам. Така, както е седнала до мене, тя изглежда отпаднала. — „Ти сигурно добре знаеш?“ Тя отговаря, че не знае. Всичкото, което знае — и тук тя свежда очи, сякаш признава някаква вина — то е, че тя трябва да замине (аз подскачам), да замине за Франция, че лекарят й е забранил да остава повече в Алжир, че тук климатът не е подходящ, че й трябва височина, планина… Аз възкликвам поразен: „Това не е възможно“ — „О, да, възможно е!“ — казва тя тъжно и тогава очевидността на тази възможност пронизва мозъка ми като огнена топка! Нещастие! Какво мога да направя? Тя наистина ще замине!… Всичко това се решава без нея, без нас и аз съм обхванат от такова негодувание, че обхващам Вероник за раменете, притеглям я към себе си, за да я защитя, да я запазя, а тя отстъпва покорно, обляга се на гърдите ми, докато аз я прегръщам, целувам буйно косите й, страните й, челото й. С цялото си същество желая тя да остане, но добре съзнавам, че това желание е неосъществимо. Спомням си, че ние останахме дълго така, притиснати неловко един към друг и аз се чувствувах загубен, победен от неизбежното.

— И наистина ли не могат да те лекуват тук?

— Докторът каза, че не могат.

— Кога ще се върнеш?

— От къде мога да знам?

— А докторът?

— Знаеш, че докторът не е гадател.

Аз отново я целувам дълго по страните, като че ли искам да изпия болестта й, да я отърва от нея, да я накарам да премине в мене.

— Ще ми пишеш ли?

— Разбира се — казва тя с порив и с оттенък на упрек. (Нима това не се разбира от само себе си? Имаше ли нужда изобщо да задавам въпроса?)

Бях сломен от мъка. Тя се бе освободила от ръцете ми и ме наблюдаваше доста изненадана, въпреки всичко, от впечатлението, което новината ми бе направила.

От време на време хвърлях поглед наоколо — пребиваването ми у госпожа Кенсон беше изострило моята подозрителност, но на този площад рядко се мяркаха хора, само понякога се появяваше градинарят — един старец — колкото да задействува въртящите се маркучи и веднага изчезваше. Вероник никога не се тревожеше дали някой ще я види когато ме целуваше и винаги правеше това спонтанно и радостно. Този път тя ме целуна продължително по устните, със затворени очи, при което лицето й заприлича на мъртво.

Уговорихме се да се видим следващата събота, в същия час и на същото място. Тя щеше да отпътува в неделя следобед заедно с родителите си и ме помоли да отида на кея. Аз обещах. Обещах също така и че ще внимавам да не ме забележи майка й. Никога не бяхме говорили за оплакването на майка и пред моята благодетелка, тъй като и двамата се стеснявахме от този спомен. Сега аз направих първия намек. Вероник долови това и не без известна досада каза:

— О, тя пак ще драматизира нещата!

И аз трябваше следователно да си направя извод, че колкото и сериозно да я бяха хокали, тя все пак не се страхуваше да ме вижда отново, да се излага на опасности, да ги предизвиква. И така аз, когото госпожа Кенсон презираше, наричаше уличник и безделник (без основание, разбира се), бях успял да събудя и задържа вниманието на една толкова съвършена, толкова чудесна девойка като Вероник! Бях заслужил нейното уважение, нейното приятелство, нейното доверие, нейната нежност! Бях щастлив до сълзи! Вероник навярно долавяше моето вълнение, но го отдаваше на скорошната раздяла и се закле, че непременно ще се видим следващата събота. Увери ме също така, че ще ми изпрати адреса си и че ще намери начин да получава скрито писмата ми там, в този планински курорт, където я прогонваше болестта й.

Когато се разделихме и тя се затича, от страх да не би да е закъсняла, имах впечатлението, че се отдалечи едва забележимо, като призрак, като полет на птица.

 

 

Наближаваше лятната ваканция, училищните часове преминаваха мъчително в изтощителна горещина. Бяхме завършили с класните работи за срока и единственият инцидент, заслужаващ да бъде споменат бе, че по повод съобщителните пътища в Съединените щати, ние с господин Галацо си разменихме няколко престорено любезни реплики. Трябваше да спомена, че синът на нашата съседка, госпожа Падила, работеше там като цирков артист и представяше някакъв номер, наречен „Човекът със стоманения стомах“. Рекламните проспекти го показваха с уста като фуния, готова да глътне пирони, парчета стъкло и жаби. Освен тези проспекти, той бе проявил внимание и обич към майка си, като й изпратил афиши и една програма. В тази програма имаше и карта на Америка, с нейните шосейни и железни пътища и пълния маршрут на турнето. Госпожа Падила ми бе дала тази програма. След като внимателно я бях проучил, бях запомнил някои подробности и ги бях използувал в писмената си работа по география. Господин Галацо изпадна във възторг. „Прегръщам Ви! Вие сте моята гордост!“ От желание да разкрия източника на моите познания, аз разказах за сина на Падила, за неговите пирони и жаби. Смутен и объркан, господин Галацо често-често замига, помисли, че това е подигравка и след като бе започнал с похвали, завърши коментара си със заплахи за „най-строго наказание“.

Всички търсехме вече работа за трите летни месеци. Калфон бе обещал да ни намери работа в пощата като помощници при разпределянето на писмата. Признавам, за мен по това време тази грижа не бе най-важното. Мислех само за Вероник и за нейното близко заминаване. Тя бе създала у мен едно обособено пространство, в което нямаше място за никаква мисъл за самия мене. Чрез Вероник аз разбрах по-добре, че животът не можеше да остане затворен, неподвижен, че напротив, с непреодолима сила той се разтваря, разцъфтява като растение обилно наситен с вода, светлина и сокове. Мислех също така и за нейната болест. Нощем дълго стоях буден и в мрака кръстосван от комари, желаех да стана част от Вероник, да й предам цялата си сила. Понякога ме обземаше паника, имах усещането, че напипвам с пръстите си нечий забавен отслабващ пулс. И за момент, сред пълния мрак, сякаш ме удари с камшик мисълта, че Вероник можеше да умре.

 

 

В четвъртък вечерта се отбих у Саркос. В задната част на будката той бе събрал няколко души да им говори за утрешната манифестация. Тя трябваше да стане на Оръжейния площад, пред кметството. Цел: да се покаже нашата солидарност с еврейското население, да се протестира срещу антисемитизма и расизма, изобщо, да се иска ефективна и постоянна защита на еврейския квартал. Разбира се, ще се наруши забраната на префектурата да не се правят манифестации през този ден. (Подвижни постове още бдяха пред обществените сгради и някои кръстопътища). Ще има, добави Саркос, събиране на помощи в полза на семействата, жертви на погрома.

Когато към десет часа се върнах вкъщи, мама ме чакаше като шиеше, седнала до масата. Напръстникът на пръста й хвърляше силна светлина, която за момент спря погледа ми. С няколко думи й разказах за предстоящите събития и без определено намерение й съобщих за отсъствието на Италианеца от това събрание.

— Той замина за Колон-Бешар — каза тя. — Сега вече е във влака.

— От къде знаеш?

— Той ми каза.

— Ти си говорила с него?

— Да.

— Къде?

— В пералнята. Днес следобед той мина, за да се сбогува.

Тя невъзмутимо работеше с иглата. Разбрах, че вече стъпвам върху несигурна почва, осеяна със замаскирани ями, както в разказите за ловците на зверове.

— За дълго ли заминава?

— До септември.

Това, че той се бе отбил в пералнята, за да се сбогува, доказваше, че между тях очевидно съществуваше връзка, чието значение до сега аз не бях оценил. За нея долавях само по едва забележимото вълнение на мама по време на неделния прием. Значи те се виждаха, а аз твърде много зает със себе си, даже и не подозирах това. В стъклото на лампата се блъскаха насекоми. Така и моите мисли кръжаха около един огън, който ги изгаряше. Навън върху някаква тераса, с диво настървение ръмжаха котки, изливаха своята омраза, дълги, проточени викове, които най-напред се усилваха, а после внезапно прекъсваха сърцераздирателно. Аз ги слушах така внимателно като че ли те спореха за мене — едните заставаха страстно на моя страна, а другите ме осъждаха със същата трескава пламенност. Но каква бе точно моята позиция? Стоях прав от другата страна на масата, наблюдавах мама, съвсем черните й коси, арабските й очи (казваха, че моите приличали на нейните).

— И какво още ти каза той?

Преди да ми отговори, мама скъса със зъби конеца, после отговори с равен глас:

— Би желал да се ожени за мен.

Настъпи кратко мълчание. На отсрещната стена, там където свети Антоан Падуански на етажерката с глупав вид вдигаше лице към небето, аз виждах сянката на мама. Гледах тази сянка и разбирах, че винаги се бях придържал към повърхността на нещата и едва от няколко седмици насам се опитвах да проникна в тяхната същност. За да стигна до тук, трябваше всички тези мои аз, така безпорядъчно умножени, да намерят една точка, в която да се съберат, за да се извърши най-сетне някакво сливане, съединяване. Изминатият от мене път от госпожа Кенсон до вила Воазен, през градинката на площада, където се срещах с Вероник не бе много дълъг, но в известен смисъл можеше да се смята и за доста дълъг.

— Аз нищо не му отвърнах — каза мама. — Поисках да размисля.

Отново малка пауза. Около шишето на лампата кръжаха насекоми.

— До септември има време.

— Той е добър човек — отговорих аз без усилие.

И въпреки думите ми, чувствувах се отново застанал на тясна пътечка, в същата джунгла, сред ямите с островърхи колове.

— Това е вярно — каза тя като се зае отново с шиенето си, сякаш нашият разговор нямаше никакво особено значение, сякаш не засягаше целият ни живот.

Котките на покрива отново се обадиха и на мен ми се стори, че нощното небе се разкрива от единия хоризонт до другия, като дълъг плат, който разкъсват на две.

— Впрочем той те обича — каза мама със същия естествен тон.

— Знам.

Припомних си как го беше развълнувала смъртта на малкото еврейче през нощта на погрома и продължавах да наблюдавам мама. Понякога започваше да мига бързо и лицето й се оживяваше. Нима можех да си представя това лице набраздено от бръчки, посърнало, лишено от свежест? Лятната й рокля разкриваше чак до раменете красивите й ръце на работничка, оформени от работата с ютията. Не, никога не съм си представял, че мама може да остарее.

— Вие ще се разбирате добре — произнесе тя и гласът й проникна като игла в моите мисли.

Тя вдигна ръка, замижа, вдяна бързо конеца в ухото на иглата и отново започна работата си. Аз запитах:

— Кога мислите да се ожените?

— Преди да тръгнеш отново на училище.

Кимнах в знак на одобрение, а и за да отбележа, че разбирам защо са решили така. Не знам дали тя ме разбра, но когато отидох да я целуна, отвърна на целувката ми и ме обхвана за врата, за да ме накара да се наведа повече и да ме задържи по-близо до себе си. Тя не се усмихваше и все пак в погледа й имаше необичаен блясък и нещо като уважение, да, точно така, сякаш отгатваше какъв дълъг път бях изминал, какво пътешествие на странствуваща планета през огромни ледени пространства бях направил.

Когато се прибрах в стаята си, слепоочията ми биеха силно. Запалих лампата и без да се събличам, се прострях върху леглото, с чувството, че съм преминал през цяла редица от врати и зад всяка от тях винаги се е оказвало някакво празно пространство.