Еманюел Роблес
Гневен сезон (12)

I

Наближаваше ново лято и слънцето препичаше все по-силно. По нашите улици вече се появиха първите продавачи на сладолед, с никелирани цилиндри на рамо и техните провиквания се проточваха, сякаш за да прогонят страха от тази пламнала пещ. Corrida de muerte^[1]. Върху всички стени афиши съобщаваха за откриване сезона на бикоборството в общинските арени, с участието на Коруба и Лаланда. Думата смърт изпъкваше в червено като кърваво петно.

В течение на няколко дни, поради удара предизвикан от мадам Кенсон, бях потиснат особено много и ненавиждах както себе си, така и тази жена. Абат Портено ни бе учил, че ще дойде време, когато ще трябва да отговарям на един-единствен въпрос: „Какво направи от своя живот?“ И сега аз наистина се питах дали не бях започнал зле, дали вече не бях проиграл всички свои възможности. Досега бях мислил, че най-лошото е да бъдеш отхвърлен от хората, но вече започнах да схващам, че истинското нещастие е може би в това да бъдеш неприемлив за самия себе си. Да, след тази последна вечер у мадам Кенсон, след тази едновременно гротескна и унизителна сцена, аз се чувствувах грабнат, понесен от хаоса на най-противоречиви мисли. И все пак бързам да кажа, че мама не ми направи никакъв упрек, възмутена много повече от грубостта на мадам Кенсон, отколкото от моите тайни излизания. В майчиното си заслепение, тя виждаше само плесниците, които бях получил, а забравяше моето неподчинение и опасностите, на които се бях изложил. Веднага след посещението на Долорес, много мазна, но доволна от решението на господарката си, мама ме повери на семейство Фернандес, знаейки моето нежелание да завися от вуйчо Антоан. Колко сърдечен беше приемът на това семейство! И специално на Марко, чиято стаичка на полуетажа щях да деля отсега нататък. Дори след толкова години аз не мога да забравя думите на Камильо, стоплили сърцето ми: „Ти знаеш, че си почти като наш син!“

Мама много се надяваше, че това положение ще бъде краткотрайно, че нашата раздяла нямаше да продължи дълго, защото ни бе обещано едно жилище, което скоро щеше да се освободи. Но каквото и да се случеше, простата истина, че бях само товар на мама, че тя изчерпва силите си за мене, ме преследваше. Повярвайте ми, по това време подобна мисъл ме измъчваше и колкото и да си повтарях, че след три години ще бъда в състояние да работя, да поддържам мама — тези три години ми изглеждаха толкова тягостни, толкова безнадеждни, като безплодна пустиня, през която трябваше да премина.

В края на краищата аз се изтръгнах от тази криза и за това ми помогнаха, без сам да го съзнавам, Вероник и мускетарите. При всяка среща с Вероник аз все повече се измъквах от моите лутания. Спомням си, че започнах да отвръщам на целувките й все по-пламенно, а една вечер тя даже ме запита:

— Значи ти наистина ме обичаш!

Но да, обичам я! Влюбен съм като в книгите! Знаех за това фатално въздействие на страстта, която ме завладяваше при четенето на някои книги (Расин, разбира се!). Веднъж написах на една стена с тебешир името на Вероник. Всеки път, когато минавах покрай стената, сърцето ми потръпваше. Съществуваше само тя, да, само тя! Бих желал да я изпия, да я вдъхна като аромат на цвете! Бих желал да я отнеса на галопиращ кон, желание равносилно на подвиг, като се има предвид, че нямам много голямо доверие в конете. (Направо казано, страхувам се от тях).

Наистина, макар и моята привързаност към Вероник да не бе лишена от литературни навеи, тя все пак се дължеше на тази привлекателност, на тази пленителност, която вече ми вдъхваше женския свят. Нямам сестра и никога не съм другарувал с момичетата. За пръв път с Вероник аз прекрачвах един непознат праг, докосвах се до една тайна, пристъпях към незнаен за мене празник.

На свой ред, аз я питах:

— А ти? Ти обичаш ли ме?

— Но да.

— Защо?

— Защото си пълен с електричество. Като котка.

Аз съм леко слисан. Вярно е, че понякога се въодушевявам, притискам ръцете й към моите гърди, готов съм да скоча от някоя крайморска скала, или да се хвърля под някои влак, накратко — да умра за нея, но тя намира всичко това за глупаво, казва ми го направо, добавяйки, че счита смъртта за нещо сериозно и че нямам право да говоря за нея така лекомислено. Очите й са големи, искрящи, ироничния й поглед потъва в мен, вълнува ме, сякаш с върха на пръстите си тя разклаща някаква неподвижна вода.

 

 

Но не само Вероник ми помогна да се измъкна от този вътрешен затвор, в който кръжах след това, което с присмех наричах „Безумната нощ на мадам К.“, пародирайки едно филмово заглавие. Калфон и Мохамеди ме помъкнаха заедно с мускетарите във физкултурната зала, където те ходеха. (Успяхме да уредим членския внос, скромен за членовете под шестнайсет години, като четиримата изчистихме едно наводнено мазе). В този град, обхванат от расова омраза, Калфон и Мохамеди желаеха да станат здрави и силни, безпощадни към всички, които имаха навика да унижават другите. Ние считахме, че те са прави. Що се отнася до мене, тази систематична и контролирана спортна дейност ми носеше онова душевно равновесие, от което толкова имах нужда. Освен това, тя ми помагаше по-дълбоко да вникна в себе си, което дотогава правех безразборно, а сега разбрах по-добре моите възможности, моите слабости, зоните ми на празнота или на възможности за съпротива. В залата Джом-Рол, по името на метода за подготовка на различни видове борба, се тренираше класическа борба, бокс и жиу-жицу, предшественик на джудото, а също така и вдигане на тежести. Директорът, господин Мозер, по произход австриец, току-що бе завършил един свой петгодишен треньорски ангажимент в Чуждестранния легион. Бе женен за виенчанка, дебела и руса, която често се разхождаше в нашия квартал с две кученца. По всичко, даже и с монокъла си, приличаше на някой от тези пруски офицери от седемдесета година, срещани в илюстрациите към разказите на Ги дьо Мопасан — с голям череп, бръсната глава и надменен поглед. Беше обаче великолепен човек, който без никога да повишава тон, умееше да ни наложи пълна дисциплина и да ни втълпи правилата на спортния морал и хигиена — уважаване на противника, коректно приемане на поражението, пълно въздържане от алкохол и тютюн и пр. — правила, които много от нас продължават да спазват и досега.

Така скърбях за моя баща, че възхищението ми от господин Мозер беше може би прехвърляне на синовната ми привързаност към него. Не съм сигурен. Но три пъти седмично, след излизане от колежа, аз с радост отивах на улица Фондук, за да вляза отново в залите за тренировка, с техните миризми на мазила, на пот и на тази паста за премахване на космите, която употребяваха борците. Обичах бокса. Понякога след уроците ние с Марко излизахме един срещу друг, а господин Мозер ни наблюдаваше в обичайната си поза — с разкрачени крака, със свити юмруци и ръце прибрани по дължината на тялото като два боздугана в почивка. Подхвърляше ни кратки съвети, но никога похвали. Така беше много добре. Чисто по спартански.

През цялото това време, докато бях разделен с мама, започнах да се убеждавам, че съм бил несправедлив към нея. Страдах от тази мисъл, упреквах се, че не съм съумял да говоря с нея както трябва. Никога не бяхме разменяли мисли. Не беше ли тъкмо това мълчание бедата, от която и двамата страдахме? Исках тя да знае какъв син има! Нека най-после открие тази слънчева страна в моя характер, която въпреки външните прояви, съществуваше у мен. Чувствувах се наистина способен на топлота, пламенност, радост от живота. Знаех го благодарение на Вероник! Тя ми вдъхна увереност, че имам качества!

Така в един следобед ми хрумна мисълта да отида при мама във вила Воазен.

Когато пристигам пред оградата, кучето ме забелязва, размърдва се и започва да ме наблюдава с наострени уши, без да става. Не се уплаших. Запътвам се към помещението, определено за пране и поемам по алеята между палмите, изцяло осветена от слънцето. Кучето става и тръгва срещу мен, но няма заплашителен вид. Подушва, изпъхтява и отминава. Ляга върху някаква площадка с муцуна сложена върху предните лапи. То все пак продължава да е нащрек. Очите му ме дебнат, следят движенията ми. Може би в момента, в който достигна определена граница, то щеше да излае, щеше да даде тревога или да се нахвърли върху мене. Никой не се показва. Никаква следа от градинаря. Не ме е грижа повече за него, защото вече съм до сградата. Заобикалям страничната й стена. Още няколко метра — кучето все така не променя положението си — и аз завивам край ъгъла на вилата. По алеята зад мен шумно преминава автомобил и ми се струва като че ли някой грубо сграбчва сърцето ми в ноктите си. Отново настъпва тишина. И все това силно слънце, ясни синкави сенки покрай стените и под дърветата. Щурчета. Над живия плет едно цвете, едно-единствено цвете показва своето блестящо червено венче, родено като че ли от същата тази светлина, която изсушава очите ми. Ако ме открият, ще кажа истината. Но аз съм като сред пустиня. Виждам една остъклена врата с две крила, между две колони, приближавам се, гледам навътре и забелязвам мама. Да, това е наистина тя, в черна рокля, с платнена престилка. В това обширно помещение, което заема почти целия приземен етаж, с врати към алеята и към градината, тя мие пода, настлан с шахматно разположени кафяви и бели плочки. Мама е коленичила пред доста широко стълбище, с перила от ковано желязо, което започва от един ъгъл, точно срещу мястото където се намирам аз. Почти никакви мебели, само високи огледала, няколко масички и малък подиум между два големи свещника. Защо използуваха мама за такава работа? Нали беше наета да работи в пералнята? Това положение ме озадачи и предизвика в мен остра болка. С гръб към стената, с очи присвити от светлината, изчаках мама да се обърне, преди да почукам на стъклото, за да й дам знак за пристигането си. Тя продължаваше да стои на колене върху сгънат на две чувал. С едната си ръка се подпираше на пода, а с другата бършеше с парцала. (По това време всички наши домакини не знаеха, че има или отказваха да използуват прът с прикрепен към него парцал, или четка за миене). Върху плочите се отразяваше силуетът й. Тя сигурно ей сега ще стане, ще ме забележи. Продължавах да чакам. Пред мен слънцето все така се изсипваше върху стените. Спомних си за котката, която срещнах по-рано тук и я потърсих с поглед, но нищо не забелязах. Само червеното цвете се навеждаше леко там някъде над оградата, сякаш за да даде някакъв тайнствен знак. Когато обърнах глава, видях, че нещо се е променило в атмосферата на помещението. Мама изглеждаше по-съсредоточена и по-дейна в работата си. Някаква сянка се мярна в едно от големите огледала вляво, почти като привидение, като бавно поклащане на някакво тяло, излизащо от дълбочината на блато. Вдясно, по средата на стълбището, се появи мъж. Нисък, със закръглен корем, с ръце в джобовете на панталона си, с цигара в уста, той слизаше към мама без да я изпуща от погледа си, с подигравателно изражение на лицето си, с предпазлива походка, крачейки стъпало след стъпало, сякаш участвуваше в някаква игра, чийто смисъл не можех да доловя. Но макар да не разбирах нищо от неговото поведение, отгатвах у него някакви нечисти намерения. Без да вдига очи към него, мама сигурно бе почувствувала присъствието му, а може би го беше и видяла? Ако това беше нейният господар, тя може би искаше да покаже с какво усърдие работи и че нищо не е в състояние да отклони вниманието й. От предпоследното стъпало отражението на непознатия вече се движеше върху плочника успоредно с отражението на мама, която въпреки всичко изглежда упорито се правеше, че не го забелязва.

Тук непознатият прави лек завой и всичките ми нерви се опват, като че ли имат способността да възприемат самостоятелно и по-бързо от най-ясното съзнание. Мъжът слиза от последното стъпало, маха цигарата от устата си. Без да престава да се усмихва, той блъска с крак мама, за да я повали на земята. В същата секунда, макар че той я блъска напред, мама (можеше да се помисли, че е очаквала това) вместо да се простре по лице, пада встрани и веднага сяда, с подгънат под нея крак. В това смешно и унизително положение, тя гледа мъжа с мрачен поглед, без да каже нищо. Този безпомощен поглед изглежда още повече забавлява мъжа, който отново слага цигарата в уста и се отдалечава без да бърза — нали нищо не рискува? Преди да премине през вратата в дъното, съвсем близо вляво от стълбището, той се обръща и изглежда мама, която се изправя. Тя слага отново под коленете си чувала и започва работа с парцала. Доволен от себе си, непознатият изпуска струя тютюнев дим и изчезва. Кое тука е действителност и кое сън? Между всичко случило се и момента, в който го осъзнавам, съществува голям промеждутък, през който оставам прикован към стената до момента, в който нещо избухва в моя мозък. Втурвам се към остъклената врата. Заключена! Тичам към следващата. Също заключена! Вбесявам се! Червени мълнии прорязват мозъка ми. Тичам към последната, третата врата, на височината на вътрешното стълбище, на другия край на верандата. Котката се появява, скача, избягва и отново се скрива сред саксиите със здравец. Хващам дръжката на вратата. Мама вече ме е видяла. Колко е бледа! Какъв ужас издават очите й! Да, сигурно не за пръв път този грубиян постъпва така! Сега ще му счупя мутрата! (Но мълчи! Не викай!) „Cabron! Hujo de puta! Maricon“^[2]. (Мълчи! Казвам ти!) Ще го настигна! (Не, забранявам ти!) Боря се с мама, която ми пресича пътя. Тя все пак е силна! Но аз знам как да се разправя с този мръсник! Ето случай да приложа методата Джом-Рол! Един ритник право в слабините! Той се превива! Удрям го в брадата. „Cara de mierda! Putero“^[3]. (Иди си! Ще ти обясня всичко!) Няма нищо за обясняване! С вилица в очите! Да ослепее! Ще го ослепя! Мама се отпуща. Аз все пак съм по-здрав, по-силен. Но тя отстъпва и пътят е открит. Но все още ме държи за раменете. Тогава виждам, че плаче. Да, плаче. От вълнение, от напрежение, от ужас. Лицето й е безизразно. То е станало восъчно като на светците в църквата, където ходех на занимания, но сълзите текат. Аз съм слисан. Изведнъж се успокоявам. Казвам й с променен, но сдържан глас, че тя трябва да напусне тази къща. Не, не, веднага! Още сега! Мама кимва в знак на съгласие. Покорява ми се. Някъде дълбоко в себе си се чувствувам смътно поласкан от мъжкия си авторитет. Но изглежда, че й внушавам и страх. Наистина, застанал така пред нея, сигурно й приличам на подута от отрова кобра, със зъл поглед. Тя ме повежда към градината и излизаме на обляната от слънце алея. В този момент някакъв глас, изпълнен с изненада, се провиква зад нас:

— Какво става?

Обръщаме се и аз виждам едра жена, със сиви коси, с широка синя престилка върху роклята си. Облакътена на перилата на верандата, тя ни наблюдава с любопитство:

— Това е синът ми — отговаря мама. (Или аз се заблуждавам, или наистина в гласа й прозвучава гордост).

— Колко е голям! — казва жената с по-нисък глас. — Не знаех, че имаш толкова голям син.

— На четиринадесет години е!

— Моите поздравления! Той е вече мъж!

— Ами да!

— И целият прилича на тебе!

Струва ми се, че думите трудно преминават през нагорещения въздух. Сякаш жените говорят с известна предпазливост, като че ли им е забранено да повишават глас и даже да говорят в района на вилата. Но подобен разговор след всичко това, което се случи, е просто непоносим за мене. Тази жена сигурно е дочула преди малко виковете ми и не ме изпуща от очите си. Нейното любопитство ме нервира. Мама отгатва това и ми прошепва:

— А сега трябва да тръгваш.

Не помръдвам. Изправен сред алеята, под палещото слънце и сред лудото свирене на щурците, все още не мога да се успокоя и макар че се старая да не се издавам, мама не се заблуждава.

— Моля те — прошепва тя със смътен страх.

— Кога ще си дойдеш?

— Скоро.

— Сигурно, нали?

— Заклевам се.

Тя се закле, но аз отстъпих и се срамувам от това. Трябваше да я хвана за ръката, да я поведа насила към оградата и да я измъкна от тази къща! Отстъпих. Сега мама, чувствувайки моята слабост, ме води кротко към главната алея. Незабелязано тя е избърсала лицето си, но очите й са още влажни. Жената с престилката се е навела над перилата, за да ни проследи чак до края и когато аз се обръщам за последен път, тя изглежда все така озадачена. Още няколко стъпки, заобикаляме ъгъла и най-сетне се изплъзваме от нейния поглед. Тогава мама по обичая си ме целува бързо по бузата, казва ми да бъда разумен, да потърпя още малко — всичко скоро ще свърши.

Вдигам рамене и си тръгвам, но злобата у мене е още толкова силна, че минавайки край живия плет, изтръгвам червеното цвете и го мачкам в дланта си със същата ярост, с каквато бих стиснал и човешко гърло.