Еманюел Роблес
Гневен сезон (11)

VI

В този предизборен период, след вечеря ставаха събрания почти навсякъде — и в училищните дворове, и в частните сгради. Ние ходехме групово на тези събрания. „Латинският съюз“ привличаше много слушатели. Полицията, която дежуреше пред вратите, изискваше да показваме избирателни карти. Безполезно бе да се опитваме да влезем с измама, пазеха добре. Но изпитвахме истинско удоволствие, когато се намираха хора, които се опитваха да смутят събранието. Тогава се разнасяха крясъци, викове: „Вън поеврейчените!“ и започваха да пеят „Марсилезата“.

Обичах „Марсилезата“. Някога тя бе увличала — о, Юго! — „тези чудесни дрипльовци“, от които аз се възхищавах. И това, че тази песен срещу тиранията бе станала песен на нашите антисемити, ми се струваше като кощунство.

Понякога накрая ставаха сбивания. Една вечер видях как агентите изблъскаха навън Нието, сина на въглищаря, като го дърпаха, блъскаха, носеха, влачеха, а той предпазваше с едната ръка врата си, а с другата — слабините си. След това ние го отведохме у тях и аз си спомням, че на една чешма Марко му шибаше лицето с мокра кърпа, както правят с някой зашеметен боксьор.

Ние предпочитахме събранията на противната партия, особено ако на тях говореше Арсилас.

Много по-малобройна, публиката влизаше в залата без контрол, но между две редици агенти, под заповедите на един комисар, който ни оглеждаше така, сякаш искаше да запомни чертите на всеки от нас. Алжирци нямаше. Те нямаха право на глас и във всички случаи за тях беше по-добре да не се мяркат на тези събрания. Саркос разказваше, че при най-малкия повод, онези които се бяха набили на очи, откарвали в участъка, където ги подлагали на насилия. На събранията често виждах моя съсед Серфати, търговец на платове, в края на нашата улица. Преди две години бях намерил едно книжно самолетче с антисемитски лозунги, на които не обърнах внимание. Аз го пуснах във въздуха, но така несполучливо, че то полетя вътре в магазина и кацна на тезгяха, точно под носа на господин Серфати. Той ме изгледа отдалече, без да направи никакво движение, без да каже дума. Аз се засрамих и дълго време заобикалях неговия магазин, за да не срещна погледа му. А сега господин Серфати, с ръце опрени на бастуна си (беше ранен през войната в коляното), с военните отличия на ревера си, ме посрещаше всеки път в залата с лукава усмивка.

Слаб, с трескав поглед и хлътнали страни, облечен винаги в син работен костюм, Арсилас беше моряк, който плаваше на борда на един товарен кораб между Оран и Марсилия. Често го задържаха за „политически престъпления“. Беше около тридесетгодишен, но изглеждаше по-възрастен. Заболял бе от туберкулоза под двойното въздействие на работата си като огняр и на лишенията по затворите. Като оратор завършваше всяка фраза, удряйки леко гърдите си с десния юмрук. Понякога започваше да кашля, спираше се, поемаше си дъх, с лице обърнато към масата, като че ли се вслушваше как в него нещо се разпада. Гласът му, леко пресипнал, ставаше завладяващ в моменти на вдъхновено красноречие. Още тогава аз бях твърде чувствителен към вълнуващата сила на човешкия глас и Арсилас ме завладяваше почти като театрален актьор. Неговото обаяние върху мене се удвояваше и от факта, че беше моряк, и от легендите, че бил преследван. (Случвало се е когато слезе от кораба, да открият уж случайно в багажа му нелегални позиви). Но причините за моето възхищение бяха преди всичко неговият ораторски стил, неговата убедителност, буйният му темперамент, интонациите на гласа му, трогваше ме и ме вълнуваше даже неговата кашлица. Той разобличаваше „Латинския съюз“, говореше за трудния живот, за необходимостта от обединяване на безимотните, от протест против униженията. (Често, когато говореше за това братство и за това достойнство на бедните той ми напомняше абат Портено). Арсилас по инстинкт долавяше коя е нашата болка. Ние всички се чувствувахме отхвърлени от едно общество-мащеха, което ни използуваше, но не ни обичаше. Затова неговите речи вдъхваха у нас вяра, енергия, сила и ние буйно му ръкопляскахме. Наистина, в тези ръкопляскания се чувствуваше и известно предизвикателство към служителите на реда, които стояха до вратата и черните им униформи от време на време прекосяваха осветеното пространство. На излизане, когато минавах между агентите, струваше ми се, че техните погледи, скрити зад козирките на фуражките, ме дебнат с очите на госпожа Кенсон, и ми ставаше неприятно.

И до сега още чувам как отивайки си към нашия квартал, зад нас почуква подкованият бастун на господин Серфати и протезата на Саркос, които кънтяха по безлюдната улица.

 

 

И после, през една студена априлска нощ, дойде краят. Връщах се вкъщи по обичайния път, но намерих затворени крилата на прозорците. Затворила ги Долорес, която, както узнах по-късно, се събудила от нощния хлад. Сънена, тя не забелязала моето отсъствие, пък даже и да беше погледната към леглото ми, измамата с възглавницата сигурно щеше да изиграе ролята си.

Така както бях кацнал на корниза, направих усилие да преодолея объркването си и да размисля. Бях уморен, дългият футболен мач следобед бе изчерпал всичките ми сили. Какво да правя? Зад мен лунната светлина се изливаше чак до дъното на двора, като на откритите места се образуваха ярки петна. Дали да се изкача по стълбището и да чакам пристигането на Ясмина? Тя идваше рано, а госпожа Кенсон оставаше в леглото си чак до десет часа. Спомням си, че по цялото небе трепкаха звезди и аз дори си помислих за всички тези светове, които бяха само искри от гигантски взрив, станал преди милиарди, милиарди години! Спомням си също, че тази загадка и моето крайно неудобно положение предизвикаха у мене отчаяние и шемет и вместо да се върна назад и да изчакам на стълбището до сутринта, започнах да чукам на едно от стъклата. Напразно. Обърната към стената, Долорес, която едва различавах през тънките завеси в мрака, даже и не помръдна. Беше опасно да чукам по-силно, защото щях да разбудя цялата къща. Продължавах обаче да барабаня все по-силно и накрая Долорес се размърда и се обърна в леглото съвсем изплашена. Изведнъж тя се изправи с оголена гръд вън от ризата, забеляза ме, скочи от леглото си, но вместо да изтича към прозореца, се хвърли като луда към вратата и тогава разбрах, че съм загубен! Сега вече не смеех даже и пръста си да помръдна. Изведнъж вълнението изчерпа всичката ми смелост и пропастта зад мен ме ужаси. Струваше ми се, че тя ме тегли към себе си и аз почувствувах, че гърбът ми се покрива с пот. В този момент, без да забележа ничие присъствие, в стаята бликна светлина. После видях една ръка, внимателно протегната към електрическия ключ. И тази ръка беше на госпожа Кенсон. Действително това беше госпожа Кенсон, с козметична маска, която придаваше на лицето й безизразен вид, като излязло от някакъв кошмар и то рязко контрастираше с уплашеното, но съвсем човешко лице на Долорес. По-смела, по-решителна, госпожа Кенсон влезе в стаята. Тя вече бе разбрала. Преди да отвори крилата на прозореца, тя направи две крачки встрани, откри леглото ми, видя възглавницата и след това отправи поглед към мене. Не можех да разбера какви чувства я бяха обзели, понеже лицето и бе обвито в тази сива черупка, която под копринения шал очертаваше и скриваше лицето й, но очите й бяха живи и мълниеносни, а устните й трепереха.

— От къде идваш?

Струваше ми се, че ме разпитва някой от членовете на Ку-Клукс-Клан, които скрити под качулките си, измислят най-жестоки мъчения. Понеже не отговорих веднага, тя повтори, но с повече ярост:

— От къде идваш?

При това усилие маската, дотогава цялата гладка като циментова замазка, се напука, начупи се и сякаш върху лицето й някой метна паяжина. Но тази призрачна глава продължаваше да се разпада, едва помръдваше устни, но не преставаше да крещи:

— От къде идваш? Ще кажеш ли?

До такава степен бях изумен, че не можех да отговоря. Тогава с все сила госпожа Кенсон ме плесна, завъртя се като пумпал и изчезна, оставяйки ме лице срещу лице с Долорес, която докато аз си разтърквах бузата, продължаваше да ме разглежда с ужас, като че ли бях някаква чудовищна прищявка на природата. Чух шумове в дъното на апартамента. Питах се какво ще последва и се стараех да бъда спокоен, макар че сърцето ми пулсираше в гърдите като бенгалски огън.

— Боже мой! Боже мой! — простена Долорес и се прекръсти.

За да се раздвижа, започнах да оправям леглото си, но ето че госпожа Кенсон се връщаше с нервно движение, а чехлите й шляпаха. Тя бе махнала козметичната си маска. Цялото й лице лъщеше и отразяваше светлината. Понеже бе свалила и копринената си кърпа, виждах между фитилите коса розовите петна на черепа й.

— Хулиган! — каза тя. — Ще кажеш ли къде си бил?

— На едно събрание.

— Какво? На какво събрание?

— Ходих да слушам Арсилас.

Бях едновременно толкова уморен, развълнуван и обезсърчен, че не успях даже да излъжа. Истината излезе от устата ми като розите от приказките.

— Арсилас? Ти си ходил… Само това липсваше!

И тя стегна колана на халата си, като че ли в яда си искаше да се пререже на две.

— Арсилас, а?

Сведох глава, за да избегна погледа й, но тя хвана брадата ми, накара ме да вдигна очи и започна да се усмихва някак злобно:

— И отдавна ходиш да го слушаш този Арсилас, нали?

Усетих прилив на сили. Отсега нататък трябваше да лъжа на всяка цена, иначе щях съвсем да влоша положението си. Казах:

— Това бе за пръв път.

Тонът ми беше искрен, погледът прям. Разбрах, че се хвана на въдицата и тогава започнах да съжалявам, че не се бях овладял навреме.

— Арсилас или не, ще те изхвърля навън.

Тя нервно напусна стаята, отиде чак до средата на столовата и ми говореше отдалече, с бюст наведен напред, заплашвайки ме с юмрук, а кичурите коса се мятаха като пепелянките върху главата на Горгона (от известно време се увличах по гръцката митология).

— В моя дом няма място за хулигани.

Тя още веднъж мина напред-назад през столовата, развявайки полите на дългия си халат.

— Съжалявам за това, което направих за тебе! Още утре да се махаш! Да! Съжалявам! Долорес ще предупреди майка ти. Да прави с тебе каквото ще. Не искам и да знам! Измивам си ръцете. Това, което искам, е да те няма тук, да си обираш партушините! Разбрано, нали?

Още едно отскачане встрани и развяване на полите, след което тя повтори:

— Попитах разбрано ли е? Утре сутринта! Още на разсъмване!

И тя излезе, като шляпаше гневно с пантофите си. Стоях, без да помръдна, докато Долорес не промърмори:

— Госпожата има пълно право.

Аз блъснах вратата и ми се стори, че стаята сякаш се напълни с вода като щурманска кабина в потънала платноходка. Изпитвах нужда, както и там, да дишам дълбоко, толкова изпразнени и смазани бяха дробовете ми. Оправяйки леглото си, Долорес, развълнувана от изживяния страх, добави:

— Майка ти трябва да се омъжи отново, да вземе мъж, който да те оправи. А тебе ще те оправят само с камшик.

Искаше ми се да й отговоря иронично, че в такъв случай мама би направила най-добре да се омъжи за звероукротител. Госпожа Кенсон, не бе отправила към Долорес никакъв упрек, тя бе спокойна, понеже единствено аз се оказах виновен, така че нищо не струваше на тази идиотка да продължава да ме обсипва с упреци:

— Виждаш ли? Искаше да се съглася да излизаш! Виждаш ли? О, аз добре постъпих! Мислех, че можеш да направиш нещо подобно! Съмнявах се, че няма никаква задача по алгебра! Какъв е този Арсилас? Революционер? И господинът посещава подобни събрания? И се излага на опасност да се пребие! Така ужасно ме изплаши!

За да се отърва от приказките й, отидох в кухнята, сред тенджерите и плитките чесън. От тук виждах града и част от пристанището, пронизано от зелени и червени светлини. В далечината, в края на вдадените в морето носове, които сега не се виждаха, кръжаха лъчите на прожекторите, а в морето трепкащи светлини бележеха местата, където рибари ловяха риба с фенер. Цялото небе бе една огромна звездна градина, чиято светлина ме успокояваше. Мама естествено щеше да бъде огорчена или ядосана, но и това нямаше значение. Считах, че с право толкова пъти минавах през прозореца. Разбирах, че бях стигнал до дъното на една безизходица, но у мен оставаше някакво чувство, че отвъд тези прегради съществуваше, нещо, в което моят ум най-сетне, малко по малко ще успее да проникне. С една дума, аз се учех да живея, т.е. да разпознавам пределите на тоя свят и да видя с какво мога да заменя този бог, който беше мъртъв у мене.