Константин Паустовски
Далечни години (8)

Святославска улица

Пътуванията в Черкаси и Городишче бяха празници през детинството ми, а делничните дни започваха в Киев, на Святославска улица, дето в мрачната и неуютна квартира минаваха дългите зими.

Святославска улица, застроена с мрачни доходни къщи от жълти киевски тухли, със също такива тухлени тротоари, опираше до грамадно празно място, набраздено от долове. Такива празни места сред града имаше няколко и те се наричаха ярове.

Цял ден край нашата къща към Светославския яр се влачеха обози от „каламашки“ с глина. В Киев каламашки наричаха талигите за превозване на пръст. Каламашниците засипваха доловете в яра и го изравняваха, за да бъдат построени нови къщи.

Пръстта се ръсеше от каламашките, по паважа винаги беше кално и затова аз не обичах Святославската улица.

Бяха ни забранили строго да ходим в яра. Това беше страшно място, свърталище на крадци и просяци. Но все пак ние, хлапетиите, се събирахме понякога на отряди и отивахме в яра. За всеки случай вземахме със себе си полицейска свирка. Тя ни се струваше също такова сигурно оръжие както револвера.

Отначало оглеждахме предпазливо отгоре доловете. Там блестяха строшени стъкла, търкаляха се ръждясали легени и в сметта се ровеха кучета. Те не ни обръщаха внимание.

После добихме кураж и почнахме да се спущаме в доловете, отдето се точеше неприятен жълт дим. Тоя дим излизаше от землянките и копторите. Копторите бяха направени от каквото попадне — от счупен шперплат, стара ламарина, строшени сандъци, седалища от виенски столове, тюфлеци, от които стърчаха пружините. Вместо врати висяха мръсни чували.

До огнищата седяха незабрадени жени в дрипи. Те ни наричаха „господарски синчета“ или искаха „за чаша водка“. Само една от тях — побеляла космата старица с лъвско лице — ни се усмихваше с единствения си зъб.

Това беше известната в Киев просякиня италианка. Тя ходеше по къщите и свиреше на хармоника. Срещу специално заплащане свиреше марсилезата. В такива случаи изпращаха някое от хлапетата при пътната врата, та да предупреди, ако дойде кварталният надзирател.

Просякинята не само свиреше марсилезата на хармоника — тя я пееше с гневен пресипнал глас. Изпълнявана от нея, марсилезата звучеше като гневен призив, като проклятие от страна на обитателите на Святославския яр.

Между обитателите на тия коптори виждахме стари познайници. Ето Яшка Епилептика — просяк с бели пиянски очи. Той постоянно седеше в преддверието на Владимирската катедрала и крещеше една и съща фраза: „Господа милосърдни, обърнете внимание на моята недъгавост!“

В яра Яшка Епилептика съвсем не беше такъв гъгнив и тих, както в преддверието на черквата. Той изпиваше на един дъх четвъртинка водка, удряше се силно в гърдите и викаше просълзен: „Елате при мене всички страдащи и обременени и аз ще ви успокоя!“

Ето и плешивия старец, който продава клечки за зъби на Фундуклеевската улица около кафене „Франсоа“, а до него — латернаджията с папагала.

Около копторите димяха глинени огнища с пробити самоварни тръби.

Най-много ми харесваше бараката на латернаджията. През деня латернаджията го нямаше никога — той ходеше по къщите. Край бараката седеше на земята боса девойка с пръстено лице и красиви намръщени очи. Тя чистеше картофи. Единият й крак беше омотан с парцали.

Това беше дъщерята на латернаджията, гимнастичка, „човек без кости“. По-рано тя ходеше заедно с баща си по дворовете, постилаше едно килимче и — мършава, със синьо трико — правеше върху него разни акробатически номера. Сега тя бе наранила крака си и не можеше да „работи“.

Понякога тя четеше все една и съща книга с откъсната корица. По картинките се досещах, че това е романът „Тримата мускетари“ от Дюма.

Девойката недоволно ни викаше:

— Какво се шляете тук! Не сте ли виждали как живеят хората, а?

Но после тя свикна с нас и престана да вика. Веднъж баща й, нисичък побелял латернаджия, ни завари в яра и каза:

— Нека видят как се мъчат такива като нас. Това може да им влезе в работа, когато станат студенти.

Отначало ние ходехме на цяла дружина в яра. После аз свикнах с обитателите му и почнах да ходя сам.

Дълго време криех това от мама, но ме издаде дъщерята на латернаджията. Бях й занесъл да чете „Чичо Томовата колиба“, но се разболях и не можах да отида да си взема книгата. Тя се обезпокоила и сама донесе книгата в квартирата ни. Мама й отвори вратата и всичко се разкри. Разбрах това по стиснатите устни на мама и по студеното й мълчание.

Вечерта в трапезарията между мама и татко се водеше разговор за моето поведение. Аз го чух иззад вратата. Мама се вълнуваше и се сърдеше, но баща ми каза, че няма нищо страшно, че трудно могат да ме развалят и че той предпочита да дружа с тия онеправдани хора, а не със синовете на киевските търговци и чиновници. Мама възрази, че на моята възраст трябва да ме пазят от тежки житейски впечатления.

— Разбери — каза баща ми, — че на човечното отношение тия хора отговарят с такава преданост, каквато няма да намериш в нашия кръг. За какви тежки житейски впечатления може да става дума тук?

Мама помълча и отговори:

— Да, може би ти си прав…

Когато оздравях, тя ми донесе „Принцът и просякът“ от Марк Твен и каза:

— Ето… занеси това… на дъщерята на латернаджията. Не зная как я казват.

— Лиза — плахо отговорих аз.

— Е, отнеси тая книга на Лиза. Подарък.

Оттогава никой вкъщи вече не се възмущаваше, че ходя в Святославския яр. Сега вече нямаше нужда да мъкна скришом от бюфета захар за моите нови приятели или фъстъци за полуслепия папагал Митка. Исках открито това от мама. Тя никога не ми отказваше.

Бях благодарен за това на мама и на душата ми беше така леко, както може да бъде на едно момче с чиста съвест.

Веднъж през ранна есен латернаджията дойде в двора ни без папагала. Той равнодушно въртеше дръжката на латерната, която свиреше полка „Да вървим, да вървим, мили ангеле, да вървим да танцуваме“. Латернаджията оглеждаше балконите и разтворените прозорци, очаквайки кога най-после ще полети в двора медна монета, увита в хартийка.

Изскочих при латернаджията. Той ми каза, без да престане да върти латерната:

— Митка е болен. Седи настръхнал като таралеж. Не иска да лющи дори твоите фъстъци. Както изглежда, ще умре.

Латернаджията свали черната си прашна шапка и избърса лицето си с нея.

— Изгубен живот! — каза той. — Само с латерната, без Митка, не можеш да изкараш за хляб, а камо ли за водка. Кой сега ще изтегля „късметчета“?

Срещу пет копейки папагалът изтегляше на желаещите зелени, сини и червени билетчета с напечатани на тях предсказания. Кой знае защо, тия билетчета се наричаха „късметчета“. Те бяха свити на тръбички и наредени като цигари в дървена кутийка от гилзи.

Преди да изтегли билетчето, Митка дълго се разхождаше по пръчката и недоволно крещеше.

Предсказанията бяха написани с неясен език.

„Вие сте се родили под знака на Меркурий и вашият камък е изумруд, сиреч смарагд, което значи неразположение и окончателно нареждане на живота ви през годините на дълбоки старини. Бойте се от блондинки и блондини и предпочитайте да не излизате на улицата в деня на отсичането главата на Йоан Предтеча“.

Понякога билетчетата съдържаха къси и зловещи фрази: „Утре вечерта“ или „Ако искаш да останеш жив, никога не се озъртай назад.“

След един ден Митка издъхна и аз го погребах в яра в картонена кутия от обуща. Латернаджията се напи и се изгуби.

Разказах на мама за смъртта на папагала. Устните ми трепереха, но аз се владеех.

— Облечи се — строго каза мама. — Ще отидем у Бурмистров.

Бурмистров беше едно старче с позеленяла от старост брада. Той държеше тъмен и тесен магазин на Бесарабка. Там тоя възглух човек, приличен на джудже, търгуваше с великолепни неща — с въдици, разноцветни тапички, аквариуми, златни рибки, птици, мравешки яйца и дори картинки за копиране.

Мама купи от Бурмистров един стар зелен папагал с калаен пръстен на крака. Взехме под наем една клетка от Бурмистров. Аз носех в нея папагала. По пътя той се изхитри и ухапа пръста ми чак до костта. Отбихме се в една аптека. Превързаха ми пръста, но бях така развълнуван, че почти не почувствувах болка.

Много ми се искаше да отнеса по-скоро папагала на латернаджията, но мама каза:

— Ще дойда заедно с тебе. Трябва сама да видя.

Тя влезе в стаята си да се облече. Срам ме беше, че мама се облича, за да отиде при тия бедни, окъсани хора, но не смеех да й кажа нищо.

След няколко минути тя излезе. Бе облякла една стара рокля, закърпена на лактите. На главата си бе наметнала забрадка. Тоя път дори не сложи елегантните си ръкавици от гласе. Тя обу и обуща с изкривени токове.

Погледнах я с благодарност и тръгнахме.

Мама мъжествено се спусна в дола, мина край занемелите от смайване разчорлени жени и дори нито веднъж не повдигна полата си, за да не се изцапа в купищата смет и пепел.

Като ме видя с папагала, Лиза пламна, сивото й лице се покри с гъста руменина и тя неочаквано направи реверанс на мама. Латернаджията го нямаше вкъщи — той все още заливаше мъката си с приятели на Демиевка.

Лиза взе папагала и като се изчервяваше все повече, повтаряше едни и същи думи:

— Но защо сте го купили! Защо сте го купили!

— Може ли да го научите да изтегля „късметчета“? — попита мама.

— Само за два дни! — радостно отговори Лиза. — Но защо сте го купили! Господи! Защо? Та той струва много пари!

Вкъщи, когато научи за тая случка, баща ми се усмихна и каза:

— Дамска филантропия! Сантиментално възпитание!

— Ах, господи! — с досада извика мама. — Не знам защо непременно искаш да противоречиш на себе си. Чуден характер имаш! На мое място и ти би направил същото.

— Не — отговори баща ми, — бих направил повече.

— Повече ли? — попита мама и в гласа й прозвуча заплаха. — Е, добре! Ще видим!

— Ще видим!

Не се сещах, че баща ми казва всичко това нарочно, за да дразни мама.

На другия ден след това спречкване мама изпрати на Лиза в Святославския яр черната рокля на сестра ми и кафявите си обувки.

Но баща ми не остана длъжен на мама. Той изчака, когато латернаджията дойде в двора ни с новия папагал.

На врата на латернаджията бе вързан червен шал. Носът му блестеше победоносно от водката. В чест на мама латернаджията изсвири всичко, което можеше да изкара на латерната си: марша „Тъга за родината“, валса „Дунавски вълни“, полката „Раздяла“ и песента „Ех, препълнена кутийка“.

Папагалът изтегляше „късметчета“. Петачета, увити в книжки, щедро се сипеха от прозорците. Някои от тях латернаджията ловеше сръчно с шапката си.

После той метна на гръб латерната, приведе се ниско както винаги и тръгна не към улицата, а нагоре по парадната стълба и позвъни на нашата врата.

Той свали шапка и като я държеше в обтегнатата си ръка така, че шапката докосваше пода, благодари на мама и й целуна ръка. Баща ми излезе и покани латернаджията в кабинета си. Латернаджията опря латерната в ъгъла на антрето и крачейки предпазливо, тръгна след баща ми.

Баща ми го почерпи с коняк, каза, че знае колко труден и несигурен е животът му, и му предложи служба на кантонер по югозападната железопътна линия. Там ще си има малка къщичка, зеленчукова градина.

— Не ми се сърдете, Георги Максимович — тихо отговори латернаджията и се изчерви. — Ще ми дотегне като кантонер. Изглежда, че цял живот ще се мъча с тая латерна.

Той си отиде. Мама не можеше да скрие тържеството си, макар че мълчеше.

След няколко дни полицията неочаквано изсели всички обитатели на Святославския яр. Латернаджията и Лиза се изгубиха — очевидно бяха се преместили в друг град.

Но преди това успях да отида още веднъж в яра. Латернаджията ме покани да „вечерям“ у тях.

На един обърнат сандък бе сложена чиния с печени домати и черен хляб, бутилка с вишновка и няколко изцапани бонбона — дебели захарни пръчици на розови и бели резки.

Лиза беше с нова рокля, със стегнато заплетени плитки. Тя докачливо следеше да ям „като у дома си“. Папагалът спеше, с очи притворени от кожената ципица. Латерната от време на време сама издаваше пеещи въздишки. Латернаджията обясни, че от някакви тръбички излизал застоялият се въздух.

Беше вече септември. Наближаваше да мръкне. Който не е видял киевската есен, никога няма да разбере нежната прелест на тия часове.

Първата звезда пламва във висинето. Есенните кичести градини мълчаливо очакват нощта, знаейки, че звездите непременно ще падат на земята и градините ще улавят с гъстите си листа тия звезди като с мрежа и ще ги спуснат на земята така предпазливо, че никой в града няма дори да се събуди и не ще научи нищо за това.

Лиза ме изпрати до къщи, пъхна ми на сбогуване един розов лепкав бонбон и бързо изтича по стълбата. А пък аз дълго не се решавах да позвъня, страхувайки се, че ще ми се карат, задето се връщам късно.