Константин Паустовски
Далечни години (7)

Топчета от бъз

В кутийката се преобръщаха бели меки топчета. Аз хвърлях едно от тия топчета в леген с вода. Топчето почваше да набъбва, после се разтваряше и се превръщаше ту в черен слон с червени очи, ту в оранжев дракон или в цвят на роза със зелени листа.

Тия вълшебни китайски топчета от бъз ми бе донесъл от Пекин моят вуйчо и кръстник Йосиф Григориевич или накратко вуйчо Юзя.

— Авантюрист от класа! — казваше за него баща ми, но не с неодобрение, а дори с известна завист.

Той завиждаше на вуйчо Юзя, защото вуйчо ми бе пребродил цяла Африка, Азия и Европа, но съвсем не като благонравен турист, а като завоевател — с шум, с трясък, с дръзки постъпки и ненаситна жажда да предприема всякакви невероятни подвизи, в който и да било кът на земята: в Шанхай и Адис Абеба, в Харбин и Мешхедт. Всички тия подвизи завършваха с крах.

— Да мога да се докопам до Клондайк — казваше вуйчо Юзя. — Ще има да видят тия американци!

Какво именно той се канеше да покаже на отчаяните клондайски златотърсачи — оставаше неизвестно. Но беше напълно ясно, че той наистина би им показал нещо такова, че славата му да прогърми из целия Юкон и Аляска.

Може би той бе роден, за да стане знаменит изследовател и пътешественик като Николай Пржевалски или Ливингстон. Но животът в тогавашна Русия и по това време — баща ми винаги го наричаше „безвремие“ — бе развалил вуйчо Юзя. Благородната страст към пътешествие се бе превърнала в него в безредно и безплодно скитничество. Но все пак аз съм задължен на вуйчо Юзя, задето след неговите разкази земята почна да ми се струва ужасно интересна и примамлива и това чувство аз запазих за през целия си живот.

Баба Викентия Ивановна смяташе вуйчо Юзя за „божие наказание“, за черната овца в нашето семейство. Когато ми се сърдеше за немирствата и непослушанията, тя казваше:

— Внимавай да не излезе от тебе втори вуйчо Юзя.

Горката баба! Тя не подозираше, че животът на тоя вуйчо ми се виждаше ужасно примамлив. Аз само това и мечтаех да стана „втори вуйчо Юзя“.

Вуйчо Юзя винаги се появяваше у нас в Киев или у баба в Черкаси внезапно и също така внезапно изчезваше, та след година, година и половина да позвъни отново оглушително на вратата и да изпълни квартирата с пресипналия си глас, с шум, с кашлица, клетви и заразителен смях. И всеки път коларят тътреше след вуйчо Юзя тежки куфари с най-различни редки неща.

Вуйчо Юзя беше висок брадат човек с пробит нос, с пръсти като желязо, с които прегъваше сребърни рубли, с подозрително спокойни очи, в дъното на които никога не изчезваше лукавството.

Той не се боеше нито от бога, нито от дявола, нито от смъртта, но се объркваше жалко и се размекваше от женските сълзи и детските капризи.

За пръв път го видях след англо-бурската война.

Вуйчо Юзя бе заминал като доброволец при бурите. Тая постъпка — героична и безкористна, го бе издигнала много в очите на роднините му.

Ние, децата, бяхме потресени от тая война. Ние жалехме флегматичните бури, които се бореха за независимостта си, и мразехме англичаните. Знаехме всички подробности около всеки бой, станал на другия край на земята — за обсадата на Ледисмит, за сражението край Блумфонтейн и за щурмуването на планината Маюба. Най-популярните хора у нас бяха бурските генерали Девет, Жубер и Бота. Ние презирахме надменния лорд Китченер и се присмивахме над това, че английските войници воюват с червени мундири. Четяхме унесено книгата „Питер Мариц, младия бур от Трансвал“.

Но не само ние — целият културен свят следеше със замряло сърце трагедията, която се разиграваше в степите между Ваал и Оранжевата река, неравната борба на един малък народ с една могъща световна държава. Дори киевските латернаджии, които дотогава свиреха само „Раздяла“, почваха да свирят новата песен „Трансвал, Трансвал, родна страна, ти гориш цялата в огън“. За тая песен ние им давахме петачетата, които бяхме си събрали за сладолед.

За момчетата като мене англо-бурската война беше крушение на детската екзотика. Африка се оказа съвсем не такава, каквато си я представяхме по романите от „Около света“ или от къщата на инженер Городецки на улица „Банковска“ в Киев.

В стените на тая сива къща, която приличаше на замък, бяха зазидани грозни скулптурни изображения на носорози, жирафи, лъвове, крокодили, антилопи и други зверове, населяващи Африка. Бетонните хоботи висяха над тротоарите и заменяха водосточните тръби. От устата на носорозите капеше вода. От тъмните ниши издигаха глави сиви каменни тропически змии.

Собственикът на тая къща, инженер Городецки, беше страстен ловец. Той бе ходил на лов в Африка. За спомен от тия си ловни подвизи бе украсил къщата си с каменни туловища на зверове. Възрастните казваха, че Городецки е чудак, но ние, хлапетата, обичахме тая странна къща. Тя подхранваше мечтите ни за Африка.

Но сега, макар че бяхме хлапета, ние разбирахме, че страданията и борбата за човешки правдини бяха нахлули в огромния черен материк, дето дотогава според нашите разбирания тръбяха само мъдри слонове, носеха се миазми от тропическите гори и хипопотами сумтяха в мазната тиня на големите неизследвани реки. Дотогава Африка съществуваше като земя за пътешествениците, за разните Стенлиевци и Ливингстоновци.

На мене, както и на другите момчета, ни беше жал да се разделим с оная Африка, дето се лутахме в мечтите си, да се разделим с лова на лъвове, с изгревите сред пясъците на Сахара, със саловете на Нигер, със свистенето на стрелите, с необуздания крясък на маймуните и мрака на непроходимите гори. Там на всяка крачка ни очакваха опасности. Мислено ние умирахме вече много пъти от треска или от рани зад гредоредните стени на форта, заслушани в бръмченето на самотния куршум, вдишвайки миризмата на мократа отровна трева, загледани с възпалени очи в черното кадифено небе, дето догаряше Южният кръст.

Колко пъти и аз умирах така, жалейки за младия си и къс живот, за това, че не съм изходил тайнствената Африка от Алжир до нос Добра Надежда и от Конго до Занзибар!

Но все пак тая представа за Африка не можеше да се заличи напълно от паметта ми. Тя се оказа трайна. И затова трудно мога да предам онова смайване и оня ням възторг, който изпитах, когато в нашето скучно жилище в Киев се появи един брадат човек, опърлен от африканското слънце, с широкопола бурска шапка, с разкопчана на шията риза, с патрондаш на кръста — вуйчо Юзя.

Аз вървях подире му, гледах го в очите и просто не ми се вярваше, че тъкмо тия очи са видели Оранжевата река, зулуските краали, английските кавалеристи и бурите в Тихия океан.

В това време президентът на Трансвал, старият и тромав Крюгер, бе дошъл в Русия да иска помощ за бурите. Вуйчо Юзя бе пристигнал заедно с него. Той прекара само един ден в Киев и замина след Крюгер за Петербург.

Вуйчо Юзя беше уверен, че Русия ще помогне на бурите. Но от Петербург той писа на баща ми: „Висши държавни съображения са принудили руското правителство да извърши подлост — ние няма да помогнем на бурите. Значи всичко е свършено и аз отново си заминавам за Далечния Изток.“

* * *

Дядо ми, бащата на моята майка, не беше богат човек. Той не би имал достатъчно средства да даде образование на многото си деца — пет дъщери и трима сипа, ако не бил дал всичките си синове в киевския кадетски корпус. Обучението в корпуса било безплатно.

Вуйчо Юзя следвал заедно с братята си в тоя корпус. Четирите години минали благополучно, но на петата година вуйчо Юзя бил преместен от Киев в наказателния „каторжен“ корпус в град Волск на Волга. Във Волск заточавали кадетите за „тежки престъпления“. Вуйчо Юзя извършил такова престъпление.

Кухнята в киевския корпус се помещавала в мазето. За един от празниците в кухнята опекли много кифлички с масло. Те изстивали на дългата кухненска маса. Вуйчо Юзя намерил един прът, заковал гвоздей на него, нанизал с помощта на това приспособление през отворения прозорец на кухнята няколко десетки румени кифлички и направил богат пир в своя клас.

Във Волск вуйчо Юзя прекарал две години. На третата година го изключили от корпуса и го разжалвали като прост войник, задето ударил един офицер: офицерът го бил спрял на улицата, и го изругал грубо за малка нередност в облеклото.

Облекли войнишки шинел на вуйчо Юзя, дали му пушка и го изпратили пешком от Волск в град Кутно, близо до Варшава, в една артилерийска част.

Той прекосил зиме цялата страна от изток на запад, като се явявал при началниците на гарнизоните, изпросвал си хляб по селата и нощувал, където завърне.

От Волск излязъл избухливо момченце, а в Кутно пристигнал озлобен войник.

В Кутно прослужил до първия офицерски чин. Произвели го прапоршчик.

По някаква фаталност на вуйчо Юзя не му вървяло във военната служба. От артилерията го преместили в пехотата. Полкът на вуйчо Юзя бил извикан в Москва като караул през време на коронацията на Николай II. Ротата на вуйчо Юзя охранявала Кремълския кей.

Рано сутринта в деня на коронацията вуйчо ми видял, че войниците му се втурнали към брега на реката и там почнало жестоко сбиване. Вуйчо изтичал към войниците, придържайки сабята си.

Той видял, че в калта на брега се търкаля едно страшно същество с медна глава, оплетена с жици. Войниците съборили на земята това същество, нахвърлили се върху него, а за да се отърве от тях, то ги ритало с грамадните си железни обуща. Един от войниците стиснал грапавата гумена тръбичка около медната глава на това същество и то изхъркало и престанало да се съпротивява. Вуйчо се досетил, че това е водолаз, извикал на войниците, бързо отвинтил медния шлем, но водолазът бил вече мъртъв.

Вуйчо и войниците му не били предупредени, че сутринта водолази от Кронщадт преглеждали дъното на Москва-река, търсейки адски машини.

След тоя случай вуйчо Юзя бил уволнен от армията. Той заминал за Средна Азия и известно време служил като началник на камилските кервани, които пътували от Уралск за Хива и Бухара. По това време Средна Азия още не била свързана с железопътна линия с Русия, всички стоки се натоварвали на камили в Уралск и се пренасяли по-нататък с кервани.

През време на тия пътешествия с кервани вуйчо Юзя се сприятелил с изследователите на Средна Азия братя Грум-Гржимайло и ходел с тих на лов за тигри. Той изпратил подарък на баба една тигрова кожа с такъв свиреп израз на муцуната на убития тигър, че баба веднага скрила тая кожа в мазето, след като предварително я посипала с нафталин.

Вуйчо Юзя обичаше да разказва как само с едно кихане убивал на място чакали. На биваците в пустинята вуйчо лягал, подлагал под главата си торбата с продуктите и се преструвал на заспал. Чакалите допълзявали, подвили опашки. Когато най-нахалният от тях почнел да издърпва предпазливо със зъби торбата изпод главата на вуйчо, вуйчо кихвал оглушително и страхливият чакал, дори без да изквичи, веднага умирал на място от пукване на сърцето.

Ние вярвахме това, защото знаехме добре как вуйчо Юзя кихаше сутрин, готвейки се за новия ден. От това му кихане стъклата на прозорците дрънчаха, а котката хукваше обезумяла из стаите да търси спасение.

Разказите на вуйчо Юзя бяха за нас по-интересни от похожденията на барон Мюнхаузен. Мюнхаузен ние трябваше да си го представяме, а вуйчо Юзя беше до нас — жив, потънал в облаци тютюнев дим, и диванът се друсаше от неговия смях.

После в живота на вуйчо Юзя настъпил тъмен период. Той скитал по Европа, разправят, че играл на рулетка в Монте Карло, озовал се в Абисиния и се върнал оттам с грамаден златен орден, който му дал за нещо си негусът Менелик. Орденът приличал на тока̀ на дворник.

Вуйчо Юзя не си намирал място в живота, докато погледът му не се обърнал към мъгливия Далечен изток, към Манджурия и Усурийския край. Тая страна сякаш нарочно била създадена за такива хора като вуйчо. Там можело да се живее нашироко, шумно, без да се подчинява човек на никакви „глупашки закони“ — отдавайки се напълно на необуздания си характер и на своята предприемчивост.

Това била руската Аляска — ненаселена, богата и опасна. По-хубаво място на света не е могло и да се измисли за вуйчо Юзя. Амур, тайгата, злато, Тихият океан, китайци, Корея, а по-нататък — Камчатка, Япония, Полинезия. Обширният неизследван свят шумял като прибой до бреговете на Далечния изток и тревожел въображението.

Вуйчо Юзя взел със себе си една млада жена-подвижница — според майка ми никоя друга освен една подвижница не би могла да стане жена на такъв ужасен човек като вуйчо Юзя — и заминал в Далечния изток.

Там той участвувал в отбраната на Харбин през време на китайското въстание, в сблъсквания с разбойници хунхузи, в постройката на източно-китайската железопътна линия. Това си занятие прекъснал, само за да замине за Трансвал.

След Англо-бурската война той се върнал в Далечния изток, но вече не в Манджурия, а в Порт Артур. Там работил като агент на Доброволния флот. Вуйчо Юзя писа, че обикнал много параходното дело и съжалявал, че на младини не станал моряк.

По това време жена му умряла и на ръцете на вуйчо Юзя останали две момиченца, негови дъщери. Той ги възпитавал трогателно и неумело заедно със стария китаец слуга, когото наричал Сам Пю-чай. Впрочем вуйчо Юзя обичал не по-малко от дъщерите си тоя предан нему китаец. Изобщо той обичаше китайците и казваше, че те са великолепен, добър и мъдър народ и единственият им недостатък е страхът им от дъждовете.

През време на японската война вуйчо Юзя бил призован в армията като стар офицер. Той изпратил дъщерите си заедно със Сам Пю-чай в Харбин.

След войната той идва в Киев да посети близките си и тогава го видях за последен път.

Той беше вече побелял, спокоен, но макар и от време на време, в очите му все още пламваха, бесни весели искрици.

Той ни разказваше за Пекин, за градините на китайските императори, за Шанхай, за Жълтата река.

След тия разкази аз почнах да си представям Китай като страна, дето има вечно топли и ясни вечери. Това впечатление се обясняваше може би с туй, че вуйчо Юзя вече не измисляше нищо, не въртеше очи и не се смееше високо, а говореше с уморен глас и час по час отърсваше пепелта от цигарата си.

Това беше през 1905 година. Вуйчо Юзя не разбираше много от политика. Той се смяташе за стар войник и наистина беше такъв — честен, верен на клетвата. Когато баща ми почваше острите си и опасни речи, вуйчо Юзя замълчаваше, отиваше в градината, сядаше на пейката и пушеше там усамотен. Той смяташе баща ми за „по-ляв от всички леви“.

В 1905 година в Киев въстана сапьорният батальон. Към него се присъедини артилерийската батарея. Сапьорите минаха с бой през града, като се отбраняваха от нападащите ги казашки части, и спряха отвъд Демиевската застава.

Оттам батареята на въстаналите откри огън срещу двореца на генерал-губернатора и срещу казашките казарми. Но батареята стреляше рядко и лошо и ни един снаряд не попадна нито в двореца, нито в казармите.

Тоя ден вуйчо Юзя нервничеше много, пушеше непрестанно, залутан из градината, и псуваше тихо.

— Сополанковци! — мърмореше той. — Кокошкари, а не артилеристи! Позор!

През деня той неочаквано излезе от къщи, а надвечер батареята на въстаниците, след като разгони отначало с пряко попадение настъпващите казаци, откри бегъл и точен огън срещу казармите, крепостните фортове и двореца на генерал-губернатора.

Военното командуване на града бе обхванато от паника. Под прикритието на артилерийския огън сапьорите, чието дело тогава беше вече явно проиграно, се пръснаха в горите и блатата западно от Киев.

Вуйчо Юзя не се върна нито вечерта, нито през нощта, нито на другия ден. Той изобщо не се върна. Едва след половин година от дъщеря му се получи писмо от Харбин. Тя съобщаваше, че вуйчо Юзя се заселил в Япония и моли да му простят за внезапното изчезване.

Много по-късно научихме, че сърцето на вуйчо Юзя, стар артилерист, не издържало да гледа лошата стрелба на въстаниците. Той излязъл от къщи, промъкнал се при тях, поел командуването на батареята и както той се изразяваше, „дошъл дохак“ на правителствените войски.

Разбира се, станало нужда да бяга. Той заминал за Япония, дето наскоро умрял в град Коба от сърдечна астма и страшна носталгия — тъга по родината.

Преди смъртта си тоя грамаден и неукротим човек плакал при най-малко напомняне за Русия. А в последното си, като че ли шеговито писмо, той искаше да му изпратят в плик най-скъпия за него подарък — изсушен лист от киевски кестен.