Константин Паустовски
Далечни години (4)

Плеврит

В Городишче често имаше бури. Те започваха на Еньовден и продължаваха през целия юли, забулваха острова с разноцветни грамади от облаци, блестяха и гърмяха, раздрусвайки нашата къща, и плашеха до припадък леля Дозя.

С тия бури е свързан споменът ми за моята първа детска любов. Тогава бях на девет години.

На Еньовден девойките от Пилипча идваха като пъстро ято на острова, за да пущат венци по реката. Плетяха венците от полски цветя. Вътре във венците поставяха кръстачки от клечки и залепваха за тях угарки от свещи. Девойките запалваха свещиците по мръкнало и пущаха венците по реката.

Девойките си наричаха — чиято свещ отплава по-далеч, тая девойка ще бъде най-щастлива. Но най-щастливи се смятаха ония, чийто венец попадаше във водовъртежа и се въртеше бавно над вира. Вирът беше под стръмния бряг. Там винаги имаше затишие, свещите на венците горяха много ярко и дори от брега се чуваше как пращят фитилите им.

И възрастните, и ние, децата, обичахме много тия венци на Еньовден. Само Нечипор мърмореше пренебрежително и казваше:

— Глупава работа! В тия венци няма нищо пътно!

С девойките идваше и Хана, моя втора братовчедка. Тя беше на шестнадесет години. В червеникавите си буйни плитки тя заплиташе оранжеви и черни панделки. На шията си носеше матов коралов гердан. Очите на Хана бяха зеленикави, блестящи. Всеки път, когато се усмихваше, тя навеждаше очи и вече не ги повдигаше скоро, сякаш й беше трудно да ги повдигне. На бузите й винаги имаше топла руменина.

Чувах, че мама и леля Дозя съжаляваха Хана за нещо. Искаше ми се да науча какво си говорят, но щом се приближах, те винаги млъкваха.

На Еньовден ме пуснаха с Хана при девойките на реката. По пътя Хана ме попита:

— Какъв ще станеш, Костик, когато пораснеш?

— Моряк — отговорих аз.

— Не бива — каза Хана. — Моряците се давят в морската бездна. Някоя ще изплаче ясните си очи за тебе.

Аз не обърнах внимание на думите на Хана. Държах я за горещата мургава ръка и й разказвах за първото си пътуване до морето.

Рано пролетта баща ми ходѝ за три дни на командировка в Новоросийск и ме взе със себе си. Морето се показа в далечината като синя стена. Дълго не можех да разбера какво е това. После видях зеления залив, фара, чух шума на вълните при вълнолома и морето се запечати у мене, както се запечатва в паметта някой великолепен, но твърде неясен сън.

В пристанището стояха черни броненосци с жълти комини — „Дванадесет апостоли“ и „Три светители“. Ходихме с татко на тия кораби. Поразиха ме загорелите от слънцето офицери в бели кители със златни кортици, маслената топлина на машинните отделения. Но най-много ме зачуди баща ми. Не бях го виждал никога такъв. Той се смееше, шегуваше се, говореше оживено с офицерите. Отбихме се дори в каютата на един корабен машинист. Баща ми пи с него коняк и пуши турски цигари в розова хартия със златни арабски букви.

Хана слушаше, навела очи. Кой знае защо, ми дожаля за нея и казах, че когато стана моряк, непременно ще я взема при себе си на кораба.

— Като каква ще ме вземеш? — попита Хана. — Като готвачка? Или като перачка?

— Не! — отговорих аз, пламнал от момчешко въодушевление. — Ти ще бъдеш моя жена.

Хана се спря и ме погледна строго в очите.

— Закълни се! — прошепна тя. — Закълни се в сърцето на майка си!

— Кълна се! — отговорих аз, без да се замисля.

Хана се усмихна, зениците й станаха зелени като морска вода и тя ме целуна силно по очите. Усетих горещината на руменеещите й устни. Из целия път до реката мълчахме.

Свещта на Хана угасна първа. Иззад гората на графиня Браницка се надигаше тъмен облак. Но увлечени от венците, ние не го забелязахме, докато не задуха вятър, докато върбите не засвириха, навеждайки се към земята, и не блесна с ослепителен гръм първата мълния.

Девойките с писъци хукнаха под дърветата. Хана свали шала от раменете си, уви ме, улови ме за ръката и ние затичахме.

Тя ме влачеше, дъждът ни настигаше и аз знаех, че и без това не ще успеем да дотичаме до дома.

Дъждът ни настигна близо до дядовата колиба. Дотичахме до колибата, измокрени до костите. Дядо го нямаше на пчелина.

Седяхме в колибата, притиснати един до друг. Хана търкаше ръцете ми. От нея лъхаше на мокра басма. През цялото време тя питаше уплашено:

— Студено ли ти е? Ох, ако се разболееш, какво ще правя тогава?

Аз треперех. Наистина ми беше много студено. В очите на Хана се сменяваха страх, отчаяние, любов.

После тя се улови за гърлото и се закашля. Виждах как тупа жилката на нежната й бяла шия. Прегърнах Хана и притиснах глава на мокрото й рамо. Искаше ми се да имам такава млада и добра майка.

— Какво ти е? — смутено питаше Хана, като не преставаше да кашля, и ме галеше по главата. — Какво ти е? Не бой се… Няма да ни убие гръм. Аз нали съм с тебе. Не бой се.

После тя ме отблъсна леко, притисна до устата ръкава на ризата си, извезана с червени дъбови листа, и по платното до тях се плъзна малко кърваво петно, подобно на извезан дъбов листец.

— Не ми трябва твоята клетва! — прошепна Хана, виновно ме погледна изпод вежди и се усмихна. — Аз се пошегувах.

Гръмотевицата се чуваше вече на края на грамадната земя. Дъждът премина. Само по дърветата шумяха чести капки.

През нощта имах температура. След един ден пристигна от Белая Церков с велосипед младият лекар Напелбаум, прегледа ме и каза, че имам плеврит.

От нас Напелбаум ходи в Пилипча да види Хана, върна се и в съседната стая каза тихо на майка ми:

— Тя, Мария Григориевна, има скоротечна охтика. Няма да доживее до пролетта.

Аз заплаках, извиках мама, прегърнах я и забелязах, че и на нейната шия тупа също такава нежна жилка като на Хана. Тогава заплаках по-силно и дълго не можех да спра, а мама ме галеше по главата и казваше:

— Какво ти е? Аз нали съм при тебе. Не бой се.

Аз оздравях, а Хана умря зимата през февруари.

На следното лято отидох с мама на гроба й и сложих на зеленото малко хълмче букет от маргаритки, превързан с черна панделка. Такива цветя Хана заплиташе в плитките си. И кой знае защо, ми беше неловко, че до мене стои мама с червено чадърче и че съм дошъл с друг човек при Хана.