Константин Паустовски
Далечни години (39)

Мъничка доза отрова

От време на време у вуйчо Коля идваше на гости селският аптекар. Той се казваше Лазар Борисович.

Според нас той беше доста странен аптекар. Облечен бе в студентска тужурка. На широкия му нос едва се крепеше изкривено пенсне с черно ширитче. Аптекарят беше нисичък, къс и набит, обрасъл до очите с брада и твърде язвителен.

Лазар Борисович беше родом от Витебск, следвал бе някога в Харковския университет, но не бе го завършил. Сега живееше в селската аптека заедно с гърбавата си сестра. Доколкото се досещахме, аптекарят бе замесен в революционното движение.

Той носеше със себе си брошури от Плеханов, на много места дебело подчертани с червен и син молив, с удивителни и въпросителни знаци по белите полета.

В неделни дни аптекарят се промъкваше с тия брошури във вътрешността на парка, постилаше тужурката си на тревата, лягаше и четеше, преметнал крак върху крак и олюлявайки дебелата си обувка.

Веднъж отидох в аптеката на Лазар Борисович да взема прахове за вуйна Маруся. Тя имаше главоболие.

Харесваше ми тая аптека — чистичка стара стая с постлани пътеки и мушкато, порцеланови буркани на лавиците и мирис на треви. Лазар Борисович сам събираше тия треви, сушеше ги и правеше от тях настойки.

Никога не съм виждал такава скърцаща къща като тая аптека. Всяка дъска на пода скърцаше със свой тон. Освен това пищяха и скърцаха всички неща: столовете, дървеният диван, лавиците и тезгяхът, на който Лазар Борисович пишеше рецептите. При всяко движение на аптекаря се чуваше такова разнообразно скърцане, сякаш в аптеката неколцина цигулари дърпат с лъковете по сухи, силно обтегнати струни.

Лазар Борисович се ориентираше отлично сред тия скърцания и долавяше и най-тънките им отсенки.

— Маня! — викаше той на сестра си. — Ама ти не чуваш ли? Васка отиде в кухнята. А там е рибата!

Васка беше черният остарял аптекарски котарак.

Понякога аптекарят казваше на нас, посетителите:

— Много ви моля, не сядайте на тоя диван, защото ще започне такава музика, от която може да полудее човек.

Чукайки праховете в хаванчето, Лазар Борисович разправяше, че слава богу, във влажно време аптеката не скърца толкова силно, както при суша. Хаванчето внезапно изскърцваше. Посетителят трепваше, а Лазар Борисович казваше тържествено:

— Аха! И вие ли страдате от нерви! Поздравявам ви!

Сега, чукайки прахчетата за вуйна Маруся, Лазар Борисович издаваше множество скърцания и казваше:

— Гръцкият мъдрец Сократ е бил отровен с бучиниш. Така! А тук, по блатото около мелницата, има цяла гора от тоя бучиниш. Предупреждавам ви — бели чадърести цветчета. Отровата е в корените му. Така! Но между другото в малки дози тая отрова е полезна. Аз смятам, че понякога в храната на всеки човек трябва да се сипва по мъничка доза отрова, та да се прочисти, както трябва, и да дойде на себе си.

— Вие вярвате ли в хомеопатията? — попитах аз.

— В областта на психиката — да! — решително заяви Лазар Борисович. — Не можете ли да разберете? Хайде да проверим върху вас. Да направим опит.

Аз се съгласих. За мене беше интересно какъв е тоя опит.

— И аз знам — каза Лазар Борисович, — че младостта си има свои права, особено когато юношата е завършил гимназия и постъпва в университета. Тогава в главата му е въртележка. Но все така трябва да се замисли!

— Над какво?

— Вие като че ли нямате за какво да мислите! — сърдито възкликна Лазар Борисович. — Ето почвате да живеете. Така ли е? Какъв ще станете вие, позволете да полюбопитствувам? И как възнамерявате да живеете? Нима ще успеете през цялото време да се веселите, да се шегувате и да отбягвате трудните въпроси? Животът не е учебна ваканция, млади човече! Не! Предсказвам ви — ние сме в навечерието на големи събития. Да! Уверявам ви в това. Макар че Николай Григориевич ми се присмива, ще видим кой ще излезе прав. И така аз се интересувам: какъв ще станете вие?

— Аз искам… — почнах.

— Оставете! — извика Лазар Борисович. — Какво ще ми кажете? — Че искате да станете инженер, лекар, учен някакъв? Това съвсем не е важно.

— А кое е важното?

— Спра-вед-ли-вост-та! — извика той. — Трябва да сме с народа. И за народа. Станете, какъвто щете, ако ще би и дантист, но се борете за хубав живот за хората. Така ли е?

— Но защо ми казвате това?

— Защо ли? Изобщо! Без всякаква причина! Вие сте приятен младеж, но не обичате да размишлявате. Отдавна съм забелязал това. Така че бъдете любезен — поразмишлявайте!

— Аз ще стана писател — казах и се изчервих.

— Писател? — Лазар Борисович оправи пенснето си и ме погледна със страшно учудване. — Хо-хо! Малко хора ли искат да станат писатели! Може би и аз искам да стана Лев Николаевич Толстой!

— Но аз съм писал вече… и съм печатал.

— Тогава — решително каза Лазар Борисович — бъдете любезен да почакате! Ще ви премеря прахчетата, ще ви изпратя и ще си изясним това.

Както изглежда, той беше развълнуван и докато мереше прахчетата, на два пъти изтърва пенснето си.

Излязохме и тръгнахме през полето към реката, а оттам към парка. Слънцето се спущаше към горите отвъд реката. Лазар Борисович късаше връхчетата на пелина, стриваше ги, миришеше пръстите си и казваше:

— Това е голяма работа, но тя изисква истинско познаване на живота. Така ли е? А вие го имате твърде малко, да не кажем, че съвсем го нямате. Писател! Той е длъжен да знае толкова много, че е дори страшно да се помисли. Той трябва да разбира всичко! Трябва да работи като вол и да не гони слава! Да! Така е! Мога да ви кажа само едно — идете по къщурките, по панаирите, във фабриките, в нощните приюти. Навред — в театри, в болници, в мини и затвори. Така! Навред. Та животът да ви просмуче като спиртът валериана! Та да се получи истинска настойка. Тогава ще можете да го давате на хората като чудодеен балсам! Но пак само в определени дози. Да!

Той дълго още говори за призванието на писателя. Сбогувахме се край парка.

— Напразно ме мислите за хаймана — казах аз.

— О, не! — възкликна Лазар Борисович и ме улови за ръката. — Та аз се радвам. Нали виждате. Но ще се съгласите, че съм бил донейде прав и сега ще помислите за много работи. След моята мъничка доза отрова. А?

Той се взираше в очите ми и се смееше, без да пусне ръката ми. После въздъхна и си отиде. Вървеше по полето, нисичък и космат, и все така късаше стръкчетата пелин. След това извади джобното си ножче, клекна и почна да изравя от земята някаква лековита трева.

Опитът на аптекаря сполучи. Разбрах, че не зная почти нищо и не бях мислил още за много важни неща. Вслушах се в съвета на тоя смешен човек и скоро отидох между хората, в оная житейска школа, която не могат да заменят никакви книги и отвлечени размишления.

Това беше трудна и истинска работа.

Младостта вземаше своето. Не се и замислях дали ще имам достатъчно сили, за да мина тая школа. Бях убеден, че ще имам сили.

Вечерта всички отидохме на Тебеширената могилка — стръмна урва над реката, обрасла с млади борчета. От Тебеширената могилка се откри огромната есенна топла нощ.

Седнахме на края на урвата. Водата до бента шумеше. Птиците шетаха между клоните, готвейки се да нощуват. Над гората пламваха светкавици. Тогава се виждаха прозрачните като дим облаци.

— За какво мислиш, Костик? — попита Глеб.

— Така… изобщо…

Аз мислех, че никога и никому, който и да ми каже това, няма да повярвам, че тоя живот с неговата любов, стремеж към правдата и щастието, с неговите светкавици и далечния шум на водата сред нощта е лишен от смисъл и разум. Всеки от нас трябва да се бори за утвърждаване на тоя живот навред и винаги — до края на дните си.