Константин Паустовски
Далечни години (37)

Зрелостно свидетелство

Зрелостните изпити започнаха в края на май и продължиха цял месец. Всички класове бяха вече разпуснати за лятната ваканция. Само ние идвахме в празната прохладна гимназия. Тя сякаш си отпочиваше от зимната залисия. Шумът от нашите стъпки се чуваше по всички етажи.

В актовата зала, дето се произвеждаха изпитите, прозорците бяха широко разтворени. В светлината на слънцето из залата летяха семена на глухарчета, като бели мъждукащи светлинки.

На изпитите ни задължаваха да идваме с мундири. Коравата яка на мундира със сребърен галон протъркваше шията. Ние седяхме под кестените в градината с разкопчани мундири и чакахме реда си.

Изпитите ни плашеха. И ни беше тъжно да напуснем гимназията. Бяхме свикнали с нея. Бъдещето ни се представяше неясно и трудно, главно защото неизбежно ще се разпилеем. Ще се разтури нашето вярно и весело ученическо семейство.

Преди изпитите в градината бе свикано събрание. На него бяха поканени всички ученици от нашия клас освен евреите. Евреите не трябваше да знаят нищо за това събрание.

На събранието бе решено най-добрите ученици измежду русите и поляците да изкарат поне един предмет с четворка на изпитите, та да не получат златен медал. Ние решихме да оставим всички златни медали за евреите. Без тези медали тях не ги приемаха в университета.

Заклехме се да запазим в тайна това решение. За чест на нашия клас ние не казахме нито дума за това нито тогава, нито после, когато бяхме вече студенти в университета. Сега аз нарушавам тая клетва, защото почти никой от моите другари от гимназията не е вече между живите. Повечето от тях загинаха през време на големите войни, преживени от моето поколение. Оцелели са само няколко души.

Свикано бе и второ събрание. На него се уговорихме кой от нас трябва да помогне на някои от ученичките от Мариинската девическа гимназия при написването на съчинението. Не знам защо, но те държаха заедно с нас писмен изпит по руска литература.

Преговорите с ученичките водеше Станишевски. Той донесе списък на ония ученички, които се нуждаеха от помощ. Списъкът се състоеше от шест имена.

На мене възложиха да помогна на ученичката Богушевич. Аз не я познавах и никога не бях я виждал.

Ние пишехме съчинението в актовата зала. Всеки седеше на отделна масичка — учениците отляво, а ученичките — отдясно. По широката пътека между ученичките и нас се разхождаха надзиратели. Те следяха да не си предаваме един на друг листчета, попивателни и други подозрителни предмети.

И шестте ученички от списъка на Станишевски седнаха до пътеката. Мъчех се да разбера коя от тях е Богушевич. Фамилното име на „Богушевич“ ме караше да мисля, че тя е някоя пълна украинка. Една от ученичките беше пълна, с дебели плитки. Реших, че тъкмо тя е Богушевич.

Влезе директорът. Ние станахме. Директорът шумно разпечата дебелия плик, извади от него едно листче с темата на съчинението, изпратена от учебния окръг, взе тебешира и грижливо написа на дъската: „Истинската просвета съчетава нравственото развитие с умственото“.

Из залата премина тревожен шум — темата беше страхотна.

Не биваше да губя време. Веднага почнах да пиша на едно тясно листче конспект на съчинението за Богушевич.

През време на зрелостните изпити ни се разрешаваше да пушим. За тая цел ние вземахме един по един разрешение да отидем в пушалнята на края на коридора. Там дежуреше грохналият слуга Казимир — същият, който бе ме въвел в подготвителния клас.

На път към пушалнята аз свих на тънка тръбичка конспекта и го пъхнах в мундщука на цигарата. Изпуших цигарата, а угарката оставих на уговореното място върху перваза на прозореца. Казимир не забеляза нищо. Той седеше на стола и ядеше сандвич.

Моята задача беше изпълнена. След мене в пушалнята отиде Литауер. Той оставил на прозореца угарката си с конспекта, а листчето на моята угарка извадил и връщайки се на мястото си, го хвърли на масата на ученичката Богушевич. След Литауер същото нещо направиха Станишевски, Регаме и още двама ученици. Тая работа изискваше ловкост и точно око.

Бях започнал вече да пиша съчинението си, когато в залата се върна Литауер. Аз го следях. Искаше ми се да видя как и на кого ще хвърли листчето. Но той направи това така бързо, че не забелязах нищо. Само по това, че една от ученичките почна да пише трескаво, разбирах, че работата е свършена и Богушевич е спасена.

Но започнала бе да пише не оная ученичка с дебелите плитки, а съвсем друга. Аз виждах само мършавия й гръб, по който бяха преметнати презрамките на парадно бялата престилка, и червеникавите къдрици на врата й.

За съчинението ни бяха дали четири часа. Повечето от нас го завършиха по-рано. Само ученичките седяха още над масите и се измъчваха.

Ние отидохме в градината. Тоя ден тук пееха толкова много птици, сякаш се бяха събрали от целия Киев.

В градината за малко не избухна свада между Литауер и Станишевски. Литауер каза, че Станишевски не е нагласил умело подпомагането на ученичките. Станишевски кипна. Той сияеше от успеха на своето предприятие и очакваше слава, а не критика.

— Защо пък? — обърна се той към Литауер със заядлив тон, който не превеждаше нещо хубаво.

— Защото съвсем нямаше смисъл да знаем фамилните имена на ученичките, на които ще даваме листчета. Шест ученички — шест листчета. Всяка ученичка получава по едно листче. Защо ми е да зная, че моето листче е за Богушевич или за Яворска? Не е ли все едно! Това само усложни работата, когато хвърляхме листчетата.

— Боже мой! — Станишевски тъжно поклати глава. — Ти си формен кретен! Фантазията ти никак не е развита. Тогава знай, че аз го направих нарочно.

— Защо?

— Това ми се видя по-ин-те-рес-но! — важно отговори Станишевски. — Може би на тая почва между спасителя и спасената ще пламне гореща любов! Мислил ли си за това?

— Не.

— Ех, че глупак! — отсече Станишевски. — А сега да вървим в сладкарницата на Франсуа. Има сладолед.

След всеки изпит ние гуляехме със скромните си средства — ходехме в сладкарницата на Франсуа и изяждахме по пет сладоледа.

За мене най-труден беше изпитът по тригонометрия. Но все пак го издържах. Изпитът се проточи до вечерта.

След изпита почакахме, докато инспекторът ни съобщи бележките, и зарадвани от това, че никой не е скъсан, шумно изскочихме на улицата.

Станишевски с все сила хвърли нагоре разкъсания си учебник. Като се олюляваха и летяха наоколо, на паважа се посипаха разпилените страници. Това ни се хареса. Всички по команда хвърлихме нагоре учебниците си и след миг целият паваж побеля от шумолящите страници. Зад гърба ни засвирка стражарят.

Завихме към Фундуклеевска улица, а след това към тясната Нестеровска. Постепенно всички се разотидоха и останахме само петима: Станишевски, Фицовски, Шмуклер, Хорожевски и аз.

Тръгнахме към Галицкия пазар, дето имаше множество малки дюкянчета за закуски и пивници. Решихме да се напием, защото смятахме, че изпитите са вече свършени. Оставаше само латински език, но от тоя изпит никой не се боеше.

Пущахме шеги и се смеехме. Според старомодния израз в нас се бе вселил бесът. Минувачите се обръщаха да ни гледат.

Влязохме в една пивница на Галицкия пазар. Подът миришеше на бира. Край стената бяха преградени дъсчени сепаренца, облепени с розови тапети. Те се наричаха „отделни кабинети“. Ние заехме един такъв „кабинет“ и си поръчахме водка и телешко.

Съдържателят предвидливо дръпна избелялата завеска. Но ние така шумяхме, че от време на време някой от посетителите отдръпваше завеската и надничаше в „кабинета“ ни. Ние черпехме с водка всички, които надничаха. Те пиеха на драго сърце и ни поздравяваха с „благополучното завършване“.

Беше вече късно вечерта, когато съдържателят влезе в нашия „кабинет“ и като врътна очи към завеската, тихо каза:

— Един агент стърчи зад вратата.

— Какъв агент пък сега? — попита Станишевски.

— От тайната полиция. Трябва да се измъкнете тихичко през задния вход. А от двора се излиза на Булевардно-Кудрявската улица.

Ние не обърнахме особено внимание на думите на съдържателя, но все пак излязохме през задния вход във вонящия тъмен двор. Край сандъците със смет и дъсчените бараки, навеждайки се, за да не се закачим за опнатите въжета за пране, се измъкнахме на Булевардно-Кудрявска улица. Никой не вървеше след нас.

Излязохме от вратника на слабо осветения тротоар. Там стоеше и ни чакаше един прегърбен човек с бомбе.

— Добър вечер! — пресипнало каза той със зловещ глас и понадигна бомбето си. — Добре ли си погуляхте, господа гимназисти?

Ние не отговорихме нищо и тръгнахме нагоре по Булевардно-Кудрявска улица. Човекът с бомбето тръгна след нас.

— Устата им още на мляко мирише — злобно каза той, — а и те се измъкват през задните дворове!

Станишевски се спря. Човекът с бомбето също се спря и пъхна ръка в джоба на дългото си сако.

— Какво искате? — попита Станишевски. — Махайте се веднага по дяволите!

— Тръгнали по кръчмите — заприказва човекът с бомбето. — А сте уж възпитаници на императорската гимназия! За посещение на кръчмите се полага вълчи билет. Известно ли ви е това?

— Да вървим! — каза ни Станишевски. — Скучно е да слушаш един глупак.

Ние тръгнахме. Човекът с бомбето тръгна подире ни.

— Аз не съм глупак — каза той. — Вие сте глупаци. И аз съм учил в гимназията.

— Познава се — обади се Шмуклер.

— Кое се познава? — истерично се развика човекът. — Заради пиене мене ме изхвърлиха от гимназията и ми дадоха вълчи билет за неблагонадеждност. Да не мислите, че ще ви простя за гуляйджийството? Не! Каквото съм намислил, ще го направя. Няма да имам мира, докато не дадат и на вас вълчи билет. На вятъра ще отидат изпитите ви. Ще има да сънувате за университета. Нали в кръчмата водехте разговори против правителството? Водехте! Нали се присмивахте на царското семейство? Присмивахте се! Като нищо ще ви арестувам. С мене шега не бива. На всяка цена ще ви откарам в тайната полиция.

Ние завихме по пустите улици към Светославския яр. Мислехме, че детективът няма да се реши да тръгне след нас в това затънтено място. Но той упорито вървеше подире ни.

— Нима не можем да се справим петимата с него? — тихо попита Станишевски.

Спряхме се. Детективът извади револвер от джоба си. Посочи ни го и глухо се засмя.

Дълго го разкарвахме по улиците, като отбягвахме кръстовищата, дето имаше стражари. Фицовски предложи да се отскубнем един по един и да се скрием. В тоя случай детективът ще върви не подир едного, а след неколцина — отначало след четирима, после след трима, след двама и най-после след един. Вместо петима той ще може да задържи само едного.

Но никой от нас не се съгласи с Фицовски. Това нямаше да е другарско.

Ние се гаврехме над детектива. Всеки от нас разправяше високо измислената му биография. Биографиите бяха чудовищни и оскърбителни. Детективът ръмжеше от ярост. Както изглежда, той бе се уморил, но с упоритостта на побъркан се тътреше подире ни.

На изток почна да се синее. Време беше да действуваме. Наговорихме се и като се въртяхме по уличките, приближихме се до къщата, дето живееше Станишевски.

Откъм улицата имаше каменна ограда, висока ръст и половина. Долу на нея имаше издатина. Ние по команда скочихме на тая издатина и се прехвърлихме през оградата. Помогнаха ни уроците по гимнастика.

В градината зад оградата бяха струпани строшени тухли. Град от тухли се посипа върху детектива, който бе останал отвъд стената. Той извика, отскочи на средата на улицата и стреля. Куршумът му самотно пропищя във въздуха.

През градинката и вратника ние се прехвърлихме в другия двор, изтичахме на четвъртия етаж в квартирата на Станишевски и след няколко минути лежахме вече съблечени на диваните и кушетките и се ослушвахме да разберем какво става на улицата.

Бащата на Станишевски, побелял брадясал адвокат, крачеше по халат из стаите. Той беше настроен също така войнствено като нас, но ни молеше да лежим спокойно, да не ставаме и се приближаваме до прозорците.

Отначало се чуваше как някой яростно блъска по портата и се кара с дворника. После в двора се чуха гласовете на детектива и стражари. За наше щастие през двора на къщата, дето живееше Станишевски, се минаваше на другата улица. Дворникът уверяваше, че гимназистите сигурно са избягали през двора на улицата. След като повдигаха врява, детективът и стражарите си отидоха.

Заспахме като заклани и се събудихме едва на обед. Изпратихме на улицата разузнавачки — сестрите на Станишевски. Нямаше нищо подозрително и затова се разотидохме по домовете си.

Колкото и да изглежда странно сега, ние се спасихме от голяма опасност: от неизбежно изключване и от вълчи билети за неблагонадеждност два дни преди завършване на гимназията. Това би било равносилно на гражданска смърт.

Най-после настъпи оня чуден ден, когато в актовата зала до голямата маса, покрита със зелено сукно, директорът ни раздаде зрелостните свидетелства и ни поздрави със завършването на гимназията.

На другия ден в гимназията се състоя традиционният абитуриентски бал. На него бяха поканени и гимназистките, които бяха държали заедно с нас изпит по руска литература.

Гимназията беше ярко осветена. В градината висяха разноцветни фенерчета. Свиреше оркестър.

Преди бала Субоч ни държа реч:

— В четвърти клас аз само ви търпях. В пети клас почнах да ви възпитавам, макар че нямаше много шансове да направя от вас истински хора. В шести клас се сприятелих с вас. В седми клас ви обикнах, а в осми — почнах да се гордея с вас. Аз съм нещастен баща. Имам извънредно много деца, не по-малко от четиридесет. При това всеки четири-пет години моите деца се сменят. Едни си отиват, а други идват. Оттук изводът — на мене ми се падат четиридесет пъти повече огорчения, отколкото на обикновените родители. И четиридесет пъти повече грижи. И затова може би невинаги съм бил еднакво внимателен към всички. Тъжно ми е да се разделя с вас. Аз се стремях да ви направя добри хора. От своя страна вие осмисляхте живота ми. Аз се подмладявах с вас. Прощавах ви завинаги всички глупави щуротии и дори побоищата ви с първото отделение. Прощавах ви всичко. Разбира се, в това няма никакво великодушие. Но аз ви призовавам към великодушие. Хайне е казал, че на земята глупаците са повече, отколкото хората. Разбира се, той е преувеличил. Но какво значи все пак това? То значи, че всеки ден ние срещаме хора, чието съществувание не носи никаква радост и полза нито на тях, нито на околните. Пазете се да не бъдете безполезни. Каквито и да станете, помнете мъдрия съвет: „Да не минава нито един ден, без да напишете ред“. Трудете се! Какво нещо е талантът? Тройно или четворно повече труд! Обичайте труда и нека винаги ви е жал да се разделите с него. На добър път! Не споменавайте с лошо наставниците си, които са побелели в боевете с вас!

Ние се втурнахме към него и той целуна всекиго от нас.

— А сега — каза Субоч — няколко думи на латински!

Той размаха ръце и запя:

„Gaudeamus igitur, juvenes dum sumus!“^[1]

Ние подехме първата си студентска песен.

След това започна балът. Разпоредител беше Станишевски. Той заповяда на гимназистите спасители да поканят на валс спасените от тях гимназистки. Запозна ме със слабичката девойка с радостни очи — Оля Богушевич. Тя беше с бяла рокля. Навела очи, тя ми благодари за помощта и побледня от смущение. Аз отговорих, че това е дребна работа. Танцувахме с нея. После й донесох сладолед от бюфета.

След бала изпратихме ученичките до дома им. Оля Богушевич живееше на Липки. Аз вървях с нея през нощта под топлия листак на дърветата. Бялата й рокля изглеждаше твърде гиздава дори за тая юнска нощ. Разделихме се като приятели.

Тръгнах към Фицовски, дето нашият кръжок прекара останалото време от нощта. Уредихме на общи разноски вечеря с вино и поканихме на нея Субоч, Селиханович и Йохансон. Йохансон пееше песнички от Шуберт. Субоч му акомпанираше виртуозно с бутилки.

Вдигахме много шум и се разотидохме, когато слънцето се издигна, но по улиците още лежеше дълга студена сянка. Прегърнахме се силно на сбогуване и всеки тръгна по пътя си със странно чувство на тъга и веселие.