Константин Паустовски
Далечни години (35)

Разгуляй

Пътувах за коледната ваканция при мама в Москва. Когато влакът минаваше край Брянск, валеше такъв гъст сняг, че зад прозорците не можеше да се различи нищо. Аз само си представях в далечината през падащия сняг познатото градче, блясъка на снежните килими по улиците му и къщата на вуйчо Коля със застъклена входна площадка.

Пътувах за пръв път към Москва. Вълнувах се от това, че ще видя мама, и от съзнанието, че отивам в северната столица от нашия южен провинциален Киев.

Всеки час влакът летеше все по-далеч сред белите равнини и бавно се изкачваше към края на сивото небе. Там се стелеше мъгла. Струваше ми се, че напреде ми на кръгозора денят се слива с вечната полярна нощ.

Беше ме малко страх от московската зима. Нямах топъл шинел. Имах само ръкавици и качулка.

Звънците по гарите се чуваха ясно. По снега скърцаха валенки. Моят съсед ме гощаваше с пушен мечешки бут. Мечешкото месо миришеше на борова смола.

През нощта отвъд Сухиничи влакът затъна в преспи. Вятърът пищеше в ламаринените вентилатори. През вагона минаваха тичешком кондуктори с фенери, бели и мъхнати от снега като горски духове, излезли от бърлогата си. Всеки от тях затръшваше с всичка сила вратата зад себе си. Аз се събуждах всеки път.

Сутринта излязох на платформата. Леденият въздух бодеше лицето ми. Отдолу през пролуките вятърът бе натрупал мънички рохкави преспи сняг.

Едва отворих вратата. Веявицата бе утихнала. Вагоните бяха затънали до буферите сред великолепен сняг. В него човек можеше да затъне до главата. На покрива на вагона бе кацнала малка синя птица, писукаше и въртеше глава. Не можеше да се различи къде бялото небе се слива с бялата земя. Беше така тихо, че чувах как водата изтича от локомотива.

На Брянската гара в Москва ме посрещна Дима. Над устната му вече бяха наболи черни твърди мустачки. Дима бе облечен в униформа на студент от технологическия институт.

Бях премръзнал и затова отидохме да пием чай в бюфета.

Останах учуден от московската гара — дървена, нисичка, подобна на грамадна кръчма.

Оранжевото слънце осветяваше тезгяха, покрит с никел, масите със сини палми, парата от чайниците, муселинените завески. Зад замръзналите на пера прозорци шумяха файтонджиите.

Пихме чай със захар на бучки. Поднесоха ни хрускащи гевреци, посипани с брашно.

После излязохме на входната площадка. Над косматите коне се издигаше пара. В очите ми почнаха да се мержелеят закърпените армяци на файтонджиите с тенекиени номера. По утъпкания сняг кацаха гълъби.

— Заповядайте, ваше сиятелство! — развикаха се файтонджиите, зацъкаха с език и задърпаха поводите.

Един от тях излезе напред с шейната. Той отметна изтърканото чергило и ние седнахме в тясната шейна. В краката ни бе постлано сено. Оглеждах се смаян наоколо. Нима това е Москва?

— Карай към Разгуляй! — каза Дима на файтонджията. — Само че да минем през Кремъл.

— Ех-ма — викна файтонджията. — За нас е все едно. Тук или в Кремъл — това не ни топли.

Веднага след гарата, в Дорогомилов, попаднахме сред навалица от шейни, грамадни дъги, изрисувани с цветя, звънчета, пара, която лъхаше в лицето ни от вирнатите нагоре конски муцуни, табели на кръчми, стражари със заледени мустаци и звън от черковни камбани, който раздрусваше въздуха.

Тръгнахме по Бородинския мост. Прозорците на къщите отвъд реката догаряха като мрачно сияние от пожар. В тях се отразяваше залязващото слънце. Кръглият часовник на кръстопътя показваше едва два часа през деня. Всичко беше странно, зашеметяващо и хубаво.

— Е — попита Дима, — харесва ли ти Москва?

— Много ми харесва.

— Почакай, има да видиш още много чудеса.

Отвъд Арбатския площад завихме по една тясна улица. В края на тая улица, на един висок хълм, видях крепостни стени и кули, зелени покриви на дворци и сиви грамади на катедрални черкви. Всичко бе забулено с червеникав вечерен дим.

— Какво е това? — попитах Дима, понеже не разбрах нищо.

— Нима не можеш да го познаеш? Това е Кремъл.

Въздъхнах конвулсивно. Не бях готов за тая среща с Кремъл. Той се издигаше сред огромния град като крепост, построена от розов камък, старо злато и тишина.

Това беше Кремъл, Русия, историята на моя народ. „Кой, горделивецо, няма да снеме шапка пред свещената порта на Кремъл…“

В очите ми се появиха сълзи.

Влязохме в Кремъл през Боровицката порта. Аз видях цар-камбана, цар-топ и камбанарията на „Иван Велики“, която се губеше във вечерното небе.

Файтонджията смъкна калпака от главата си. Ние с Дима свалихме фуражки и шейната мина под Спаската кула. В тъмния проход мигаше кандило. Над главите ни равнодушно и величествено удари часовникът.

— Ами това какво е? — попитах Дима и го улових за ръката, когато излязохме от Спаската порта.

Надолу към реката като разноцветни главички на репей се издигаха чудновати кубета.

— Нима не го позна? — отвърна Дима и се усмихна. — Храмът „Василий Блажени“.

На Червения площад горяха огньове. Около тях се грееха минувачи и файтонджии. По площада се стелеше дим. Тук наблизо по стените видях афишите на Художествения театър с летяща чайка и други афиши с едри черни букви: „Емил Верхарн“.

— Какво е това? — отново попитах Дима.

Верхарн сега е в Москва — отговори той и се засмя, като ме погледна. Изглежда, че лицето ми е било съвсем смутено. — Почакай, ще има да видиш разни чудеса.

Докато стигнем до Разгуляй, вече се стъмни. Шейната спря до една двуетажна къща с дебели стени.

Изкачихме се по стръмната стълба. Дима позвъни и мама тутакси ни отвори вратата. Зад мама стоеше Галя и протегнала глава, се мъчеше да ме види в тъмното антре.

Мама ме прегърна и заплака. Откак не бяхме се виждали, тя бе съвсем побеляла.

— Боже мой — казваше мама, — ти вече си порасъл! И колко приличаш на баща си! Боже, колко приличаш!

Галя бе почти ослепяла. Тя ме отведе до лампата в стаята и дълго ме разглеждаше. По напрегнатото й лице личеше, че тя съвсем не ме вижда, макар и да казваше, че не съм се никак променил.

Обстановката в стаята беше чужда и бедна. Но все пак забелязах няколко познати от детинството ми неща — маминото ковчеже, старовремския бронзов будилник и снимка на баща ми, направена още на младини. Снимката висеше на стената над маминия креват.

Мама почна да се вълнува, че обедът още не е готов и отиде в кухнята. Галя както обикновено ме разпитва за незначителни неща — какво е времето в Киев, защо влакът закъсня и дали баба Викентия Ивановна все така пие сутрин кафе. Дима мълчеше.

Струва ми се, че през тия години в живота ни бяха станали толкова тежки и значителни събития, че не знаех за какво да говоря. А след това се сетих, че сега няма нужда да се говори за нищо тягостно и сериозно.

През тия две години животът ни бе тръгнал по различни пътища. Десетте дни, които ми предстоеше да прекарам в Москва, не бяха достатъчни, за да разкажа всичко.

И затова аз не казах нищо за първия си разказ. Скрих това и от мама, и от Дима, и от Галя.

С лека тъга си спомних за баба, за стаята си в Лукяновка. Изглежда, че там бе останал истинският ми живот. А тук всичко ми бе чуждо — и институтът на Дима, и мрачното старо жилище от две стаи, и Галините неинтересни въпроси. Само очите на мама бяха все още предишните. Но сега мама се вълнуваше за такива дреболии, на които по-рано не обръщаше внимание.

Чаках да заприказва с мене за бъдещето ми, но тя мълчеше. Само през време на обеда ме попита между другото:

— Е, къде мислиш да постъпиш след гимназията?

— В университета — отговорих аз.

След обеда мама извади от ковчежето си сиви театрални билети с нарисувана чайка и ми ги подаде:

— Това е за тебе.

Това бяха билети за „Живият труп“ и „Три сестри“, които даваха в Художествения театър.

Оказа се, че за да купи тия билети, мама бе стояла на опашка пред театралната каса през цялата студена зимна нощ. Страшно се зарадвах и целунах мама, а тя каза усмихната, че за нея било много интересно да стои цяла нощ сред множеството студенти и курсистки и че отдавна не била прекарвала толкова весело времето си.

„Три сестри“ се даваше същия ден, когато пристигнах. Веднага след вечеря почнахме да се готвим с Дима за театъра. Качихме се в студения трамвай и стигнахме до Театралния площад. По жиците пукаха сини електрически искри.

Целият Театрален площад бе изпълнен с искри сняг. Те се издигаха във въздуха и се виждаха добре около фенерите. Магазинът на Мюр и Мерилис хвърляше ивици светлина на паважа. Зад стъклените витрини на магазина светеше елха. Гирлянди от златна и сребърна хартия висяха до земята.

Минахме през Театралния площад в Камергерската уличка и влязохме в неугледния отвън театър.

Подът бе постлан със сиво сукно. Зрителите се движеха безшумно. От радиаторите лъхаше топлина. Кафявата завеса с чайка леко се олюляваше. Всичко беше строго и едновременно с това празнично.

Бузите ми така пламтяха, а очите ми сигурно са блестели толкова много, че съседите ми от столовете ме поглеждаха усмихнати. Дима каза:

— Съвземи се, че иначе няма да чуеш и видиш нищо.

Мъчно ми беше за хората, които страдаха в Чеховата пиеса. Но едновременно с това не ме напущаше чувството на свежест и празничност. Тая празничност и тая свежест идваха от изкуството.

Всичко неугледно и невесело, което видях в Разгуляй, ми се стори временно и не твърде сериозно. Нека има бедност, несгоди и несполуки, но никой не ще може да угаси светлината, която бе дошла сега от тайнствената страна на изкуството. Никой не ще може да ми отнеме това богатство. И никой не е властен над него освен мене.

В такова състояние прекарах и десетте дни в Москва. Мама току ме гледаше и все повтаряше, че съм заприличал извънредно много на баща си.

— За мене е ясно — каза веднъж тя, — че от тебе едва ли ще излезе сериозен човек.

Тя помълча и прибави:

— Не, разбира се, ти няма да бъдеш полезен в живота. Дори за себе си. С твоите увлечения! С твоите фантазии! С твоето леко отношение към нещата!

Аз мълчах. Мама ме привлече към себе си и ме целуна.

— Е, бог да ти помага! Иска ми се да бъдеш щастлив. А останалото не е важно.

— Аз и без това съм щастлив — отговорих. — Моля ти се не мисли за мене. Та аз преживях две години сам. Ще преживея и още.

По това време мама носеше очила. Рамката им беше счупена. Очилата се крепяха на едно ширитче. Мама дълго размотава това ширитче, свали очилата и внимателно ме погледна.

— Неприветливо стана семейството ни! — въздъхна мама. — И саможиво. То е поради беднотията. Ето ти дойде и нищо не разказа за себе си. И аз все мълча, все отлагам. А трябва да си поприказваме.

— Добре де. Само че не се вълнувай.

— Галя е сляпа! — каза мама, задави се и млъкна. — А сега почна и да оглушава. Без мене не може и една седмица да изживее. Ти не разбираш колко много трябва да се грижа за нея. Останаха ми сили само за Галя. Сам бог вижда колко много ви обичам — и тебе, и Дима, и Боря, но не мога да се разкъсам.

Отговорих, че разбирам отлично всичко и в скоро време ще мога да помагам и на нея, и на Галя. Още щом завърша гимназията.

Не мислех вече както по-рано да се върна при мама. Но ми беше жал за нея, обичах я и исках тя да не мисли и се измъчва за мене.

Успокоих я и с леко сърце почнах да се готвя да отида в Третяковската галерия.

Чувствувах се като гостенин в родното си семейство. Твърде голям беше контрастът между мразовитата, блеснала със снеговете и със зимното си небе Москва, с нейните театри, музеи, камбанен звън и унилия и притеснен живот в двете студени стаи на Разгуляй.

С недоумение виждах, че Дима е напълно доволен от живота си — от института, от избраната професия. За мене тоя живот беше чужд. Със същото недоумение забелязах, че в стаята на Дима почти няма книги освен учебниците и печатните лекции.

Поради слепотата си Галя по цял ден се залисваше с различни дребни работи. Тя правеше всичко пипнешком. За нея времето бе спряло преди три години, когато бе почнала да ослепява. Галя живееше само със спомени — дребни и еднообразни. Кръгът на тия спомени ставаше все по-тесен — Галя бе почнала да забравя много неща.

Понякога тя седеше мълчаливо, сложила ръце на коленете си. От време на време вечер мама отделяше по някой час и четеше нещо на Галя, обикновено Гончаров или Тургенев. След четенето Галя подробно разпитваше мама за току-що прочетеното, мъчейки се да възстанови в паметта си и най-дребната последователност на събитията в романите. Мама търпеливо й отговаряше.

Аз отидох в Третяковската галерия. Почти нямаше посетители. Тихата зима сякаш бе пренесла галерията от столицата в Подмосковието — не се чуваха никакви градски звуци. По столовете дремеха бабичките — пазителки на знаменитите картини.

Дълго стоях пред картината на Нестеров „Видението на отрока Вартоломей“. Тъничките девойки-брези се белееха като свещи. Всяка тревичка се протягаше доверчиво към небето. Сърцето ми се свиваше от тая трогателна и нищо не искаща красота.

На дивана срещу картината седеше една побеляла пълна дама в черно. Тя гледаше с лорнет картината. До нея седеше млада жена с руси плитки.

Спрях се отстрана, за да не им преча да гледат картината. Побелялата дама се обърна към мене и попита:

— Как мислиш, Костик, прилича ли това на хълмовете зад парка в Рьовни, или не?

Аз трепнах и се смутих. Побелялата дама ме гледаше усмихната.

— Колко ненаблюдателна е днес младежта! — каза тя. — Нима си забравил Карелини? В Рьовни? И мене, и Люба, и Саша? Наистина минаха вече няколко години.

Аз се изчервих и поздравих. Сега познах побелялата дама — Мария Трофимовна Карелина. Но не можах да позная изведнъж Люба. Тя бе пораснала и в плитките й вече нямаше по-раншните черни панделки.

— Седни — каза Мария Трофимовна. — Колко си порасъл! Дори е неловко човек да говори с тебе на „ти“. Разправи как си попаднал тука. И да си спомним заедно за Рьовни. Ах, какви места, какви места! Това лято непременно ще идем там.

Разказах за себе си. А Мария Трофимовна каза, че както по-рано живее със Саша в Орел. А Люба пък завършила гимназията и постъпила в Московското училище по живопис и скулптура. Сега Мария Трофимовна и Саша дошли през зимната ваканция да навестят Люба в Москва.

— Ами къде е Саша? — попитах аз.

— Остана в хотела. Боли я гърлото.

Люба ме поглеждаше отстрани, навела глава.

Излязохме заедно. Изпратих Карелини до Лоскутния хотел. Те ме замъкнаха в стаята си, за да се стопля и пием кафе.

В голямата двойна хотелска стая беше тъмно от тежките завеси и килими.

Саша ме посрещна като стар приятел и веднага попита за Глеб Афанасиев. Доколкото знаех, Глеб учеше в брянската гимназия.

Гърлото на Саша бе вързано с панделка като у котка. Саша ме улови за ръката:

— Я да отидем да ти покажа Любините картини.

Тя ме помъкна в съседната стая. Но Люба ме хвана за другата ръка и ме спря.

— Глупости! — каза тя и се изчерви. — После ще ги видите. Нали ще се видим пак?

— Не знам — нерешително отговорих аз.

— Той ще дойде да посрещнем заедно Нова година! — извика Саша. — У Люба! В ателието й на Кисловка. Ой, да знаеш, Костик, какви бохеми се събират там! Рицари на платното и палитрата. Има една художничка, същинска героиня от френски роман. Ти непременно ще се влюбиш в нея. Тя носи черна атлазена рокля. Фу-шу! Фу-шу! Ами парфюмът й! Какъв парфюм! „Тъга на туберозите“!

— О, господи! — каза Люба. — Каква нетърпима дърдорка! Сега е ясно защо гърлото те боли винаги.

— Аз имам славеево гърло — лицето на Саша стана тъжно, — то не понася руската зима.

— Не, наистина, нали ще дойдете? — попита ме Люба. — На Нова година?

— Ще я посрещам у дома. У нас това е семеен обичай.

— Но ти я посрещни у дома си — решително ме посъветва Мария Грофимовна, — а после ела у Люба. Те ще лудеят до сутринта.

Съгласих се. После пихме кафе. Саша сложи в чашата ми четири бучки захар. Такова кафе, разбира се, не можеше да се пие. Мария Трофимовна се разсърди. Люба седеше навела очи.

— Защо седиш като Василиса Прекрасна? — попита Саша. — Костик, нали Люба е станала хубавица? Погледни я. Съвсем не прилича на по-малката си сестра — грозница и мръсно пате.

Люба кипна, стана и отмести чашата си.

— Ще престанеш ли най-после! Сврака!

Погледнах Люба. В очите й блесна синьо пламъче. Тя наистина беше много красива.

Отидох си. Вкъщи казах на мама, че съм срещнал Карелини и те са ме поканили да им отида на гости на Нова година. Мама се зарадва:

— Разбира се, ще идеш! Иначе сигурно ти е скучно в Москва. Те са твърде мили и напълно интелигентни хора.

За мама мерилото за човека беше неговата интелигентност. Когато уважаваше някого, тя казваше: „Той е напълно интелигентен човек“.

До Нова година оставаха два дни. Те бяха чудесни дни — заскрежени и побелели от мъглата.

Аз ходех сам на пързалката в зоологическата градина и се пързалях с кънки. Ледът беше здрав и черен, а не като у нас в Киев. Дворниците метяха пързалката с грамадни метли.

Състезавах се в пързаляне с един брадат човек с черна астраганова шапчица и го изпреварих. Тоя човек ми приличаше на художника, когото бях видял в чифлика край Смела, когато ходихме там с леля Надя.

Мама се канеше да отидем заедно на гроба на леля Надя на Ваганковото гробище, но така си и остана с каненето. Тя разправяше, че на гроба й досега имало рози от порцелан. Те изгубили цвета си, но се запазили цели.

Ходих на „Живият труп“ в Художествения театър. „Живият труп“ ми се хареса повече от „Три сестри“. На сцената видях истинска Москва, съда, слушах цигански песни.

В снежната декемврийска Москва, кой знае защо, си спомних за далечното време — за Алуща, за Лена и за това, как тя ми бе извикала: „Върви си! Всичко това са глупости!“.

През тия години все се канех да й пиша, но не й писах. Сега вече бях убеден, че ме е забравила.

Спомних си за Лена и ме порази мисълта колко много хора си отиват от живота и вече никога няма да се върнат. Така си отидоха и Лена, и леля Надя, и дядо ми пчеларят, и баща ми, и чичо Юзя и много други хора.

Това беше странно, тъжно и въпреки моите осемнадесет години, струваше ми се, че съм преживял вече твърде много. Аз обичах тия хора. Всеки от тях, отивайки си, бе отнесъл късче от моята любов. И сигурно от това бях станал по-беден.

Така мислех тогава, но тия мисли не хармонираха с чудната любов към живота, която растеше от година на година у мене.

Мнозина хора си отиваха съвсем или задълго и затова срещата с Карелини — бях забравил съвсем за тях — ми се стори многозначителна, сякаш не беше случайна.

Посрещнах Нова година у дома. Мама бе опекла сладки. Дима купи закуски, вино и пасти. В единадесет часа Дима отиде някъде. Мама ми каза, че отишъл да доведе годеницата си. Тя се казваше Маргарита.

Мама уверяваше, че тя е забележителна девойка и че никога не би желала по-добра жена за Дима.

За да не огорча мама, аз се зачудих радостно, макар че не ми харесваше името на годеницата на Дима и това, че тя произхожда от чиновническо семейство.

Помогнах на мама да нареди новогодишната трапеза. В стаята миришеше на опърлена коса: къдрейки се пипнешком, Галя бе си изгорила дълъг кичур коса. Мъчно й беше за това и аз гледах всякак да я развеселя.

Запалиха свещите. Мама постави на масата бронзовия будилник. Навих го да звъни в дванадесет часа.

Извадих подаръците, които бях донесъл от Киев: на мама — сив плат за рокля, на Галя — пантофи, а на Дима голяма кутия с пергели. Бях я измолил от Боря. Кутията с пергели беше забележителна. Мама се зарадва на подаръците. Тя дори се зачерви.

Няколко минути преди да настъпи Нова година, Дима дойде с една висока бледна девойка. Девойката имаше дълго, унило лице. Люляковата рокля с жълт колан не й стоеше добре. На гърдите й бе забодена дантелена кърпичка. Тя през цялото време се изчервяваше и пастите от чинията вземаше с вилица.

Галя веднага заприказва с нея за възпитанието на децата. Девойката отговаряше неохотно, като поглеждаше Дима. Дима се усмихваше сдържано.

Бронзовият будилник задрънча отчаяно и прекрати Галините разсъждения. Изпихме по чаша вино и се поздравихме с Новата година.

Мама явно много се стараеше на Маргарита да й се хареса у дома. Но тя нервно следеше как Маргарита гледа Дима, сякаш пресмяташе дали в погледа й има достатъчно любов.

Аз дърдорех и се мъчех да покажа всякак, че ми е много весело, но поглеждах крадешком часовника.

Мама си пийна вино, развесели се и почна да разказва на Маргарита за Великдена у бабини в Черкаси и за това колко леко и весело живеехме някога в Киев. Тя сякаш сама не вярваше, че всичко това е било. „Нали е истина, Костик?“ — питаше ме тя. И аз винаги отговарях, че е било така.

В един и половина часа аз се извиних и излязох. Мама тръгна да ме изпрати във вестибюла. Тя ме попита заговорнически дали Маргарита ми харесва. Разбрах, че е безполезно да кажа истината. Това не би донесло нищо друго освен излишни огорчения. И затова казах, че Маргарита е прелестна девойка и че се радвам много за Дима.

— Е, дай боже, дай боже! — прошепна мама. — Струва ми се, че Маргарита се държи добре с Галя.

Излязох на Басманая улица, спрях се и поех студения въздух. Прозорците на къщите светеха. Наех файтон и потеглих към Кисловка. Файтонджията из целия път се караше на коня.

На Кисловка ми отвори Саша. На врата й бе вързана нова разкошна фльонга. Във вестибюла изскочиха девойки, а след тях излезе красив старец със студентска тужурка. Люба, кой знае защо, я нямаше.

Смеейки се, девойките почнаха да развързват качулката и да събличат шинела ми, а старецът запя с младежки глас:

Три богини почнали да спорят

там на хълма в привечерен час.

— Очите! Очите! — развикаха се девойките.

Саша закри очите ми с дланите си. Аз се задъхвах от мириса на момински коси, парфюми, от твърдите мънички пръсти на Саша, които притискаха очите ми.

Уловиха ме под ръце и ме поведоха. Почувствувах как вратата се разтвори широко — в лицето ме лъхна горещина. Шумът утихна и един женски глас каза повелително:

— Закълнете се!

— В какво? — попитах аз.

— В това, че тая нощ ще забравите за всичко освен за веселието.

Саша ме натисна силно с пръсти по очите.

— Кълна се! — отговорих аз.

— А сега положете клетвата!

— Пред кого?

— Пред оная, която е избрана за кралица на нашия празник.

— Положи клетва! — пошепна ми на ухото Саша.

Аз трепнах от гъдела.

— Полагам клетва.

— В знак на покорност ще целунете ръка на кралицата. Такъв е рицарският обичай — каза един глас, като сдържаше смеха си. — Саша, махни си лапите!

Саша махна ръцете си. Видях ярко осветена стая с множество картини. На пианото в позата на Врубеловски демон лежеше слаб човек с кадифена куртка. Ръцете му бяха извити над главата. Той ме гледаше с тъжни очи.

Един чипонос юноша удари по клавишите. Девойките се отдръпнаха настрана и аз видях Люба. Тя седеше в кресло върху кръгла маса. Бяла копринена рокля леко обгръщаше снагата й и падаше по масата до земята. Голите й ръце бяха спуснати надолу. В дясната си ръка Люба държеше ветрило от черни щраусови пера. Люба ме гледаше, мъчейки се да не се усмихва. Аз се приближих и целунах спуснатата ръка на Люба. Старецът със студентската тужурка ми подаде чаша шампанско. То беше съвсем ледено. Изпих го на един дъх.

Люба стана. Помогнах й да слезе от масата. Тя подхвана края на дългата си рокля, наведе се към мене и ме попита:

— Не ви ли изплашихме с нашите глупости? Защо той ви даде ледено шампанско! Изпийте нещо топло. Струва ми се, има още топло вино.

Помъкнаха ме към масата, почнаха да ме гощават, но веднага забравиха това и със смях ме избутаха заедно с масата в ъгъла на стаята, за да разчистят място за танците. Юношата засвири валс.

Врубеловският демон скочи от пианото и почна да танцува с Люба. Люба се носеше из стаята, силно отметнала назад глава, като закриваше лицето си с черното ветрило. Всеки път, когато прелетяваше край мене, тя се усмихваше иззад ветрилото. Тя придържаше шлейфа на роклята си.

Старецът със студентската тужурка танцуваше с оная жена, която Саша бе нарекла героиня от френски роман. Героинята се смееше зловещо.

Саша ме издърпа иззад масата. Аз танцувах с нея. Тя беше такава тъничка, сякаш още малко и ще се пречупи.

— Само не танцувай с Люба — каза Саша.

— Защо?

— Тя е горделивка!

След танците Врубеловският демон почна да допива виното от всички бутилки и се напи.

— Жадувам за лято! — развика се той. — Долу ледените шушулки! Дайте ми дъжд!

Никой не му обръщаше внимание и той изчезна. Старецът със студентската тужурка седна до пианото и запя с вълнуващ глас:

Далечна дружке, разбери мойте ридания!

Когато той свърши, изведнъж чухме шум от дъжд. Той се лееше нейде наблизо изобилно и свежо. Всички млъкнаха изплашени, а след това хукнаха към коридора и към банята. Врубеловският демон се бе изправил във ваната в палто и галоши, под черен чадър и силният душ, шуртейки по чадъра, се лееше върху него.

— Злато! Злато пада от небето! — викаше Врубеловският демон.

Затвориха душа и измъкнаха Врубеловския демон от ваната.

Аз също говорих нещо, четох стихове, смях се посред общата неразбория. Опомних се, когато Люба угаси полилея и стаята се изпълни със синята дрезгавина на зората.

Всички утихнаха. Дрезгавината се смесваше със светлината на лампата върху масата. Лицата изглеждаха матови и красиви.

— Най-приятното време след пиянските нощи — каза старецът със студентската тужурка. — Сега можем спокойно да си пием винцето. И да говорим за най-различни работи. Обичам разсъмването. То изплаква душата.

Врубеловският демон още не бе изтрезнял.

— Никакви плакнения! — извика той. — Не обичам да слушам, когато някой плакне душата си. Достоевщина! Светлината се състои от седем багри. Аз се прекланям пред тях. И плюя на всичко останало!

После всички мълчаха дълго, вцепенени от лека дрямка. Люба седеше до мене.

— Всичко плува пред очите ми — каза тя. — И всичко е така синьо… И съвсем не ми се спи.

— Катарзис! — важно рече старецът със студентската тужурка. — Пречистване на душата след трагедията.

— Не знам — отговори Люба.

Тя се замисли. В очите й се отразяваше утринната синева.

— Вие сте уморена — казах аз.

— Не. Просто ми е хубаво.

— Наистина ли това лято ще отидете в Рьовни?

— Да — отговори Люба. — Ами вие ще дойдете ли?

— Ще дойда. Ако бъде там вуйчо Коля.

— Но защо „ако“? — сякаш лукаво попита Люба.

Скоро всички станаха и почнаха да се сбогуват. Аз си отидох последен. Трябваше да изпроводя Саша до Лоскутния хотел, а тя бе пила горещ чай и чакаше, докато гърлото й изстине.

На улицата пременени жени и млади мъже, сигурно актьори, се биеха със снежни топки. По снега бяха посипани разноцветни конфети. Слънцето изгряваше, разкъсвайки с лъчите си нощната мъгла.

След тая шумна нощ ме беше срам да се върна на Разгуляй в бедната ни квартира, умирисана на газ. Но само един миг помислих затова. После отново всичко зазвъня в душата ми, сякаш и снегът, и слънчевата светлина, и небето, и ръката на Люба, която при сбогуването за миг се задържа в моята, сякаш целият тоя живот неусетно се превръщаше в тихо звучене на оркестър.

След един ден си заминах от Москва. Прегърбена, с топъл шал, мама ме изпращаше на гарата. Тая вечер Дима бе отишъл с Маргарита на театър. А Галя все се безпокоеше да не закъснея за влака.

На перона мама ми каза:

— Не се сърди. Аз май ти казах, че приличаш на баща си. Но аз знам, че ти си добър.

Влакът замина. Беше вечер. Дълго гледах светлините на Москва. Може би една от тях тая нощ светеше от стаята на Люба.