Константин Паустовски
Далечни години (34)

Изстрел в театъра

Паркетът в актовата зала беше дотолкова излъскан, че в него като в езеро се отразяваха сините редици на гимназистите в мундири със светли копчета и запалените посред ден полилеи.

В салона цареше лек шум. Той изведнъж се прекъсна.

Звънтейки с шпорите, в салона влезе един нисък полковник със светли изпъкнали очи. Той се спря и ни погледна отблизо. Засвириха тръби с медни гласове.

Ние стояхме, без да се помръднем.

След полковника и Николай Втори, влезе, кимайки, една висока суха жена в бяла твърда рокля, с грамадна шапка на главата. От периферията на шапката й висяха щраусови пера. Лицето на жената беше безжизнено, красиво и зло. Това беше императрицата.

След нея едно след друго вървяха момичета със стиснати устни в също такива твърди бели рокли. Тия рокли не се огъваха. Те нямаха гънки и сякаш бяха направени от бял нагънат картон.

След момичетата — великите княжни — сякаш плуваше със силно шумолене една грамадна дама в лилава рокля с черни дантели, със златно пенсне и атлазена лента през рамото — фрейлина Нарижкина, възпитателка на царските дъщери. Под изопнатата копринена рокля изскачаха тлъстините й. Тя си вееше на лицето с дантелена кърпичка.

Така започна тържественото отпразнуване на стогодишнината на нашата гимназия.

Свитата закри от нас Николай. Ние виждахме само грижливо пригладените косъмчета по плешивите темета на министрите, алените ленти, белите панталони със златни лампази и щрипки на лачените обувки, генералските шалвари, сребърните колани.

Най-добрият декламатор в гимназията Неделски четеше на царя поздравителни стихове, собствено съчинение. Той ги произнасяше старателно с дървения си глас. Обръщаше се към царя на „ти“.

След това свитата се отдръпна и по широкия проход към нас се приближи Николай. Той се спря, попипа русите си мустаци и каза бавно с фъфлене:

— Здравейте, господа.

Ние отговорихме, както ни бяха учили — тихо, но ясно:

— Здраве желаем, ваше императорско величество!

Аз стоях последен в редицата, защото бях най-ниският от нашия завършващ гимназията клас. Николай се приближи до мене. Лек тик сгърчваше бузата му. Той ме погледна разсеяно усмихна се както винаги само с очите и попита:

— Как е фамилното ви име?

Аз отговорих.

— Малорусин ли сте? — попита Николай.

— Да, ваше величество — отговорих аз.

Николай ме изгледа с отегчен поглед и се приближи до съседа ми.

Той обиколи всички и питаше всекиго за фамилното му име.

След обхода започна концерт. Николай го слушаше прав. И затова всички стояха прави.

С целия си вид Николай сякаш искаше да покаже, че са му омръзнали тържествата и че няма намерение да губи времето си на ученически концерти. Той нетърпеливо дърпаше ръкавицата си, снета от дясната ръка.

Претупаха набързо концерта. Ученическият оркестър изсвири „Слава, слава на нашия руски цар“. След това някой рецитира „Вещия Олег“, а хорът изпя кантата.

Всичко това беше скучно и никому ненужно. Министрите се прозяваха зад гърба на царя. Тежко беше да гледаш участниците в концерта — те трепереха от страх.

През време на концерта ние разглеждахме министрите и свитата.

Учуди ни разликата между царя и свитата му. Неугледен и дори тромав, Николай се губеше сред голямата си свита. Тя звънтеше и блестеше със злато и сребро, ботуши с лачени кончови, паласки, акселбанти, темляци, саби, шпори, наметки и ордени. Дори когато хората от свитата стояха неподвижно, пак чувахме неясен звън от техните регалии и оръжия.

Николай изслуша с каменно лице концерта и си отиде от гимназията. Той беше недоволен, защото имаше да разчиства свои сметки с нашата гимназия. Два дни преди това тържество бившият ученик от нашата гимназия Багров бе стрелял в операта срещу министър Столипин и бе го ранил смъртоносно. За това ще разкажа по-нататък.

По случай стогодишнината на гимназията бяха решили да я превърнат в лицей. Указът за това бе приготвен. Но след изстрела в театъра сметнаха това за неудобно — как може да се дадат лицейски права на една гимназия, която възпитава политически престъпници!

Затова само преименуваха гимназията, като я нарекоха „Императорска Александровска“ — в чест на Александър Първи, а вместо обикновените гербове гимназистите почнаха да носят гербове с вензел „А“ и с корона.

Новите букви на тоя герб „ИАГ“ дадоха на учениците от другите киевски гимназии богата храна за подигравки. На тая почва ставаха и сбивания.

Ние, гимназистите от последния клас, решихме да доизносим старите си гербове. Началството негодуваше, но ние се оправдавахме с това, че нямаме пари да си купим нови гербове и токи. В края на краищата началството махна с ръка. Нямаше смисъл да се кара със завършващия учението си клас.

По случай пристигането на Николай в Киев имаше разнообразни тържества. Откриха грозния бронзов паметник на Александър Втори и още по-грозните гипсови паметници на светиите Олга, Кирил и Методий. В околностите на Киев ставаха маневри. Освещаваха и откриваха нещо, уреждаха религиозни шествия и тържествени представления. Цяла седмица на къщите висяха знамена.

На хиподрума след конните надбягвания бе уреден парад на всички киевски гимназии.

Ние минахме пред Николай, вдигайки прах. Залязващото слънце блестеше в очите ни. Не виждахме нищо и „изкривихме редиците“. Военните оркестри ревяха с последни сили.

Нашата гимназия се отличи с това, че забрави да отговори на поздрава на царя. Към нас долетя с коня си един пълен генерал, дълго ни руга и сърдито дърпаше поводите. Червеникавият му кон присвиваше уши и се дърпаше назад.

В операта бе дадено тържествено представление, на което присъствува Николай. На това представление отведоха учениците и ученичките от последните класове на всички гимназии.

Отведоха и нашия клас.

По тъмната служебна стълба ни поведоха към галерията. Галерията беше заключена. Ние не можехме да слезем на по-долните балкони. На вратите стояха любезни, но нахални жандармски офицери. Те си намигваха, като пущаха хубавичките гимназистки.

Аз седях в задните редици и не виждах нищо. Беше много горещо. Таванът на театралния салон висеше над самите ни глави.

Едва през време на антракта се измъкнах от мястото си и се приближих до преградата. Облакътих се и гледах към салона. Той бе забулен в лека мъгла. Сред тая мъгла пламтяха разноцветните светлини на брилянтите. Императорската ложа беше празна. Николай и семейството му бяха се оттеглили в аванложата.

До преградата, която отделяше салона от оркестъра, стояха министрите и хората от свитата.

Гледах към салона, като се ослушвах в сливащия се шум на гласовете. Оркестрантите с черни фракове седяха до пюпитрите си и въпреки обичая не настройваха инструментите си.

Изведнъж се чу рязък трясък. Оркестрантите скочиха от местата си. Трясъкът се повтори. Аз не разбрах, че това са изстрели. Една гимназистка, която седеше до мене, извика:

— Гледайте! Той седна направо на пода!

— Кой?

— Столипин. Ето там! До преградата за оркестъра!

Погледнах натам. В театъра беше необикновено тихо. До преградата на пода седеше висок човек с кръгла черна брада и лента през рамото. Той шареше с ръце по преградата, сякаш искаше да се улови за нея и да стане.

Около Столипин нямаше никой.

По пътеката към изхода вървеше млад човек във фрак. От такова далечно разстояние аз не можах да видя лицето му. Забелязах само, че той върви съвсем спокойно, без да бърза.

Някой се развика провлачено. Чу се грохот. От ложите на белетажа скочи един офицер и улови младия човек за ръката. Тутакси около тях се насъбра тълпа.

— Опразнете галерията! — каза зад гърба ми един жандармски офицер.

Нас ни изгониха бързо в коридора. Затвориха вратата за към салона.

Ние стояхме и не разбирахме нищо. От салона долетя глух шум. После той стихна и оркестърът засвири „Боже, царя пази“.

— Той е убил Столипин — каза ми шепнешком Фицовски.

— Не разговаряйте! Излизайте бързо от театъра! — извика жандармският офицер.

По същата тъмна стълба ние излязохме на площада, ярко осветен от фенери.

Площадът беше пуст. Вериги от конни стражари бяха избутали в страничните улици насъбралите се около театъра и продължаваха да ги избутват по-нататък. Конете нервно пристъпваха от крак на крак, като се дърпаха назад. По целия площад се чуваше ситно чаткане на подкови.

Изсвири рог. Към театъра в широк тръс се приближи каретата за „Бърза помощ“. От нея изскочиха санитари с носилка и тичешком се втурнаха в театъра.

Ние се отдръпвахме бавно от площада. Искахме да видим какво ще стане по-нататък. Стражарите ни подканяха да бързаме, но те имаха такъв смутен вид, че ние не ги слушахме.

Видяхме как изнесоха на носилка Столипин. Качиха го в каретата и тя препусна по Владимирската улица. Отстрани на каретата яздеха конни жандарми.

Аз се върнах у дома на Лукяновка и разказах на баба и на Хатенбергер за убийството на Столипин.

Баба каза, че не бива да се стреля в театъра, защото могат да пострадат невинни хора. Хатенбергер се развълнува, надими с пурата си, каза, че тоя негодник Столипин все е трябвало да бъде убит някога и веднага отиде в града да научи новините.

Той се върна след полунощ и разправи, че Малая Владимирска улица, дето лежи в лечебницата Столипин, е застлана със слама, а черносотниците призовават към погром срещу евреите.

— Само това липсваше! — извика разгневена баба.

Но Хатенбергер каза, че докато царят е в Киев, погром няма да има.

На другата сутрин баба ме попита:

— Ще отидеш ли пак в града?

— Да. В гимназията.

— Защо?

— Ще репетираме за посрещането на царя.

— По-добре се разболей и не отивай — посъветва ме баба. — Ама че глупост измислили! Нима царят си няма друга работа, та ще излезе да се перчи пред хората?

Аз казах, че това сигурно е така.

— Но ти не ходи! — рече баба. — Всички се разтичали из града заради тоя Николай и не мислят нищо. Губят времето си с празни работи и глупости, сякаш бог ще продължи заради това живота им. Остани си вкъщи. Та мигар не може да те заболи глава! Поседи в градината, почети, а пък аз ще ти опека щрудел (така баба наричаше по полски баницата с ябълки). Не разбирам как може човек да губи без всякакъв смисъл времето си, когато навън е толкова хубаво!

Аз послушах баба и не отидох на репетицията.

Времето наистина беше прекрасно. Листата на ябълките бяха порозовели и почваха да съхнат. Някои листа бяха свити на тръбички и омотани с паяжина. По краищата на алеите цъфтяха червени и бели астри.

Между дърветата летяха жълти пеперуди. Те кацаха на малки групи навред, дето печеше слънцето — по каменните стъпала на верандата и по забравената в градината тенекиена лейка.

Сякаш смалило се през есента, слънцето се въртеше дълго над главата ми, приближавайки се към върховете на ореховите дървета.

Аз четях в градината, седнал в бабиното плетено кресло. От време на време чувах далечна музика, която долиташе от града. После оставих книгата и почнах да се взирам към алеята. Тя бе прорязана между гъстата трева. По стръмните й ръбове се тъмнееше дребен мъх, който приличаше на зелено кадифе. Посред тоя мъх се белееше нещо нежно. Това беше горска анемона, попаднала незнайно откъде в нашата градина и цъфнала за втори път.

Откъм двора дойде една бяла патица. Когато ме видя, тя се спря, покряка недоволно и си отиде, като се клатушкаше. Очевидно аз бях й попречил. На покрива бяха накацали врабци, чистеха се, протягаха глави и надничаха надолу — да видят дали няма нещо интересно. Врабците чакаха.

Наметната с топъл шал, баба излезе на верандата и хвърли на алеята шепа трохи. Врабците литнаха от покрива и заподскачаха по земята като сиви топчици.

— Костик — извика ме баба, — ела да обядваш.

Тя стоеше на стъпалата на верандата. Аз станах и тръгнах към нея. От стаята миришеше на щрудел от ябълки.

— Та нима това не е истински царски празник! — каза баба, като гледаше към градината. — А хората седнали да измислят разни глупости заради тоя Николай Втори!

В градината наистина беше празник на светлината и на чистия топъл въздух.