Константин Паустовски
Далечни години (33)

Преподавателите по хуманитарни науки

Учителят по руска литература Шулгин, изящно старче с бяла чиста брада и сини очи, се отличаваше с едно необикновено качество: не понасяше безсмислените думи.

Достатъчно беше да чуе някоя безсмислица, и той веднага изпадаше в съкрушителна ярост. Изчервяваше се, грабваше учебниците и ги късаше на парчета или, счепкал ръце, ги разтърсваше пред изплашените ученици с такава сила, че кръглите му маншети се тракаха силно една о друга. При това Шулгин викаше:

— Вие! Именно вие! Моля ви се! Вън! Вие! Вън!

Тия припадъци завършваха със силно отмаляване. Разбира се, това беше болест. Знаехме го и ние, и всички учители, и надзирателите. Ако припадъкът продължеше, в класа на пръсти влизаше Платон Фьодорович и след като прегърнеше Шулгин през раменете, отвеждаше го в учителската стая. Там му даваше да пие валериан.

Но изобщо Шулгин беше кротък и мълчалив старец. Той предаваше руска литература така, че тя изглеждаше примитивна и безоблачна. Бележките поставяше наслуки. В по-долните класове плачливите и натрапничави ученици лесно успяваха да накарат Шулгин да поправи двойките им на тройки, а тройките на четворки.

Веднъж в часа на Шулгин ние пишехме съчинение на баналната тема: „Женските типове в произведенията на Тургенев“.

Изцапан с мастило, гримасничещ и нахален, ученикът Гудим неочаквано извика:

— Папагалите долетяха на булеварда!

Това беше една от ония безсмислици, от които Шулгин изпадаше в ярост. Припадъкът започна веднага.

Шулгин улови Гудим за раменете и почна да го раздрусва с такава сила, че главата на Гудим се чукаше о стената. После Шулгин дръпна на гърдите формения си сюртук. Златните копчета изхвръкнаха и се търкулнаха по пода.

Матусевич го улови за ръцете. Един от нас изскочи в коридора да извика Платон Фьодорович.

Шулгин седна на един чин, улови се за главата и глухо зарида.

Мнозина от нас не издържаха това зрелище и се скриха зад вдигнатите капаци на чиновете.

Дойдоха изплашеният инспектор и Платон Фьодорович. Те отведоха Шулгин.

В класа цареше тишина. От мястото си стана Станишевски. Той беше много бледен. Приближи се бавно до Гудим и каза:

— Хлапак! Веднага се махай от нашия клас! Иначе няма да останеш жив! Хайде!

Гудим се усмихна криво и не се помръдна от мястото си. Станишевски го улови за гърдите, дръпна го към себе си и го събори на пода. Гудим скочи. Класът мълчеше.

— Хайде! — повтори Станишевски.

Гудим тръгна към вратата, като се олюляваше. На прага той се спря. Искаше да каже нещо, но в него бяха вперени четиридесет студени и враждебни очи. Гудим сви глава между раменете и излезе.

Той не дойде вече в класа. Пък не можеше и да дойде — законите на училищния морал бяха безпощадни закони. Те не можеха да бъдат нарушени.

Родителите на Гудим го отписаха от нашата гимназия и го преместиха в реалното училище на Валкер, приют на хулигани и слаби ученици.

След тоя случай Шулгин се разболя. Той боледува дълго, но след като оздравя, не се върна. Лекарите му забранили да бъде преподавател.

Понякога го срещахме в Николаевската градинка. Той седеше, опрял брадичката си на бастуна, и се грееше на слънце. Децата си играеха на пясъка в краката му. Ние се покланяхме на Шулгин, но той само ни поглеждаше изплашено и не отговаряше на поклоните ни.

Отначало не ни вървеше на учители по руска литература. След Шулгин дойде Тростянски — висок, наперен, с бледно и сухо лице.

Според него всички руски писатели се делели на благонадеждни, заслужаващи изучаване, и на бунтари и отклонили се от правия път разночинци. За последните той говореше със съжаление, като за загинали таланти.

Тростянски ни дразнеше. В класните си работи ние събаряхме неговите богове и превъзнасяхме бунтарите. Учтиво усмихнат, Тростянски с тих глас ни доказваше, че грешим и ни поставяше двойки.

Тростянски бе сменен от преподавателя по психология и руска литература Селиханович, който приличаше на поета Брюсов. Той носеше черен, закопчан от горе до долу цивилен сюртук.

Беше мек и талантлив човек. Той „проми“ пред нас руската литература, както опитните майстори реставратори промиват картините. Махна от нея праха и калта на неправилните и дребнави оценки, на равнодушието, на казионните думи и скучното зубрене. И тя блесна пред нас с такива великолепни краски, дълбочина на мисълта и с такава велика правда, че мнозина от нас, вече зрели юноши, бяха поразени.

От Селиханович ние научихме много неща. Той ни откри не само руската литература. Откри ни епохата на Възраждането и европейската философия на деветнадесети век, приказките на Андерсен и поезията на „Песен за похода на Игор“. Дотогава ние безсмислено зубрехме наизуст старославянския й текст.

Селиханович имаше рядък дар на живописно изложение. В неговите уроци дори най-сложните философски построения ставаха понятни, стройни и предизвикваха възторг с широтата на човешкия разум.

Философите, писателите, учените, поетите, чиито имена дотогава възкресяваха в паметта само мъртви дати и сухо изброяване на „заслугите им пред човечеството“, се превръщаха в осезаеми хора. В изложението на Селиханович те никога не съществуваха сами по себе си, извън епохата си.

На уроците за Гогол Селиханович възкресяваше пред нас Рим от времената на Гогол — неговата карта, неговите хълмове и развалини, художниците му, карнавалите, самия въздух на римската земя и синевата на римското небе. Цели върволици забележителни хора, свързани с Рим, минаваха пред нас, извикани на живот с магическа сила.

Тая магическа сила беше проста и достъпна за всекиго и тя се наричаше знание, одухотворено от любов и въображение.

Ние минавахме от една епоха в друга, от едни извънредно интересни места в други, не по-малко интересни. Изучавайки литературата, заедно със Селиханович, ние се озовавахме навред — сред майсторите на оръжие в Тула, в казашките станици на границата на Дагестан, под ръмящия дъжд на „болдинската есен“, в сиропиталищата и затворите за длъжници в Дикенсова Англия, по пазарите на Париж, в изоставения манастир на остров Майорка, дето е боледувал Шопен, и в безлюдния Таман, дето морският вятър шумоли в стеблата на сухата царевица.

Ние проследихме отблизо живота на ония хора, на които дължахме познаването на своята страна и на света и чувството си за прекрасното — живота на Пушкин, Лермонтов, Толстой, Херцен, Рилеев, Чехов, Дикенс, Балзак и на мнозина още от най-добрите люде на човечеството. Това ни изпълваше с гордост, със съзнание за силата на човешкия дух и изкуството.

Наред с това Селиханович ни учеше и на неочаквани неща — на учтивост и дори на деликатност. Понякога той ни задаваше гатанки.

— В стаята седят няколко души — казваше той. — Всички кресла са заети. Влиза една жена. Тя е с разплакани очи. Какво трябва да направи учтивият човек?

Ние отговаряхме, че учтивият човек естествено трябва да отстъпи веднага креслото си на жената.

— Ами какво трябва да направи не само учтивият, но и деликатният човек? — питаше Селиханович.

Ние не можехме да се досетим.

— Да й отстъпи място гърбом към светлината — отговаряше Селиханович, — та да не се вижда, че очите й са разплакани.

Селиханович ме зачуди с това, че като му заприказвах за желанието си да стана писател той попита:

— А притежавате ли достатъчно твърдост?

Аз не подозирах, че тая черта е необходима за заниманието с литературата. Отпосле се убедих, че Селиханович е бил прав.

Веднъж той ме спря в коридора и каза:

— Елате утре на сказката на Балмонт. Непременно: вие искате да станете прозаик — значи необходимо ви е да познавате добре поезията.

Отидох на сказката на Балмонт. Тя се наричаше „Поезията като вълшебство“.

В салона на Търговския клуб беше тясно и душно. На малката маса, покрита със зелена кадифена покривка, горяха два бронзови канделабъра.

Влезе Балмонт. Той беше в сюртук, с разкошна копринена връзка. В петлицата му бе пъхната скромна полска маргаритка. Рядката му жълтеникава коса падаше върху яката. Сивите му очи гледаха загадъчно и дори високомерно над главите. Балмонт не беше вече млад.

Той заприказва с провлачен глас. След всяка фраза млъкваше и се ослушваше в нея, както човек се ослушва в звука на струната на пианото, когато е натиснат педалът.

След отдиха Балмонт чете свои стихове. Тогава ми се струваше, че цялата мелодичност на руски език се крие в тия стихове.

Там кукувица плаче в тишината,

тъгува и се моли в глуха самота.

Как весело, как тъжно е в гората

и колко мил и хубав е света!

Той четеше, вдигнал високо червеникавата си брадичка. Стиховете се разливаха на вълни из салона.

Сякаш тих далечен тропот, там навън аз чувам ропот,

непонятен страшен шепот — шепот тъжен на дъжда.

Балмонт свърши. Висулките на полилеите затрепериха от ръкопляскания. Балмонт вдигна ръка. Всички стихнаха.

— Ще ви прочета „Гарванът“ от Едгар По — каза Балмонт. — Но преди това искам да ви разкажа как съдбата все пак бива милостива към нас, поетите. Когато Едгар По умрял и го погребали в Балтимор, роднините на поета сложили на гроба му необикновено тежка каменна плоча. Очевидно тия набожни квакери се страхували да не би метежният дух на поета да се изскубне от гробищните окови и да почне отново да смущава спокойствието на деловите американци. И ето, когато спущали плочата на гроба на Едгар, тя се разцепила. Тая разцепена плоча лежи над него и досега и в пукнатините и всяка пролет цъфтят незабравки. С това име между другото Едгар По е наричал рано починалата си прелестна жена Вирджиния.

Балмонт почна да чете „Гарванът“. В салона полъхна мрачна и великолепна поезия.

Навън зад прозорците не съществуваше вече нито Киев, нито светлините на Крешчатик, увиснали в синкави вериги, не съществуваше нищо. Само вятърът свиреше унило над черната, затрупана със сняг равнина. И желязната дума „невърмор“ падаше тежко в пустотата на нощта като удари на часовникова кула.

„Невърмор“ — „никога“! Съзнанието съвсем не се помиряваше с това. Нима никога? Никога ли няма да се върне на земята Вирджиния и никога ли няма да почука игриво и предпазливо на тежката врата? Никога ли няма да се върнат младостта, любовта и щастието? „Не, никога!“ — грачеше гарванът и човекът се свиваше от самотност в изтърканото кресло и гледаше с болните си детски очи в хладната пустота. И тоя малък, изоставен от всички човек е бил Едгар По, великият поет на Америка.

Аз останах благодарен за през цял живот на Селиханович, задето той събуди у мене любов към поезията. Тя откри пред мене богатството на езика. В стиховете думите се обновяваха, добиваха пълна сила. Огромният образен свят на поетите влезе в съзнанието ми, сякаш от очите ми бяха снели превръзка.

Селиханович ни откри литературата и философията, а старецът Клячин — историята на Западна Европа.

Слаб, с разкопчан сюртук, винаги небръснат, с голяма адамова ябълка, с присвити и нищо невиждащи очи, Клячин говореше пресипнало, рязко, с откъслечни фрази.

Той хвърляше думите като парчета глина. С тях той ваеше статуите на Дантон, Бабьоф, Марат, Бонапарт, Луи Филип, Гамбета.

Когато говореше за Девети термидор или за предателството на Тиер, в гърлото му клокочеше негодувание. Той се забравяше до такава степен, че запушваше цигара, но опомнил се, веднага я загасяше о най-близкия чин.

Клячин беше познавач на Френската революция. Съществуванието на този учител в тогавашната гимназия беше загадка. Понякога неговата реч се издигаше до такъв патос, сякаш той говореше не в класната стая, а от трибуната на конвента.

Той беше жив анахронизъм и заедно с това най-напредничавият човек от нашите учители.

Понякога ми се струваше, че това е последният стар монтаняр, който по едно чудо е доживял сто години и се е озовал в Киев, спасил се от гилотината и смъртта в блатата на Гвиана и не изгубил нито капка от суровия си ентусиазъм.

От време на време Клячин се уморяваше. Тогава той ни разказваше за Париж през време на революцията — за неговите улици и къщи, за това, какви фенери светели тогава по площадите, как са се обличали жените, какви песни е пял народът, как са изглеждали вестниците.

След часовете на Клячин на мнозина от нас се искаше да се пренесем цял век назад, за да бъдем свидетели на великите събития, за които той ни разказваше.