Константин Паустовски
Далечни години (30)

Кръчмата на Брагинка

Шляпайки с колелата си, старият параход пълзеше нагоре по Днепър. Беше късно през нощта. Аз не можах да заспя в задушната каюта и излязох на палубата.

От непрогледната тъмнина духаше вятър и довяваше капки дъжд. Един старец в закърпена свитка стоеше до капитанския мостик. Мъждивият фенер осветяваше брадясалото му лице.

— Капитане — каза старецът, — мигар не можеше да проявите снизхождение към един престарял човек! Свалете ме на брега. Оттук до моето село няма дори една верста. А от Теремци ще трябва да бухам цяла нощ. Проявете милост!

— Ти подиграваш ли се? — попита капитанът. — В очите ти да бръкнат, няма да видиш, а аз ще взема да се приближавам до брега и да разбия заради тебе парахода!

— Отде накъде ще се подигравам — отговори старецът. — Ей туканка зад баира е моето село — той посочи в тъмнината. — Свалете ме! Бъдете любезен!

— Терентий — обърна се капитанът към кормчията, като се преструваше, че не чува стареца, — виждаш ли нещо?

— Не виждам дори ръкава си — мрачно промърмори кормчията. — Проклета тъмнина! Карам по слух.

— Ще повредим парахода! — въздъхна капитанът.

— Нищо няма да й стане на вашата дяволска машинка! — сърдито промърмори старецът. — И това ми било капитани! Вас ви бива да търгувате с круши в Лоев, а не да карате параходи по Днепър. Е? Ще ме свалите ли, или не?

— Дрънкай, ако си нямаш работа!

— Ще дрънкам! — свадливо отговори старецът. — Къде се е чуло и видяло да карате пътниците чак до Теремци!

— Ама разбери — жално се развика капитанът, — нищо не се вижда! Къде ще спра? Къде, а?

— Ами че ей тук срещу яра! — старецът отново посочи в адския мрак. — Ей тук! Чакайте да застана до лоцмана и ще му покажа.

— Знаеш ли какво! — каза капитанът. — Я се махай по дяволите!

— Аха! — възкликна тържествено старецът. — Значи отказвате? Така ли?

— Да! Отказвам!

— Значи вас не ви интересува, че бързам да сваря сватбата на дъщеря си! Нищо не ви интересува, та затова мъчите стария човек!

— Какво общо имам аз с твоята дъщеря!

— Ами и Андрей Гон ли не ви интересува? — изведнъж тихо и страшно попита старецът. — До сега не сте ли имали работа с Андрей Гон? Тогава знайте, че на тая сватба пирува самият Андрей Гон.

Капитанът мълчеше.

— Млъкнахте ли? — злорадо попита старецът. — Вашата дяволска машинка се нарича „Надежда“. Но ако не ме свалите на брега, не се надявайте да се върнете благополучно. Гон ще ми услужи. Ние сме сватове с него. Той няма да остави така тая работа.

— Я не се заканвай — промърмори капитанът.

— Сидор Петрович — изхриптя кормчията, — нали виждате колко упорит е дядото. Я да го свалим на брега. Няма смисъл да се караме с Гон.

— Е, дявол да те вземе! — каза капитанът на стареца. — Застани до лоцмана и му покажи. Само внимавай да не разбием парахода.

— Господи! Та аз познавам Днепър като обора си! А параходът е държавна вещ!

Старецът застана до кормилото и почна да командува:

— Завърти надясно! Извивай! Иначе ще отидем по дяволите. Така. Извий пак!

По бордовете на парахода почнаха да се удрят върбови клони. Параходът се удари о дъното и се спря. Долу на покритата палуба се разгълчаха събудените от тласъка пътници.

Един матрос светна с фенер към носа. Параходът бе спрял сред зелени от водата храсти. До брега имаше тридесетина крачки. Черната вода шумеше сред храстите.

— Ето на — каза капитанът на стареца, — слизай. Пристигнахме.

— Ама къде ще сляза? — учуди се старецът. — Тук водата ще ме покрие до глава. Ще се удавя!

— Та какво от това? Нали сам искаше. Хайде! — извика капитанът. — Скачай, че иначе ще заповядам на матросите да те хвърлят във водата!

— Интересна работа! — промърмори старецът и тръгна към носа на парахода.

Той се прекръсти, прекрачи през борда и скочи във водата. Водата стигаше до раменете му.

Като пустосваше, старецът почна да се измъква шумно на брега. Параходът бавно се дръпна назад и излезе от храсталаците.

— Е, как е, жив ли си? — извика капитанът.

— Какво дърдориш? — обади се от брега старецът. — Пак няма да ти се размине да се срещнеш с Андрей Гон.

Параходът отмина.

През това лято из Черниговска губерния и в цялото Полесие върлуваха неуловими разбойнически банди. Те нападаха чифлици и имения, ограбваха пощата, спираха влакове.

Най-смел и пъргав от всички главатари на разбойници беше Андрей Гон. Отряди от драгуни и стражари го обграждаха в горите, сгащваха го в непроходимите полески тресавища, но Андрей Гон винаги се измъкваше и подире му в тъмните нощи отново се надигаха сияния от пожари.

Около Андрей Гон се носеха вече легенди. Разправяха, че той е защитник на бедняците, на всички онеправдани и нещастни, че напада само помешчиците, че самият той бил или черниговски гимназист, или селски ковач. Името му бе станало символ на народната мъст.

Аз отивах да летувам тъкмо в тия места, дето върлуваше Андрей Гон, у далечните ми роднини Севрюкови. Те имаха в Полесието малък небогат чифлик Йолче. Това пътуване бе ми уредил Боря. Аз съвсем не познавах Севрюкови.

— Ти ще си починеш в Йолче — каза ми Боря. — Севрюкови са хора със странности, но са много естествени. Ще ти се радват.

Съгласих се да замина за Йолче, защото за мене нямаше друг изход. Бях преминал в осми клас на гимназията. Току-що бях издържал изпитите и ми предстоеше мъчително лято в Киев. Вуйчо Коля и вуйна Маруся заминаха за Кисловодск. Мама бе останала в Москва. А в Городишче не исках да замина, защото от писмата на чичо Илко разбирах, че са почнали да се карат с леля Дозя. Семейните неуредици ме плашеха. Не исках вече да бъда свидетел и неволен участник в тях.

Надвечер на втория ден параходът се приближи до ниския полески бряг на Днепър. Във въздуха бръмчаха облаци комари. Аленото слънце се спущаше сред белезникавата пара над реката. От храстите лъхаше хлад. На брега гореше огън. До огъня стояха мършави ездитни коне.

На брега ме чакаха Севрюкови: слаб човек с ботуши и със сако от шантунг — стопанинът на чифлика, невисока млада жена — съпругата му, и един студент — неин брат.

Качиха ме на една талига. Севрюкови яхнаха конете и като подвикваха, препуснаха в широк тръс напред.

Те се скриха бързо и аз останах сам с мълчаливия колар. Скочих от талигата и тръгнах край нея по песъчливия път. Тревата край пътя тънеше в тъмна блатна вода. В тая вода дълго гаснеше слабата руменина на залеза. Прелитаха диви патици, като свистяха равномерно с тежките си криле. От храстите на сиви парцали изпълзяваше мъгла и се стелеше по земята.

След това изведнъж закрякаха стотици жаби и талигата затрополя по дървената настилка на пътя. Показа се чифликът, заобиколен с ограда. На една поляна в гората се издигаше странна осмоъгълна дървена къща с множество веранди и пристройки.

Вечерта, когато бяхме седнали на скромна вечеря, в трапезарията влезе един прегърбен старец с цървули и фуражка с откъсната козирка. Той свали от раменете дългата си ловджийска пушка и я опря до стената. След стареца, дращейки с нокти по пода, влезе един пъстър пойнтер, седна до прага и почна да тупа с опашка по пода. Опашката му тупаше така силно, че старецът каза:

— Тихо Галас! Имай предвид къде се намираш!

Галас престана да тупа с опашката, прозя се и легна.

— Е, какво се чува, Трофим? — попита Севрюк и като се обърна към мене, каза: — Това е нашият горски пазач.

— Какво се чува ли! — въздъхна Трофим, сядайки до масата. — Все същото. В Ляди запалили чифлика, а отвъд Старая Гута утрепали пан Капуцински, царство му небесно. Да си кажа правото, той беше лош и подъл старец. Избиват и ограбват всички наоколо, а само вас не закачат. Чудна работа! И защо ли не ви закача тоя Андрей Гон? Кой знае. Може да е чул, че вие се държите добре с простите хора. А може и да не е дошъл още редът ви.

Марина Павловна, жената на Севрюк, се засмя.

— Ех, тоя Трофим — каза тя, — все се чуди, че сме още живи.

— Па бъдете си живи-здрави — каза Трофим. — Нямам нищо против. Ами чухте ли за момчето, водач на слепеца?

— Не — живо отговори Марина Павловна. — Какво има?

— Какво ли? Утре ще го погребват. В Погонное. Ще трябва да се иде.

— Ние ще отидем — каза Марина Павловна. — Непременно.

— За това нещо господ ще ви прости много грехове — въздъхна Трофим. — Вземете и мене. Пешком не мога вървя дотам.

Трофим се озърна към прозорците и попита тихо:

— Няма ли чужди хора тук?

— Всички сме свои — отговори Севрюк. — Говори.

— Та такова — тайнствено каза Трофим, — в кръчмата на Лейзер на Брагинка са се събрали майстрите.

— Кои? — попита студентът.

— Ами че майстрите, могильовските дядовци.

— Почакай, Трофим — каза Севрюк. — Чакай да обясня на хората. Те не са чували нищо за могильовските дядовци.

Тогава за пръв път чух чуден разказ за знаменитите могильовски дядовци. След тоя разказ се пренесох сто години назад, а може би и по-далеч — в Средните векове.

Отдавна, още от времето на полското владичество, в Могильов на Днепър почнала да се образува община от просяци и слепци. Тия просяци — между народа ги наричали могильовски дядовци — имали свои старшини и учители — майстри.

Те обучавали новоприетите в общината на сложния си занаят — да пеят духовни стихове и да умеят да просят милостиня — и им внушавали твърдите правила на просяшкото общежитие.

Просяците се пръскали по цялото Полесие, Белорусия и Украйна, но майстрите се събирали всяка година в тайни места — в кръчмите край блатата или в напуснатите колиби на горските, за да съдят някого или приемат нови просяци в общината.

Могильовските дядовци имали свой език, непонятен за околните.

В неспокойни времена, в години на народни вълнения тия просяци представлявали страшна сила. Не оставяли да угасне народният гняв. Поддържали го със своите песни за несправедливостта на панската власт, за тежката участ на угнетения селски народ.

След като чух тоя разказ, Полесието, където бях попаднал сега, ми се представи в съвсем нова светлина. Оказа се, че в тоя блатист безлюден край с хилави гори и мъгли тлее огънят на отмъщението и обидата, който не угасва като тукашните дълги залези. Оттогава взе да ми се струва, че шаячните дрехи на просяците миришат не на хляб и на прах от пътищата, а на барут и пожарища.

Почнах да се взирам в слепците, в недъгавите и разбрах, че те са особено племе, което се състои не само от нещастни, а и от даровити, със сурова воля хора.

— Защо са се събрали в кръчмата на Брагинка? — попита Севрюк.

— Тяхна си работа — неохотно отговори Трофим. — Те се събират всяка година. Минавали ли са насам стражари?

— Не — каза Севрюк. — Казват, че вчера ги виждали в Комарин.

— А, така! — Трофим стана. — Благодаря.

Ще отида да си почина в сеновала.

Трофим излезе, но не отиде в сеновала, а се запъти към гората и се върна едва на другия ден сутринта.

Марина Павловна ми разказа историята на момчето, водач на слепеца.

Преди два дни слепецът и момчето, което го водело, се отбили в чифлика на богатия помешчик Любомирски. Изгонили ги от двора. Когато слепецът излязъл от пътната врата, пазачът ингуш (тогава мнозина богати помешчици имаха в именията си наемна стража от ингуши) насъскал срещу тях дворното куче — вълкодав.

Слепецът се спрял, а момчето се изплашило и хукнало да бяга. Кучето го настигнало и го удушило. Слепецът се спасил само защото стоял неподвижно. Кучето го подушило, поръмжало и си отишло.

Селяните прибрали мъртвото момче и го отнесли в село Погонное. Утре щели да го погребат.

Севрюкови ми харесваха. Марина Павловна беше великолепна ездачка и ловджийка. Дребна, но твърде силна, с провлачен глас, тя ходеше бързо и леко, изказваше се за всичко рязко като мъж и обичаше да чете дълги исторически романи като „Беглеците в Новорусия“ от Данилевски.

Севрюк изглеждаше болен човек. Той беше твърде слаб и насмешлив. Не дружеше с никого от съседите си, предпочиташе компанията на селяните полешчуци и се занимаваше с малкото си стопанство. А братът на Марина, студентът, по цели дни се губеше на лов. През свободното си време пълнеше патрони, отливаше сачми и чистеше белгийската си двуцевка.

На другия ден заминахме за село Погонное. Минахме със сал дълбоката и студена Брагинка. Върбите по бреговете шумяха от вятъра.

Отвъд реката песъчливият път минаваше по края на борова гора. От другата страна на пътя се простираше блато. То се губеше сред мъждивия въздух отвъд кръгозора, на повърхността му светеха водни петна, жълтееха се острови от цветя и шумеше сива острица.

Никога досега не бях виждал такива грамадни блата. Далеч от пътя сред зелените и буйно обрасли тресавища се чернееше изкривен кръст — преди много години там се бил удавил един ловец.

След това чухме погребалния звън, който долиташе от Погонное. Нашият кабриолет влезе в пустото село с ниски къщурки, покрити с изгнила слама. Изпод копитата на конете подхвръкваха с крякане кокошки.

Около дървената черква се трупаше народ. През разтворените врати се виждаха пламъчетата на свещите. Те осветяваха венците от книжни рози, окачени около иконите.

Влязохме в черквата. Тълпата мълчаливо се отдръпна, за да ни стори път.

В тесния дъсчен ковчег лежеше момче с ленена, грижлива сресана коса. В безкръвните си ръце, скръстени на гърдите, то държеше висока и тънка свещ. Тя се бе извила и гореше с пращене. Восъкът капеше по жълтите пръсти на момчето. Косматият свещеник в черен филон махаше припряно с кадилницата и четеше молитви.

Гледах момчето. То сякаш се мъчеше да си припомни нещо, но не можеше.

Севрюк ме докосна за ръката. Озърнах се. Той ми посочи с очи встрани от ковчега. Погледнах. Там бяха застанали в редица стари просяци.

Те всички бяха облечени в еднакви кафяви свитки и държаха в ръце излъскани от старост дървени тоги. Побелелите им глави бяха изправени. Просяците гледаха нагоре към царските двери. Там беше иконата на белобрадия бог Саваот. Той странно приличаше на тия просяци. Очите на сухото му тъмно лице бяха също такива хлътнали и страшни.

— Майстрите! — пошепна ми Севрюк.

Просяците стояха неподвижно, без да се кръстят и без да се покланят. Около тях нямаше никого. Зад просяците видях две момчета, водачи на слепци, с платнени торби през рамо. Едното от тях плачеше тихичко и бършеше носа си с ръкава на свитката. Другото стоеше с наведени очи и се усмихваше.

Жените въздишаха. От време на време от преддверието долиташе глух глъч на мъжки гласове. Тогава свещеникът вдигаше глава и почваше да чете по-високо молитвата. Гълчавата стихваше.

След това просяците изведнъж се приближиха до ковчега, мълчаливо го вдигнаха на ръце и го изнесоха от черквата. Отзад момчета водеха слепци.

На гробището с повалени кръстове спуснаха ковчега в гроба. На дъното му вече се бе насъбрала вода. Свещеникът прочете последната молитва, съблече филона, сгъна го и си отиде, като накуцваше.

Двама възрастни полешчуци плюха на ръцете си и грабнаха лопатите. Тогава до гроба се приближи един слепец с ястребово лице и каза:

— Почакайте, хора!

Тълпата утихна. Като опипваше с тоягата си земята, слепецът се поклони на ковчега, след това се изправи и гледайки с белите очи пред себе си, занарежда напевно:

Там под суха върба до кладенец на сянка

седна господ да си почине от дългия път.

И пристъпват до господа всякакви хора,

и донасят му всичко, каквото имат…

Тълпата се приближи до слепеца.

Жените — прежда и мед, а невестите — мъниста,

старците — чер хляб, а бабите — икони.

А една невяста донесе зеленика,

сложи я в краката му, а самата тя избяга

и се скри зад върбата. А бог се усмихна

и рече: „Кой ще ми донесе сърцето си?

Кой ще ми го подари, без да му се досвиди?“

Една млада жена с бяла забрадка тихо извика. Слепецът млъкна, обърна се към жената и каза:

И ето едно момченце сложи в ръцете му

сърцето си, а то като гълъб трепери.

Гледа господ — сърцето е в кърви обляно,

свило се е и като земя е почерняло —

почерняло от сълзи и от вечни обиди,

от това, че момченцето слепци е развеждало

по света и радост ни веднъж не е виждало.

Просякът протегна ръце пред себе си.

Стана господ и вдигна това клето сърце,

стана и прокълна той хорските неправди,

И тогава облаци затъмниха земята,

гръм раздруса завчас планини и гори

и проехтя гласът на всесилния господ.

Слепецът изведнъж се усмихна радостно.

Ще отнеса в небето това клето сърце,

тоя дар безценен от хорския род,

та добрите души навред да му се кланят.

Слепецът млъкна, помисли и запя с глух и силен глас:

Това сирашко сърце е по-скъпо от елмази,

по-китно от цветя и по-светло от слънце,

то е дар от момченцето, страдало в живота,

на всемогъщия господ то е скромен подарък.

Слепецът млъкна. Жените в тълпата бършеха очите си с краищата на тъмните забрадки.

— Пожертвувайте, хора — каза слепецът, — за успокоение на душата на невинно убитото момче Василий.

Той поднесе стария си каскет. В него се посипаха медни пари. Почнаха да затрупват гроба с пръст.

Ние тръгнахме бавно към черквата, дето ни чакаше кабриолетът. Марина Павловна си бе отишла по-напред. На връщане из целия път мълчахме. Само Трофим каза:

— Хиляди години живеят хората, а още не са дорасли до доброто. Чудна работа!

След погребението на момчето, водач на слепеца, в чифлика на Севрюкови настъпи тревога. Вечер затваряха вратите с железни резета. Всяка нощ Севрюк и студентът ставаха и обикаляха чифлика. Те вземаха заредени пушки.

Една нощ в гората бе запален огън. Той горя до разсъмване. На сутринта Трофим ни разказа, че до огъня нощувал един непознат човек.

— Сигурно е бил човек на Гон — прибави той. — Обикалят наоколо като вълци.

След това през деня в чифлика се отби един бос момък във войнишки черни панталони с избелели червени кантове. Ботушите бяха преметнати на гърба му. Лицето на момъка беше обелено от слънцето. Очите му гледаха начумерено и остро.

Момъкът поиска да пие нещо. Марина Павловна изнесе и му даде гърненце с мляко и комат хляб. Момъкът изпи жадно млякото и каза:

— Смели хора. Не ви е страх да живеете в такова място.

— Няма кой да ни закачи — отговори Марина Павловна.

— Защо тъй? — усмихна се момъкът.

— Ние не правим лошо никому.

— Отстрани по-добре се вижда — загадъчно отговори момъкът и си отиде.

И затова на другия ден Марина Павловна с нежелание пусна Севрюк да отиде в съседното селище, отдето трябваше да купи провизии и барут. Севрюк взе и мене. Трябваше да се върнем същия ден надвечер.

На мене ми хареса пътуването в тоя безлюден край. Пътят минаваше сред блата по пясъчни могили, обрасли с ниска борова гора. През цялото време пясъкът се сипеше на тънки струйки от колелата. През пътя пропълзяваха водни змии.

Беше голяма жега и затова се виждаше добре как над блатата се мержелее нагретият въздух.

В селището по покривите на еврейските къщи, обрасли с мъх, се разхождаха кози. Над входа на синагогата бе закована дървената звезда на Давид.

На площада, посипан със ситно сено, дремеха разседлани драгунски коне. Край тях на земята се търкаляха почервенели от жегата драгуни. Мундирите им бяха разкопчани. Драгуните лениво пееха:

Войничета, браво, момчета!

А къде са вашите жени?

Нашите жени са топовете заредени,

ето где са нашите жени!

Драгунският офицер седеше на входната площадка на хана и пиеше мътен хлебен квас.

Ние ходехме по магазините — „гробници“. В тях беше тъмно и прохладно. Гълъбите кълвяха зърна от везните. Евреите търговци с черни изтъркани каскети се оплакваха, че няма смисъл да търгуват, защото цялата им печалба отива за угощаване на околийския началник. Те ни разправиха, че оня ден Андрей Гон нападнал един съседен чифлик и отвлякъл четири хубави коня.

В една от „гробниците“ ни почерпиха с чай. Той понамирисваше на газ. За чая ни дадоха розови бонбони.

Ние окъсняхме. Когато излязохме от селището Севрюк почна да препуска конете. Но конете бяха изтощени от песъчливия път и едва вървяха.

Облаци от стършели висяха над конските задници. Тънките опашки на конете непрекъснато се въртяха и свистяха.

Откъм юг се надигаше буря. Блатата почерняха. Задуха вятър. Той брулеше листата и довяваше мирис на вода. Проблясваха мълнии. В далечината земята тътнеше.

— Ще трябва да се отбием в кръчмата на Брагинка — каза Севрюк. — Там ще пренощуваме. Забавихме се в селището.

Завихме по едва видимия горски път. Талигата се закачаше по корените.

Почна бързо да се смрачава. Гората стана по-рядка. В лицата ни лъхна влага и ние се приближихме до една черна кръчма.

Тя се намираше на самия бряг на Брагинка, под върбите. Зад кръчмата брегът бе обрасъл с коприва и бучиниш с високи чадърести цветчета. От тия ароматни храсти се чуваше тревожен писък — очевидно там се бяха скрили изплашените от бурята пиленца.

На изкривената входна площадка излезе един възрастен дебел евреин — стопанинът на кръчмата Лейзер. Той беше с ботуши. Широките му като на циганин панталони бяха препасани с червен пояс.

Лейзер се усмихна сладко и примижа.

— Какъв гостенин! — възкликна той и поклати глава. — По-лесно е човек да намери брилянт в гората, отколкото да привлече такъв приятен гостенин. Моля заповядайте в чистата стая.

Въпреки сладката усмивка Лейзер ни поглеждаше внимателно изпод подпухналите си червени клепачи.

— Аз знам, Лейзер — каза му Севрюк, — че в кръчмата ви живеят майстри. Не се безпокойте. Това не ни интересува. Малко ли хора нощуват по кръчмите!

— Какво да правя! — тежко въздъхна Лейзер. — Наоколо е гора, блато. Нима мога да си избирам посетители? Понякога и мене ме хваща страх от тях, пан Севрюк.

Влязохме в чистата стая. Лъснатият под скърцаше. Стаята бе се изкривила и всичко в нея стоеше накриво. На кревата седеше подпухнала белокоса жена, заобиколена с розови възглавници.

— Майка ми — обясни Лейзер. — Тя страда от воднянка. Двойра! — извика той. — Приготви самовара!

Иззад завесата надникна и ни поздрави дребна жена с тъжно лице — жената на Лейзер.

Поради бурята прозорците бяха затворени. По стъклата се блъскаха мухи. На стената висеше портретът на генерал Куропаткин, оплют от мухите.

Лейзер донесе сено и ни постла на пода. Върху сеното хвърли дебела черга.

Седнахме до масата и почнахме да пием чай. Веднага удари такава гръмотевица, че синята чинийка на масата подскочи. С тежък равен шум над кръчмата заплиска пороен дъжд. Сив мрак се стелеше на потоци зад прозореца. Той бе разкъсван непрекъснато от мътни светкавици.

Дъждът заглушаваше писъка на самовара. Ние пиехме чай с гевреци. Отдавна чаят не бе ми се виждал толкова вкусен. Харесваше ми тая кръчма, целият тоя затънтен край, шумът на дъжда, грохотът на гръмотевиците в горите. Иззад стената едва чуто долитаха гласовете на просяците.

Бях уморен от друсането в талигата и от дългия горещ ден и веднага след чая заспах на сеното на пода. През нощта се събудих целият в пот. За̀духа от газ изпълваше стаята. Нощната лампичка мигаше. Бабичката пъшкаше. Севрюк седеше до мене на сеното.

— Я по-добре да легнем в талигата — каза той. — От тая за̀духа сърцето ми ще се пръсне.

Излязохме предпазливо. Талигата беше под навеса. Разровихме сеното, легнахме и се покрихме с чергата.

Бурята бе минала. Над гората светеха влажни звезди.

От покрива все още се стичаха капки дъжд, като потракваха. Под навеса миришеше на мокър бурен.

Изскърца една врата. От кръчмата излезе някой. Севрюк ми каза шепнешком:

— Не шумете. Това са сигурно майстрите.

Някой седна на един пън до навеса и почна да цъка на кремък. Замириса на махорка.

— Щом пламне, веднага да се махаме — каза един сипкав глас. — Иначе може да ни напъхат в чувала.

— Като нищо — отговори друг хрипкав глас. — Застояхме се много у Лейзер. Архангелите обикалят.

— Досега не се вижда нищо — тревожно каза трети, още съвсем млад глас. — Сигурно от дъжда всичко се е измокрило.

— За гоновци няма нито мокро, ни трудности — отговори сипкавият глас.

— Ще стане тя — каза хрипкавият. — Те ще отмъстят за нещастието ни. Ще видим божието наказание. Докато очите ни още не са се склопили.

Просяците млъкнаха.

— Петро — попита сипкавият, — готови ли са хората?

— Всички са готови — отговори младият.

— Тогава нека излязат от кръчмата. И нека Лейзер не се увира, където не му е работа. Това не го засяга. Той си получи парите. Ония пътници спят ли?

— Спят. Какво ги е еня тях?

Гласовете отново стихнаха. Аз се разшавах. Севрюк ме бутна за ръката. От кръчмата излязоха още няколко души.

— Аз и Кузма ще отидем към Чернобил и Обруч — каза един познат глас. — В Чернобил може да си найда момче, което да ме води. Там народът гладува.

Това бяха думи на оня слепец, който бе пял над гроба на момчето водач в Погонное. Отново стана тихо. Сърцето ми тупаше.

Струваше ми се, че мина твърде много време, преди да чуя тихо възклицание:

— Пламна вече!

Просяците се разшаваха.

— Е, братя — каза хрипкавият, — да се помолим на бога и да поемем.

— „Отче наш, иже еси на небесах — тихо запяха просяците. — Да светится име твое, да приидет царствие твое…“

Просяците станаха и тръгнаха.

— За какво говореха? — тихо попитах Севрюк.

— Не знам — отговори той. — Ще отида да попуша по-далеч от сеното.

Той стана и излезе изпод навеса.

— Каква е тая работа! — учудено каза той от тъмнината. — Я елате тук.

Аз скочих. Отвъд черната Брагинка, зад върбовите храсталаци, небето димеше и розовееше. Сякаш иззад съседните храсти изскачаха високи снопове искри. Сиянието се отразяваше неясно в реката.

— Какво ли гори? — попита Севрюк.

— Гори чифликът на Любомирски — отговори от тъмнината Лейзер.

Не бяхме го забелязали кога се е приближил до нас.

— Пан Севрюк — с молещ глас каза той, — пожалете и себе си, и бедния кръчмар. Ще впрегна конете ви и си вървете с бога. Неудобно е да останете тук.

— Защо?

— От селището може да дойдат драгуни или стражари. Те не могат да вземат нищо от кръчмаря. Кръчмарят нито е видял, нито е чул нещо.

— Ние също не сме видели нищо — каза Севрюк.

— Пане! — възкликна Лейзер. — Заклинам ви във вашия православен бог! Заминете си. Не ми трябват вашите пари. За мене спокойствието е по-скъпо. Нали виждате какво става наоколо!

— Е, добре, добре — съгласи се Севрюк. — Вие, Лейзер, сте човек със слаби нерви. — Впрегнете конете.

Лейзер бързо впрегна конете. Ние си заминахме.

Пътят минаваше по брега на Брагинка. Севрюк бе отпуснал поводите, не управляваше конете, които си вървяха сами. Сиянието от пожара се усилваше. По лицата ни шибаха мокри клончета.

— Сега е ясно — тихо каза Севрюк. — Запалили са чифлика на Любомирски.

— Кой ли го е запалил?

— Не знам. Сигурно са го запалили заради момчето водач. Но ние с вас не сме нощували в кръчмата и не сме видели нищо. Нали?

— Добре — съгласих се аз.

Отвъд Брагинка се чу тихо, но ясно изсвирване. Севрюк поспря конете. Свиренето се повтори. Талигата се бе спряла между гъстите храсти. Не се виждахме отникъде.

— Ей, кръчмарю! — тихо извика от другия бряг един човек. — Ела ме превози!

Никой не отговори. Ние се ослушвахме.

Чу се плискане. Очевидно човекът се бе хвърлил във водата да плува. Скоро го видяхме иззад храстите. Той плуваше сред реката, слабо осветена от сиянието. Водата го влачеше силно.

Близо до нас човекът излезе на брега. Чуваше се как от него се стича шумно вода.

— Е, почакай, Лейзер! — каза човекът и тръгна към гората. — Ще ми платиш, дето не ме превози.

Когато стъпките на човека утихнаха, ние продължихме бавно пътя си.

— Познахте ли го? — едва чуто попита Севрюк.

— Какво? — не разбрах аз.

— Познахте ли човека?

— Не.

— Момъкът, дето идва у нас и пи мляко. Сякаш беше неговият глас. Сега е ясно. Майстрите са се оплакали на Гон. А това е негов човек, гоновец. Той е запалил чифлика. Така мисля аз. Лейзер го е пренесъл на оня бряг. Но не забравяйте, че ние с вас не сме видели и не знаем нищо.

Севрюк предпазливо запуши, като закриваше кибритената клечка с полата на пелерината си.

Сиянието се олюляваше в небето. Реката шумеше в залените от водата храсти, осите на колелата скърцаха. След това от блатата се надигна студена мъгла.

Едва на разсъмване измокрени и премръзнали се довлякохме до чифлика.

След тоя случай се заточиха неспокойни дни. Те ми харесваха. Харесваше ми постоянното очакване на опасности, тихите разговори и слуховете, които Трофим донасяше за внезапното появяване на Андрей Гон ту тук, ту там.

Харесваше ми студената Брагинка, разбойническите храсти, загадъчните следи от подкови по пътя, които не се виждаха до вчера. Да си призная, искаше ми се дори Андрей Гон да нападне чифлика на Севрюк, но без да върши грабеж и убийства.

Но вместо Андрей Гон веднъж на мръкване в чифлика дойдоха драгуни. Те слязоха от конете до пътната врата. Един офицер с напрашени ботуши се приближи до верандата, дето пиехме чай, извини се и попита:

— Вие ли сте господин Севрюк?

— Да, аз съм — отговори Севрюк. — С какво мога да ви услужа?

Офицерът се обърна към войниците.

— Ей, Марченко! — извика той. — Я го доведи тука!

Двама драгуни изведоха иззад конете един бос човек. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Човекът беше в черни войнишки панталони с избелели червени кантове.

Доведоха човека до верандата. Той гледаше втренчено Марина Павловна, сякаш искаше да й каже нещо.

— Познавате ли тоя момък? — попита офицерът.

Всички мълчаха.

— Вижте го по-добре!

— Не — каза Марина Павловна и побледня. — Никога не съм виждала тоя човек.

Човекът трепна и наведе глава.

— Ами вие познавате ли го? — обърна се офицерът към Севрюк.

— Не. Не го познавам.

— Е, братле — обърна се офицерът към човека, — току лъжеш, че си бил тукашен и че си работил в чифлика на господа Севрюкови! Работата ти сега е спукана!

— Добре де! — каза човекът. — Водете ме! У вас е силата, но не и правдата.

Марина Павловна скочи и отиде в стаята.

— Без много приказки! — каза офицерът. — Скоро излизай!

Драгуните си заминаха. Марина Павловна дълго плака.

— Как ме гледаше той — казваше тя през сълзи. — И как не се сетих! Трябваше да кажа, че го познавам и че е работил у нас.

— Къде ще се сетиш! — тюхкаше се Трофим. — Да бе направил поне някакъв знак. Но той е опожарил хубавичко чифлика на Любомирски. Чудесно го е опожарил. Заради убитото момченце.

Наскоро си заминах за Киев.

В паметта ми Полесието се запази като тъжна и малко загадъчна страна. В нея цъфтяха лютики и блатна тръстика, шумяха елхи и гъсти върби и тихият звън на нейните камбани сякаш никога нямаше да възвести на мълчаливите полешчуци, че настъпва светъл народен празник. Така си мислех тогава. Но за щастие не стана така.