Константин Паустовски
Далечни години (3)

Караси

Сега, живеейки в Городишче след смъртта на баща си, аз си спомнях за ранното детство, за онова време, когато весели и щастливи идвахме през лятото тук от Киев. Тогава баща ми и майка ми бяха още млади и дядо ми и туркинята баба още не бяха умрели. Тогава и аз бях още съвсем мъничко момче и измислях всякакви небивалици.

Влакът от Киев пристигаше в Белая Церков вечер. Баща ми веднага наемаше от площада пред гарата кресливи файтонджии.

В Городишче пристигахме нощем. През дрямката чувах досадното скърцане на ресорите, после шума на водата край воденицата, лая на кучетата. Конете пръхтяха и плетищата скърцаха. Нощта сияеше с незалязващи звезди. От влажната тъмнина лъхаше на бурен.

Леля Дозя ме внасяше сънлив в топлата стая, постлана с разноцветни килимчета. В стаята миришеше на топло мляко. Аз отварях за миг очи и виждах около лицето си разкошната бродерия върху белоснежните ръкави на леля Дозя.

Сутрин се събуждах от палещото слънце, което плискаше по белите стени. До отворения прозорец се олюляваха червени и жълти ружи. Заедно с тях в стаята надничаше цветец на латинка. В него се бе пъхнала мъхната пчела. Замрял, аз следях как тя се дърпа сърдито и се измъква от тясното цветче. По тавана безкрай пробягваха светли струи, леки вълни — отражения от реката. Реката шумеше тук наблизо.

После чувах насмешливият чичо Илко да казва на някого:

— Е, разбира се, слънцето още не е препекло, а ето я вече процесията! Дозя, сложи на масата вишновка и пироги!

Аз скачах, изтичвах бос до прозореца и виждах процесията: от другия бряг на реката, почуквайки с чепати тояги, по насипа бавно се приближаваха към чифлика старци с големи сламени шапки — брили. На кафявите им свитки дрънчаха и лъщяха медали.

Идваха да ни приветствуват и поздравят с благополучното пристигане почтените старци от съседното село Пилипча. Отпреде им вървеше щърбавият кмет Трофим с медна тока на шията.

Вкъщи започваше суетня. Леля Дозя развяваше покривката над масата. Из стаята преминаваше вятър. Майка ми припряно нареждаше в чинията пироги, нарязваше салам. Баща ми отпушваше бутилки с домашна вишновка, а чичо Илко нареждаше ръбестите чаши.

После леля Дозя и мама изтичваха да се облекат, а баща ми и чичо Илко излизаха на входната площадка да посрещнат старците, които се приближаваха тържествено и неизбежно като съдбата.

Най-после старците пристигаха, мълчаливо се целуваха с баща ми и с чичо, сядаха на пезула, въздъхваха едновременно всички и тогава, след като се изкашляше предварително, кметът Трофим произнасяше знаменитата си фраза:

— Имам чест да ви поздравя най-покорно, Георгий Максимович, с пристигането ви тук в нашата тиха местност!

— Благодаря! — казваше баща ми.

— Да-а! — отговаряха едновременно всички старци и с облекчение въздишаха. — То си е така, разбира се…

— Да-а! — повтаряше Трофим и поглеждаше през прозореца към масата, дето лъщяха бутилките.

— Ето го значи как става — обаждаше се един стар николаевски войник с широки ноздри.

— Ясна работа! — намесваше се в разговора дребният и твърде любопитен старец Недоля, баща на дванадесет дъщери.

От старост той бе забравил имената им и можеше да изброи на пръсти не повече от пет: Хана, Парася, Горпина, Олеся, Фрося… После старецът се объркваше и почваше да брои отначало.

— Така! — казваха старците и млъкваха задълго.

В това време от къщи излизаше дядо Максим Григориевич. Старците ставаха и му се покланяха ниско. Дядо също им се покланяше и след като въздъхваха шумно, старците отново сядаха на пезула, покашлюваха, мълчаха и гледаха в земята. Най-после по някакви недоловими признаци чичо Илко се досещаше, че вкъщи всичко е готово за гощавката и казваше:

— Е, благодарим ви за приказките, добри хора. Заповядайте сега да хапнем, каквото бог дал.

В празнична лятна рокля мама посрещаше старците в стаята. Те й целуваха ръка, а и тя също целуваше кафявите им ръце — такъв беше обичаят. В синя рокля и шал на червени рози, румена, красива, рано побеляла, леля Дозя се покланяше до пояс на старците.

След първата чашка гъста вишновка, измъчван от любопитство, Недоля почваше да разпитва. Всички неща, донесени от нас от Киев, го караха да изпада в недоумение и като го показваше, той ни питаше:

— Що е това, за какво е то и каква полза от него!

Татко му обясняваше, че ей това е парна ютия, а това — съд за правене сладолед, там пък на скрина е сгъваемо огледало. Недоля с възхищение въртеше глава.

— Значи всяко нещо си има назначение!

— То си е така, разбира се! — съгласяваха се старците, като пиеха.

Лятото в Городишче влизаше в правата си — горещо лято с неговите страшни бури, с шума от дърветата, с прохладните струи на речната вода, с лов на риба, храсти от къпина, със сладостното очакване на безгрижни и разнообразни дни.

Островът, на който се намираше дядовият чифлик, беше, разбира се, най-тайнственото място на света.

Зад къщата се простираха две грамадни дълбоки езера. От старите върби и тъмната вода там винаги беше здрачно.

Зад езерата нагоре по склона се издигаше горичка от непроходим лещак. Отвъд горичката почваха поляни, обрасли до пояс с цветя и толкова дъхави, че в горещ ден от тях те заболяваше глава.

На пчелина зад поляните се виеше слаб дим край колибата на дядо. А зад дядовата колиба се простираха незнайни земи — червени гранитни скали, покрити с пълзящи храсти и дребни ягоди.

Във вдлъбнатините на тия скали имаше малки езерца от дъждовна вода. От тия езерца пиеха топла вода стърчиопашки, като потрепваха с пъстрите си опашчици. Тромави и нахални земни пчели, паднали отгоре в езерото, се въртяха и бръмчаха, зовейки напразно за помощ.

Скалите се спущаха като отвесна стена в река Рос. Там ни бяха забранили да ходим. Но понякога ние изпълзявахме до края на скалите и надничахме долу. Там река Рос се носеше като буен прозрачен поток, замайвайки главите ни. Под водата срещу течението бавно плуваха, потрепвайки, тънки риби.

По склона на другия бряг се издигаше запазената гора на графиня Браницка. Слънцето не можеше да проникне през мощната зеленина на тая река. Само от време на време самотен лъч прорязваше полегато гъсталака и пред нас се откриваше поразително буйна растителност. Като блестящи прахолинки в тоя лъч се въртяха мънички птици. Те с писък се гонеха една друга и потъваха в листака като в зелена вода.

Но най-любимото място за мене бяха езерата.

Всяка сутрин баща ми ходеше там да лови риба. Вземаше и мене.

Излизахме от къщи твърде рано и крачехме предпазливо по тежката мокра трева. Посред тъмния, още сънен листак светеха като тихи позлатени петна клончетата на върбите, озарени от първите слънчеви лъчи. В глухата вода се плискаха караси. Сякаш над черна бездна висяха храсти от водни лилии, воден живовляк, стрелолистка и водна елда.

Пред мене се разкриваше тайнственият мир на водата и растенията. В тоя мир имаше такова голямо очарование, че можех да седя от изгрев до залез на брега на езерото.

Баща ми хвърляше безшумно въдиците и запушваше. Тютюневият дим плуваше над водата и се заплиташе сред крайбрежните клончета.

Аз загребвах с кофа вода от езерото, хвърлях трева в тая вода и чаках. Червените тапички на въдиците стояха неподвижно във водата. После някоя от тях почваше да потреперва, пущаше леки кръгове, внезапно потъваше или бързо плуваше настрана. Баща ми дръпваше въдицата, конецът се изопваше, лесковата пръчка на въдицата се извиваше като дъга и в мъглата над езерото почваше да се чува бълбукане, плискане, дърпане. Водата се раздвижваше, олюлявайки белите лилии, водните бръмбари бързо се разбягваха и най-после в загадъчната дълбочина се появяваше трептящ златен блясък. Не можеше да се разбере какво е това, докато баща ми не измъкнеше и хвърлеше тежкия карас на утъпканата трева. Той лежеше на едната си страна, пърхаше, движеше перките си и от люспите му лъхаше чудният мирис на подводното царство.

Аз пущах караса в кофата. Той се въртеше там сред тревата, неочаквано удряше с опашка и ме обсипваше с пръски. Аз облизвах тия пръски от устните си и много ми се искаше да пия вода от кофата, но баща ми не позволяваше.

Струваше ми се, че водата в кофата с караса и тревата е навярно също така ароматна и приятна на вкус, както водата на дъжда през буря. Ние, момчетата, жадно пиехме тая вода и вярвахме, че от нея човек може да живее до сто и двадесет години. Така поне уверяваше Нечипор.