Константин Паустовски
Далечни години (28)

Гърбавоносият крал

Когато в Киев пристигнеше някакво високопоставено лице, непременно му показваха нашата гимназия. Тя беше една от най-старите в Русия.

Началството се гордееше не само с историята на тая гимназия, но и със зданието й — величествено и неуютно. Единственото украшение на това здание беше беломраморната зала, осветена от два реда прозорци. В тая зала беше винаги студено, дори през лятото.

Ние обичахме сановническите посещения, защото всяка висока особа молеше директора в чест на своето посещение да освободи гимназистите за един или два дни.

Директорът благодареше за честта и се съгласяваше. Ние припряно свързвахме учебниците си с ремъчки и на буйни тълпи се юрвахме към улицата.

Но не всички посещения на високи особи минаваха така гладко. Имаше и неприятности. Такава неприятност се случи със сръбския крал Петър Карагеоргевич. Ние знаехме, че той бе стъпил на престола след кървав дворцов преврат и бе допринесъл за поробването на балканските народи от Австрия.

Една седмица преди пристигането му Платон Фьодорович почна да ни учи на сръбския химн: „Боже на правдата, ти, който ни спаси досега от нещастия“. Освен това заповядаха ни, когато поздравяваме краля, да викаме не „ура“ а „живио“.

Директорът Терешченко, Маслобоя, трябваше да каже на краля няколко приветствени думи на френски. Текстът на приветствието бе написан от мосю Ховас. Той се гордееше с това. За пръв път му се бе паднала високата чест да напише приветствие на негово величество краля.

Директорът научи приветствието наизуст. С това той заприлича на нас. Но Маслобоя имаше слаба памет. Страх го беше да не забрави приветствието, когато се яви пред лицето на Петър Карагеоргевич.

Директорът нервничеше. Той поиска от новия ни инспектор Варсонофий Николаевич (в това време Бодянски бе назначен за директор на трета гимназия) да му даде в помощ най-добрия подсказвач гимназист.

Ние не обичахме Маслобоя и се отказвахме да посочим най-добрия подсказвач. Нека Маслобоя се справи сам.

Най-добрият подсказвач в гимназията — Регаме, който при това беше французин — се учеше в нашия клас. Заедно с нас той изслушваше невъзмутимо молбите на инспектора и се усмихваше учтиво.

Най-после ние се предадохме. Обещахме да дадем подсказвач, но при условие че бъде поправена несправедливата двойка по математика на кроткия гимназист Боримович. Иванов обеща да поправи двойката на тройка.

Съглашението бе постигнато. Регаме получи текста на приветствието и го преписа на едно листче. Приветствието започваше с думите: „Sir permettez á nous…“ и т.н. На руски то звучеше приблизително така. „Сир, позволете ни да ви поздравим между старите стени на нашата славна гимназия.“

Ние всички научихме това приветствие наизуст. Когато директорът минаваше по коридора, подражавайки на пискливия му глас, ние в хор се обаждахме от класната стая подире му:

„Сир, позволете ни да ви поздравим между старите стени на нашата славна гимназия“.

Особено ни развеселяваха думите „старите стени“. Маслобоя се преструваше, че не чува нищо.

В деня на пристигането на краля гимназията светеше в празнична чистота. Широката стълба бе постлана с червени килими. Денят беше слънчев, но въпреки това в актовата зала запалиха полилеите.

Ние дойдохме в парадни мундири. Строиха нашия клас в две редици във вестибюла. Отстрани стоеше Субоч с малка шпага, пъхната в джоба на вицмундира. Над джоба му блестеше само тънкият златен ефес. От Субоч лъхаше на парфюм. Пенснето му блестеше така, сякаш стъклата му бяха направени от пластинки елмаз.

Маслобоя стоеше до мраморната колона. Според нашата ученическа терминология Маслобоя „бе изпуснал пара“. Той беше бледен. Ордените дрънчаха на изопнатия му сюртук.

От улицата се чу „ура“. Викаха войските, наредени в шпалир.

Виковете „ура“ се приближаваха към гимназията. Оркестърът гръмна. Вратата се разтвори широко. Маслобоя безпомощно се озърна към Регаме и се затече да посрещне краля.

Нисичкият гърбавонос крал с прошарени мустаци, в син шинел със сребърни украшения, бързо влезе във вестибюла, като подскачаше. Зад гърба му всичко се синееше от шинели и лъщеше от цилиндри.

Портиерът Василий, бивш цирков борец, трябваше да съблече шинела на краля. Но Василий се смути и вместо да съблече шинела, почна да му го облича.

Кралят се съпротивяваше. Той дори се изчерви. Най-после се изскубна от могъщите лапи на Василий. Към краля подскочи адютантът му и отстранявайки Василий с ръка в бяла ръкавица от гласе, услужливо съблече шинела на краля. Очите на Василий помътняха като у пиян. Той стоеше изопнат и пъхтеше — не можеше да разбере какво е станало.

— Сир! — каза Маслобоя, като се наведе пред краля и отчаяно замаха с отметнатата зад гърба си лява ръка. Това значеше, че е забравил речта.

Регаме веднага почна да „подсказва“. Той правеше това виртуозно.

Кралят недоволно гледаше червеното голо теме на директора. Той още дишаше тежко след борбата с Василий. След това чу подсказването и се усмихна.

Директорът довърши криво-ляво приветствието и посочи на краля тесния проход между редиците гимназисти, поканвайки го да мине в актовата зала.

Кралят тръгна. След него, дрънчейки със сабите си и влачейки ги небрежно по железния под на вестибюла, тръгна и свитата му. В очите ни почнаха да се мяркат акселбанти.

На една крачка зад краля вървеше войнственият генерал Иванов, командуващ киевското военно окръжие.

След свитата, свалили цилиндри и усмихнати сладникаво, вървяха сръбските министри.

Ние се бяхме уговорили предварително за всичко. Още щом кралят влезе в прохода между сините ученически мундири, ние задружно и с пълен глас извикахме „жульо!“^[1] Това беше нещо като „живио“.

Повторихме няколко пъти тоя вик. Той гърмеше между „старите стени“ на гимназията.

Без да подозира нещо, кралят вървеше бавно, звънтейки с шпорите си, кимаше ни и се усмихваше.

Субоч побледня. Генерал Иванов незабелязано ни показваше юмрук зад гърба си. В юмрука си той стискаше ръкавицата. Ръкавицата се друсаше от негодувание. Приклякайки от уплаха, Маслобоя ситнеше след краля.

Кралят мина и ние чухме как ученическият хор с тържествени и скучни гласове запя отгоре: „Боже на правдата, ти, който ни спаси“.

Субоч ни огледа втренчено. Но ние стояхме стройно и безмълвно. На лицата ни не бе отразено нищо освен умиление пред тая тържествена минута. Субоч сви рамене и се обърна настрана.

Но историята с краля още не бе свършена. Когато кралят тръгна да се връща, ние извикахме дружно и оглушително: „Держи его!“^[2] Това пак беше нещо като „живио“. И кралят пак не разбра нищо. Той се усмихваше милостиво, а министрите все така изящно държаха пред себе си цилиндрите с бяла атлазена подплата.

Но когато край нас минаваше белобрадият министър-председател Пашич, когото смятаха за либерал, ние за пръв път извикахме ясно и правилно: „Живио, Пашич!“

Разбира се, ние се престарахме. На Матусевич, който притежаваше силен бас (отпосле Матусевич стана певец в Киевската опера), бяхме възложили да извика: „Держи его!“ право в ухото на краля. Кралят залитна, но бързо се овладя и кимна любезно на Матусевич.

След тоя случай с краля дванадесет души от нашия клас, в това число и аз, получихме мъмрене от директора. След мъмренето ни забраниха да посещаваме три дни гимназията. Началството очевидно се стараеше да потули цялата тая история с краля, страхувайки се от разгласяването й.

И досега не разбирам смисъла на нашето отстраняване. Това бяха три дни на спокойна почивка, на четене, разходки по Днепър и посещения на театрите.

Разбира се, случаят със сръбския крал не остана скрит. Цялата наша гимназия ни завиждаше извънредно много. И не само нашата гимназия, но и втора, и трета, и реалното училище, където никога не водеха никакви крале.