Константин Паустовски
Далечни години (27)

„Господа гимназистите“

Кой можеше да знае какво ще излезе от нас, „господа гимназистите“, както ни наричаше Бодянски? Какво ще излезе от тия юноши с избелели фуражки, винаги готови за всякакви лудории, насмешки и спорове? Какво ще излезе например от Булгаков? Никой не можеше да знае това.

Булгаков беше по-голям от мене, но аз помня добре стремителната му живост, безпощадния език, от който се бояха всички, и чувството на увереност и сила — то се проявяваше във всяка негова, дори незначителна дума.

Булгаков беше пълен с хрумвания, шеги и мистификации. Той превръщаше опознатия от нас до тънкости ученически живот в мир от невероятни случки и герои.

Попаднал в кръга на Булгаковите хрумвания и „игри“, някакъв си овехтял надзирател „Клечката“ израстваше до размерите на Собакевич или на Тартарен. Той започваше да живее втори, тайнствен живот вече не като „Клечката“ с подпухнал от пиянство нос, а като герой на смешни чудовищни събития.

Със своите хрумвания Булгаков превръщаше всичко от околния напълно реален свят в един преувеличен, почти фантастичен свят.

С Булгаков се срещнахме след гимназията едва през 1924 година, когато той беше вече писател. Той не бе изменил на Киев. В пиесата му „Дните на Турбини“ видях вестибюла на нашата гимназия и слугата „Максим — студената вода“ — честен и дотеглив старец. Зад кулисите на театъра зашумяха нашите есенни киевски кестени.

Почти едновременно с мене в гимназията следваха неколцина юноши, които отпосле станаха известни литератори, актьори и драматурзи. Киев винаги е бил град на театралните увлечения.

Случайност ли беше, че за късо време тая гимназия бе възпитала толкова хора на литературата и изкуството? Мисля, че не. Не току-така, когато закъснявахме „случайно“ в час Субоч ни казваше: „В живота няма нищо случайно освен смъртта“. Като изкажеше тая сентенция, Субоч намаляваше поведението на закъснелия на пет минус.

Разбира се, това не беше случайност. Причините на това явление са толкова многобройни и трудно уловими, че поради мързела си ние не искаме да се задълбочаваме в тях и предпочитаме да мислим, че всичко се е дължало на щастлива случайност.

Ние забравяме за учителите, който са ни внушавали любов към културата, за великолепните киевски театри, за общото ни увлечение от философията и поезията, за това, че през време на нашето юношество бяха още живи Чехов и Толстой, Серов и Левитин, Скрябин и Комисаржевска.

Забравяме за революцията през деветстотин и пета година, за студентските събрания, на които ние, гимназистите, успявахме да се промъкнем, за споровете на възрастните, за това, че Киев винаги е бил град с голяма революционна закалка.

Забравяме, че сме чели с увлечение Плеханов, Чернишевски и революционните брошури, отпечатани на грапава сива хартия, с лозунгите: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ и „Земя и свобода!“ Четяхме Херцен и Куропаткин, „Комунистическият манифест“ и романите на революционера Кравчински. Във вестник „Киевска мисъл“ обичахме статиите с подпис „Хомо новус“. Много по-късно научих, че това бил псевдоним на Луначарски.

Забравяме за знаменитата библиотека на Идзиковски на Крешчатик, за симфоничните концерти, за киевските градини, за сияещата и шумоляща от листа киевска есен, за това, че през всички години в гимназията ни придружаваше тържественият и благороден латински език. Забравяме за Днепър, меките мъгливи зими, богатата и ласкава Украйна, която заобикаляше града с пояс от елдени ниви, сламени покриви и пчелини.

Трудно е да се долови влиянието, което тия неща, разнообразни и понякога несвързани едно с друго, са имали върху нашето юношеско съзнание. Но това влияние е съществувало. То е давало особен поетичен строй на нашите мисли и усещания.

Ние се увличахме от поезията и литературата. Но разбирането на руската литература, на цялата й класическа яснота и дълбочина дойде при нас по-късно, отколкото разбирането на по-леката литература на Запада.

Ние бяхме млади и западната литература ни привличаше с изтънчеността, спокойствието и съвършения си рисунък. Студеният и прозрачен Мериме беше за нас по-лек, отколкото мъчителният Достоевски. У Мериме или у Флобер всичко беше ясно като в лятно утро, а Достоевски се надигаше като буря с нейната тревога и желание да се скриеш под сигурен покрив. И Дикенс не познаваше съмненията. И Юго. И Балзак.

А може би за увлечението ни по западната литература бяха виновни и евтините жълти книжки от „Универсална библиотека“. Тогава те наводняваха книжарниците. За двадесет копейки можеше да се прочете „Монт Ориол“. „Евгения Гранде“. „Дивата патица“ и „Пармският манастир“. Ние четяхме всичко това с опиянение.

По едно време се увличахме особено от френската поезия — от Верлен, Льоконт де Лил и Теофил Готие. Четяхме ги в оригинал и в преводи. Лекият френски език, понякога почти неуловим като далечен аромат, а понякога твърд като метал, звучеше като магия у тия поети.

Тая поезия ни привличаше не само с мелодичността и мъгливото си съдържание, наподобяващо пролетна мъгла, но и с това, че тя будеше представа за самите поети, за Париж. Тая поезия съществуваше като едно от примамливите неща сред множеството примамливи неща, свързани с Париж. Плочни покриви, мрежа от булеварди, дъжд, светлини, Пантеонът, розова нощ край Сена и най-после стихове. Така изникваше в нашата наивна представа Париж. Той беше немислим без стиховете, както без барикадите и целувките.

Но много скоро след увлечението си от френската поезия аз разбрах, че това е студен блясък, тогаз, когато до мене блестят бисерите и живата и чиста руска поезия:

Гората свлича алената си премяна,

студът посърналите ниви посребрява…

Ние растяхме и постепенно могъщата на може би най-велика в света руска литература завладяваше нашите сърца и изтикваше на втори, макар и почтен план литературата на Запада.

* * *

Освен от литературата ние се увличахме и от живописта.

На мраморната плоча в актовата зала на гимназията със златни букви бяха написани имената на наградени с медали и знаменити хора, завършили нашата гимназия. Между тия хора беше художникът Ге. Макар че беше наш по-голям съученик, ние все пак не признавахме тоя художник заради черния тон и нравоучителността на картините му. В наше време почваше закъснялото увлечение от импресионизма.

Моят съученик Ема Шмуклер се готвеше да стане художник. Той учеше живопис при киевския импресионист Маневич. На мене ми харесваха картините на Маневич — селски къщички и дворове, изписани мазно, почти с четката на бояджия.

* * *

Често ходех в къщата на Ема. Както казваха, тя беше артистична къща.

Бащата на Ема, широко известен в града безкористен лекар, на младини мечтаел да стане оперен артист. Кой знае защо, това не му се удало. Но все пак страстта към операта преобладаваше над всичко у доктор Шмуклер.

Всичко в къщата му беше оперно — не само едрият бръснат и гръмогласен домакин, но и пиано, ноти, написани на ръка, кошнички за поднасяне на цветя, афиши, портрети на знаменити певци и седефени бинокли.

Дори шумът, който не стихваше в квартирата на доктора, беше напълно оперен. Крясъците на децата, разпалените караници — всичко това приличаше на рулади, речитативи, модерато, алегро и форте, на дуети и трио на прекъсващи се взаимно мъжки, женски и детски арии. В целия тоя шум имаше скрита мелодичност. Гласовете от квартирата на Шмуклер звучаха звънливо и свободно като „белканто“ и се чуваха по цялата парадна стълба.

Аз ходех често в къщата на Ема Шмуклер, но все пак пред това домашно огнище предпочитах стаичката на друг мой съученик — поляка Фицовски. И той като мене живееше сам.

Къс и набит, с рус кичур на челото, Фицовски беше винаги невъзмутимо спокоен и се отнасяше към всичко като към глупава суета.

Той имаше свои чудатости, които дразнеха учителите. Например той разговаряше със своя съсед по чин, веселяка Станишевски, на най-чист руски език, но така, че понякога не можеше да се разбере нито дума. Това той постигаше по един прост начин: Фицовски слагаше всички ударения на думите неправилно и говореше много бързо.

Фицовски ме накара да изуча международния език есперанто. Тоя безцветен език, измислен от варшавския зъболекар Заменхоф, имаше само едно достойнство, че беше лесен. Това не беше език, а някакви леки люспи, отвени от всички езици на света.

Но все пак на тоя език в различни страни се печатаха множество вестници. В тия вестници ме интересуваха колонките с адресите на ония, които искаха да кореспондират помежду си на есперанто.

По примера на Фицовски почнах да кореспондирам с неколцина есперантисти от Англия, Франция, Канада и дори Уругвай. Изпращах им картички с изгледи от Киев, а в замяна получавах картички с изгледи от Глазгоу, Единбург, Париж, Монтевидео и Квебек. Постепенно почнах да разнообразявам кореспонденцията си. Молех да ми изпращат снимки на писатели и илюстровани списания. Така се сдобих с прекрасния портрет на Байрон, изпратен ми от един млад английски лекар от Манчестър, и с портрет на Виктор Юго. Изпрати ми го една младичка французойка от Орлеан. Тя беше много любопитна и задаваше множество въпроси: истина ли е, че руските свещеници носят одежди от злато, и че всички руски офицери говорят френски.

Всяка седмица в стаичката на Фицовски си уреждахме гуляи. На тия гуляи най-много пиехме (разполагахме с пари само за една бутилка ликьор), а най-вече играехме ролята на Лермонтовски хусари, четяхме стихове, спорехме, произнасяхме речи и пеехме.

Така се заседявахме до сутринта. Утрото, което проникваше в задимената стаичка, ни се струваше като утро на един чуден живот. Той ни чакаше на прага. Особено хубави бяха пролетните утрини. В чистия утринен въздух звъняха птици и главите ни бяха пълни с романтични истории.

* * *

Тоя чуден живот, който ни очакваше на прага, бе свързан по неуловим начин с театъра.

По онова време ние се увличахме от руската драма и от актрисата Полевицка. Тя играеше Лиза в „Дворянско гнездо“ и „Настасия Филиповна“ в „Идиот“.

Можехме да ходим на театър само с разрешение от инспектора Бодянски. Той не ни даваше повече от едно разрешение в седмицата. Тогава почнахме да подправяме разрешенията. Подписвах ги аз вместо Бодянски и ръката ми свикна дотолкова, че Бодянски само клатеше глава, когато надзирателите му показваха прибраните от гимназистите разрешения. — Той не можеше да различи фалшивите от истинските и казваше:

— Аз ще натикам тия театрали в миша дупка! Трябва да учите латински, а не да се шляете по галериите! Вие сте фалшификатори, а не синове на почтени родители!

След представленията ние изчаквахме Полевицка край входа за актьорите. Тя излизаше — висока, светлоока. Усмихваше ни се и се качваше в шейната. Звънчетата се разклащаха. Техният звън отлиташе надолу по Николаевска улица и изчезваше в снежната й дълбочина.

Разотивахме се по домовете си, а снегът все валеше и валеше. Бузите ни пламтяха. Младото ни и пламенно щастие се надпреварваше с нас по хлъзгавите тротоари, изпращаше ни, дълго не ни оставяше да заспим.

То мигаше по стените на стаята ми със светлината на нощния фенер. То се сипеше по земята като купчини сняг. То пееше цяла нощ през топлия сън своята вечна песен за любовта и тъгата.

Навън скърцаха плазове на шейни. Буйни коне препускаха край къщи. Кого отнасяха те през тая нощ?

В стаята на поручик Ромуалд струната на китарата звучеше от само себе си. Нейният звук трептеше дълго. Той ставаше все по-тънък, докато не се превърнеше отначало на сребърно косъмче, а след това на сребърна паяжина. Тогава той стихваше.

Така минаваше зимата — в радостна възбуда, сред надпреварата на дните, в които животът се преплиташе с редовете от стихове така здраво, че не можеха да се отделят един от друг.

Тогава живеех вече съвсем сам и изкарвах прехраната си с евтини уроци. Парите ми стигаха за ядене и за купуване на книги и по това време сигурно поради младостта си не усещах никаква тежест и тревога.