Константин Паустовски
Далечни години (26)

„Живите“ езици

От „мъртвите“ езици в гимназията изучавахме само латински. Той беше главен предмет. Латински ни преподаваше нашият класен наставник Владимир Фадеевич Субоч, който приличаше на висок, мършав котарак с щръкнали светли мустаци. Той беше добър човек и ние го обичахме, макар че понякога си позволяваше неочаквано и стремително да къса целия ни клас по латински език.

Бодянски строго следеше за нашите познания по латински и обичаше да повтаря:

— Латинската реч е най-великият феномен на езиковия строеж!

Гръцки език не беше задължителен. Изучаваха го малцина. Преподавател по гръцки беше старият, обсипан с тютюнева пепел чех Поспешил. Той се движеше бавно из коридорите с болните си, отекли крака и винаги закъсняваше в час. И затова от Поспешил го бяхме прекръстили Опоздал^[1].

От „живите“ езици изучавахме френски и немски. Това бяха отегчителни часове.

Французинът Серму, сухорък, с червеникава остра брадичка от времената на крал Хенрих IV, донасяше под мишница големи олеографии и ги окачваше на стената.

На олеографиите бе изобразен щастливият живот на селяни от неизвестна националност през различните годишни времена. Напролет тия селяни в сламени шапки с разноцветни панделки оряха земята, а в това време румените им жени, пристегнати в корсажи, хранеха жълти пилета. През лятото селяните косяха сено и танцуваха около купните, размахвайки клончета от рози. През есента те вършееха жито край малки като играчки къщички, а зимно време, очевидно от нямане друга работа, се пързаляха с кънки по замръзналата река.

Но все пак картинките със селяните бяха много по-интересни от другите картинки, които представяха скучни геометрични стаи с бедни мебели и котенце, което си играе с кълбо вълнена прежда.

Серму окачваше олеографиите, вземаше в здравата си ръка показалката, посочваше селяните, танцуващи със сърповете, или котенцето и питаше на френски с гръмливия си глас:

— Какво виждаме на тая интересна картинка?

Ние отговаряхме в хор на френски, че на тая картинка виждаме ясно добри пейзани или съвсем малко котенце, което си играе с преждата на почитаемата бабичка.

Тая досадна работа с картинките продължаваше две години и ето че веднъж вместо Серму инспекторът ни доведе в час новия учител мосю Ховас.

Мосю Ховас току-що бе пристигнал в Русия. Той не знаеше нито дума руски. Първият му урок в тая загадъчна страна се падна тъкмо в нашия клас.

Мосю Ховас бе родом от Бретан. Той беше нисичко, дебело човече, дотолкова равнодушно, че дори не си правеше труд да ни се сърди.

Инспекторът ни представи мосю Ховас и си отиде. Тогава стана ученикът французин Регаме и на великолепен парижки диалект учтиво съобщи на мосю Ховас, че в Русия е прието да се чете молитва преди започване на часа. Мосю Ховас се усмихна снизходително, като навярно помисли, че всяка страна си има своите странности.

Тогава дойде ред на ученика Литауер. Той беше евреин, но познаваше добре православното богослужение.

Литауер излезе, спря се пред иконата, широко се прекръсти и почна да чете молитвата „Преди учение“: „Преблагий господи, ниспошли нам благодатъ духа твоего святаго, дарствующего и укрепляющего душевныйе наши силы“.

Той прочете пет пъти тая молитва, после прочете „Великата ектения“. След това Литауер прочете „Символа на вярата“. „Отче наш“ и почна да чете молитвата на „Ефрем Сирин“.

Мосю Ховас стоеше, навел учтиво глава, и недоумяваше.

— „Господи владыко живота моего! — викаше Литауер. — Дух праздности, уныния, любоначалия и празднословия не даждь ми!“

Ние повтаряхме в хор думите на молитвата и поглеждахме часовника. До края на часа оставаха десетина минути. Страхувахме се, че Литауер няма да има достатъчно богослужебни познания, за да запълни и тия десетина минути. Но Литауер не ни изложи. Той прочете втори път „Символа на вярата“ и завърши часа с тържествено четене на молитвата „Спаси, господи, люди твоя“.

Звънецът задрънча и мосю Ховас, леко свил рамене, си отиде в учителската стая. Черният му сюртук блесна на слънчевия лъч и заплува, лъщейки по коридора.

Ние се кикотехме, като се криехме зад вдигнатите капаци на чиновете, но след малко в класа се втурна запъхтян инспекторът Бодянски и извика:

— Шмекери такива! Значи ще кощунствувате, безделници! Кой е чел молитвите? Сигурно ти, Литауер?

— Какво приказвате — ставайки, извика Литауер. — Ами че аз съм евреин, Павел Петрович!

— Ой-ой-ой! — каза Бодянски. — Евреин! Интересно извинение! Да не би да повярвам, че ако се прекръстиш, ръката ти ще изсъхне! Прибери учебниците си и си върви. Из пътя можеш да помислиш върху тъжното обстоятелство, че занапред поведението ти за втори път е намалено на четири.

При мосю Ховас ние потънахме в дебрите на неправилните глаголи и спрежения. Великолепният френски език се превръщаше в тежка схема. Ние се обърквахме сред загадъчните ударения, между тия „аксант егю“, „аксан грав“ и „аксан сирконфлекс“. Постепенно стана така, че живият език на Флобер и Юго почна да съществува за нас като нещо съвсем откъснато от това, което ни преподаваше мосю Ховас.

Колкото по-големи ставахме, толкова повече обичахме френската литература, стремяхме се да четем френските писатели в оригинал. За тая цел изучавахме езика сами или с помощта на частни учители, като махнахме с ръка на флегматичния бретонец. А той все спрягаше и склоняваше, като поглеждаше зад прозореца, дето от руското небе падаше студен бял сняг. И в очите на мосю Ховас не можеше да се прочете нищо освен копнеж по огъня в камината.

Опитвахме се да заприказваме с него за Балзак и Дюма, за Юго и Доде, но мосю Ховас или мълчеше, или казваше, че това е литература за възрастните, а не за руските момчета, които и досега не могат да направят разлика между „фютюр“ и „кондисионел“.

С течение на времето стана ясно, че в едно малко градче край Брест в Бретан мосю Ховас има каменна къщичка и стара майка и че той е дошъл в Русия, само за да спечели за няколко години кръгла сумица и да се върне у дома си, дето майка му развъждала зайци, а мосю Ховас се канел да отглежда гъби и да ги изпраща за продан в Париж — това било изгодно. И затова мосю Ховас не се интересуваше нито от Русия, нито от френската литература.

Само веднъж мосю Ховас се разприказва с нас. Това беше през пролетта. Мосю Ховас се готвеше да замине през лятната ваканция в Бретан. С това се обясняваше хубавото му настроение.

Той мрачно се шегуваше и ни каза, че човек е създаден, за да живее без всякакви вълнения. А за тая цел е необходимо да се подчинява на законите и да се задоволява с малко.

След това ни разправи как като момче ловял раци с дядо си, въздъхна и се замисли. Навън кестените цъфтяха. Пролетта нахлуваше с лекото течение по коридорите, дъхаше в лицата ни с моминския си дъх. Мосю Ховас гледаше пролетта и тъжно клатеше глава — животът го бе захвърлил в света, както вятърът издухва дебелата божа кравичка от някое зелено листенце. И все поради това, че той не беше богат, а трябваше със скучния си труд да си осигури спокойно бъдеще.

— Да — каза мосю Ховас, — такъв е животът! Нека бъдем търпеливи. Да не роптаем срещу съдбата и бога. Търпението се възнаграждава. Не е ли така?

Никой не му отговори, защото по това време ние бяхме убедени, че търпението е идиотизъм.

* * *

След много години разправих на приятеля си, писателя Аркадий Гайдар, как мосю Серму ни учеше френски по олеографиите.

Гайдар се зарадва, защото и той бе учил по същия начин. Той се пренесе в спомените си. Няколко дни поред той разговаряше с мене само по метода на Серму.

Тогава живеехме край Рязан, скитахме много, ловяхме риба в езерата.

— Какво виждаме на тая картинка? — неочаквано питаше на френски Гайдар през време на нашите скитания и веднага си отговаряше сам: — Виждаме негостоприемно село, което бедните пътници напущат. Виждаме селяни, които не са пожелали да дадат на пътниците три яйца срещу шепа тютюн.

Когато се връщахме в Москва по пустата странична железопътна линия от гара Тума до Владимир, Гайдар ме събуди през нощта и попита:

— Какво виждаме на тая интересна картинка?

Аз не виждах нищо, защото свещта във фенера силно миришеше и по вагона пробягваха сенки.

— Виждаме — обясни Гайдар — един железопътен крадец, който измъква от кошничката на една почтена бабичка чифт топли руски ботуши, наречени валенки.

Като каза това, Гайдар — грамаден и добродушен — скочи от втората полица, улови за яката пъргавия човек с кариран каскет, грабна от него валенките и каза:

— Вън! И да не си се мярнал вече пред очите ми!

Изплашеният крадец изскочи на площадката и скочи в движение от влака. Това беше може би единственото практическо приложение на метода на господин Серму.

* * *

Часовете по немски език бяха по-интересни от тия по френски. Не защото Оскар Фьодорович Йохансон беше образцов преподавател, а защото през тия часове понякога се занимавахме с неща, които бяха далеч от немския език. Най-често Оскар Фьодорович ни даваше да му преписваме партитурата на неговата опера „Духът на токайското вино“.

Йохансон беше виенчанин, възрастен и нервен. Той идваше в час с тояжка — дървено краче, отрязано от стол. Когато безредието достигаше недопустими размери. Йохансон грабваше това краче от стол и почваше да удря с всичка сила по масата. Ние веднага се опомняхме.

Йохансон беше познавач и любител на музиката. Той се готвел да стане композитор, но някаква нещастна история в живота му попречила и той с отвращение бе се заел да преподава уроци.

От нас той искаше най-нищожни познания по немски език. Ако някой от нас не знаеше урока си, Йохансон го гледаше дълго над пенснето, въздишаше и бавно му поставяше три минус.

Веднъж когато бях вече в шести клас, Йохансон изгуби в трамвая ръкописа на операта си. Това му беше единствен екземпляр. Йохансон даде във вестниците обявление, но никой не му върна операта. Йохансон не идва цяла седмица в гимназията, а когато дойде, ние почти не можахме да го познаем — той бе посърнал и жълтият му врат бе омотан със скъсано шалче. Тоя ден в часа на Йохансон цареше дълбока тишина.

— Виждате ли, младежи — започна Йохансон, — всичко е свършено! Тая опера беше дело на целия ми живот. Когато я пишех, аз се подмладявах. При всяка страница ставах по-млад с по няколко години. Да! Така беше! Това беше музика на щастието. Аз пишех за него. Къде е то? Навред! В шума на гората. В листата на дъба, в мириса на винените бъчви. В гласовете на жените и птиците. Навред и навсякъде. Аз мечтаех да стана скитник певец, а не да влача този формен сюртук. Завиждах на циганите. Бих пял по селските сватби и в къщата на горския пазач. Бих пял за влюбените и самотниците, за героите и поетите, за измамените и неизгубилите вяра в доброто. Всичко това го имаше в моята опера. Всичко! Надявах се, че ако я видя на сцената на виенския театър, ще умра спокойно. Може би, мислех аз, моят приятел, старият поет Алтенберг, ще дойде и ще седне като мечка в кадифеното кресло и на очите му ще се появи сълза. За мене това щеше да бъде най-добрата награда. А може би тая музика щеше да я чуе оная, която никога не вярваше в моите сили…

Йохансон говореше, като разглеждаше мършавите си пръсти. Той сякаш бе опиянен от мъка. Той винаги говореше малко надуто и театрално, но сега не забелязахме това. Седяхме с наведени очи.

През междучасието при нас дойде Субоч.

— Исках да ви предупредя — каза той, когато го наобиколихме — да се държите твърде деликатно сега в часовете на Оскар Фьодорович. Но сметнах, че се досещате и без моите указания за това.

Същия ден по всички класове на гимназията се понесе призив: „Да се намери операта! Да се намери на всяка цена!“

Кой бе хвърлил тоя призив, не знам. Той се предаваше от уста на уста. Ние се събирахме на групи и обсъждахме как да я намерим. Ходехме като заговорници и в душата на всекиго бушуваше нетърпение.

Търсенето започна. Разпитвахме кондукторите по трамваите, обикаляхме пазарите. Ровехме се в обвивната хартия на търговците и най-после операта бе намерена на Лукияновския пазар.

Видял я бе един гимназист от осми клас у една продавачка на сланина. Продавачката се оплаквала, че хартията не я бива за обвиване — мастилените редове се отпечатвали на сланината и купувачите се сърдели. И затова на ръкописа липсваха само три страници.

Върнали ръкописа на Йохансон през време на урок в осми клас. Ние не видяхме как е станало това. Видяхме само как след часа Йохансон вървеше по коридора, заобиколен от осмокласниците. Той беше без пенсне. Вървеше неуверено, като се олюляваше. Осмокласниците го крепяха. На вратата на учителската стая стоеше инспекторът Бодянски, усмихваше се и кимаше с глава. Той прегърна Йохансон и те се целунаха.

Няколко дни в гимназията цареше истинско нотно безумие. Йохансон донасяше партитурата на операта и чиста нотна хартия. Той ни раздаваше тая хартия и ние преписвахме операта в няколко екземпляра.

Това беше в края на зимата, а напролет получих по пощата малко картонче. На него бе написано, че Оскар Фьодорович Йохансон ме моли да почета с присъствието си изпълнението на откъси от неговата опера, което ще стане в квартирата на един от моите съученици.

Вечерта отидох на определеното място на Бибиковския булевард. Широката стълба в къщата на моя другар беше ярко осветена. Двата големи салона бяха пълни с народ. Повечето бяха гимназисти, но имаше и гимназистки от Мариинската гимназия, и беловласи музиканти, и актьори.

Йохансон го нямаше още. Аз стоях до входа на салона и гледах към осветената стълба. На нея се появи Оскар Фьодорович. Той изтича по стълбата — тънък, подмладен, в черен елегантен сюртук, и влезе бързо в салона. Всички почнаха да ръкопляскат.

Веднага започна музиката. Свиреше квартет, акомпаниран от пиано. Това беше наистина музика за щастието, за страданията на влюбените, равни на мъките на Тристан и Изолда. Не мога да предам мелодичността на тая музика, нейната струнна сила.

Когато музиката завърши и повечето от гостите поздравиха Йохансон и се разотидоха, нас, останалите, ни поканиха на трапезата.

Късно през нощта изпратихме Йохансои до дома му. По пътя той се отби в пощата и изпрати телеграма до Виена. Той излезе от пощата натъжен и каза, че е очаквал твърде дълго тоя ден. А когато чакаш нещо твърде дълго, и радостта се превръща до известна степен в тъга.