Константин Паустовски
Далечни години (23)

Сам в живота

И ето най-после дойдоха тия дни с първите признаци на повяхването.

Зад къщата на вуйчо Коля по стръмния склон на дола се простираше стара ябълкова градина. Корубестите дънери на ябълките и кривата ограда бяха покрити с жълти лишеи.

Освен мене в градината не ходеше почти никой.

Аз идвах в градината с тетрадка, лягах на земята и пишех стихове. Доколкото разбирам сега, това бяха лоши стихове. В тях всичко бе пропито с някаква тъга.

По стихотворните редове суетливо тичаха мравки, влачеха изсъхнала оса. От дърветата върху тетрадката падаха изгнили клончета.

Небето, прозрачно въпреки тъмната си синева, блестеше над градината. По небето духаше вятър, гонеше облаци отвъд Десна. Веднъж почнах да ги броя, отброих двеста облака и се отказах. В очите ми почна да се мержелее.

Есента предупреждаваше, че идва ту с някое сухо листче, случайно забравено на пейката, ту с някоя малка зелена гъсеничка, която се спущаше по паяжината право над главата ми.

Жал ми беше за отминаващото лято. Вуйчо Коля го прекара в Брянск. През лятото често отивах в арсенала при вуйчо Коля, в неговата лаборатория или в ковашката работилница.

Обичах да гледам как работи парният чук. Край тоя чук чух от щабскапитан Иванов разказ за един знаменит ковач от Обуховския завод. Със стопудовия парен чук той можел така внимателно да счупи лешник върху дъното на преобърната чаша, че чашата оставала цяла.

Харесваше ми арсеналът, ниските му здания, построени още през времето на Екатерина, дворовете, обрасли със сочна трева и затрупани с железни отливки, люлякът до стените на работилниците, цилиндрите на старите парни машини, които блестяха с маслената си мед, миризмата на спирт в лабораториите, брадатите ковачи и леяри и фонтана със синкава артезианска вода, която шуртеше изпод земята край стените на арсенала.

Трябваше да се простя с всичко това, с Брянск с уютната къща на вуйчо Коля, и то да се простя може би за дълго.

През есента си заминах обратно за Киев. Така бе решено на краткия семеен съвет на брянската гара, когато мама мина с Галя и Дима на път за Москва. Аз дойдох на гарата с вуйчо Коля и вуйна Маруся, за да се видя с мама.

Мама се бе състарила и разговаряше с вуйчо Коля с виновен глас, сякаш искаше да се оправдае пред него.

Галя беше почти съвсем ослепяла. Освен това бе почнала и да недочува. Носеше дебели двойни очила. Когато се обръщаха към нея, тя дълго се озърташе, мъчейки се да разбере кой разговаря с нея и отговаряше не на място. Дима беше мрачен и спокоен.

Мама ме прегърна, а след това ме огледа от краката до главата и каза, че съм изглеждал много по-добре, отколкото в Киев. В гласа й прозвуча обида.

Аз казах, че искам да се върна в Киев и че са ме приели в първа гимназия. Ще живея с Боря и ще си изкарвам прехраната с уроци.

Мама се обърна настрана и отговори, че искала много да ме вземе в Москва, но сега това е невъзможно. Самата тя не знае как ще се нареди животът й в Москва.

Галя все говореше:

— Костик, къде си? Ах, ти си тук? А пък аз съвсем не те виждам.

Вуйна Маруся заприказва бързо, че е безумие да ме пуснат в Киев, че тя може би не разбира нищо и няма право да се меси в семейните ни работи, но…

Тя млъкна, като забеляза, че вуйчо Коля я предупреди с поглед. Мама не отговори нищо. Тя гледаше през прозореца на вагона към перона и очите й потъмняха от гняв.

— Най-после ето го! — каза мама. — По-добре късно, отколкото никога.

По перона вървеше баща ми. Той току-що бе пристигнал с работническия влак от Бежица. Бе облякъл черно, излъскано от старост сако.

Баща ми влезе във вагона. В същия миг звънецът на гарата удари два пъти.

Почнахме да се сбогуваме. Баща ми целуна ръката на мама и каза:

— Маруся, аз се нагърбвам да се грижа за Костик. Ще му изпращам всеки месец пари за храна и за всичко необходимо.

— Дай боже! Не забравяй да направиш поне тая дреболия. Моля те.

Дима се сбогува студено с татко, а Галя, също като сляпа, протегна ръка към него и се мъчеше да докосне лицето му. Баща ми побледня така, че дори очите му станаха бели.

Удари третият звънец.

Излязохме на перона. Мама каза през прозореца, че непременно ще дойде да ме види през зимата в Киев.

Влакът потегли.

Баща ми стоеше, свалил шапка, и гледаше отминаващите колела на вагона. Той не пожела да дойде в града у вуйчо Коля, като каза, че още с първия влак трябва да се върне в Бежица, дето го чака бърза работа.

Връщахме се с файтон вкъщи. По пътя вуйчо Коля и вуйна Маруся мълчаха. Вуйна Маруся хапеше малката си носна кърпичка. После тя погледна вуйчо Коля и каза:

— Не, все пак аз не разбирам. Как може така!

Вуйчо Коля се начумери и й кимна с очи към мене. Вуйна Маруся млъкна.

Срам ме беше за цялата наша семейна неразбория, която похабяваше не само нашия живот. Мечтаех да замина по-скоро за Киев и да забравя тия нещастия и неприятности. По-добре самотия, отколкото живот сред взаимни обиди, мъчителни и непонятни.

Чаках да дойде август, за да замина за Киев. Най-после той дойде с окапали листа и мрачни дъждове.

В деня на заминаването ми ръмеше дъжд и духаше вятър. Вагоните на влака Москва — Киев бяха оплискани от дъжда. Баща ми не дойде да ме изпрати, макар че бе обещал.

На гарата вуйчо Коля се опитваше да се шегува с по някоя дума. Вуйна Маруся пъхна в джоба на шинела ми един плик и каза: „Ще го прочетеш из пътя“.

Когато влакът потегли, тя се обърна настрана. Вуйчо Коля я улови за лакътя и я обърна с лице към влака. Вуйна Маруся ми се усмихна и отново се извърна.

По стъклото на прозореца падаха дъждовни капки. От тях нищо не се виждаше. Спуснах прозореца и се подадох навън.

Вуйчо Коля и вуйна Маруся стояха на перона и гледаха след влака. Парата падаше на земята. Далеч зад влака видях ивица чисто небе. Там вече светеше слънцето.

Това ми се стори добро предзнаменование. Извадих плика от джоба. В него имаше пари и бележка: „Пази се. Ти тръгваш сам в живота и затова не забравяй, че имаш вуйчо и вуйна в провинцията. Те те обичат много и са готови винаги да ти помогнат.“