Константин Паустовски
Далечни години (21)

Артилеристи

Офицерите артилеристи от Брянския арсенал бяха нарекли вуйчо Коля „полковник Вершинин“. Вуйчо Коля дори външно — с черната брадичка и тъмните си живи очи — напомняше Вершинин от Чеховата пиеса „Три сестри“. Такъв поне си представяхме Вершинин.

Също като Вершинин вуйчо Коля обичаше да говори за хубавото бъдеще и вярваше в него, беше мек и жизнерадостен човек, но от Вершинин се различаваше по това, че беше добър металург, автор на многобройни статии за свойствата на различните метали. Тия си статии сам превеждаше на френски — той владееше отлично тоя език — и ги печаташе в парижкото списание „Ревю металуржик“. Тия статии се печатаха и в Русия, но много по-рядко, отколкото във Франция. Когато пристигнах в Брянск, вуйчо Коля работеше с увлечение над получаването на дамаска стомана.

Жаждата за живот у вуйчо Коля беше чудна. Изглеждаше, че няма такива неща, които да не го интересуват. Той получаваше почти всички литературни списания, свиреше отлично на пиано, владееше астрономия и философия, беше неизтощим и остроумен събеседник.

Най-преданият приятел на вуйчо Коля беше брадатият капитан Румянцев. С външността си той напомняше Фет, само че беше съвсем червенокос, късоглед и добродушен. Всичко офицерско му стоеше накриво и развлечено. Дори брянските гимназисти му бяха сложили прякор „цивилна гарга“.

Не беше много лесно от пръв поглед да разгледаш Румянцев. Той винаги бе обвит в облаци тютюнев дим, а поради свенливостта си избираше най-тъмните кътчета в приемната. Там той седеше над шахматната дъска, задълбочен в решаване на някоя задача. Ако успееше да реши шахматната задача, той се заливаше в смях и потриваше ръце.

Румянцев рядко участвуваше в общите разговори. Той само покашлюваше и поглеждаше с присвитите си очички. Но щом разговорът засегнеше политиката — Държавната дума или стачките, той се оживяваше и изказваше най-крайни възгледи.

Румянцев не беше женен. С него живееха трите му сестри — трите еднакво дребнички, остригани и с пенснета. Те пушеха и трите, носеха корави черни поли, сиви блузи и сякаш се бяха наговорили, забождаха с безопасни игли часовничетата си на едно и също място на гърдите.

Сестрите постоянно криеха в квартирата на Румянцев някакви студенти, старци с пелерини и също такива строги жени, каквито бяха самите те. Вуйчо Коля ме предупреди да не казвам никому кой живее у Румянцев.

Освен Румянцев и сестрите му у вуйчо Коля идваше и щабскапитан Иванов — чистичък, белорък, с грижливо заострена светла брадичка и тънък глас.

Както повечето бекяри Иванов се бе присламчил към чуждо семейство, у вуйчо Коля. Той не можеше да прекара нито една вечер, без да дойде да поседи и побъбри. Всеки път, сваляйки в антрето шинела и откачвайки сабята си, той се изчервяваше и казваше, че се е отбил „само за малко“ или, за да се посъветва по някоя работа с вуйчо Коля. А след това, разбира се, се заседяваше чак до полунощ.

Аз бях благодарен на Иванов, задето ме отучи от навика да се стеснявам от прости неща.

Веднъж срещнах Иванов на пазара. Той си купуваше картофи и зеле.

— Помогнете ми да домъкна всичко това до файтона — помоли ме той. — Моят Пьотр — Пьотр беше ординарец на Иванов — се разболя. Стана нужда да върша всичко сам.

Когато мъкнех заедно с него тежкото кошче със зеле към файтона, срещнахме една младичка учителка по немски от брянската гимназия. В отговор на моя поклон тя се нацупи и се извърна. Аз се изчервих.

— Напразно се смущавате — каза Иванов. — Та вие не правите нищо лошо. Аз знам един начин да се отървете от насмешливите погледи — той е да гледате хората право в очите. Много помага.

Качихме се във файтона, натъпкан със зеленчук, и потеглихме по главната Болховска улица. Срещахме много познати, срещнахме дори началника на арсенала генерал Сарандинаки, който минаваше с кабриолет с два коня.

Когато ни виждаха, познатите се усмихваха, но Иванов ги гледаше право в очите. Под тоя поглед те се смущаваха, преставаха да се усмихват и в края на краищата дори ни кимаха приветливо. А Сарандинаки спря кабриолета и предложи на Иванов да му изпрати ординареца си. Но Иванов се отказа учтиво, като отбеляза, че се справя отлично с тая несложна работа. Генералът вдигна вежди, леко побутна кочияша си с черната ножница на сабята в гърба и сивите генералски коне потеглиха в тръс.

— Ето виждате ли — каза ми Иванов, — никога не трябва да се помирявате с предразсъдъците.

Разбира се, аз знаех, че Иванов е прав, но все пак ми беше неприятно под обстрела на насмешливите погледи. Проявяваше се лошият ми навик.

Понякога забелязвах неочаквано, че се страхувам да постъпвам не така, както другите, стеснявах се от бедността си, опитвах се да я скрия от другарите си.

За мама промяната в нашия живот беше най-голямото нещастие. Тя криеше това по всякакъв начин от познатите. Всички знаеха, че баща ни е напуснал семейството, но на въпросите на познатите мама винаги отговаряше, че той е заминал замалко и всичко у нас е в ред. По цели нощи тя кърпеше и преправяше дрехите ни, та „хората да не забележат“, че сме обеднели. Мъжеството бе изменило на мама. Нейната плахост се предаде и на нас.

Когато файтонът се изкачваше по нагорнището към къщата на Иванов, зелето се разсипа. Зелките се затъркаляха по паважа, като подскачаха и се гонеха една друга. Дечурлигата почнаха да свиркат. Файтонджията спря файтона. Слязохме и почнахме да прибираме зелките.

Изглежда, че съм се изчервил съвсем от срама, защото Иванов ме погледна и предложи:

— Оставете, ще ги прибера сам. А вие по-добре си вървете.

Ако преди това ме беше срам да прибирам зелките пред очите на минувачите, след тия думи се изчервих до сълзи от срам за себе си. С настървение прибрах последните зелки и мимоходом плеснах оглушително хлапето Самохин, син на един брянски търговец. То подскачаше на тротоара и ме дразнеше:

Минал, минал гимназист,

изтървал е зелев лист!

Като ревеше и размазваше сълзите си, младият Самохин се скри в техния двор.

Съдейки по хитрите очи на Иванов, бях убеден, че той бе разсипал зелето нарочно.

Оттогава почнах дори да се държа предизвикателно. Всеки ден излизах на улицата с дървената лопата и ринех снега, цепех дърва, палех печките и не само не отбягвах грубата работа, но по всякакъв начин я търсех сам. А като ме видеше, хлапето Самохин още дълго се криеше зад портичката и викаше оттам:

— Синьо говеждо!

„Синьо говеждо“ наричаха гимназистите заради сините им фуражки. Но тия нападки на Самохин вече не ми правеха впечатление.

Урокът на Иванов бе подкрепен и от полковник Кузмин-Караваев, човек с тесни гърди и сиви решителни очи.

Той бе основал в Брянск първото потребително дружество и бе отворил потребителна кооперация на улица Болховска. Той сам доставяше стоки и търгуваше с тях в тесния склад.

Тая идея на Караваев предизвика смут между брянските търговци. Старейшината на търговското съсловие изпращаше доноси срещу Караваев до главното артилерийско управление в Петербург. Но зад Караваев стояха интелигенцията и работниците от арсенала. Доносите не помогнаха. Потребителната кооперация от ден на ден процъфтяваше и забогатяваше.

Всички поред помагаха на Караваев да продава в дюкяна, а мене той взе за свой постоянен помощник.

Почти цялото си свободно време прекарвах в дюкяна, разковавах ароматните сандъци с бакалска стока, мерех на везните сол, брашно и захар. С груба престилка, каквито носят ковачите, сложена върху контешката тужурка, Караваев работеше бързо, шегуваше се с купувачите и ми разказваше много интересни неща за произхода на стоките.

В дюкяна на Караваев бяха събрани стоки от цялата страна — тютюн от Феодосия, грузински вина, астрахански хайвер, вологодски дантели, малцевски стъклени съдове, сарептска горчица и басми от Иваново-Вознесенск. В дюкяна миришеше на солена селда, на сапун, но тия миризми се губеха сред чудния мирис на новите рогозки, стоварени в задната стаичка.

Вечер Караваев заключваше дюкяна с желязно резе и ние пиехме с него силен чай. Чайникът подскачаше на желязната печица. С плоския японски щик Караваев начупваше захарта. От нея летяха сини искри. Аз изваждах от дървеното сандъче медени питки — жамки.

На чай в дюкяна винаги идваше някой от познатите да поседи и побъбри — ту Иванов, ту сестрите Румянцеви, ту вуйна Маруся.

Иванов сядаше на празния сандък, без да махне шинела и дори ръкавиците си, и почваше да доказва на Караваев, че Русия още не е дорасла до потребителните кооперации. Караваев кашляше задавено и махаше с ръка на Иванов.

Вуйна Маруся винаги донасяше за чая домашни питки или пирожки.

Сестрите Румянцеви пиеха чая от чинийките и пенснетата им лъщяха. Те наричаха Караваев Дон Кихот и казваха, че неговото занимание с кооперацията е залъгалка и че на Русия са нужни не потребителни кооперации, а велики сътресения.

Тогава Иванов почваше да звънти с шпорите си и да пее „Малбрук тръгва на поход“. Сестрите Румянцеви наричаха Иванов ретроград и си отиваха.

Рано пролетта потребителната кооперация бе опожарена. Бяха я подпалили грубо и открито — изкъртили вратата на дюкяна и облели с газ стоките.

Целият град знаеше, че подпалването е дело на брянските търговци, но следствието се проточи дълго и завърши без резултат. Караваев отслабна, почна да кашля още по-силно и без да обръща внимание на кашлицата си, казваше:

— Finita la comedia! Само едно сътресение може да преобрази нашата страна. Цяла Русия трябва да се вдигне на крак, само тогава може да стане нещо.

Загубите от пожара бяха големи. Едва ги покриха съкооператорите — работници от Брянския арсенал и артилеристите, другари на Караваев. Най-чудното беше, че най-голямата част от загубите пое на гърба си щабскапитан Иванов. Той беше пестелив и докато служеше в арсенала, бе спестил няколко хиляди рубли. Той даде почти всички тия пари на Караваев.

Аз прекарах зимата и лятото в дружното семейство на офицерите от арсенала. Но горчивината от преживяното в Киев не минаваше. Постоянно си спомнях за мама, за баща ми и от време на време ме беше срам, че живея в топла и гостоприемна къща, дето винаги имаше спокойно и весело настроение. Представях си студеното киевско мазе, голата маса с корички хляб, угриженото лице на мама, уморения от преподаване на уроци Дима.

Мама ми пишеше рядко, а Галя и Дима съвсем не ми пишеха. Понякога ми се струваше, че мама не ми пише, защото няма пари дори за марка. Трябваше да направя нещо, за да й помогна, но не знаех какво.

Аз не можах да свикна с брянската гимназия. Всички ученици от нашия клас бяха много по-големи от мене. Все по-често си спомнях със съжаление за киевската гимназия и почнах да мисля да се върна в Киев. В края на краищата писах писмо до моя класен наставник латиниста Субоч. Откровено му разказах всичко, което се бе случило с мене, и го питах дали мога да се върна. Наскоро получих отговор.

„От новата учебна година, сиреч от есента — пишеше ми Субоч, — вие сте зачислен отново в първата гимназия, в моя клас, и ще бъдете освободен от такса. Колкото до материалната страна на въпроса, аз мога да ви предложа няколко доходни уроци. Това ще ви даде възможност да живеете макар и скромно, но самостоятелно и да не бъдете в тежест на никого. А от преживените неприятности не се огорчавайте. Tempora mutantur et nos mutamur in illis^[1] — и трябва да се надяваме, че се променяме към по-добро.“

Прочетох това сякаш делово писмо и гърлото ми се сви от спазъм. Разбрах любезността на това писмо, но разбрах и че от тоя миг вече сам, без да се надявам на когото и да било, почвам да уреждам живота си.

От това съзнание ми стана страшно, макар че по това време бях вече почти шестнадесетгодишен.