Константин Паустовски
Далечни години (20)

Крушение

След Крим всичко изведнъж се промени. Баща ми се бе спречкал с началника на югозападната железопътна линия. Той напусна службата. Благополучието се свърши изведнъж.

Ние се преместихме от Николско-Ботаническата улица на улица Сутеренна. Сякаш за подигравка се настанихме на тая улица в един сутерен.

Живеехме само от това, че мама разпродаваше нещата. В студената ни и тъмна квартира все по-често идваха безмълвни хора с овчи калпаци. С острите си очички те шареха по мебелите и картините, по наредените по масата съдове, после тихо и убедително разговаряха с мама и си отиваха. А след час-два в двора идваше талига и откарваше ту гардероб, ту маса, ту огледало или килим.

Сутрин в кухнята заварвахме един татарин с черна ватена тюбетейка. Ние го наричахме „шурум-бурум“. Той седеше клекнал и разглеждаше на светло панталони на баща ми, сака и чаршафи.

„Шурум-бурум“ се пазареше дълго, отиваше си, отново идваше, мама се сърдеше, но най-после „шурум-бурум“ се спазаряваше, измъкваше от джоба си дебел портфейл и като плюеше деликатно на пръстите си, отброяваше оръфаните банкноти.

Баща ми почти никога не беше вкъщи. Той излизаше сутрин и се връщаше късно, когато вече спяхме. Никой от нас не знаеше къде прекарва дните. Очевидно търсеше работа.

Мама изведнъж се състари. Посивелите кичури все по-често падаха от челото на лицето й — тя бе почнала да се вчесва твърде небрежно.

Боря се отдели от нас и се настани в мебелираните стаи „Прогрес“, близо до гарата, уж за да му е по-близо до политехническия институт. А всъщност той се отдели, защото не се спогаждаше с баща ми, смяташе го виновник за нещастията в нашето семейство и не искаше да живее в мрачната обстановка на Сутеренната улица. Боря си изкарваше прехраната с уроци, но не можеше да ни помага. Дима също даваше уроци или както казваха тогава, беше репетитор.

Само аз бях още малък и не можех да уча другите, а Галя беше толкова късогледа, че не можеше да се занимава с нищо освен да помага в домакинската работа на мама. Наложи се да освободим Лиза.

Една сутрин заедно с дворника у дома дойде един мършав грохнал старец, съдебен пристав, и за някакви дългове на баща ми описа почти цялата ни останала покъщнина. Баща ми е криел от мама за тия дългове. Сега всичко излезе налице. След това баща ми постъпи на първата попаднала му и много лоша служба в захарния завод до Киев и замина.

Останахме сами. Нещастието бе влязло в дома ни. Семейството ни загиваше. Аз разбирах това. Беше ми особено тежко сега след Крим, след кратката ми и тъжна любов към Лена, след охолното ми детинство.

Веднъж в месеца вуйчо Коля изпращаше на мама пари от Брянск. След като получеше тия пари, мама всеки път плачеше от срам.

Веднъж видях мама в приемната на директора на гимназията. Втурнах се към нея, но тя се извърна и аз разбрах, че не е искала да я видя.

Не можех да се сетя защо мама идва при директора, но не я разпитвах за нищо. След няколко дни новият ни директор Терешченко, назначен вместо Безсмертни, плешив, нисичък и кръгъл, с глава, сякаш намазана с масло (затова му бяха дали прякор „Маслобой“), ме спря в коридора и каза:

— Съобщете на майка си, че педагогическият съвет уважи молбата й и освободи брат ви и вас от учебна такса. Но имайте предвид, че се освобождават само добрите ученици. И затова ви съветвам да се постегнете.

Това беше първото унижение, което изпитах. Когато се върнах у дома, казах на мама:

— Освободиха ни с Дима от такса. Защо си ходила при директора?

— Какво друго можех да направя? — тихо попита мама. — Да ви спра от училище ли?

— Сам бих могъл да си изкарам прехраната.

Тогава за пръв път на маминото лице видях уплаха, сякаш я бяха ударили.

— Не се сърди — каза мама и наведе глава. Тя седеше и шиеше до масата. — Нима мога да те карам да работиш?

Тя заплака.

— Да знаеш колко ми е тежко за всички ви и особено за тебе! Как е посмял баща ви да постъпи така необмислено и да бъде толкова лекомислен! Как е могъл да направи това!

От известно време, когато говореше за баща ми, мама казваше „той“ или „баща ви“. Тя плачеше, наведена над старата дреха. Изрезки от плата и бели конци са търкаляха на пода.

Мама бе разпродала почти всички неща. Вкъщи ни стана влажно и пусто. През прозорците проникваше мъждиво светлина. Навън шляпаха ботуши, шушони и галоши. Тия мяркащи се крака, опръскани с кал из непроходимите през зимата улици, ни пречеха да се съсредоточим и ни дразнеха. Сякаш всички тия чужди хора ходеха из стаите ни, внасяха студ и дори не смятаха за нужно да ни погледнат.

Посред зима мама получи писмо от вуйчо Коля. Писмото я развълнува много.

Вечерта, когато всички седяхме около кръглата маса, на която гореше единствената лампа, и всеки се занимаваше със своя работа, мама каза, че вуйчо Коля настоявал да се преместя временно в Брянск, че той щял да ме настани в брянската гимназия и че това е съвсем необходимо, докато баща ми получи добра служба и се върне в семейството.

Галя с уплаха погледна мама. Дима мълчеше.

— Баща ти няма да се върне при нас — твърдо каза мама. — Той е привързан към други хора и заради това е направил дългове, а нас остави просяци. Аз не искам той да се върне. Не искам да чувам нищо за това, нито една дума.

Мама дълго мълча. Устните й бяха здраво стиснати.

— Е добре — най-после каза тя. — Не си струва да говорим за това. Но какво да направим с Костик?

— Много просто — каза Дима, без да погледне мама. За Дима всичко беше просто. — Тая година аз завършвам гимназия и ще постъпя в Московския технологически институт. Ще продадем всичко. Мамо, ти и Галя ще се пренесете в Москва и ще живеете при мене. Ще поминем някак. А засега Костик нека поживее у вуйчо Коля.

— Но как така! — разтревожи се Галя. — Как ще живее той там? Защо ще се разделяме?

Аз седях навел глава, и конвулсивно рисувах на едно листче цветя и завъртулки. От известно време всеки път, когато ми беше тежко, почвах безсмислено да рисувам на каквото ми попадне тия чудновати завъртулки.

— Престани да рисуваш! — каза мама. — Не разбирам защо се усмихваш! И кажи какво мислиш по това?

— Не се усмихвам — промърморих аз, но усетих на лицето си напрегната усмивка. — Просто така…

Млъкнах и продължих да рисувам. Не можех да се спра.

— Костик, мили — с глух глас каза неочаквано мама, — защо мълчиш?

— Добре… — отговорих аз. — Ще замина… щом трябва…

— Така ще бъде най-добре — каза Дима.

— Да… разбира се… ще бъде добре — съгласих се аз, за да не мълча.

В тоя миг всичко се рушеше и занапред виждах само страшна самота и своята ненужност.

Исках да кажа на мама, че няма нужда да ме изпращат в Брянск, че мога да давам уроци не по-лошо от Дима и дори да й помагам, че ми е много тежко и никак не мога да се отърва от мисълта, че ме изхвърлят от семейството. Но гърлото ме болеше толкова силно и челюстите ми бяха така стиснати, че не можех да говоря и мълчах.

За миг ми мина мисълта да замина още утре при баща си. Но тая мисъл тутакси изчезна и отново бе заменена от мисълта, че сега съм вече съвсем сам.

Най-после едва събрах всичките си сили и повторих, като се запъвах, че съм съгласен и дори съм доволен да замина за Брянск, но че сега ме боли глава и ще отида да си легна.

Отидох в студената стая, дето спяхме заедно с Дима, бързо се съблякох, легнах, завих се презглава с одеялото, стиснах зъби и лежах така почти цялата нощ. Дойде мама, извика ме, но аз се престорих на заспал. Тя хвърли върху одеялото ученическия ми шинел и си излезе.

Приготовленията за заминаването ми в Брянск се проточиха до декември. Беше ми трудно да оставя гимназията, другарите си, да започна нов и както знаех, невесел живот.

Писах на баща си, че заминавам за Брянск, но дълго не получих отговор. Получих го два дни преди заминаването ми.

Обикновено, връщайки се у дома от гимназията, минавах през пустия площад зад операта. Връщах се винаги с другарите си спътници Станишевски и Матусевич.

Веднъж на площада зад театъра срещнахме млада жена — невисока, с гъст воал. Тя мина край нас, спря се и погледна подире ни.

На другия ден пак срещнахме тая жена на същото място. Тя тръгна право насреща ни и ме попита:

— Извинете, не сте ли син на Георгий Максимович?

— Да. Негов син съм.

— Трябва да поприказвам с вас.

— Заповядайте — отговорих аз и се изчервих.

Станишевски и Матусевич си отидоха. Те се престориха, че тоя случай съвсем не ги интересува и дори не се обърнаха.

— Георгий Максимович — бързо каза жената, като ровеше в малката си чанта — ме помоли да ви предам едно писмо. Нали разбирате, той искаше лично на вас да го предам… Извинете, че говоря това… Аз не можех да му откажа. Познах ви веднага. Приличате на баща си. Ето писмото.

Тя ми го подаде.

— Заминавате ли? — попита тя.

— Да. Тия дни.

— Е… Жалко. Могло е да се нареди по-другояче.

— Вие ще видите ли татко?

Тя кимна мълком.

— Целунете го заради мене — неочаквано казах аз. — Той е много добър.

Аз исках да кажа да обича и жали баща ми, но казах само тия четири думи: „Той е много добър“.

— Да! — каза тя и изведнъж се засмя, като полуотвори леко уста. Видях малките й, много бели и влажни зъби. — Благодаря!

Тя ми стисна ръката и бързо си отиде. На ръката й издрънча гривна.

И досега не знам как се казваше тая жена. Не успях да науча това. Знаеше го само мама, но тя отнесе в гроба тайната на това име.

И по гласа, и със смеха, и с гривната си тая жена ми напомни оная, която бях видял у стареца Черпунов. Може би, ако не беше гъстият воал, щях да позная пеперудата от остров Борнео. И досега понякога ме мъчи мисълта, че тя беше тъкмо оная млада жена, която ме бе черпила какао в сладкарницата на Кирхайм.

Писмото на баща ми беше късо. Той пишеше да понеса мъжествено и с достойнство изпитанията.

„Може би — пишеше той — животът ще ни се усмихне и тогава ще мога да ти помогна. Аз вярвам и досега, че в живота ти ще постигнеш онова, което аз не можах да постигна, и ще бъдеш истински човек. Помни един мой съвет (аз никога не съм ти досаждал със съветите си): не осъждай прибързано никого, в това число и мене, докато не научиш всички обстоятелства и докато не добиеш достатъчен опит, за да разбереш много работи, които естествено сега не разбираш. Бъди здрав, пиши ми и не се вълнувай.“

На гарата ме изпращаха мама и Галя. Влакът заминаваше сутринта. Дима не можеше да пропусне уроците си в гимназията. Отивайки на училище, той ме целуна, но не каза нищо. Мама и Галя също мълчаха.

На мама й беше студено и тя не изваждаше ръце от маншона. Галя се държеше за мама. През последната година нейното късогледство се бе засилило. Тя се губеше в тълпата и се плашеше от свирките на локомотивите. Мама ме прекръсти, целуна ме със студените си тънки устни, улови ме за ръкава, отведе ме настрана и каза:

— Знам, че ти е мъчно и се сърдиш. Но разбери, че поне тебе искам да предпазя от мизерията и от тия мъки. Само заради това настоявах да заминеш при вуйчо си Коля.

Отговорих, че разбирам добре всичко и съвсем не се сърдя. Говорех хубави думи, но сърцето ми се свиваше от студ и исках само влакът да замине по-скоро и да се свърши това мъчително сбогуване.

Изглежда, че истинското ми сбогуване с мама бе станало по-рано, през оная нощ, когато за последен път тя ме покри с шинела. Влакът потегли, но аз не видях от прозореца нито мама, нито Галя, защото гъстата пара от локомотива забули перона и всички изпращачи.

Чувствувах в сърцето си студ — също такъв, какъвто беше и във вагона, осветен от слабата светлина на зимата. През прозорците духаше пронизващо. Снежните равнини навяваха униние. През нощта шумеше виелицата. Спеше ми се, но сънят не идваше. Гледах пламъчето на свещта във фенера. Вятърът го отплесваше настрана и се мъчеше да го угаси. Нарекох си, че ако свещта не угасне, в живота ми все ще има нещо хубаво. Свещта се бореше упорито с вятъра и не угасна до сутринта. От това ми стана по-леко.

Когато сутринта слязох в Брянск, беше толкова студено, че целият въздух стенеше от скърцането на ботушите. Студът бе сковал земята. Заледеното слънце гореше с ален пламък в небето.

Бяха изпратили да ме посрещнат с шейна. В шейната имаше кожух, качулка и ръкавици. Увих се добре. Конете веднага препуснаха. Носехме се сред блестящия снежен прах — отначало по насипа, а след това по Десна. Звънчетата буйно се люлееха под дъгата. В далечината на хълмовете като играчка от варак се мяркаше старият град в пухкави шарки от скреж и ледени шушулки.

Шейната спря до една дървена къща на склона на хълма. Изкачих се на входната площадка. Вратата се разтвори. Вуйна Маруся ме улови за ръкава, вмъкна ме в трапезарията, дето по тавана подскачаха слънчеви петна, и ме накара насила да изпия половин чаша червено вино. Устните ми се бяха сковали от студа. Не можех да говоря.

В къщата на вуйчо Коля всичко беше звънливо и весело. Самоварът свиреше, Мордан лаеше, вуйна Маруся се смееше, от печките с трясък изскачаха искри.

Наскоро от арсенала си дойде вуйчо Коля. Той ме целуна и ме раздруса за раменете:

— Главното е да не се размекваш! Тогава ще направим такива неща, че всички да се чудят.

В къщата на вуйчо Коля почнах постепенно да се успокоявам. Както винаги в такива случаи, паметта избутва настрана всичко неприятно. Тя сякаш бе изрязала от тъканта лошото парче и бе съединила само хубавите — есента в Крим и тая звънкогласа руска зима.

Мъчех се да не мисля за онова, което бе се случило неотдавна в Киев. Предпочитах да си спомням за Алуща, за трите платана, за Лена. Дори й написах писмо до Ялта, но не се реших да го изпратя. То ми се виждаше много глупаво. А по-умно писмо не можах да напиша, колкото и да се мъчех.